Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на И.С, чрез процесуален представител адв. Г.Б от АК – Перник, срещу решение № 302/24.07.2020г., постановено по адм. дело № 389/2020г. по описа на Административен съд – Перник, с което е отхвърлена жалбата против Решение КПК – 35 / 26.05.2020г. на директора на Териториално поделение на НОИ – Перник и потвърденото с него разпореждане № 131-00-1672-4 от 26.03.2020г. на ръководител на осигуряването за безработица относно възстановяване на получено парично обезщетение за безработица. Наведените в жалбата възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, като постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато при преценката на съвкупния доказателствен материал, довело до неправилно приложение на нормите чл.10, чл.114, ал.2 т.2 КСО, във вр. с § 1 ал.1, т.3 ДР на КСО и необоснованост са относими към касационните основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отменят издадените административни актове (решение и разпореждане). Претендира се присъждане на съдебни разноски.
Ответникът – директор на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Перник, чрез пълномощник гл. юрисконсулт Й.С, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил фактите по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право. Намира, че след изпълнение на задълженията по чл.172а АПК, решаващият състав правилно приема, че оспореният административен акт е законосъобразен, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна.
Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.
При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното:
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение КПК – 35 / 26.05.2020г. на директора на ТП на НОИ – Перник, с което е отхвърлена жалбата на И.С против разпореждане № 131-00-1672-4 от 26.03.2020г. на ръководител на осигуряваното за безработица относно възстановяване на получено парично обезщетение за безработица за периода от 14.09.2017г. до 13.05.2018г. в размер на 3 235.14 лв. (три хиляди двеста тридесет и пет лева и 14 ст.).
След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд приема за установено, че от името на „И. С. И“ ЕООД, в качеството му на осигурител са подавани данни по чл. 5, ал. 4 от КСО за осигурено лице И.С за периода от 20.08.2017г. до 13.09.2017г. Със заявление вх. № 131-00-1672 от 18.09.2017г., придружено със заповед за прекратяване на трудов договор И.С е направила искане за отпускане на парично обезщетение за безработица. С разпореждане № 131-00-1672-1 от 25.09.2017г. ръководител по осигуряването за безработица е отпуснал парично обезщетение за безработица по чл. 54а за периода от 14.09.2017г. до 13.05.2018г. в размер на 19.97лв. дневно.
Въз основа на извършена проверка, данните от която са обективирани в Констативен протокол № КВ-5-21-00672236 от 01.11.2019г., е изведено, че през месец юни 2016г. дружеството „И. С. И“ ЕООД е продадено на М.А и същият е вписан като управител. Установено е, че в периода от м. 10.2016г. до м. 07.2018г. са подавани своевременно уведомления за сключване, съответно за прекратяване на 70 броя трудови договора, като към настоящия момент всички са прекратени. Осигурителният доход достига до 2600лв. От 2015г. дружеството не е публикувало ГФО. За 2016г. и 2017г. не са подавани ГДД. Дружеството няма регистрирани фискални устройства и няма отчетени обороти. От 2016г. не са внасяни осигурителни вноски по фондовете на ДОО, като задълженията са в размер на 58 739лв. (петдесет и осем хиляди седемстотин тридесет и девет лева). Успоредно с това от фондовете на ДОО са ползвани права за временна неработоспособност и за безработица в размер на 43 000лв. (четиридесет и три хиляди лева). В хода на проверката са изискани сведения от лица, чиито правоотношения са прекратени и които са ползвали право на парично обезщетение. В сведенията е отговаряно „не знам“, не е посочено име на управител, адрес на фирмата, няма посочено и място на работа. Въз основа на тези констатации е прието, че дружеството не е извършвало реално никаква дейност и съответно лицата наемани на трудови договори не са извършвали трудови функции, за които да подлежат на осигуряване.
Издадени са задължителни предписания № ЗД-1-21-00672231 от 01.11.2019г., с които на основание чл. 108, ал. 3 от КСО старши инспектор по осигуряването е разпоредил осигурителят „И. С. И“ ЕООД да заличи подадените данни по реда на чл. 5, ал. 4 от КСО на назначените лица за периода от м. 10.2016г. до м. юли 2018г., за което му е даден срок за изпълнение. Данните по чл. 5, ал. 4 от КСО за И.С са заличени служебно на 12.02.2020г.
Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд приема, че предвид липсата на доказателства за реално осъществявана трудова дейност, в съответствие с приложима разпоредбата на чл. 10 КСО, не се установява наличието на кумулативно изискуемите предпоставки относно възникване по отношение на жалбоподателката на качеството осигурено лице. Влезлите в сила задължителни предписания и последвалото заличаване на подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО по отношение на И.С, представляват нови данни, които имат значение за определяне правото, размера и срока на обезщетение, в съответствие с чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО.
Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.
Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на първоинстанционното решение. Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд.
В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми.
В Кодекса за социално осигуряване са разграничени съществените елементи на трудовото и осигурителното правоотношение. В съответствие с легалната дефиниция, установена в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10 КСО, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 КСО. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО изрично определя момента, от който възниква осигуряването — денят, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 и продължава до прекратяването й, респ. лицето следва добросъвестно да участва в осигурителното правоотношение и обуславящото го трудово такова, за да придобие право на парично обезщетение. Наличието на валидно възникнало трудово правоотношение само по себе си не е основание за началото на осигуряването. То е предпоставка за това, но само в случаите когато лицето е започнало да упражнява трудова дейност. В конкретния случай не са установени трудовите функции на работника. Следователно лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, не може да има качеството осигурено лице.
В съответствие с неоспорените писмени доказателства включително Констативен протокол № КВ-5-21-00672236 от 01.11.2019г., явяващ се официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила, съгласно чл.179 ал.1 ГПК, първоинстанционният съд обосновано извежда, че дружеството посочено за осигурител не е извършвало дейност по смисъла на ТЗ за процесния период, жалбоподателката не е упражнявала трудова дейност при него и не се явява осигурено лице по смисъла на чл.10 ал.1 и § 1, ал.1, т.3 ДР на КСО.
Показанията на св. Теофилова (л.88) са обсъдени съгласно чл.172 ГПК и с оглед на степента им на конкретност, относимост и правдоподобност и при съпоставка с другите доказателства, вкл. декларацията на жалбоподателката (л.42), първоинстанционният съд излага убедителни мотиви защо не се кредитират в светлината на застъпваната от жалбоподателката теза. От жалбоподателката не са ангажирани годни доказателства, от които да се установява, че тя е започнала трудова дейност при посочения работодател, че се явява осигурено лице и че е придобила право на ПОБ и т. н.
В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване, с оглед разпореденото възстановяване на получено парично обезщетение за безработица за периода от 14.09.2017г. до 13.05.2018г. в размер на 3 235.14 лв. (три хиляди двеста тридесет и пет лева и 14 ст.).
Предвид изложеното Върховният административен съд – състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд – състав на шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 302/24.07.2020г., постановено по адм. дело № 389/2020г. по описа на Административен съд – Перник. РЕШЕНИЕТО е окончателно.