Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Т. К. Б. от [населено място], чрез адв. И. Ц. срещу решение № 411/23.10.2017 г. по в. гр. дело № 667/2017 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1202/19.07.2017 г. по гр. дело № 1911/2017 г. на Плевенския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове от жалбоподателя срещу „Еко-С-Фърничър” ЕООД с. Г. Д с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ, с правно основание чл.221 КТ за сумата 378 лв. обезщетение, поради прекратяване на трудовото правоотношение по чл.327,ал.1,т.3 КТ, с правно основание чл.86 ЗЗД за присъждане на сумата 4.32 лв. лихва за забава върху обезщетението в размер на 378 лв. за периода 10.02.2017 г. – 17.03.2017 г., с правно основание чл.226 КТ за присъждане на обезщетение в размер на 740.36 лв. за периода 17.03.2017 г. – 10.07.2017 г. и са присъдени в тежест на ищеца разноски в размер на 760 лв. за първата инстанция и 760 лв. за въззивната инстанция.

Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В касационната жалба е мотивирано основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Плевенския окръжен съд по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК– очевидна неправилност.

В касационната жалба са формулирани правни въпроси, които съдът уточни и конкретизира съгласно правомощията по т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 1. за възможността въззивният съд да събира нови доказателства, както и недопуснати от първата инстанция, когато първоинстанционният съд неправилно не е допуснал събирането им, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви, решен в противоречие с практиката на ВКС.

В отделно изложение, озаглавено от жалбоподателя приложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са формулирани въпросите: 1. допустимо ли е работодателя да прекратява трудовото правоотношение на незаявено, непоискано или ненаписано основание от страна на работника, нито правно, нито фактическо, вкл. общо фактическо основание, 2. допустимо ли е работника да направи валидно едностранно волеизявление за прекратяване на трудов договор, като посочи само общото фактическо основание по чл.327,ал.1 КТ - „без предизвестие”, 3. законно ли е прекратено едно трудово правоотношение, ако правното и фактическото основание на което работодателя прекратява трудовия договор въобще не съвпадат с общото фактическо и/или правното основание, посочено от работника, 4. необходимо ли е с оглед законността на прекратяване на едно трудово правоотношение да има съвпадение и между правното, и между фактическото основание, вкл. общо фактическо основание на двете страни по трудовия договор, 5. допустима ли е трансформация/приспособяване/ или конверсия на едностранно волеизявление/чл.44 ЗЗД/ за прекратяване на трудово правоотношение от работник, чрез посочване на точно правно основание, при подадено първоначално само общо фактическо такова”без предизвестие” по чл.327, ал.1 КТ, 6. налице ли е злоупотреба с право и/или недобросъвестност по смисъла на чл.8,ал.1 КТ при прекратяване на трудовия договор от страна на работодател, който не допуска работника до територията на предприятието, с цел последния да прекрати едностранно и надлежно трудов договор и как влияе едно такова поведение върху законността на уволнението/прекратяването на трудовия договор, 7. при наличие на недобросъвестност и /или злоупотреба с право от страна на работодател при прекратяване на един трудов договор, ще има ли нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.2,вр. чл.44 ЗЗД, 8. при какви хипотези може да се говори за наличие на недобросъвестност и/или злоупотреба с право при прекратяване на един трудов договор от страна на работодателя и трябва ли непременно да има умисъл в действията му, за да се приеме противоправно поведение от негова страна, 9. налице ли е нарушаване на добрите нрави, респ. нищожност на волеизявление на работодател за прекратяване на трудов договор по смисъла на чл.26,ал.2 ЗЗД, вр. чл.44 ЗЗД, когато неговото волеизявление за прекратяване на трудовия договор не почива на заявено/поискано/ от работника основание, нито правно, нито фактическо, 10. налице ли е грешка в правото в едностранно волеизявление/чл.44 ЗЗД/ от работник за прекратяване на трудов договор, в което той е посочил неприложимо правно основание, 11. страда ли от някаква форма на недействителност/нищожност или унищожаемост/ едностранно волеизявление на работник за прекратяване на трудов договор, в което той е посочил само общото фактическо основание за прекратяване по чл.327,ал.1 КТ, а именно”без предизвестие”, респективно годно ли е да породи целените и исканите правни последици, 12. ще има ли съвпадение между двете насрещни волеизявления на страните по едно трудово правоотношение при прекратяване по взаимно съгласие, ако работодателя е посочил в заповедта за прекратяване правно и фактическо основание различно от посоченото общо фактическо основание от работника, 13. ще има ли съвпадение на двете насрещни волеизявления на страните по едно трудово правоотношение, когато то се прекратява по взаимно съгласие според чл.325,ал.1,т.1 КТ, ако работника не е подписал заповедта за прекратяване и/или отказва да го стори и ако тя му се връчва при отказ със свидетели, 14. длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства по реда на чл.266,ал.3 ГПК, относими по предмета на делото, когато първоинстанционния съд не го е сторил, ако страна по делото надлежно е поискала това в исковата молба, 15. може ли въззивният съд да откаже събиране на относими доказателства по предмета на делото, когато страна по делото ги е поискала по надлежния ред с неотносим по спора мотив, 16. може ли въззивния съд, когато по делото не се спори относно авторството на представени документи да откаже събирането на относими доказателства, поискани по надлежния ред от страна по делото с мотив, че авторството е изяснено, когато страната по делото не ги е поискала за изясняването на това обстоятелство.

Ответникът по касационната жалба – „Еко-С Фърничър” ЕООД с. Г. Д, чрез адв. В. И. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

С определение № 271/30.07.2018 г. е спряно производството по настоящото дело до постановяване на решение по конституционно дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на РБългария. По посоченото конституционно дело е постановено решение № 15/06.11.2018 г. Решението е обнародвано в Д.в. бр.95/16.11.2018 г. Поради това с определение № 431/27.11.2018 г. производството по настоящото дело е възобновено.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение на Плевенския окръжен съд по в. гр. дело № 667/2017 г. в частта, с която съдът се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.221 КТ за присъждане на обезщетение в размер на 378 лв., поради прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца по чл.327,ал.1,т.3 КТ, по иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 4.32 лв. за присъждане на лихва за забава върху обезщетението в размер на 378 лв. за периода 10.02.2017 г. – 17.03.2017 г., по предявен иск по чл.226 КТ за присъждане на обезщетение от 740.36 лв. за периода 17.03.2017 г. – 10.07.2017 г. за причинени вреди от несвоевременно издаване и вписване на неверни данни в заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 82/19.01.2017 г. и трудова книжка. В посочената част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.3 ГПК. Съгласно цитирания текст не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по искове по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. В посочената част въззивния съд се е произнесъл по искове за обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска до 5000 лв. Поради това въззивното решение в същата част не подлежи на касационен контрол. Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл.221 КТ, чл.86 ЗЗД и чл.226 КТ следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима и производството по делото в същата част следва да се прекрати.

В останалата част касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което в частта по предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 ГПК и в частта по присъдените разноски подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че ищецът-сега жалбоподател Т. К. Б. е работил в ответното дружество „Еко-С-Фърничър“-ЕООД със седалище в с.Г. Дъбник, Област-Плевен, на длъжност шивач. На 19.01.2017г. ищецът е подал до ответника молба за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, считано от 19.01.2017г. Посочил е, че в молбата е записано „прекратяване на трудовия договор”. Прието е, че първоначално ищецът е посочил като основание за прекратяване на ТПО разпоредбата на чл.327,ал.1,т.1 от КТ. След това собственоръчно е зачеркнал нормативната разпоредба и в молбата е останал само текст, според който ищецът иска прекратяване на ТПО без предизвестие, считано от 19.01.2017г., като липсва посочено основание за това, като изричен нормативен текст или като фактически съображения.

Съдът е приел, че на същата дата, работодателят е поставил върху молбата следната резолюция: “Да, по чл.325,ал.1,т.1 от КТ“. Издадена е Заповед на работодателя №82/19.01.2017г. за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ – по взаимно съгласие и е разпоредено да му се изплати обезщетение по чл.224,ал.1 от КТ. Съставен е протокол с дата 19.01.2017г., подписан от управителя на дружеството - работодател – М. П. и двама служители – И. Е. М. – мебелист и Х. М. С. – счетоводител, в който е удостоверено, че ищецът е напуснал самоволно работното място и не е пожелал да му бъде връчена Заповед №82/19.01.2017г. за прекратяване на трудовото правоотношение. Същият ден, преди обед Б. се е обадил на свидетелката М. Б. – главен инспектор в Дирекция“Инспекция по труда“-Плевен и я е информирал, че стои пред портала на предприятието и не е допуснат да влезе.

Прието е, че с Писмо изх.№1/19.01.2017г., изпратено до ищеца с обратна разписка, работодателят е поканил същия да се яви в офис на дружеството, находящ се на конкретен адрес, за да получи трудовата си книжка. Поканата е получена от адресата на 23.02.2017г. Прието е също, че междувременно, по електронната поща ищецът е изпратил до работодателя множество писма, с които го уведомява, че желае прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл.327,ал.1,т.3, предложение последно от КТ - поради неизпълнение нормативно установени задължения, които не са конкретизирани. Уведомление на прекратяване на ТПО с ищеца Б. е изпратено до НАП и същото е прието на 26.01.2017г. Съдът е посочил, че в изготвената от работодателя Декларация №001/19.01.2017г. за връчване на трудовата книжка при напускане, ищецът на 27.01.2017г. е поставил ръкописен текст, чрез който е заявил, че „не е прекратил трудовия договор по взаимно съгласие (чл.325,ал.1,т.1 от КТ)!!!. Оспорва правното основание за прекратяване, получил е трудова книжка с грешно правно основание“.

Съдът е приел, че ищецът възразява, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не му е връчена от работодателя и той не е уведомен в 7-дневен срок за неговата воля. Тези възражения са преценени за неоснователни, тъй като са опровергани от свидетелските показания, преценени по отделно и в съвкупност – показанията на свидетеля И. М. – работник в предприятието на работодателя, отговарящ за инструментите, получени от работниците, на свидетелката Х. С. – отчетник в счетоводство и свидетелката М. Б. – главен инспектор в Дирекция”Инспекция по труда” – Плевен.

Прието е, че в хипотезата на чл.325,ал.1,т.1 КТ прекратяването на трудовото правоотношение се извършва по взаимно съгласие на двете страни, изразено писмено. Прието е също, че нито една от страните не е задължена да посочва основание или каквато и да е причина за прекратяването, че за никого не съществува задължение да изследва мотивите и истинската воля на другия. Посочил е, че взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпадат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор, че заповедта за прекратяване на ТПО на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ има само констативен, а не диспозитивен характер.

Съдът е приел, че в случая ищецът Т. Б. в качеството си на работник по ТПО е предал на работодателя собственоръчно написана молба за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, считано от 19.01.2017г., че същият не е изложил съображения за направеното искане, като не е посочил конкретен нормативен текст, на който се основава, нито е изложил някакви фактически обстоятелства. С оглед на посоченото според съда единственият извод, който може да направи работодателят е, че работникът желае прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Посочил е, че поради съгласие на работодателя с направеното предложение незабавно същият е поставил резолюция „Да, по чл.325,ал.1,т.1 от КТ“, което е израз на неговото писмено становище и е разпоредил издаването на заповед. При тези факти въззивният съд е възприел становището на първинстанционния съд, че трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено по взаимно съгласие на основание чл.325,ал.1,т.1 от ГПК, за което и двете страни са заявили писмено своето становище. Посочил е, че предложението на работника е прието незабавно, т. е. преди изтичане на законния 7-дневен срок, тъй като молбата му веднага е резюлирана и е издадена заповедта, която има удостоверителен характер.

Според въззивния съд не може да се приеме, че работникът е искал да се прекрати трудовото му правоотношение на основание чл.327,ал.1,т.3, предложение последно от КТ - поради неизпълнение от работодателя на нормативно установени задължения. Прието е, че от подадената молба с единственото искане да се прекрати ТПО без предизвестие и от всички събрани по делото доказателства, не може да се направи извод, че действителното искане на работника е за прекратяване на ТПО поради неизпълнение на нормативно установени задължения от работодателя. Посочил е, че е в разрез с правната и житейска логика, когато работодателят получи от работника немотивирана молба за прекратяване на ТПО, да приеме, че работникът иска прекратяване на основание чл.327,ал.1,т.3, предложение последно от КТ – неизпълнение на нормативно установени задължения от работодателя. Прието е, че работникът не е длъжен да знае нормативните текстове, че ако действително не си е спомнил номерацията на конкретна разпоредба, на която желае да се позове, той е могъл да посочи основанието като фактическо съображение, а ако е искал да цитира разпоредба, не е трябвало да подава прибързано молба за прекратяване на ТПО, а да стори това, след като я редактира съобразно действителните си намерения. Съдът е приел, че в случая ищецът е посочил, че иска прекратяване на ТПО на основание чл.327,ал.1,т.3 от КТ чрез писмо, изпратено по електронната поща до работодателя, което е станало на 19.01.2017г. в 19.03часа, т. е. след края на работното време, след като насрещните искания на двете страни за прекратяване, изразени писмено, са съвпаднали още сутринта на същия ден. С оглед на това е формиран извод, че след като работодателят е приел искането на работника за прекратяване на ТПО и е издадена заповед за това, работникът не може да оттегля предложението си. Посочил е, че и в това писмо не са посочени какви нормативни разпоредби са нарушени, че това е станало едва с исковата молба. Според съда няма доказателства, подадената от работника немотивирана молба за прекратяване на ТПО, да е подадени поради грешка, заплаха или изнудване.

