Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Х. Алауауда, лице без гражданство, от [произход], подадена чрез адв. В.И, срещу решение № 3890 от 14.07.2020г., постановено от Административен съд - София – град, I отделение, 19 състав, по адм. дело № 4878/2020г. В касационната жалба и в писмена защита се релевират касационни осонвания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт. Според касационния жалбоподател решението е неправилно и необосновано, тъй като погрешно първоинстанционният съд е счел, че е налице разумна възможност за извежданетото на чужденеца от страната, като не са съобразени ограниченията поради пандемията СОVID- 19 и влошената ситуация в Газа. Оспорва извода на съда, че последващата молба за закрила е подадена единствено за да се предотврати извеждането му от страната. Счита, че неправилно е преценено, че са налице законовите предпоставки на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и Върховният административен съд да отмени като незаконосъобразна заповед УРИ № 5392 ПАМ-229/05.05.2020г. на СДВР и да постанови незабавното освобождаване на Х. Алауауда. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът – Началник сектор „Незаконна миграция” при отдел „Миграция” – СДВР, оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрк.. П, която в съдебно заседание пледира за отхвърлянето й като неоснователна и за оставяне в сила обжалваното решение, което е правилно и законосъобразно постановено. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, тъй като оплакванията на касационния жалбоподател са били наведени и пред първата инстанция и по тях съдът е взел отношение и доводите, с които те са отхвърлени като неоснователни, са правилни. Според участващия по делото прокурор са налице материалноправните предпоставки за налагане на процесната ПАМ и при разглеждането на делото в първата инстанция не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което не са налице изброените в чл.209 т.3 АПК основания за отмяна на съдебния акт и същият следва да бъде оставен в сила.
Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена в преклузивния срок, визиран в чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
С обжалваното решение № 3890 от 14.07.2020г. е отхвърлена жалбата на Х. Алауауда, лице без гражданство, срещу заповед УРИ № 5392 ПАМ- 229/05.05.2020г., издадена от началник сектор „Незаконна миграция” при отдел „Миграция” – СДВР, с която жалбоподателят е настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци при дирекция "Миграция" за срок не повече от шест месеца. За да достигне до този резултат първостепенният съд е констатирал, че заповедта е издадена от компетентен орган, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Счел е, че са изложени фактически и правни основания за нейното издаване, както и че процесната заповед съответства на материалния закон и целта му. Съдът е извършил анализ на относимата правна уредба и е преценил, че фактическите констатации на органа обосновават извода, че има реална опасност чужденецът да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него предварителна административна мярка /ПАМ/, тъй като е било установено, че чуждият гражданин не притежава документи за самоличност, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му и отказва да се върне доброволно в страната си по произход, нито посочва трета сигурна страна. В мотивите на обжалваното съдебно решение е отразено, че с последващата молба за предоставяне на международна закрила, съгласно разпоредбата на чл. 76в, ал. 2 ЗУБ на чуждия гражданин не се предоставят правата по чл. 29, ал. 1, т. 1 ЗУБ, когато същата е подадена единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на приложената му принудителна административна мярка. С оглед на това първоинстанционинят съд е приел, че към датата на издаване на заповедта са били изпълнени материалноправните предпоставки за принудително настаняване в СДВНЧ, предвидени в чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ и в чл. 15 (6) Директива 2008/115/ЕО, като е счел за неоснователно и възражението срещу срока на настаняване, който е до отпадане на обстоятелствата за настаняване и в процесната хипотеза е в рамките на законовия срок.
Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставлаващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Това е така, защото при установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод, че заповедта е постановена в съответствие с изискванията за законосъобразност. Точно е констатирано, че оспореният акт е издаден на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ. Според разпоредбата на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, спрямо когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от същия закон, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. Същата следва да осигури изпълнението на предходна мярка, наложена по реда на чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ. За наличието на основанията за принудително настаняване в специален дом се извършват ежемесечни служебни проверки от директора на дирекция "Миграция". По изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения 6 - месечен срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. В чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115 е дефинирано понятието „опасност от укриване“, като "наличие в конкретния случай на основания, породени от обективни критерии, които са определени в законодателството, да се смята, че гражданин на трета страна, по отношение на когото са образувани процедури за връщане, може да се укрие.” Въз основа на чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115, с § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ е дадена национална легална дефиниция на "опасност да се укрие чужденец с наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3", като е прието, че опасност е налице, ако с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнение на наложената мярка.
В настоящия случай е безспорно установено от данните по преписката, че с предходна заповед УРИ № 5392 ПАМ- 228/05.05.2020г. на началник сектор „Незаконна миграция” при отдел „Миграция” – СДВР, по отношение на жалбоподателя е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ – „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна”. Налице са и останалите предпоставки регламентирани в чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ.Фте констатации, направени от органа обосновават верен и обоснован извод, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденецът да се укрие (по смисъла на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. Видно от Докладна записка от 05.05.2020г. /на л. 13 от а. д. № 4978/2020г./ са установени факти и обстоятелства, че съществува реална опасност лицето да се укрие, предвид това, че чужденецът има предишна регистрация през 2019г., когато се е представял с други имена - Б. Оуедах, отказ за връщане в страната по произход, както и изразеното желание за преминаване в друга държава в западна Европа, които разгледани в съвкупност съставляват фактите, визирани в хипотезата на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, формиращи основателно съмнение за опасност от укриване. Нормата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115 изисква, освен посочената специална цел и да е установено, че не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки. В конкретната хипотеза обобщената преценка на всички относими обстоятелства обосновава правилното заключение, че други по-леки принудителни мерки не могат да бъдат приложени по отношение на касатора. От данните по делото е установено, че лицето няма установено местоживеене и средства за издръжка. При тези обстоятелства по-лека принудителна мярка би била неефективна, а освен това и трудно осъществима. Прилагането й би означавало да се постави под условие възможността за изпълнение на принудителното извеждане. Следователно, с оглед конкретните обстоятелства по делото е изпълнено и изискването на чл. 15, § 1 Директивата - да не може да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека ПАМ.
Правилно административният орган и първоинстанционният съд са приели, че по отношение на чужденеца не би могло да се приложи по – лека мярка, предвидена в чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ, тъй като същият не разполага с валиден паспорт, който да предаде в МВР, както и финансови средства за издръжка на територията на страната.
Неоснователен е довода на касационния жалбоподател, че първостепенният съд не е обсъдил невъзможността за връщане на чужденеца, заради разпространението на вируса COVID-19. В мотивите на обжалваното решение съдът е разгледал твърдението за невъзможност за връщане и е извел вярно заключение въз основа на представената от адв.. И справка, че достъпът до [държава] е изключително затруднен, но е възможен само по сухоземен път през два контролно-пропускателни пункта – в северната част към Израел и в южната част към Египет, тоест видно от справката връщането в [държава] е силно затруднено, но не е невъзможно. Следва да се има предвид, че ситуацията, породена след разпространението на вируса COVID-19 затруднява движението между всички държави и територии, поради което не съставлява особено обстоятелство, изключващо връщането само в [държава]. Следва да се има предвид, че гореописаните възражения са относими към разпореденото връщане на лицето в страната му по произход, което е обективирано в друг акт - заповед УРИ № 5392 ПАМ-228/05.05.2020г., а не в процесната заповед УРИ № 5392 ПАМ- 229/05.05.2020г. По настоящото дело няма никакви данни за обжалване на заповед УРИ № 5392 ПАМ-228/05.05.2020г., а именно при оспорване на този акт е следвало да се изложат оплакванията срещу връщането на чужденеца в [държава].
Неоснователни са твърденията на кастора, че оспорената заповед УРИ № 5392 ПАМ- 229/05.05.2020г. е издадена при неизяснена фактическа обстановка, тъй като не е била отчетена подадената от чужденеца последваща молба за международна закрила. Първоинстанционният съд се е произнесъл по това възражение и правилно е преценил, че съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ по принцип подадената молба за закрила обосновава прекратяване на настаняването, освен ако има сериозни основания да се предполага, че чужденецът е подал последваща молба за международна закрила, единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 или 3 ЗЧРБ. В случая е установено, че процесната заповед е издадена след последваща молба на лицето за международна закрила на жалбоподателя, която е подадена с цел да забави или да затрудни изпълнението на наложена принудителна административна мярка, което е видно от горепосочената докладна записка. В този смисъл е и подзаконовата уредба, регламентираща настаняването в СДВНЧ - чл. 20, т. 2 от Наредба № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци в специалните домове за временно настаняване на чужденци и в техните звена и за организацията и дейността им (Загл. изм. – ДВ, бр. 52 от 2017 г.), според която норма чужденецът се освобождава от СДВНЧ, когато е подадена молба за закрила по ЗУБ и не са налице основанията на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ /когато има сериозни основания да се предполага, че чужденецът е подал последваща молба за международна закрила единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2/. Дефеницията за „последваща молба“ за закрила е дадена в разпоредбата на §1, т.6 от ДР на ЗУБ, съгласно която "Последваща молба" е молба за предоставяне на международна закрила в Р. Б, която чужденецът подава, след като има прекратена или отнета международна закрила или производството за предоставяне на международна закрила в Р. Б е приключило с влязло в сила решение и чужденецът не е напускал територията на Р.Б.Н съдебен състав счита, че визираната разпоредба на чл. 44, ал. 12 ЗЧРБ следва да се тълкува и прилага във връзка с чл. 67 ЗУБ. Нормата на чл. 67, ал. 1 ЗУБ предвижда принудителните административни мерки: „отнемане правото на пребиваване“, „връщане“, „експулсиране“ и „забрана за влизане в страната“ да не се изпълняват до приключване на производството по закрила с влязло в сила решение. Това означава, че производството по съдебна проверка на законосъобразността им може да бъде проведено, те дори могат да влязат в сила, но само тяхното изпълнение е отложено до решаването на въпроса за предоставянето на търсената международна закрила. Видно от текста на самата разпоредба на чл. 67, ал. 1 ЗУБ, тя не визира процесната принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“, което е логично, защото псочените в чл. 67, ал. 1 ЗУБ мерки са такива, които фактически извеждат гражданина на третата държава, респективно препятстват влизането му, докато мярката „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ е мярка, която само подготвя връщането и/или процеса на извеждане. По отношение на приложените към писмената защита на касатора доказателства: решение № 4592 от 12.08.2020г., постановено от АССГ, по адм. д. № 4954/2020г. и регистрационна карта от ДАБ при МС от 18.09.2020г., решаващият съдебен състав констатира, че са с дати, които са последващи датата на издаване на процесната заповед - 05.05.2020г., както и след датата на постановяване на оспореното съдебно решение - 14.07.2020г., поради което и предвид нормата на чл. 142 АПК, не се отразяват на законосъобразността на изводите на първоинстанционния съд и на правилността на обжалваното решение. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изцяло развитите от първоинстанционния съд съображения, отнасящи се до срока на задържане, който към момента на издаване на процесната заповед е в рамките на максималния 18-месечен срок, регламентиран в чл. 44, ал. 8, изречение второ ЗЧРБ, и не намира за необходимо да ги възпроизвежда отново.
По изложените съображения съдът счита, че обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци отм. енителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК.
С оглед изхода на спора претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на сторените по делото разноски се оставя без уважение. На основание на чл. 143, ал. 4 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъдят своевременно претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 100 лв., който размер е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ
На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 3890 от 14.07.2020г., постановено от Административен съд - София – град, I отделение, 19 състав, по адм. дело № 4878/2020г.
ОСЪЖДА Х. Алауауда, лице без гражданство, от [произход], да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи, разноски в размер на 100 (сто) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно.