Р Е Ш Е Н И Е

№ 438

гр.София, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

при секретаря Иванка Палашева

като изслуша докладвано от съдия Б. М. гр. дело № 197 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК по повод подадена от Прокуратурата на РБ касационна жалба против решение № 930 от 12.08.2024 г., постановено по въз. гр. дело № 312/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 2753/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 2 състав, в две от обжалваните му части, а именно в частта, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на П. Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 16 523.98 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху 27 279 лв. за обезщетение при освобождаване от длъжност на съдия с повече от 10 години стаж; както и в частта, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на П. Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 30 732.42 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 31.05.2014 г. до 21.07.2021 г. върху отделните помесечни разлики в брутното трудово възнаграждение, които не са му били изплатени от момента на временното му отстраняване от длъжност на 10.03.2015 г., които са за 44 907.08 лева.

В касационната жалба на ПРБ по повод на така обжалваната част на въззивното съдебно решение се изразява становище, че същото се явява неправилно. На първо място се излагат съображения, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено възраженията, направени в отговора на исковата молба от ПРБ и поддържани във въззивната жалба. На следващо място се посочва, че ПРБ не е пасивно легитимирана да отговаря за тези имуществени вреди, защото ищецът притежава правна възможност да получи обезщетение за тях на друго правно основание. Сочи се, че разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ предписва, че когато закон или указ е предвидил специален ред за обезщетение, ЗОДОВ не се прилага. Касаторът твърди, че в чл. 231 от ЗСВ е уреден специален ред за обезщетяване на претендираните от ищеца П. П. имуществени вреди при постановяване на оправдателната присъда.

Ответната по касация страна оспорва касационната жалба в посочената по-горе част. Постъпил е писмен отговор по нея.

В съдебно заседание касаторът чрез прокурор Д. поддържа касационната жалба в съответната й част.

В съдебно заседание насрещната по касация страна чрез адвокат Д. оспорва касационната жалба и моли въззивното съдебно решение да бъде оставено в сила в частта му, допусната до касация. Излагат се съображения, че безспорно изискуемостта на обезщетението и възнаграждението в случая настъпва с постановяване на оправдателната присъда – това е и по силата на закона, но считат, че същата има значение в хипотезата на предявените претенции по чл. 2 ЗОДОВ само и единствено доколкото основанието за по-късния момент за настъпване на тази изискуемост е именно незаконното наказателно обвинение срещу ищеца, което е и основание за настъпване на имуществените вреди, чието обезщетяване се претендира.

С определение № 852 от 20.02.2025 година е допуснато касационно обжалване по настоящото дело на посоченото по-горе въззивно решение в съответните му части на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. В кой момент настъпва изискуемостта на обезщетението по чл. 225, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 3 ЗСВ и има ли значение този момент в хипотезата на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по отношение на претенция за обезщетение за имуществени вреди за срока от датата на освобождаване на магистрата при подадена оставка до датата на изплащане на обезщетението? 2. В кой момент настъпва изискуемостта на обезщетението по чл. 231, ал. 1 ЗСВ и има ли значение този момент в хипотезата на иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по отношение на претенция за обезщетение за имуществени вреди, обоснована с неполучено своевременно в пълен размер трудово възнаграждение за срока от датата на временното освобождаване от длъжност на магистрат по чл. 230 ЗСВ до датата на изплащане на това обезщетение?

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е работил като следовател в периода 15.02.1988 г.-17.03.1993 г. От 17.03.1993 г. до 30.06.1998 г. е бил военен съдия в Софийски военен съд, а от 01.07.1998 г. до 31.12.2004 г. е изпълнявал длъжността „прокурор - завеждащ отдел“ във ВКП. От 13.12.2004 г. е заемал длъжността заместник на административния ръководител - Председател на Военно-апелативен съд. С решение от 20.05.2009 г. на ВСС, на основание чл. 207, ал. 1 ЗСВ ищецът е назначен на длъжността „административен ръководител - председател“ на военно-апелативен съд – София като на 09.06.2009 г. е встъпил в длъжност. Съдът е установил, че с постановление за привличане на обвиняем от 22.04.2014 г. по ДП 60-Пр/2014 г. по описа на ВОП - София ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр.1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК; чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 18, ал. 1 НК като спрямо него не е взета мярка за неотклонение. Въззивната инстанция е констатирала, че видно от представеното извлечение от протокол № 20 от заседание на ВСС, проведено на 15.05.2014 г., по предложение на главния прокурор, ВСС е взел решение на основание чл. 230, ал. 2 ЗСВ да отстрани временно от длъжност ищеца от длъжност съдия и председател на Военно-апелативен съд до приключване на наказателното производство срещу него. Съдът е приел за установени и следните факти: че с постановление за привличане на обвиняем от 17.12.2014 г. по ДП 60-Пр/2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 201 НК, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК; че със заявление от 10.02.2015 г. ищецът е подал оставка от заеманата от него длъжност „съдия във Военно-апелативен съд“ като с решение от проведеното на 26.02.2015 г. заседание на ВСС е освободен, на основание чл. 165, ал. 1, т. 2 ЗСВ, от заеманата длъжност „административен ръководител-председател“ на Военно-апелативен съд, както и от длъжността „съдия във Военно-апелативен съд, считано от 10.03.2015 г.; че на 31.03.2015 г. ВОП-София е внесла обвинителен акт срещу ищеца в съда за посочените по-горе престъпления; че на 20.07.2015 г. въз основа на внесения обвинителен акт е образувано НОХД № 2833/2015 г. по описа на СГС; че с присъда № 161/2019 г., постановена по НОХД № 2833/2015 г. по описа на СГС, НО, 19 състав, П. Г. П. е признат за виновен за част от деянията, за които са му повдигнати обвинения за престъплението по чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал.1 НК и на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК е приложил правилата за давността и не е наказан като е признат за невиновен и е оправдан за останалите повдигнати обвинения; че с присъда № 16/04.12.2020 г., постановена по ВНОХД № 1135/2020 г. по описа на САС, НО, ищецът е признат за невиновен и е оправдан и по обвинението да е извършил престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК като в мотивите е прието, че е налице несъставомерност, както от субективна страна, така и от обективна страна на деянието длъжностно присвояване, за които е постановена осъдителната присъда спрямо ищеца; че оправдателната присъда на САС е влязла в сила на 22.12.2020 г.

Въззивният съд е констатирал, че по молба на ищеца до СК на ВКС на 21.07.2021 г. му е изплатено обезщетение по чл. 231 ЗСВ в размер на 40 416.37 лв. Установено е още, че на 25.02.2021 г. на ищеца е изплатено обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 27 279 лв. От правна страна въззивният съд е приел, че за да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, следва да се установи, че ищецът е претърпял имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от действията на органите на прокуратурата от незаконно повдигнатото му и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което същият е оправдан с влязла в сила присъда – предпоставки, които въззивният съд е счел, че са налице. Във въззивното решение съдът се е произнесъл освен по останалите претенции на ищеца, но и по така претендираното обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху сумата от 27 279 лв. - обезщетение при освобождаване от длъжност, както и обезщетение в размер на законната лихва за периода 31.05.2014 г. - 21.07.2021 г. върху неплатеното трудово възнаграждение за периода на отстраняването му от длъжност на 22.04.2014 г. до освобождаването му от длъжност на 10.03.2015 г. като е приел, че ищецът има право на така претендираните обезщетения, тъй като обезщетението при освобождаване от длъжност с повече от 10 години стаж на такава длъжност, както и трудовите му възнаграждения, не са заплатени по причина на воденото спрямо него наказателно производство и временното му отстраняване от длъжност. Съдът е отбелязал, че в случая не се касае за забава при изплащане на посоченото обезщетение и трудови възнаграждения, а за създадена процесуална пречка за изплащане на тези суми от ответника - незаконно повдигнатото и поддържано обвинение. С така изложените от въззивния съд основни съображения същият е приел, че посочените имуществени претенции са основателни.

По въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответните му части, настоящата касационна инстанция приема следното:

1. Първият от така поставените въпроси е свързан с предвиденото в ЗСВ обезщетение по чл. 225 от ЗСВ. Според чл. 225, ал. 1 ЗСВ при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. В случаите, когато съдия, прокурор или следовател е привлечен като обвиняем за извършване на умишлено престъпление или по отношение на него е образувано дисциплинарно производство, обезщетението не се изплаща до приключване на наказателното или дисциплинарното производство – чл. 225, ал. 3 ЗСВ.

Разпоредбата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ е била предмет на оспорване пред Конституционния съд, по повод на което оспорване същият е постановил решение № 17 от 8 ноември 2018 г. по конституционно дело № 9/2018 г. (Обн. , ДВ, бр. 95 от 16.11.2018 г.). Част от мотивите на посоченото решение служат като отправна точка за отговор на поставения пред касационната инстанция въпрос, тъй като в същите е изяснен характерът на предвиденото обезщетение и моментът на неговата изискуемост в случаите на незаконно обвинение спрямо магистрат. Съобразявайки се с особеностите на това еднократно парично обезщетение, Конституционният съд е застъпил разбирането, че то, макар и да се изплаща при прекратяване на правоотношението, не се дължи непосредствено срещу престиран труд и поради това не представлява трудово възнаграждение, нито служи за компенсиране на претърпени от работника или служителя вреди. Приел е, че законодателят е оправомощен по съображения за целесъобразност – социална и финансова да определи условията, при които на съдии, прокурори и следователи да се изплаща парично обезщетение в случаите на прекратяване на тяхното правоотношение. Отлагането на изплащането на еднократното благодарствено обезщетение при условията на чл. 225, ал. 3 ЗСВ е прието за допустимо поради подробно изложени в решението съображения. Посочено е, че атакуваната норма не прегражда безвъзвратно получаването на парично плащане, а го отлага във времето до приключване на висящото наказателно производство с влязла в сила присъда. Изрично е отбелязано, че възникването на изискуемостта на правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в случай на освобождаване от длъжност на обвиняем съдия, прокурор или следовател, следователно е поставено в зависимост от настъпването на едно отлагателно условие – приключването на образувано наказателно производство срещу съдия, прокурор или следовател чрез неговото прекратяване или постановяване на влязла в сила присъда, при отчитане особеностите на чл. 165, ал. 1 т. 3 ЗСВ.

В настоящия случай конкретният въпрос е свързан с претенцията на ищеца в качеството му на засегнат от незаконно обвинение магистрат за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата, изплатена му като обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, за периода от момента на подадената от него оставка до момента на изплащане на обезщетението.

В тази връзка касационната инстанция съобрази следното:

Според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Пряка причинно-следствена връзка от друга страна е налице, когато деянието, незаконното обвинение в случая, е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието. Законовата уредба е доразвита с ТР № 3/2004 г. от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и с цялостната практика на ВКС. В чл. 82 ЗЗД имуществените вреди са посочен като два вида - претърпени загуби и пропуснати ползи. Пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата, т. е. ако вредоносното събитие не беше настъпило. Според т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което е видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2 ЗОДОВ, следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление. В практиката на ВКС във връзка с имуществени претенции по ЗОДОВ се приема безпротиворечиво, че когато в рамките на развило се спрямо оправдано лице наказателно производство същото е внесло определена сума като „парична гаранция“ или са му иззети като веществени доказателства налични парични средства, то през периода на задържане на тези парични суми засегнатото лице е било в невъзможност да ги използва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от тях, поради което се приема, че същото е пропуснало да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Прието е, че е налице причинна връзка между пропускането на ползата и незаконното обвинение – сумите са били блокирани по мярка за неотклонение във връзка с обвинение, за което ищецът е оправдан, респ. – личните парични средства са иззети по повод на такова обвинение. И тъй като се касае до парично задължение, законът в разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предвидил презумцията, че в тези случаи вредите са най-малко до размера на законната лихва, определена по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Посочените правни разрешения не са приложими по аналогия в настоящата хипотеза, в която заплащането на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е отложено във времето поради незаконното обвинение. Дължимата за обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ сума, за разлика от внесената като мярка за неотклонение парична гаранция или иззетите в наказателното производство парични суми като веществено доказателство, не излиза реално от имуществото на засегнатия магистрат. Независимо от това, както в тези хипотези, така и в разглежданата в настоящото производство, е проводим един общ принцип за пълно обезщетяване на вредите, доколкото същите са в причинна връзка с незаконно обвинение като преки и непосредствени. Задължението за обезвреда по принцип възниква от момента, в който последиците от вредоносното деяние засегнат правната сфера на пострадалия, тъй като от този момент за него възниква интерес да възстанови предишното й състояние. Колкото по-продължителен е периодът от увреждането до изплащане на обезщетението, толкова по-продължителен е и периодът, през който пострадалият е принуден да търпи последиците от това действие. Предвид паричния характер на обезщетението, продължителността на този период оказва негативно влияние и върху фунционалната стойност на обезщетението, тъй като парите поначало подлежат на обезценяване с оглед влиянието на инфлационните процеси. Пострадалият е лишен от ползването на дължимата му се сума, а търпи загуби и от това, че ще получи обезщетение в пари, които имат по-ниска покупателна способност от тази, която са имали в момента, в който е възникнало вземането му за обезщетение. Засегнатото лице търпи вреди както от вредоносното действие, така и от забавеното поправяне на вредите, което всякога се реализира с определен период на закъснение.

В случаите, когато магистрат е освободен от длъжност поради подадена от него оставка, на същия се изплаща обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ непосредствено след прекратяване на правоотношението му. Ако такъв магистрат е с повдигнато обвинение, изплащането на обезщетението се отлага във времето до приключване на наказателното производство с оправдателна присъда, поради което същият губи сигурната възможност имуществото му да бъде увеличено със сумата, която му се полага като обезщетение, респ. – да ползва тази сума по предназначение непосредствено след подадената оставка. Налице е пропусната полза като вид вреда, представляваща закономерна последица от увреждащия акт и произтичаща непосредствено от него. Тя обхваща всички имуществени преимущества, които в момента на вредоносното събитие не съществуват в имуществото на засегнатото лице, но които биха влезли в състава на имуществото му, ако не беше незаконното обвинение. Невъзможността на засегнатия магистрат да получи и да ползва своевременно дължимото му се по закон парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ отговаря на посочените критерии, поради което като механизъм за компенсация се прилага размера на законната лихва, но не като акцесорно вземане, а като начин за остойностяване на вредата съобразно нейното естество.

Следователно, когато правоотношението с магистрат е прекратено поради неговата оставка преди постановяване на оправдателна присъда по повод на повдигнато срещу него незаконно обвинение, следва да се приеме, че в такава хипотеза засегнатият магистрат търпи имуществена вреда под формата на пропусната полза, изразяваща се в загуба на законната лихва върху изплатеното му обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за периода от освобождаването му от длъжност до реалното изплащане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ.

По отношение на втория въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване на въззивното съдебно решение в съответната му част, касационната инстанция изхожда от следното:

Съгласно член 230 от Закона за съдебната власт в редакцията му, приложима към момента на установяване на фактите по делото през 2014 г., съдия, прокурор или следовател, привлечен като обвиняем за престъпление, извършено при упражняване на правораздавателните му функции, е следвало да бъдат временно отстранен от длъжност от ВСС до приключване на наказателното производство, без да може да получава заплатата си. В случай на обвинение за престъпления, несвързани с правораздавателните функции, ВСС е можел да отстрани магистрата по искане на една пета от членовете си или на главния прокурор. Към момента на обстоятелствата по делото това е било от компетентността на пленарния състав на ВСС. След реформа на състава на този орган, извършена през април 2016 г., временното отстраняване на съдия вече е от компетентността на Съдийската колегия на ВСС. След различни законодателни разрешения действащата редакция на разпоредбата на чл. 230, ал. 5 ЗСВ предвижда, че за периода на временното отстраняване от длъжност на съдията, прокурора и следователя се заплаща възнаграждение в размер на минималната работна заплата. В чл. 231, ал. 1 ЗСВ (Доп. - ДВ, бр. 33 от 2009 г., предишен текст на чл. 231, доп. - ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г., изм. - ДВ, бр. 90 от 2017 г., изм. - ДВ, бр. 11 от 2020 г.) е предвидено, че при прекратяване на наказателното производство, освен в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс или при постановяване на оправдателна присъда съдията, прокурорът или следователят, който е временно отстранен от длъжност, се възстановява и му се заплаща разликата между получаваното възнаграждение по чл. 230, ал. 5 и пълния размер на трудовото възнаграждение за периода на отстраняването. Разпоредбата на чл. 231, ал. 2 ЗСВ (Нова - ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г., изм. - ДВ, бр. 90 от 2017 г., изм. - ДВ, бр. 11 от 2020 г.) постановява, че при осъждане с влязла в сила присъда, която е основание за освобождаване от длъжност на основание чл. 129, ал. 3, т. 3 от Конституцията, съдията, прокурорът или следователят възстановява в бюджета на съответния орган на съдебната власт полученото възнаграждение по чл. 230, ал. 5.

Временното отстраняване на магистрат от длъжност съобразно и при условията на чл. 230 и сл. ЗСВ е период от време, в който магистрат, привлечен като обвиняем, не работи на длъжността си в съответната структура на съдебната система и не осъществява дейност и функции, присъщи на тази длъжност. Въпросният раздел от ЗСВ също е бил поставен на вниманието на Конституционния съд по конституционно дело № 2/2018 година. В мотивите си по посоченото дело Конституционният съд е посочил, че „временно отстраняване от длъжност“ по смисъла на чл. 230 ЗСВ означава забрана магистратът да упражнява правомощията си по магистратското правоотношение, което продължава да съществува, от момента на привличането му като обвиняем до приключването на наказателното производство (ал. 1 и ал. 2) или до настъпването на обстоятелствата по ал. 4 на този член (възстановяване в длъжност). Конституционният съд е посочил, че временното отстраняване от длъжност ограничава едновременно правото на труд и правото на свободен избор на професия съответно по чл. 48, ал. 1, изр. 1 и ал. 3, предл. 1 от Конституцията, но тъй като социалните права на гражданите не са абсолютни, вкл. и правата на магистратите, Конституцията допуска ограничаването им в името на друга висша конституционна ценност, в случая - защита на престижа на съдебната власт.

Отстраняването от длъжност е пряко следствие на воденото наказателно производство, поради което е налице причинна връзка между поведението на ответника и претърпените вреди. Ако нямаше незаконно обвинение оперативната самостоятелност на ВСС не би била упражнена въобще в насока отстраняване от длъжност, както и засегнатият магистрат не би бил лишен от възможността да увеличи имуществото си, както и реално намаляване не би настъпило. Неговото имущество със сигурност би се увеличило с неполучените трудови възнаграждения. За този неосъществен от него доход същият е компенсиран чрез изплащане на дължимата му по чл. 231, ал.1 ЗСВ сума. Заплащането на дължимите трудови възнаграждения по чл. 231, ал. 1 ЗСВ е предпоставено от влизане в сила на оправдателната присъда и е изискуемо след този момент, което означава, че продължителността на наказателното производство се явява фактор, който се отразява на възможността засегнатото лице да може реално да получи и да ползва дължимата му по чл. 231, ал. 1 ЗСВ сума. Изплащането на пропуснатия от временното отстраняване от длъжност доход в един по-късен момент от този, в който би могъл да бъде получен, ако не беше незаконното обвинение, е основание за търсене на отговорност от държавата по ЗОДОВ. Следва да се приеме, че ако не беше незаконното обвинение, отстраненият от длъжност магистрат би работил и своевременно всеки месец би получавал възнаграждение за труда си, респ. - би го разходвал веднага за свои нужди, но е пропуснал тази възможност единствено и вследствие на незаконното обвинение, което е предпоставило отстраняването му от длъжност.

Магистрат, който не осъществява дейността си по различни причини, закономерно не получава възнаграждение за периода, през който не полага труд. Ако причината за това е волята на магистрата - например при ползване на неплатен отпуск, неплащането на възнаграждение е последица от решението на магистрата временно да не е на работа през даден период. Но ако причината магистратът да не работи през определен период е временното му отстраняване от длъжност поради незаконно обвинение, през който период същият не е получавал възнаграждение, при постановена впоследствие оправдателна присъда, следва да се приеме, че за същия е била създадена пречка да полага труд и да получава през този период възнаграждение. Доколкото става дума за парични задължения, същите са лихвоносни, поради което следва да се приеме, че освен пропускането на тези ползи, то ищецът е пропуснал и възможността до се разпорежда с тях, поради което е налице и вреда, равняваща се на законната лихва за периода, през който той не е могъл да ги ползва.

ЗОДОВ изисква обезщетяването на засегнатото лице да е по начин, който да репарира вредите изцяло като се възстанови с оглед особеностите на случая положението, което е съществувало преди повдигнатото незаконно обвинение, довело до вредоносния резултат. Магистрат, който е бил лишен от възможността да реализира доходи през периода на временното отстраняване от длъжност, след постановяване на оправдателната присъда получава дължимите му възнаграждения. Въпреки че не е работил, поради създадената пречка за това чрез временното му отстраняване от длъжност, законодателят е регламентирал правото му да получи дължимото трудово възнаграждение за периода на отстраняването. В случая законодателят е предвидил едно изключение за дължимост на трудовото възнаграждение само при положен труд и това законодателно разрешение отчита причините за неполагането на труд от магистрата, свързани с незаконното обвинение.

С оглед така изложените съображения, настоящата касационна инстанция приема, че макар изискуемостта на предвиденото в чл. 231, ал. 1 ЗСВ плащане да настъпва след постановяване на оправдателната присъда, засегнатият от незаконното обвинение магистрат търпи и имуществени вреди под формата на пропусната полза в размер на законната лихва върху късно изплатените възнаграждения за периода от лишаването му от право на труд до изплащане на тези възнаграждения.

По съществото на касационната жалба:

Настоящата касационна инстанция, с оглед служебните правомощия на съда да следи за валидността и допустимостта на обжалвания пред него съдебен акт, приема, че въззивното решение е валидно и допустимо. Не намира опора в закона и съдебната практика наведеният от касатора довод, че ПРБ не е легитимирана да отговаря по така предявените от ищеца имуществени претенции, описани по-горе. Неоснователен е и доводът на касатора, че ЗОДОВ не е приложим, тъй като в ЗСВ като специален закон, е регламентирано правото на ищеца на обезщетения, предвидени в ЗСВ. Ищецът е получил дължимите му по чл. 231, ал. 1 и чл. 225, ал. 1 ЗСВ обезщетения. Неговите претенции са не за заплащане на тези обезщетения, а за осъждане на ПРБ като представител на държавата за пропуснати ползи по повод на късното им заплащане.

По правилността на въззивното решение в допуснатата на касационно обжалване част настоящата касационна инстанция приема следното:

С оглед отговора на така поставените въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване, е видно, че касационната жалба на ПРБ е неоснователна, а обжалваното съдебно решение в съответните му части, касаещи уважените претенции на ищеца за пропуснати ползи, се явява правилно. Не е спорно, че ищецът е бил магистрат, който е бил привлечен като обвиняем и спрямо когото е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 20.12.2020 година. По повод на повдигнатото му обвинение същият е бил временно отстранен от длъжност на 15.05.2014 година, което положение е продължило до 10.03.2015 година, на която дата е освободен от длъжност. На 25.02.2021 г. на ищеца е изплатено обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 27 279 лв. На 21.07.2021 г. му е изплатено трудово възнаграждение по чл. 231, ал. 1 ЗСВ в размер на 40 416.37 лв.

Правилно и в съответствие със закона въззивният съд е приел, че ако спрямо ищеца не бе повдигнато незаконно обвинение, същият, с оглед подадената от него оставка, би реализирал своевременно възможността да получи дължимото му гратификационно обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 27 279 лева още през април 2015 година, а не през февруари 2021 година. Тази забава в изплащането на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, макар и законово предвидена, причинява на ищеца вреди, тъй като той не е могъл да ползва сумата от 27 279 лева през 2015 година за свои нужди и цели, поради което изводът на въззивната инстанция, че е налице доказана в производството пропусната полза, равняваща се на законната лихва за периода от изискуемостта на вземането по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в условията на липса на незаконно обвинение до момента на реалното получаване на това вземане, се явява правилен и обоснован. Страните не спорят относно размера на тази сума, поради което следва да се приеме, че правилно въззивният съд е уважил така обсъжданата искова претенция, поради което решението му в тази част следва да се остави в сила.

Решението следва да бъде оставено в сила и по отношение на втората обжалвана от ПРБ негова част, допусната до касация. Правилно е становището на въззивния съд, че ако не бе повдигнато спрямо ищеца незаконно обвинение, при едно нормално развитие на нещата, каквото не се оспорва от ответната страна, то той би имал възможност да работи в периода 15.05.2014 година до 10.03.2015 година. В този период ищецът е бил отстранен от работа и не е получавал никакви доходи. Ако беше осъществявал дейност на длъжността, която той е заемал през този период, той би получил в рамките на този период чисто трудово възнаграждение в размер на 40 416.37 лв. Същото му е изплатено на 21.07.2021 година – т. е. със закъснение от близо седем години. Решението на въззивния съд, с което е прието, че ищецът в резултат на незаконното обвинение е пропуснал възможността в периода от 15.05.2014 година до 10.03.2015 година да работи и да получава доходи от дейността си, респ. – да ги ползва регулярно за своите нужди, което обосновава основателност на претенцията му за пропуснати ползи, е правилно, законосъобразно и обосновано. Правилно въззивният съд е приел, че пропусната полза се равнява на законната лихва върху сумата от 40 416.37 лв. за периода, през който ищецът не е могъл да разполага с тази сума.

Предвид изложените съображения, настоящата касационна инстанция приема, че обжалваното въззивно решение, в частта му, в която същото е допуснато до касационен контрол, следва да се остави в сила. На процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 4 200 лева като съдът изхожда от размера на защитавания в настоящото производство материален интерес като за ориентир съобразява постановките на Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на III гражданско отделение, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 930 от 12.08.2024 г., постановено по въз. гр. дело № 312/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, в която е потвърдено решение № 1463/22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 2753/2022 г. по описа на СГС, I ГО, 2 състав, в две от обжалваните му части, а именно в частта, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на П. Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 16 523.98 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 10.03.2015 г. до 25.02.2021 г. върху 27 279 лв. за обезщетение при освобождаване от длъжност на съдия с повече от 10 години стаж; както и в частта, в която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на П. Г. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 30 732.42 лв. обезщетение в размер на законната лихва от 31.05.2014 г. до 21.07.2021 г. върху отделните помесечни разлики в брутното трудово възнаграждение, които не са му били изплатени от момента на временното му отстраняване от длъжност на 10.03.2015 г.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на адвокат Д. В. от САК адвокатско възнаграждение в размер на 4 200 /четири хиляди и двеста/ лева за процесуално представителство пред касационната инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.