РЕШЕНИЕ
№ 292
гр. София, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Валя Рушанова
Членове: Христина Михова
Красимир Шекерджиев
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора Р. Т. С.
като разгледа докладваното от В. Р. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200417 по описа за 2025 година Производството е образувано по касационна жалба на защитника на подс.
Н. А. А. срещу решение № 38/25.03.25г., постановено по внохд № 111/24г. по описа на Апелативен съд - Варна.
В касационната жалба се релевират всички касационни основания.
Оплакванията са за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в липса на мотиви към първоинстанционната присъда, отсъствие на задълбочен и прецизен доказателствен анализ и основаване на фактически изводи на основата на предположения. Отделно се твърди, че с част от допуснатите нарушения при събиране на доказателствения материал е допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимия, а във въззивното решение липсват мотиви относно начина на индивидуализиране на наказанието. Нарушението на материалния закон се подкрепя с довода, че престъпленията, за които е признат за виновен и осъден жалбоподателя, не са извършени. Заявява се, че присъдата не съответства на чл. 54 от НК и на целите по чл. 36 от НК. Поставя се акцент на смекчаващите отговорността обстоятелства, специфичния характер на дългогодишните отношения между подсъдимия и св. С. И. и факта на положителното развитие на тези отношения към актуалния момент. При условията на алтернативност се иска преди всичко оправдаване на подсъдимия, а след това – при констатация за наличието на съответните процесуални предпоставки – връщане на делото за новото му разглеждане от фазата на досъдебното производство.
В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. А. поддържа жалбата по изтъкнатите в нея съображения. Набляга на отношенията между подсъдимия и св. С. И. и техният специфичен характер, както и на съдържанието на част от свидетелските й показания, в които тя е заявявала доброволност на всички извършени от нея действия. Поддържа становище, че деянията не са осъществени от обективна страна.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита депозираната касационна жалба за неоснователни.
Подсъдимият, в лична защита и в последната си дума заявява, че понастоящем живее със св. С. И. и заедно се грижат за детето си. Моли да бъде оправдан.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, като обсъди наведените в касационната жалба доводи, съображенията на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 17/05.03.2024 г. по нохд № 1668/23 г. на Окръжен съд - Варна, подсъдимият Н. А. е бил признат за виновен и осъден, както следва: - по чл. 142, ал. 2, т. 5а, вр. ал. 1, вр. чл. 54 от НК – на 7 (седем) години за това, че в условията на домашно насилие отвлякъл С. И.; - по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 1, вр. чл. 54 от НК – на 1 (една) година за това, че в условията на домашно насилие й причинил лека телесна повреда;
- по чл. 144, ал. 3, вр. чл. 54 от НК – на 1(една) година и 6 (шест) месеца за това, че в условията на домашно насилие й се заканил с убийство, и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му и - по чл. 144, ал. 3, вр. чл. 54 от НК – на 1(една) година и 6(шест) месеца за това, че се заканил с убийство на С. Г. и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му.
На осн чл. 23, ал. 1 от НК първоинстанционният съд определил за изтърпяване едно общо наказание 7 (седем) години лишаване от свобода при първоначален общ режим.
По протест и жалба на подсъдимия било образувано внохд № 111/24г. по описа на Варненския апелативен съд.
С атакуваното понастоящем пред ВКС въззивно решение № 38/25.03.25г. въззивният съд изцяло потвърдил първоинстанционната присъда.
Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
І. Преди всичко е необходимо да се уточни, че съдържанието й разкрива идентичност на развитите в допълнението към въззивната жалбана оплакванията във връзка с фактическите и правните заключения на първоинстанционния съд, както и по отношение на справедливостта на наказанието. Обяснимо – част от аргументацията в касационната жалба е насочена към обосноваване на процесуално нарушение по чл. 348, ал.3, т.2 от НПК, но допуснато от първоинстанционния съд. Такива са и оплакванията – за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на окръжния съд като първа инстанция при събирането и оценката на показанията на св. С. И., дадени на досъдебното производство, пред съдия. Предмет на разглеждане пред ВКС е актът на въззивната инстанция, а присъдата на първоинстанционния и актът на въззивния съд следва да отговарят на специфични изисквания, разписани в закона за всеки от тях. Докато за присъдата на първоинстанционния съд важат правилата на чл. 305 НПК, указващи какво е съдържанието на присъдата, а за решението на въззивния съд – правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК. За въззивният съд, като контролна инстанция, процесуалното задължение се състои не в това да мотивира първоинстанционната присъда, а да извърши проверка дали първият съд не е допуснал такова нарушение и именно в този контекст дали е дал дължимият на направеното пред него възражение за липса на мотиви. Следователно, от гледна точка на изискванията към съдържанието на касационната жалба и предвид правомощията на касационния съд, проверката следва да бъде насочена именно към въпроса доколко съдът е изпълнил това си задължение. В настоящия казус не може да се приеме, че обжалваното решение страда от обсъждания порок. Варненският апелативен съд е отрекъл липсата на мотиви към присъдата и ясно е посочил, че те изпълват стандарта по чл. 305 от НПК. Произнесъл се е и по възраженията за допуснато от страна на първия съд нарушение по чл. 281, ал. 8 от НПК по отношение на показанията на св. С. И. от 30.05.23г., прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 1 от НПК, като е съобразил, че показанията на свидетелката съвсем не са единствените доказателствени източници, в полза на обвинителната теза, а напротив - подкрепят се и от други доказателствени материали. На последно място, засегнал е и въпроса нарушени ли са правата на подсъдимия с неуведомяването му за разпитите на св. И. проведени преди привличането му като обвиняем по делото в контекста на Решение на СЕС по дело С-209/22г. по преюдициално запитване на РС - Луковит и свързаните две Директиви -2012/13 и 213/48, като е отрекъл правата на подсъдимия да са били нарушени. Дадените от въззивния съд отговори по същество представляват мотивировка на акта по развитите възражения, поради което липса основание да се счете, че е въззивният акт страда от липса на мотиви.
На следващо място, основно направеното в касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимия, не може да бъде удовлетворено. При прочита й се изяснява, че отправеното искане се основава на направената от защитата собствена интерпретация на доказателствените източници и като последица от това – в извод за неправилно приета фактология по деянията от страна на решаващите инстанции и следователно - невярно приложение на материалното право с осъждане на дееца. Видно е, че оплакването представлява оплакване за необоснованост, която не е касационно основание.
От друга страна касационната инстанция може да оправдае подсъдимия на осн. чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. посл. вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, само ако фактите по делото са били установени вярно, (т. е. в хипотезата, когато не се наблюдават пороци в доказателствената дейност на решаващите съдилища, довела до вярно изведена фактология за деянията), но правният анализ на същата в контекста на относимата материалноправна норма установява липса на съставомерност. В конкретния случай упражняването на правомощието на ВКС по чл. 354, ал.1, т. 2 във връзка с чл. 24, ал.1, т.1 от НПК е невъзможно, доколкото възприетите фактически положения указват наличие на престъпно поведение.
ІІ. На следващо място, ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на решаващия съд. Обстоятелствата, значими за престъпната съставомерност на извършените от подсъдимия деяния, са изведени в резултат на процесуална дейност при спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Лишено от основание е възражението за неправилна доказателствена дейност на въззивния съд при оценката на показанията на св. С. И., послужили за обосноваване на фактическите заключения относно главния факт в наказателното производство – деянията, начина им на осъществяване и авторството на деянието.
В жалбата си касаторът неоснователно е изразил недоволство от деятелността на съдилищата, които са основали осъдителните си изводи върху приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК показания на свидетелката И. на досъдебното производство - от 31.05.23г. пред съдия (л. 71 - 72, т. 1 от ДП) и показанията й от 30.05.23г. ( л.73 - 74, т. 1 от ДП) – на осн. чл. 281, ал.4 във връзка с ал.1, т.1 от НПК. Липсват основания за изключване на дадените от цитираните по-горе свидетелски показания на досъдебното производство от доказателствената съвкупност. Контролираната инстанция е подложила на обстоен анализ всички показания на свидетелката И., при това не само тези от досъдебното производство, а в цялост, съпоставяйки поотделно и съвкупно, както с оглед на тяхната единност и логичност, но и с оглед връзката им с останалия доказателствен материал. Преценила е, че приобщените по реда на чл. 281 от НПК от досъдебното производство показания заслужават доверието на съда, тъй като са максимално конкретни, последователни и подробни и в тях свидетелката заявява истината. Същите изцяло се подкрепят от гласните доказателствени средства – свидетелските показания на С. Г., П. Г. и на полицейските служители – св. Х. Ч. и А. П.. При отчитане на психологическия профил на свидетелката, в контекста на сложните и конфликтни нейни семейни взаимоотношения с подсъдимия, и при съвкупния анализ на посочените по-горе доказателствени средства несъмнено е изяснено, че: свидетелката е била издърпана от подсъдимия от колата на майка си, докато подсъдимият крещял "Ще ви избия всичките! Ще избия цялото ви семейство! Ей сега ще ви застрелям!"; че е накарана от подсъдимия да се качи в неговата; че го е сторила заради писъците на детето си, станало свидетел на поредната разправия и насилие, както и от страх той да не стори нещо на майка й, или баба й, присъстващи на мястото; че е тръгнала с подсъдимия, след като той е казал, че отиват пред детската градина, за да говорят там и се разберат; че е последвало отклонение в посока, различна от първоначално създаденото й убеждение, което за нея е било напълно неочаквано, а последващото й оставане в автомобила на подсъдимия не е било по нейно желание; че е била откарана от подсъдимия в непозната за нея местност, гора, против желанието й, че е държана там часове; че подсъдимият й нанесъл с прекъсвания побой; че били проведени няколко видео разговора с полицейските служители (които междувременно били сигнализирани за станалото), в които подсъдимият им заявил „..викайте групите, ще стане проблем, довечера ще ни дават по телевизията, всичко ще приключи днес", а в един момент насочил пистолет към главата на св. С. И.. В тази връзка следва да се отбележи, че св. С. Г., П. Г., св. Ч. и П. се явяват преки очевидци на осъщественото от подсъдимия поведение, макар и в различни моменти на неговата хронология. Те пресъздават и личните си възприятия за емоционалното състояние на св. С. И. и за отправяните в различните моменти заплахи за саморазправа от страна дееца.
Не се споделят доводите, че показанията на св. С. И. са компрометирани от злоупотребата или зависимости към различни субстанции, заради която е провеждала лечение. По делото отсъства надлежно събрана информация в подобна насока, а и не е отразена в съдебно-психиатричната и психологическа експертиза, която подробно е изследвала и експертно обосновала заключение относно психолого-психиатричния й статус и свидетелката й годност.
Действително, в разпитите си пред първоинстанционния съд, свидетелката отрича факта на насилственото й качване в автомобила на подсъдимия, като описвайки случая се опитва да омаловажи участието му и интензивността на упражненото над нея насилие (заявявайки, че взаимно са си разменяли удари), като оправдава първоначалните си показания под въздействието на силна емоция и озлобление. От заключението на назначената, изслушана и приета от първоинстанционния съд КСППЕ (л. 142-150, т.1 от ДП) безспорно се установява, че личността на св. С. И. се определя като изменчива и импулсивна, внушаема, нестабилна и променлива, поради което правилно решаващите инстанции са счели, че промяната на показанията представлява израз на особеностите на темпераментовия й тип личност. Друг е въпросът, че, както бе отбелязано по-горе, показанията на св. С. И. съвсем не са единствения източник на доказателства за развилите се събития, като в основната си част, те са били наблюдавани и от други преки очевидци, чиито показания кореспондират със заявеното от нея на досъдебната фаза на процеса. Поради това, правилно и съответно разпоредбите на закона, въззивният съд е приел показанията на С. И., дадени на досъдебна фаза и приобщени в съдебно заседание по реда на чл. 281 от НПК за достоверни, последователни и подкрепящи се останалия доказателствен материал по делото
Неоснователно се претендира, че е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до нарушаване правото на защита на подсъдимия, с това, че той не е бил призован да присъства на проведените на досъдебното производство разпити на св. С. И., с позоваване на Решение на СЕС по дело № 209/22г. по преюдициално запитване на РС - Луковит. Възражението е направено още пред въззивният съд, който му е дал правилен отговор, спирайки се основно на моментите на провеждане на привличането на подсъдимия в качеството на обвиняем и предхождащите този момент разпити на свидетелката, както и на неотносимостта на конкретно посоченото решение към настоящия случай. В касационната жалба защитата не изтъква съображения в какво се състои същината на оплакването, а отново поставя въпроса за нарушено право на защита без конкретна и точно насочена аргументация, свързана с приложението на Директива 2012/13 и 2013/48- първата от които касае минимални стандарти в областта на информацията за правата и обвинението, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършване на престъпление, а втората - минимални правила относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по изпълнение на европейска заповед за арест. Доколкото обаче подсъдимият е имал възможност, при разгърнато състезателно производство, да участва в разпита на свидетелката в съдебно заседание и активно да се противопоставя на събраните в негово отсъствие показания на свидетелката, т. е. при предоставена гаранция за конфронтация и защита по така приобщените доказателствени средства, за нарушено негово право на защита не може да става реч.
С оглед на изложеното, настоящата инстанция не намира въззивният съд да е допуснал пороци в аналитичната си дейност, поради което правилно е извел фактическите си заключения относно авторството, механизма и хронологията на деянията. Не са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което липсва необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ІІІ. Не е допуснато и основаното на твърдения за необоснованост оплакване за нарушение на материалния закон. При вярно установени фактически обстоятелства относно реализираното от подсъдимия последователно поведение правилно е ангажирана наказателната му отговорност за извършване на престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 5а вр. ал.1 от НК; по чл. 131, ал. 1, т.5а във връзка с чл. 130, ал.1 от НК; по чл. 144, ал. 3 от НК – по отношение на св. С. И. и по чл. 144, ал. 3 от НК - по отношение на св. С. Г..
Въззивният съд подробно е разсъждавал и е дал задълбочен отговор на наведените от защитата доводи за обективна несъставомерност на деянията, като убедително ги е отхвърлил. Изяснените по делото фактически обстоятелства, че подсъдимият е използвал сила, като е издърпал св. С. И., бутайки я към своя автомобил, като паралелно с това е въздействал върху психиката й, тъй като е отправял закани за убийство, след което са потеглили с автомобила несъмнено очертават съставомерност на поведението му по чл.142, ал.2, т.5а във връзка с ал.1 от НК.
Обстоятелството, че в хода на събитията подсъдимият и св. С. И. взаимно са си разменяли удари, не обуславя обективна несъставомерност на деянието по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, тъй като приложението на института на реторсията е допустимо единствено в рамките на основните състави по чл. 130, ал. 1 и ал. 2 от НК, но не и при наличие на квалифициращи обстоятелства от вида на предвидените в чл. 131 от НК, а на пострадалата са причинени от подсъдимия, в условията на домашно насилие редица увреждания - кръвонасядания и травматични отоци в областта на лицето, счупване на носни кости, кръвонасядане в областта на шията, контузия на гръкляна, кръвонасядания в областта на гръдния кош, счупване на 8 (осмо) ляво ребро без разместване на фрагментите, множество кръвонасядания в областта на горните и долните крайници, които в съвкупност са обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, съставляващо лека телесна повреда, извън случаите по чл. 128 и чл. 129 от НК. Неоснователно се оспорва материалната законосъобразност на решението и във връзка с осъждането на дееца за две отделни престъпления по чл.144, ал.3 от НК, поради естеството на отправената общо към двете пострадали – С. И. и С. Г. закана за убийство. Изяснено е по делото, че още пред дома на св. С. И., и в присъствието на нейните роднини – майка ( св. С. Г.) и баба (св. П. Г.) подсъдимият изкрещял реплики, насочени към тях – „Ще ви избия всичките! Ще избия цялото ви семейство! “Ей, сега ще ви застрелям!“, а впоследствие, при ескалацията на събитията неколкократно е демонстрирал последователно отношение към така конкретизираната, макар и общо отправена към присъстващите и към семейството закана, чрез думите – „ този път никой няма да я намери, щял да убие“, придружени с нанасяне на удари с юмрук в лицето на С. И.; че ще убие цялото семейство и че ще ги запали; че е добре да се събере цялото семейство, за да ги избие наведнъж всичките; че ще я убие (С. И.), след което започнал да я души; че ще убие дъщеря им и щял да донесе само главата й, че ще избие цялото семейство (казани на св. Г.); че ще „ги приключи“ и „викайте групите, ще стане проблем, довечера ще ни дават по телевизията, всичко ще приключи днес“, последвано от насочване на пистолет към главата на С. И.. Правилно инстанциите по същество са посочили, че във всички случаи заканите са били не само вербално изразени, но са и били обективно придружени с прояви на физическа агресия, като случващото е станало достояние не само на пострадалата, но и на нейните близки. При това съдилищата са посочили достатъчно ясни и законосъобразни аргументи защо за престъпната съставомерност на деянията по чл. 144, ал. 3 от НК е без значение дали подсъдимият е имал действително намерение да осъществи заканата и че след деянието е променил поведението си. Щом обективно отправената закана за убийство е била възприета от св. С. И. и св. С. Г. и тя е била от такова естество, че да може да възбуди основателен страх за осъществяването й, деянието е съставомерно от обективна страна. Известно е, че за да е осъществен състава на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК, не е необходимо лицето действително да се е уплашило (макар в конкретния случай по делото да са налице доказателства за действително възникнали тревожни представи у пострадалите в резултат на отправените закани), като е достатъчно обективирането чрез думи и действие на реална, действителна заплаха за живота на пострадалия, като по този начин само се създава основание, че заканата за убийство би могла да се осъществи. (вж. Р. № 37 от 9.09.2019 г. на ВКС по н. д. № 39/2019 г., III н. о.). Както отвличането, така и причиняването на леката телесна повреда и заканата с убийство спрямо С. И. са извършени при наличието на квалифициращия признак – „в условията на домашно насилие“, и при тяхното квалифициране съдилищата са приложили правилно материалния закон, при съобразяване на приложимата редакция към датата на инкриминираното деяние. Съгласно чл. 93, т.31 от НК в редакцията му към датата на деянията (ДВ, бр. 16 от 2019 г.) престъплението е извършено "в условията на домашно насилие", ако е предшествано от системно упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно домакинство. Касае се за признак от обективната страна на съответното престъпление, чрез който по законодателен път се очертава по-висока степен на обществена опасност на съответното деяние именно поради предхождащи прояви на насилие, принуда и ограничаване на личната свобода и личните права на личността между лица, намиращи се в лична, семейна и емоционална връзка, поради това че споделят или са споделяли живота си в едно домакинство. Спецификата на отделните прояви на насилие е, че те са в субективна и обективна връзка помежду си и то по такъв начин, че указват на устойчиво и трайно състояние на взаимоотношенията между дееца и жертвата, характеризиращо ги като „насилнически“. В конкретния случай проявите на физическа и психическа агресия на подсъдимия спрямо пострадалата са значително повече от три, за да се обоснове тяхната системност и те са осъществени за значителен период от време – от началото на 2017 г. до датата на инкриминираното деяние. В тази насока правилно са съобразени данните по приложените като писмени доказателства по делото медицински удостоверения за телесни увреждания на С. И., решенията по граждански дела по Закона за защита срещу домашното насилие и множеството постановления на прокурор (макар и с отказ да се образува наказателно производство) – все по сигнали на С. И.. С основание са отчетени и мотивите към присъдата по НОХД № 1426/18 г. на ВОС, с която бащата на С. И. – Г. И. Г. е признат за виновен и осъден за опит за убийство на подсъдимия в състояние на силно раздразнение, предизвикано от подс. Н. А. с насилие срещу С. И., С. Г. и П. Г..
ІV. На последно място неоснователно е и оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Известно е, че упражняването на правомощието по чл. 354, ал. 2, т. 1 във връзка с ал.1, т. 4 от НПК от касационната инстанция, предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В случая, нито една от тези хипотези не е налице. За да утвърди наложените от първия съд наказания лишаване от свобода за всяко от четирите престъпления, въззивният съд правилно е съобразил тежестта на всяко от тях, конкретната му обществена опасност, като с основание е счел за правилна оценката като смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства - чистото му съдебно минало и обстоятелството, че е баща на две деца. В съответствие със закона правилно като отегчаващи отговорността му обстоятелства са съобразени предходните прояви на насилие, надвишаващи необходимото за наличието на признака „системност“ при квалифициращия признак „в условията на домашно насилие“ и проявената от подсъдимия упоритост при осъществяване на деянията. За престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 1 от НК въззивният съд коректно е отбелязал, че то е с висока степен на обществена опасност поради множеството нанесени телесни увреждания по цялото тяло, душенето, счупеното ребро. Висока степен на обществена опасност разкрива и заканата с убийство спрямо С. И., доколкото разкрива сериозни отлики с обичайните случаи по този престъпен състав – тя е била отправена нееднократно, в обстановка и при обстоятелства, които са били сериозно застрашаващи, включително и придружена с интензивно по характер и насоченост физическо насилие. Като извод - правилна е преценката на контролирания съд, че определените от първоинстанционния съд наказания са справедливи и съответни на извършените престъпления, а определеното по реда на чл. 23 от НК общо наказание в размер на 7 (седем) години лишаване от свобода ще постигне целите по чл. 36 от НК. Водещо е най-тежко наложеното наказание в размер на 7 (седем) години лишаване от свобода, наложено за престъплението по чл. 142, ал. 2, т.5 а от НК и то е в предвидения законов минимум, а доколкото по делото не се констатират нито многобройни, нито изключителни обстоятелства по смисъла на чл. 55, ал.1, т.1 от НК липсват основания за налагане на наказание в по-нисък от предвидения в закона минимум на наказанието по чл. 142, ал. 2, т. 5а от НК. Спецификата на отношенията между подсъдимия и св. С. И., характеризираща се с обичайни прояви на взаимна физическа и вербална агресия между тях, включително и многократните им раздели и последващи стъпки за съвместно съжителстване, не може да бъде дефинирана като обстоятелство от кръга по чл. 55, ал.1, т.1 от НК, доколкото в конкретния случай са засегнати по-широк кръг от обществени отношения от връзката между двамата, а и именно тази специфика е повлияла на мотивацията на дееца, интензивността на извършените от него престъпни посегателства, характерът на упражненото насилие и упоритостта, с които то е било демонстрирано от него.
С оглед на изложените съображения, настоящият касационен състав намери касационната жалба за неоснователна, поради което прие, че същата следва да се остави без уважение, а атакуваното въззивно решение - в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 38/25.03.25г., постановена по внохд № 111/2024г. по описа на Варненския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
10