При тези съображения е изведен извод за неоснователност на иска по чл.344,ал.1, т. 1 от КТ за отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ.

Съдът е приел, че като последица от отхвърляне на главния иск следва да се отхвърли и акцесорния иск за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка. Прието е за установено, че трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие на страните и поради това правилно, както в трудовата книжка, така и в заповедта за прекратяване е посочено правното основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, поради което не са налице основания за поправка на основанието.

Като е взел предвид изложените съображения съдът е приел, че първоинстанционното решение следва да се потвърди, поради съвпадане на фактическите и правни изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд. На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.

Преценено е за неоснователно оплакването във въззивната жалба за неправилност на решението, поради допуснати процесуални нарушения при връчването на съдебни книжа. Според съда до неправилност на постановения съдебен акт водят не всички допуснати процесуални нарушения, а само тези, които са съществени, а това са процесуалните нарушения, които ако евентуално не бяха допуснати, изходът на процеса би бил друг. Посочил е, че в процесния случай такива съществени процесуални нарушения не са допуснати. Прието е за неоснователно и оплакването, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, тъй като от текста на съдебното решение това не се установява.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че молбата му не е подадена при грешка. Приел е също, че от доказателствата по делото не е установено, че молбата за прекратяване е подадена „по грешка“. Според съда дори хипотетично да се приеме, че искането на въззивника не е било за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, от това не следва извод, че действителната му воля е била за прекратяване на ТПО на твърдяното от него основание по чл.327,ал.1,т.3, предложение последно от КТ - поради нарушаване от страна на работодателя на нормативно установени задължения.

Прието е, че от доказателствата по делото не следва извод за липса у въззивника-ищец на правен интерес от прекратяване на ТПО по взаимно съгласие. Прието е също, че от молбата за прекратяване на ТПО, подадена от ищеца е установено категорично желание за прекратяване на ТПО, без да са изложени каквито и да са мотиви за това, че за работодателя не следва задължение да изследва мотивите и подбудите на работника да иска прекратяване. Според съда не е логично, при подадена немотивирана молба за освобождаване от работа, работодателят да счете, че правният интерес на работника налага прекратяване на ТПО на основание чл.327,ал.1,т.3, предложение последно от КТ и да издаде съответна заповед.

При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

По правните въпроси:

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.

В случая въззивното решение в частта по предявения иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос, формулиран в касационната жалба, който е идентичен по съдържание с 14-ти въпрос от изложението.

Съгласно т.3 от т. решение № 1/09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.

С решение № 416/20.01.2015 г. по гр. дело № 2198/2014 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд може да събира нови доказателства, ако страната не е могла да ги посочи или представи, при полагане на дължимата грижа за добро водене на делото, в първоинстанционното производство; ако първоинстанционният съд неправилно не е допуснал събирането им; както и ако непосочването или непредставянето им се дължи на съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд.

Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. В случая въззивния съд с определение, постановено в открито съдебно заседание на 06.09.2017 г. е оставил без уважение доказателствените искания, формулирани от ищеца във въззивната жалба, като отказа е мотивиран. Относно искането за писмена справка от мобилен оператор „Мобилтел” ЕАД съдът е приел, че е настъпила преклузия по чл.266,ал.1 ГПК, както и, че факта, за който е поискано това доказателство е установен от показанията на разпитана по делото свидетелка. Искането за допускане на компютърно-техническа експертиза съдът е преценил за неотносимо към предмета на доказване. Дали изводите на съда са правилни е въпрос по основателността на касационната жалба, който не подлежи на преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос, поставен в касационната жалба - за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви.

С решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о.,постановено по чл.290 ГПК е прието, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК, като в тази насока е и трайната и постоянна съдебна практика, отразена и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В същият смисъл е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани и непредставени от жалбоподателя решения – решение № 212/01.02.2012 г. по т. дело № 1106./2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 403/23.01.2015 г. по гр. дело № 3333902/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. дело № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 202/21.12.2013 г. по т. дело № 866/2012 г. на ВКС, I т. о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е извършил своя преценка на всички събрани по делото доказателства, като и е формирал собствени правни изводи, включително и по възраженията, и доводите на страните, относими към правния спор. Фактическите и правни изводи на съда са отразени в мотивите на решението. Освен това съдът е препратил на основание чл.272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд. Следователно не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по въпросите от изложението както следва: по 1,2,3,4,5,6,7,8,9,10 и 11-ти. Всеки от тези въпроси не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Посочените въпроси по-горе не са правни въпроси, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях, нито тези въпроси са обусловили решаващите правни изводи за неоснователност на исковата претенция с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ на ищеца-сега жалбоподател. Неустановяване на общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Освен това такива допълнителни основания не са и посочени от жалбоподателя.

Не следва да се допусне касационно обжалване по тринадесети, петнадесети и шестнадесети въпроси от изложението на жалбоподателя, тъй като същите касаят правилността на обжалваното решение и поради това не представляват правни въпроси. Според разясненията, дадени в т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като посочените въпроси касаят правилността на въззивното решение в обжалваната част, същите не са правни и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят не е посочил и мотивирал допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по всеки от тези въпроси.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по 12-ти въпрос от изложението. Въпросът е правен, тъй като е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. В изложението жалбоподателят не е посочил и мотивирал всяко от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК, а именно, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, че е решен в противоречие с актове на КС на РБългария или на Съда на Европейския съюз и, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поради това съдът е лишен от възможността за преценка за всяко от тези допълнителни основания. В писмено становище от 31.01.2018 г. жалбоподателят Б. е мотивирал доводи за неправилност на въззивното решение, като отново не е формулирал ясно правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Посочил е, че въззивното решение е постановено в нарушение на т. решение № 2/02.07.2004 г. на ОСГТК на ВКС, което не води до извод, че е установено общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно формулиран правен въпрос, за който да е мотивирано от жалбоподателя, че е разрешен от въззивния съд при наличие на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.

Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1,2 т.3 и ал.2 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Т. Б., чрез адв.И. Ц..

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 580 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника по касационната жалба по смисъла на чл.78,ал.5 ГПК. Адвокатското възнаграждение е съобразено с действителната фактическа и правна сложност на делото и е определено в рамките на минималното, предвидено в чл.7,ал.1,т.1 и чл.7,ал.2,т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, както и е съобразено с разпоредбите на чл.9,ал.3 от същата наредба.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Оставя без разглеждане касационна жалба вх. № 13996/23.11.2017 г., подадена от ищеца Т. К. Б., [населено място], ул.”Ал.С.” № *,ет.2,ап.6, чрез адв. И. Ц. в частта, с която е обжалвано въззивно решение № 411/23.10.2017 г. по в. гр. дело № 667/2017 г. на Плевенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1202/19.07.2017 г. по гр. дело № 1911/2017 г. на Плевенския районен съд в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените искове от Т. К. Б. срещу „Еко-С-Фърничър” ЕООД, ЕИК 200231895 с правно основание чл.221 КТ за присъждане на обезщетение в размер на 378 лв., поради прекратяване на трудовото правоотношение по чл.327,ал.1,т.3 КТ, с правно основание чл.86 ЗЗД за присъждане на сумата 4.32 лв. лихва за забава върху обезщетението в размер на 378 лв. за периода 10.02.2017 г. – 17.03.2017 г., с правно основание чл.226 КТ за присъждане на обезщетение в размер на 740.36 лв. за периода 17.03.2017 г. – 10.07.2017 г. за причинени вреди от несвоевременно издаване и вписване на неверни данни в заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 82/19.01.2017 г. и трудова книжка и прекратява производството по делото в тази част.

Не допуска касационно обжалване на решение № 411/23.10.2017 г. по в. гр. дело № 667/2017 г. на Плевенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1202/19.07.2017 г. по гр. дело № 1911/2017 г. на Плевенския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от Т. К. Б. против „Еко-С Фърничър” ЕООД с. Г. Д иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ за отмяна на Заповед за прекратяване на трудово правоотношение № 82/19.01.2017 г., с която на основание чл.325,ал.1,т.1 КТ по взаимно съгласие е прекратено трудовото правоотношение между Т. К. Б. и „Еко-С Фърничър” ЕООД с.Г. Д и е осъден Т. К. Б. да заплати на „Еко-С Фърничър” ЕООД с.Г. Д сумата 760 лв. адвокатско възнаграждение за първата инстанция, както и в частта на въззивното решение № 411/23.10.2017 г. по в. гр. дело № 667/2017 г. на Плевенския окръжен съд, с която Т. К. Б. е осъден да заплати на „Еко-С Фърничър” ЕООД с.Г. Д сумата 760 лв. разноски по делото за въззивното производство за адвокатско възнаграждение.

Осъжда Т. К. Б., [населено място], ул.”Ал.С.” № *, ет.2,ап.6 да заплати на „Еко-С Фърничър” ЕООД, ЕИК 200231895, със седалище и адрес на управление с.Г.Дъбник, обл.Плевен, ул.Ген.Лавров № 34 сумата 580 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.

Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба в указаната част и е прекратено производството по делото в същата част подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщението пред друг състав на ВКС. В останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: