Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Т. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 63 от 11.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 119/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260226 от 08.12.2021 г. по гр. д. № 748/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторката против Районен съд - Пловдив иск с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане са сумата 28 583,51 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи поради неполучаване на трудово възнаграждение и други плащания, които би получила в качеството си на служител на съда за периода от 14.06.2015 г. до 31.12.2017 г., след като е била незаконно уволнена със заповед № 1403/13.12.2014 г. на председателя на съда, както и искането по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законната лихва върху главницата.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство Д. Т. П. е работила като служител в Районен съд – Пловдив и е била уволнена със заповед № 1403/13.12.2014 г. на председателя на съда на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. В подадената на 26.07.2019 г. искова молба и уточнителна молба от 14.07.2000 г. същата е изложила твърдения, че е налице предходно уволнение и след отмяната му от съда е била възстановена на работа на длъжност „Призовкар” въз основа на нейно заявление от 16.05.2014 г. При започването на работа й станало ясно, че председателят на съда има лично отношение към нея и е твърдо решен тя да бъде отново уволнена и затова на 28.05.2014 г., в явно нарушение на дадени предписания на ТЕЛК и НЕЛК във връзка с нейните заболявания, които са му били известни, същият издал заповед тя да изпълнява временно, до приключване на процедурата по нейното трудоустрояване, функцията на длъжност „Чистач”. На 07.07.2014 г. издал и заповед, с която определил района, който да почиства, като определеният й обем на работа бил такъв, че били налице всички противопоказания съгласно експертното решение ТЕЛК Това било извършено съзнателно и тенденциозно. Вместо да изпълни процедурата за определяне на подходяща длъжност като трудоустроено лице, председателят на съда депозирал жалба против ЕР на ТЕЛК, а в желанието си да осъществи личните си намерения за отстраняването й от длъжността „Призовкар”, направил опит чрез незаконно използване на камерите на съда да докаже неспазването от нейна страна на трудовата дисциплина и при издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение съзнателно не е преодолял защитата по чл. 333 КТ. Посочила е, че с предявения иск се търси деликтна отговорност на работодателя на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за причинените й имуществени вреди в посочения по-горе размер поради извършеното незаконно уволнение от ръководителя на РС - Пловдив, ползвал недобросъвестно служебното си положение за постигане на неслужебна цел.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с оглед изложените от ищцата фактически твърдения обезщетение за вреди може да се дължи от съответния ръководител лично по реда на чл. 45 ЗЗД, а не от съответната организация или учреждение по реда на чл.49 ЗЗД, като се е позовал на дадените с ППВС № 4/1975 г. задължителни разяснения. В допълнение е посочено, че в хипотезата на признато уволнение за незаконно, работникът или служителят има право на обезщетение за причинените му от това имуществени вреди, изразяващи се от пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниско по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение, като законодателят е ограничил и времето, за което може да се търси обезщетение за т. нар. принудителна безработица до 6 месеца – чл. 225 КТ, чл. 104, ал. 1 ЗДС, чл. 172 ЗОВСРБ, чл. 254 ЗМВР, чл. 226 ЗСВ, които материалноправни разпоредби се явяват специални спрямо чл. 49 ЗЗД. Когато незаконно уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, но само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане, като в тази хипотеза искът е по чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за уволнение. С оглед на това е направен решаващ извод, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск, респ. за неговата неоснователност.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по въпросите, касаещи пасивната процесуална легитимация и материалноправната легитимация, като разграничи смисъла и правната същност на двете отделни понятия; в случай, че е налице материалноправната легитимация на ответника, следва ли апелативният съд да изложи мотиви в тази насока; 2. Следва ли въззивният съд да изложи правни и фактически доводи защо приема доводите на първостепенния съд и да изведе свои чрез анализ на събраните по делото доказателства, и 3. След като е налице влязло в сила съдебно решение, с което е установено по безспорен начин, че ръководителят на ведомството е знаел, че служителката е трудоустроена и при нейното уволнение е следвало да спази изискванията на чл. 333, ал. 1, т. 2 и ал. 2 КТ, и не е сторил това – действал ли е в хипотезата на противоправно виновно поведение по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Бланкетно релевира и основанията по чл. 280, ал.2 ГПК.

Ответникът по жалбата Районен съд – Пловдив не е подал писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства/ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По отношение на първия поставен въпрос касаторката се позовава на противоречие на въззивното решение с ППВС № 7/1958 г., ППВС № 9/1966 г. и ППВС № 4/1975 г., която задължителна практика на ВС не се отнася до него и противоречие с нея не съществува. В случая въззивният съд е посочил, че първоначално постановеното определение на първоинстанционния съд от 23.09.2020 г. за прекратяване на делото поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответника е отменено с определение от 22.01.2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, като е прието, че тя се извежда от въведените в исковата молба твърдения и заявения петитум, респ. че ответникът РС - Пловдив е пасивно процесуално легитимиран в процеса, а дали той е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск, е въпрос по съществото на спора. Съгласно дадените с ППВС № 4/1975 г. разяснения, когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта за уволнение, недобросъвестно е използвал служебното си положение, за да постигне лични или други цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед за уволнение, с която е причинил непозволено увреждане, той носи отговорност за действително причинените вреди, а не съответната организация или учреждение, отговорността на които е ограничена в предвидените в КТ рамки, както е прието и в обжалваното решение.

Вторият поставен въпрос също не е решен в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС - ТР № 1/2000 г. на ОСГК, т. 19 и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, тъй като в случа въззивният съд не само е споделил фактическите и правни изводи на първата инстанция, а е направил и собствени такива по съществото на спора, като самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава, че решението е постановено в противоречие с установената практика. С оглед съображенията на съда, по които предявеният иск е приет за неоснователен, според установената практика не е било необходимо да се обсъждат подробно представените по делото многобройни доказателства. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което, респ. за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки никакви доводи не са изложени.

Последният формулиран в изложението въпрос няма отношение към решаващите мотиви на съда за постановяване на обжалваното решение и също не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, още повече, че предявеният иск не е насочен срещу ръководителя на съда на основание чл. 45 ЗЗД.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторката е изложила някакви доводи по отношение на тях.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 63 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 119/2022 г. на Пловдивския апелативен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: