Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160 ал. 6 ДОПК.
Образувано е по касационна жалба на СУ „Св. К. О“ София срещу решение № 3317/18.05.2018г., постановено по адм. дело № 11406/2015г. по описа на Административен съд - София - град в частта, в която е потвърден и изменен РА № Р-2225-1300366-091-001/20.04.2015г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с решение № 1588/19.10.2015г., издадено Директора на дирекция "ОДОП“ – София, при ЦУ на НАП за установените задължения в общ размер 20 295 550.60лв., главница представляващи данък върху доходите на физическите лица по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 01.01.2007г. – 31.12.2012г., и определен размер на лихвите 1 737 795.98лв., за периода 01.01.2007г. – 28.02.2013г. Обжалва се решението и в частта за разноските.
Касаторът счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно. Изложени са твърдения, че в съдебното решение са определени данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ в по-голям размер от тези установени с РА, като по този начин в нарушение на чл. 160 ал.5 от ДОПК е утежнено във вреда на жалбоподателят му задълженията за данъци. На второ място се сочи, че съдът не е взел в предвид, че задълженията за данъци по чл. 42 и чл. 43 о ЗДДФЛ са прихванати от размера на годишните субсидии на Университета към МО като по този начин тези задължения са погасени и не са дължими. Навеждат се и доводи, че в съдебният акт съдът не е обсъдил нормите на § 25 ал.4 от ЗДБ на Р. България за 2013г., и нормата на чл. 161 ал.4 от ЗПФ според които норми СУ е включен в централизираното разплащане и разчитане между централният бюджет и НАП и предвид на тези норми към ТД на НАП не са превеждани суми за плащания на данъци върху доходите на физически лица и наказателни лихви тъй като Университета не е субект на задълженията за внасяне на процесните данъци и незаконосъобразно са му начислени лихви за несвоевременно внасяне на задълженията и следва да се приложи чл. 17 ал.3 от ДОПК. Сочи още, че съдът неправилно е приел че не са налице допуснати процесуални нарушения при издаване на РА тъй като задълженията са погасени по давност на основание чл. 171 ал.1 от ДОПК и са нарушени сроковете за издаване на РА на основание чл. 114 и чл. 119 ал.3 от ДОПК. Моли съда да отмени обжалваното съдебно решение и да постанови друго по съществото на спора. Претендират се разноските по делото.
Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. при ЦУ на НАП, оспорва жалбата. Навежда доводи че решението на АССГ е правилно и законосъобразно. Сочи, че независимо от това че СУ е включен в схемата за централизирано разплащане на данъците върху доходите на физически лица от бюджетните предприятия считано от 01.01.2013г., то лихви се дължат тъй като горното не отменя задължението на бюджетните предприятия които имат в качеството им на данъчно задължени лице по смисъла на ЗЗДФЛ и начислените суми върху ДДФЛ за процесните ревизирани периоди са дължими към централният бюджет, но не са дължими към НАП и тъй като те не са били преведени то се дължи лихва. Счита се че неоснователно се твърди в касационната жалба изтекла погасителна давност тъй като давността за данъчни задължения за 2007г., започва да тече от 01.01.2019г., и следва да изтече към 31.12.2013г., а към тази дата е издадена ЗВР № 1300366/26.11.2013г. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и излага подробни мотиви.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира касационната жалба процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 211 от АПК, против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото й съобрази следното:
За да постанови своя съдебен акт решаващият съд е приел че РА е издаден от компетентен орган и в предвидената форма, като не са допуснати нарушения на процесуалните правила в производството по обжалването му и не са налице основания за обявяването му за нищожен. Съдът е приел, че няма спор по отношение размера на установените с РА главница тъй като тя съвпада изцяло с размера на декларираните и начислени такива от жалбоподателят, а спорът се концентрира върху лихвата – дали тя се дължи и в какъв размер. Прието е че размера на лихвата се установява от заключението на ССЕ и с оглед прогласяването от съда на нищожността на № П-22222515192579-073-001/04.11.2015г., издаден от органи по приходите при ТД а НАП София то размера е намален от 4 039 534.25лв., на 1 737 795.98лв. Съдът е посочил, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение задълженията за 2007г. е неоснователно, като е посочил че давностният срок за данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ започва да тече считано от 01.01.2009г., така че до постановяване на съдебното решение не е изтекла абсолютната давност, а към датата на ЗВР не е изтекла предвидената 5-годишна такава по чл. 171 ал.1 от ДОПК.
Решението е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, налагащи отмяната му и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
Разпоредбите на чл. 42 и чл. 43 ЗДДФЛ регламентират определянето, удържането и внасянето в бюджета съответно на авансов данък за доходи от трудови правоотношения и на авансов данък за доходи от извънтрудови правоотношения (стопанска дейност). В ревизионното производство е установено начисляването в пълен размер на дължимия данък от дружеството-касатор, но е и установено също така, че една част от този данък е внесена, а друга част - не е внесена. За невнесените суми и на основание чл. 42 и чл. 43 във вр. с чл. 65 ал. 11 ЗДДФЛ и чл. 175 ДОПК ревизията е начислила съответните лихви за забава.
По делото спорен е бил въпроса относно правилно ли са били начислени лихви за забава върху главницата на данъчните задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ, като в противоречие със събраният доказателствен материал решаващият съд е потвърдил РА в частта за главница за данъчни задължения в размер по-висок определен в обжалваният акт. Правилни са изводите наведени в касационната жалба, че първоинстанционният съд не е отграничил спора между страните и не е изяснил същия от фактическа страна. Изрично в РА и в решение № 1588/19.10.2015г., на Директора на Дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП /на стр. 1 от решението/ е посочено че се обжалва процесният РА за данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ в размер на 11 215 062.45лв. и лихви за забава в размер на 4 757 653.01лв. В заключението по първоначалната ССЕ /стр. 467 от делото/, в. л. е констатирало че с РА са установени посочените по-горе задължения а така също се коментира че няма възражение от страна на университета относно установените размери на декларирани и начислени задължения за процесните периоди. В съдебното решение обаче съдът е потвърдил обжалваният РА в частта за установените задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 01.01.2007г.-31.12.2012г. в размер на 20 295 550.60лв., като е приело за меродавно заключението на допълнителната ССЕ. Решаващият съд не е изложил мотиви защо приема заключението на допълнителната ССЕ, като се има в предвид че не е налице спор относно размера на задълженията по РА. Следвало е съдът при установяване на наличие на противоречие между установените задължения с РА и тези по заключението на ССЕ, които са в по-вече от установените задължения по акта, да извърши съответните процесуални действия за да отстрани това противоречие и да установи с безспорност задълженията по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за процесните периоди. Решаващият съд не е спазил разпоредбата на чл. 160 ал.5 от ДОПК където е предвидено, че съдът не може със съдебното си решение да изменя акта във вреда на жалбоподателя. Следвало е АССГ преди постановяване на съдебният си акт да изясни спора от фактическа страна, като при изслушване на допълнителната ССЕ в. л. даде допълнителни пояснения относно разминаванията в установените задължения по РА и тези по допълнителното заключение, с оглед констатациите на в. л. по първоначалната ССЕ че не е налице спор между страните относно размера на задълженията по РА. Следвало е съдът да поиска от в. л. да посочи дали от задълженията в таблица на стр. 519 – „начислен и дължим данък по РА и счетоводство на СУ“, следва да се извадят посочените задължения в колона 2 – „общ размер на внесеният данък по РА и експертизата“ и дали изчисленият размер на лихвата в колона 6 – „общ размер на дължимите лихви“ е този върху колона 1 или върху остатъкът при изваждане на установеното в колона 2 т. е. в. л. да посочи по какъв начин е определило лихвата в колона 6.
На второ място настоящата съдебна инстанция счита за основателен довода в касационната жалба че решаващият съд не е обсъдил приложимостта на нормата на §25 от ЗДБ Р. България за 2013г., и нормата на чл. 161 от ЗПФ и отношението на тези норми към данъчните задължения на ревизираното лице за процесният период т. е. съдът не е изложил мотиви относно приложението на процесните норми свързани с превеждането или не на данъчните задължения чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ в държавният бюджет, как следва да се отрази наличието на удържаните суми за дължими данъци от преведената на РЛ субсидия от МО. Не са изложени мотиви и досежно приложимостта на чл. 17 ал.3 от ДОПК.
Споделими са аргументите на касатора, че решаващият съд не е посочил конкретни съображения относно основните релевантни за спора въпроси свързани с размера на дължимите задължения за процесния период по чл. 42 и чл. 43 от ЗЗДФЛ, от там и за размер на дължимата лихва, както и излагане на мотиви относно приложението или липсата на предпоставки за прилагане разпоредбата на §25 от ЗДБ на Р. България за 2013г., чл. 161 от ЗПФ и чл. 17 ал.3 от ДОПК. В резултат на това спорът е останал неизяснен от фактическа и правна страна и е поставено необосновано решение. Предвид съдържащата се в чл. 220 АПК забрана за фактически установявания в касационното производство, обжалваният съдебен акт в обжалваната му част, като неправилен следва да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав, като последният или постави допълнителни задачи на в. л. по ССЕ или чрез повторен разпит установи на какво се дължи разликата между установените задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ по РА и по заключението на допълнителната ССЕ в колона 1; следва ли размерът на данъчните задължения по двата законови текста да се получат като се извадят установените задължения от колона 1 и колона 2; по какъв начин е определена лихвата за забава и взето ли е било в предвид от в. л. при изготвяне на ССЕ и допълнителната такава, касаещо размера на лихвата, че е налице разлика между установените с РА внесени суми от РЛ и допълнително установените такива по ССЕ; по какъв начин от счетоводна гледна точка следва да се прилага нормата на §25 от ЗДБ на Р. България за 2013г. и попада ли РЛ в тази хипотеза, като в. л. даде подробни обяснения относно начина на начисляване, удържане, отчитане и внасяне от РЛ на данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ на базата на централизираното разплащане без извършване на превод по сметките за приходи на централният бюджет на НАП; налице ли са задължения от страна на РЛ към бюджета на МОН към края на 2013г. и дали тези задължения са погасени до 31.03.2014г. Въз основа на установените по този начин факти, следва решаващият съд да посочи какъв е размера на дължимите данъчни задължения и лихвите за забава и дали последните с оглед разпоредбата на §25 от ЗДБ на Р. България за 2013г. и чл. 161 от ЗПФ следва да се превеждат в бюджетната сметка или не и от там да изведе изводи дали РА е законосъобразен или е издаден в противоречие с материално-правни норми.
Следва да се отмени съдебното решение в частта за разноските, като на основание чл. 226 ал. 3 АПК при новото разглеждане на делото, първоинстанционният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВАС.
Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на Осмо отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 3317/18.05.2018г., постановено по адм. дело № 11406/2015г. по описа на Административен съд София –град в частта в която е потвърден РА № Р-2225-1300366-091-001/20.04.2015г., издаден от орган по приходите в дирекция „СДО“ при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1588/19.10.2015г., на директора на дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП в частта за установени данъчни задължения по чл. 42 и чл. 43 от ЗДДФЛ за данъчни периоди 01.01.2007г.-31.12.2012г., в общ размер на главница от 20 295 550.60лв. и в частта за установените лихви за периода 01.01.2007г.-28.02.2013г., в която задължението е намален от 4 039 534.25лв. на 1 737 795.98лв.
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
ОТМЕНЯ Решение № 3317/18.05.2018г., постановено по адм. дело № 11406/2015г., по описа на Административен съд София-град и в частта в която С. У „Св. К. О“ е осъден да заплати на Дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП сума в размер на 48 770.24лв., представляваща разноски по първоинстанционното дело и в частта в която Дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП е осъдена да заплати на С. У „Св. К. О“ сума в размер на 21 762лв., разноски по първоинстанционното дело. Решението не подлежи на обжалванe.