ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1564
София, 22.05.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 196 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадени от „И. К. Ко“ ЕАД, чрез адв. Р. В. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, и от С. И. К., чрез адв. Ан. Ч., с надлежно учредена по делото представителна власт, касационни жалби срещу решение № 408/24.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 572/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 260150/03.04.2023 г., постановено по т. д. № 2312/2020 г. по описа на СГС, ТО, VІ-6 с-в, частично е уважен предявеният от „И. К. Ко“ ЕАД срещу С. И. К. осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ за заплащане на сумата от 49657 евро, представляваща компенсаторно обезщетение за причинените на търговското дружество имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 400000 евро), както следва: 1) от „И. К. Ко“ ЕАД в частта, в която искът е отхвърлен над присъдения размер от 49657 евро до пълния му предявен размер от 400000 евро и 2) от С. И. К. в частта, в която искът е уважен до размера от 49657 евро.
Касаторът-ищец поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно поради неговата необоснованост – в противоречие с правилата на логическото мислене и при преценка на събраните по делото доказателства незаконосъобразно апелативният съд е достигнал до фактическия извод, че в случай че изп. директор на ищцовото дружество - С. И. К., не бе отклонила предложение за бизнес от страна на „Кадилак“ в полза на друг търговец – „Блимус“ ЕООД, ищецът би продал същия брой автомобили, които е успял да предложи на българския пазар „Блимус“ ЕООД. Счита, че от събраните по делото доказателства се установявало, че продадените от това търговско дружество автомобили „Кадилак“ са повече от четири.
Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?“; 2 „Длъжен ли е съдът да обсъди и да се произнесе по всички направени твърдения и възражения?“ (по първите два правни въпроси се твърди противоречие с решение № 217/09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 139/24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 136/02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС, ГК, I т. о.) и 3. „Длъжен ли е съдът да възприеме безкритично заключението на вещото лице?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение № 115/02.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 163/2014 г., I г. о. и решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г., II т. о. на ВКС).
Ответникът по тази касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Касаторът-ответник счита, че в обжалваната от него част въззивното решение е нищожно, тъй като „е постановено в условията на недопустимо исково производство, инициирано от лице, непритежаващо активна правна легитимация – индивидуална или по пълномощие“. Поддържа заявените с отговора на исковата молба правни доводи за недопустимост на предявения осъдителен иск, вкл. и правното съждение, че при взето решение на основание чл. 221, т. 10 ТЗ, във вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ от принципала на ищцовото дружество за освобождаването от отговорност искът с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ е недопустим. Твърди, че поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила – несъобразяване на правилата за разпределяне на доказателствената тежест между страните в настоящия исков процес, изяснени в писмения доклад по делото, а именно че на ищеца принадлежи процесуалното задължение да установи по несъмнен, безпротиворечив начин (чрез пълно доказване) сигурната възможност самият той да сключи договор с „Кадилак“ за доставка на автомобили от този производител, необосновано апелативният съд е приел за изяснено, че в процеса на доказване е установено правнорелевантното обстоятелство, че чрез своите действия ответникът като изп. директор на това търговско дружество е причинил твърдените в исковата молба имуществени вреди под формата на пропуснати ползи.
Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК – поради вероятна нищожност и вероятна недопустимост на решението, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика, чийто израз представляват тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК); 2. „Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика – т. 1 от ТР № 1/9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК); 3. По т. 1.3. и по т. 1.4. се твърди противоречие с казуална (Решение № 110/18.07.2019 на ВКС по т. д. № 2029/2018 г., II т. о.) и задължителна практика (ТР № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС), но не е формулиран конкретен правен въпрос, който да е разрешен във въззивното решение в противоречие с тази практика на ВКС; 4. „Ако по делото не е доказано, че две лица се намират в действително съвместно съжителство, то допустимо ли е да се приеме свързаност на тези лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ единствено поради наличието на техен общ наследник, особено ако същият към момента на възникване на спора не е малолетен, а е непълнолетен или пълнолетен?“; 5. „Възможно и допустимо ли е пропуснатата полза да е абстрактна и ако това е допустимо, то в какво следва да се изразява нейната абстрактност, т. е. какво следва да е легалното определение на понятието „абстрактна пропусната полза“, за да може това понятие да бъде прилагано еднозначно и обективно от всички съдилища, всички субекти на правото и по всички спорове? По какъв начин следва да бъде установявано/доказвано наличието на абстрактна пропусната полза?“; 6. „Ако предвидената в чл. 240, ал. 2 ТЗ отговорност е за вреди, причинени виновно от лице или лица - членове на органите по ал. 1 от същата разпоредба, то означава ли, че такава отговорност може да произтича от други договори, освен от договора за управление? Каква отговорност следва да се търси по чл. 240, ал. 2 ТЗ - договорна или деликтна, ако същата произтича само от договора за управление, а каква отговорност - договорна или деликтна би следвало да се търси по същия законов ред от член на орган по ал. 1 от същата разпоредба, ако отговорността за която се търси обезщетение, произтича от декларация за неизвършване на конкурентна дейност, споразумение или др., различни от договора за управление, подписани след освобождаването от отговорност на лице по чл. 221, т. 10 ТЗ, във вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ?“ и 7. „Ако актът на освобождаване от отговорност по чл. 221, т. 10 ТЗ, във вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ има правопреграждащо действие, то тогава възможно ли е на лице, освободено от длъжност в съвет на директорите, както и от отговорност за времето на заемане на длъжността, с изричен акт от едноличния собственик на капитала на ЕАД, да бъде търсена отговорност по чл. 240, ал. 2 ТЗ за действия, произтекли след освобождаването му от отговорност и за период след този акт?“ (касаторът счита, че отговорът на поставените от т. 4 до т. 7, вкл. процесуалноправни и материалноправни въпроси ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото).
Ответникът по тази касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че съгласно правната норма, уредена в чл. 240, ал. 2 ТЗ, членовете на съветите на акционерното дружество отговарят солидарно за вредите, които са му причинили виновно, поради което, за да бъде породена тази имуществена отговорност, е необходимо да е бъдат установени следните правопораждащи материални предпоставки (юридически факти): 1) виновно противоправно поведение на член (членове) на управителния орган; 2) вреда за дружеството и 3) причинна връзка между виновното поведение и настъпилата вреда. Изяснил е, че това противоправно поведение може да се изразява в нарушение на конкретни задължения, които възникват от сключения договор за възлагане на управление, от устава на дружеството или от закона, вкл. и в нарушаване на общото задължение по чл. 237, ал. 2 ТЗ за изпълнение на функциите на член на съвета с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери.
Анализирайки събраните по делото доказателства, апелативният съд е счел, че ищецът е установил по несъмнен начин твърдяното неправомерно поведение на ответницата. Счел е, че в хода на преговорите с „К. Е. ГмбХ нейното поведение е претърпяло промяна, изразяваща се в начина, по който тя се е идентифицирала пред служителите на „Кадилак“ - в началото като изпълнителен директор на „И. К. Ко“ ЕАД, а впоследствие като част от екипа на „Блимус“ ЕООД, вкл. и след момента на вписване на обстоятелството за освобождаването като изпълнителен директор на ищцовото дружество. Приел е за релевантен факта, че именно ответницата е действала интензивно в разговорите с „К. Е. ГмбХ при констатираните от нея недостатъци на автомобилите, предоставени от „Кадилак“ на „Блимус“ ЕООД за дистрибуция, като е потърсила начини и съдействие от „Кадилак“, за да бъдат те отстранени, респ. зачетени. В този смисъл, безспорно била установена промяна в нейното поведение, което изяснявало и преследваните от нея цели - в началото, евентуално, сключване на договор от името на ищеца с „К. Е. ГмбХ, а впоследствие - действия в защита на интересите на „Блимус“ ЕООД. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е изяснил, че, принципно, имуществените вреди могат да се изразят като претърпяна загуба и/или пропусната полза, като: 1) при претърпяна загуба било необходимо нещо да съществува в патримониума на увредения и в резултат на незаконосъобразен акт, действие или бездействие да се е достигнало до неговата липса, погиване, увреждане, т. е. до намаляване на имущественото състояние, до обедняване с нещо и 2) пропусната полза представлява неосъществено увеличаване на имуществото, макар да са съществували всички изгледи за това, а като резултат от деянието ищецът е бил лишен от сигурна облага. За безспорно било прието, че при деликтната отговорност пропуснатите ползи подлежат на обезщетение, като всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което би следвало да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта, съставлява пропусната полза – такава би била печалбата, която увреденият би могъл да получи от изпълнението на договорно задължение, осуетено от противоправно поведение на делинквента, така и всяка друга имуществена облага, която пострадалият със сигурност би получил, в случай че вредоносното действие не бе настъпило. В този смисъл, пропуснатата полза представлявала неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, тъй като тя е реална, а не хипотетична вреда. Пропуснатата полза се предполага да е сигурна, закономерна и очаквана, а не евентуална. Ако е имало сигурна възможност лицето да бъде определено за контрагент по договор, но заради незаконосъобразните действия на нарушителя това не е станало и е пропусната възможността да се получи една сигурна, законна печалба, пропуснатата полза подлежи на обезвреда. Очакваното нарастване на имуществото обаче винаги било предполагаемо, поради което възниква необходимостта да се излезе колкото е възможно повече от областта на вероятното, за да се достигне към достоверното, към сигурното. При изясняване на тези доктринерни постановки апелативният съд е съобразил и задължителната практика, формирана с ТР 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение, като същата се основава върху изискването за сигурност, че ползата би била реализирана, ако договорът бе изпълнен, респ. деликтът не е извършен. Общият теоретически и практически постулат за „реалността“ на неосъщественото увеличаване на имуществото обаче не изисква наличието на „абсолютна сигурност“ – такава сигурност за постигането на един очакван резултат не може да има, след като той не е постигнат. Когато един факт не е реално осъществен, не би могло да има абсолютна сигурност, че той би се осъществил въпреки сигурните очаквания, че би трябвало да се осъществи. Следователно, въпросът не е в „сигурността” на едно очакване, която никога (или почти никога) не може да е абсолютна, а в онази „достатъчна степен” на вероятност, че резултатът би настъпил. Вероятността да се случи увеличението на имуществото на кредитора трябва не просто да е хипотетична и да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването, а предположението за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си (респ. не е извършил деликта), следва да почива на достатъчно обоснован извод, че на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. В този смисъл, би могло да се говори за „доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото“, а не за „абсолютна сигурност“. Макар в закона да липсва изрично установена презумпция за настъпването на пропуснатата полза, то установяването би могло да стане единствено чрез презумптивно мислене, като, за да не бъде такава пропусната полза „предполагаема“ (хипотетична), следва да бъдат безспорно установени („доказани с допустимите доказателствени средства в процеса“) други реално настъпили факти, от които чрез логически съждения, основани на опита и обичаите в практиката, да се достигне до обоснован извод за реална възможност за увеличаване имуществото на кредитора, ако да не е било неизпълнението, респ. деликта на длъжника.
Въззивният съд е обосновал правното съждение, че, когато се претендира пропусната полза (печалба), увреденият (в случая ищецът) следва да установи поредицата от факти, които в достатъчна степен на вероятност да установяват възможността да се реализира пропуснатата полза. В този смисъл, (1) когато се претендира пропусната полза от конкретна сделка, следва да бъде доказано, че тази сделка не е била осъществена именно като последица от неправомерното поведение (неизпълнение) на насрещната страна (при пряка причинно-следствена връзка), както и конкретният размер на пропуснатата от тази сделка полза; или (2) когато се претендира абстрактна пропусната полза (както е в случая), следва да се установят фактите на неправомерното насрещно поведение, причинната връзка между него и пропусната полза, както и че тази полза в голяма степен на вероятност (но не и сигурност) е било възможно да бъде получена и причина за нереализирането е именно неправомерното насрещно поведение.
Апелативният съд е съобразил обстоятелството, че ищецът е търговец, като неговият предмет на дейност предполага реализиране на печалба - основна цел на всяка стопанска дейност. Липсвало по делото спор, че ищцовото търговско дружество е учредено и осъществява търговска дейност по продажба и сервиз на автомобили в изградена за целта техническа база. Той е инвестирал значителни средства в изграждане и оборудване на помещенията за осъществяване на търговската дейност, поради което реално е съществувала необходимата и адекватна материално-техническа обезпеченост. За периода от създаването си и до настоящия момент той успешно е осъществявал търговската си дейност - от нея трайно е получавал приходи, в т. ч. печалба, поради което въззивният съд е обосновал фактическия извод, че ищецът е притежавал материално-техническа и договорна обезпеченост, както и практически знания и умения, съответстващи на осъществяваната от него дейност, от която е очаквал увеличение на имуществото. По делото нито се твърдяло, нито се доказвали настъпили събития, които по естеството си и действие във времето и пространството биха имали неблагоприятно въздействие върху дейността на ищеца, или по друг начин биха го възпрепятствали да извършва дейността си по печеливш начин, вкл. по продажба и сервиз на автомобили от марка „Кадилак“. Приел е за неотносими и в противоречие със заключенията на вещите лица фактическите твърдения на ответника, че ищцовото дружество е във фактическа неплатежоспособност, поради което не би могло успешно да развие представителството на марката „Кадилак“ за България.
При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е обосновал фактическия извод, че при обичайното развитие на нещата, ако ищецът не беше лишен от възможността да получи дистрибуцията на автомобилите с марка „Кадилак“ - по вина на ответника, това търговско дружество необезпокоявано би извършвало търговска дейност по продажба и сервиз на тези автомобили, за което е притежавал материално-техническа база, договорна обезпеченост и управленчески опит (практически знания и умения). Това било достатъчно основание, за да се приеме за доказана възможността за настъпване на положителна промяна (увеличение) в патримониума на ищеца. В настоящия случай – вследствие на противоправното поведение на ответника, ищецът е пропуснал да реализира печалба от дейността си, с която да увеличи имуществото си, което представлява имуществена вреда под формата на пропусната полза за него. Изяснил е, че съгласно решение № 81/27.01.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 129/25.07.2005 г. по гр. д. № 2439/2003 г. на IV г. о. на ВКС е било възприето разбирането, че преки вреди са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на делинквента и вредите. Пропускането на твърдените от ищеца ползи може и да е резултат не само от противоправните действия/бездействия на ответницата, а да зависят от евентуалното осъществяване и на други факти и обстоятелства, каквото е поведението на „Блимус“ ЕООД. В този смисъл, несбъдването на даден факт (несключване на договор с Cadillac Europe и реализиране на търговска печалба от това) представлява първопричина и е в пряка зависимост именно от неправомерното поведение на ответницата, която с действията си умишлено е препятствала сключване на договор от ищеца и реализиране на печалби от него.
Апелативният съд е приел, че съобразно събраните по делото доказателства, вкл. признанието на управителя на „Блимус“ ЕООД, удостоверено в писмо от 29.03.2022 г., фактическите изводи, до които е достигнала както СТИЕ, така и разширената ССчЕ, установяваща маржа при продажбите на „Блимус“ ЕООД, дължимото на ищеца компенсаторно обезщетение следва да се определи като печалба от 20% от продажната цена на четирите автомобила, за които има данни по делото, че третото неучастващо по делото лице е продало. Общата стойност на трите модела на „Кадилак“, които са били предмет на договори за продажба, е в размер на 364200 лв., поради което цената за един автомобил е 121400 лв., а за продадените четири автомобила общата стойност е 485600 лв. при марж от 20% - следователно, размерът на печалбата е 97120 лв. или 49657 евро (обусловена от предявената в евро искова претенция).
Въззивният съд е обосновал правния довод за неоснователност поради тяхната недоказаност на правопогасяващите възражения на ответника, че процесните автомобили не са нови, а са залежали на склад. За недоказано в достатъчна степен е прието твърдението на ищеца за настъпване на вреди в по-голям размер поради хипотетичната възможност за осигуряване на представителство на марката „Кадилак“, респ. продажба на повече автомобили. Изяснил е, че, макар и ищецът да е дружество, утвърдило се на българския пазар на нови и употребявани автомобили, било установено, че „К. Е. ГмбХ е оттеглило инвестиционните си намерения в кратък срок след подписване на договора с „Блимус“ ЕООД.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е приел, че обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил осъдителния иск за сумата от 49657 евро, като до този размер той да бъде уважен, а в останалата част – обжалваното решение да бъде потвърдено.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По поставените правни въпроси от касатора-ответник:
Въззивното решение не е нито вероятно нищожно, нито вероятно недопустимо, поради което не са възникнали самостоятелните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Както е изяснено в ТР № 1/10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК, нищожно е съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Въззивното решение е постановено от предвиден в чл. 119, ал. 1, предл. 3 КРБ и Раздел VII от Глава ІV от ЗСВ апелативен съд в изискуемия от закона членствен състав – от трима съдии (чл. 105 ЗСВ); в писмена форма и е подписано; в кръга на неговата правосъдна власт, като неговата правосъдна воля, формирана в мотивите на въззивното решение и изразена в неговия диспозитив, е ясна и разбираема.
То не е вероятно недопустимо. Касаторът обосновава това самостоятелно селективно основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване със следните правни доводи: 1) принципалът на едноличното акционерно дружество-ищец не е овластил изпълнителния директор на това търговско дружество да предяви иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ; 2) иск, основан на същите фактически твърдения, е предявен срещу ответницата от трето на настоящия правен спор лице – „В. Ауто“ ЕООД, което било свързано с ищеца по настоящото исково производство и 3) принципалът на ищцовото дружество е взел решение на основание чл. 221, т. 10 ТЗ, във вр. с чл. 219, ал. 2 ТЗ за освобождаването от отговорност.
Акционерното дружество като типично капиталово дружество е със законоустановена органна структура, като всеки негов орган притежава установена от закона и устава предметна компетентност. Когато персоналният субстрат на акционерното дружество се състои само от един акционер, какъвто е настоящият случай, едноличният собственик на капитала е овластен да решава въпросите от компетентността на общото събрание – чл. 219, ал. 2 ТЗ, поради което именно той притежава правната възможност да определя и освобождава членовете на съвета на директорите, съответно на надзорния съвет. Но правновалидната воля на акционерното дружество се формира и изразява от органните му представители – при едностепенната система на управление, каквото в конкретния случай е установена, дружеството се управлява и представлява от съвета на директорите (чл. 244, ал. 1 ТЗ), който съгласно чл. 244, ал. 4 ТЗ възлага управлението на един или няколко изпълнителни членове, избрани измежду неговите членове. Именно надлежен органен представител – изпълнителният директор на акционерното дружество (Ю. Ч.), е предявил иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ, въз основа на който е образувано настоящото исково производство. В този смисъл, исковата молба не е била нередовна, поради което въззивният съд не е следвало да отстранява несъществуваща нейна нередовност.
Дори и да е бил предявен иск на същото правно основание като настоящия, но от друг правен субект, макар и то да е свързано лице на ищцовото дружество, изходът на съдебното производство по този иск не би бил от значение за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство. Основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК се поражда, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното материално право по спряното производство (в този смисъл ТР № 2/19.11.2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. на ОСГТК на ВКС). Тъй като по твърдение на ответницата друг правен субект - „В. Ауто“ ЕООД, е предявил иск срещу нея за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи вследствие на извършено от ответницата нарушение на разпоредбите и ограниченията на Глава VІІ от ЗЗК – съдействие от физическо лице за извършване на нелоялна конкуренция от юридическо лице, субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното решение по предявен от „В. Ауто“ ЕООД срещу С. И. К. иск не биха се разпрострели по отношение на ищеца в настоящото исково производство (арг. чл. 298, ал. 1 ГПК). В този смисъл, като не е спрял въззивното производство до приключване на предходно образуваното дело от трето на настоящия исков процес лице, апелативният съд не е извършил твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила, обуславящи вероятната недопустимост на постановеното от него решение (съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК).
В съдебната практика безпротиворечиво се поддържа правното становище, че в отлика от дружеството с ограничена отговорност (чл. 145 ТЗ, във вр. с чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ) при акционерното дружество законодателят не е предвидил като изискване за допустимост на иска за търсене на отговорност за вреди от членовете на съвета на директорите приемането на нарочно решение от общото събрание на акционерите. Посочената от касатора-ответник разпоредба на чл. 221, т. 10 ТЗ регламентира компетентността на общото събрание на акционерите да освобождава от отговорност членовете на надзорния съвет, на управителния съвет и на съвета на директорите, но взетото решение по чл. 221, т. 10 ТЗ не обуславя допустимостта, а основателността на иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ.
Първият (процесуалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд. Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК). Нито във въззивната жалба, нито в нейния писмен отговор са релевирани правни доводи за допуснати нарушения, свързани с неточност или непълнота на доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд, поради което въззивният съд не е извършвал преценка дали докладът по делото съдържа точни и пълни указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, вследствие на което да изясни на страните необходимостта да посочат съответни доказателства.
Вторият (процесуалноправният) въпрос не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС (по т. 1 от ТР № 1/9.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГТК), тъй като, както бе изяснено, при преценката за вероятната недопустимост на въззивното решение, не е било породено процесуалното основание, уредено в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, за спиране на въззивното производство – не е съществувал преюдициален правен спор, чийто изход да обуслови правилното решаване на повдигнатия с иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ материалноправен спор.
Касаторът не е формулирал конкретни въпроси по т. 3, като само посочва казуална и задължителна практика, в противоречие на която е постановено въззивното решение. Съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е длъжен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, а само може да го уточни и конкретизира.
Четвъртият (материалноправният) въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като апелативният съд не обосновал правния извод за доказаност на твърдяното противоправно поведение на ответницата с факта на свързаност между нея и управителя на „Блимус“ ЕООД по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ (с оглед на обстоятелството, че имат общо дете), а защото в хода на преговорите с „К. Е. ГмбХ нейното поведение е претърпяло промяна, изразяваща се в начина, по който тя се е идентифицирала пред служителите на „Кадилак“ - в началото като изпълнителен директор на „И. К. Ко“ ЕАД, а впоследствие като част от екипа на „Блимус“ ЕООД, вкл. и след момента на вписване на обстоятелството за освобождаването като изпълнителен директор на ищцовото дружество. Тя е действала интензивно в разговорите с „К. Е. ГмбХ при констатираните от нея недостатъци на автомобилите, предоставени от „Кадилак“ на „Блимус“ ЕООД за дистрибуция, като е потърсила начини и съдействие от „Кадилак“, за да бъдат те отстранени, респ. зачетени. В този смисъл, безспорно била установена промяна в нейното поведение, което изяснявало и преследваните от нея цели - в началото, евентуално, сключване на договор от името на ищеца с „К. Е. ГмбХ, а впоследствие - действия в защита интересите на „Блимус“ ЕООД.
При формирана задължителна практика (с ТР № 3/12.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2012 г., ОСГТК и с ТР № 3/13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2021 г., ОСГТК), с която е изяснено какво представлява пропуснатата полза като една от формите на имуществените вреди, причинени при неизпълнение на договорно задължение или вследствие на непозволено увреждане (деликт), и как те трябва да бъдат доказани, не обосновава допускането на въззивното решение до касационно обжалване и по петия материалноправен въпрос - при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Именно в ТР № 3/13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2021 г., ОСГТК е разяснено, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението, както е и прието с тълк. решение № 3/2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Ирелевантно в селективното производство по чл. 288 ГПК е обстоятелството какви теоретични доводи е използвал въззивният съд, за да обоснове правното съждение, че в процеса на доказване е установено по несъмнен начин, че ищцата чрез своето противоправно поведение е осуетила сигурно увеличаване на имуществото на ищцовото търговско дружество.
Шестата група материалноправни въпроси също не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при преценка дали ответницата като изпълнителен член в съвета на директорите виновно и противоправно е причинила твърдените от ищеца имуществени вреди под формата на пропусната полза, апелативният съд не е имал повод да разсъждава дали уредената в чл. 240, ал. 2 ТЗ имуществена отговорност на членовете на съветите е договорна или извъндоговорна (деликтна). От друга страна, въззивният съд не е основавал своя правен извод за доказаност на виновното противоправно поведение на изпълнителния директор на ищцовото дружество въз основа на декларацията за неизвършване на конкурентна дейност. По въпроса дали решението на общото събрание на акционерите, вкл. когато то е взето от принципала на акционерното дружество (арг. чл. 219, ал. 2 ТЗ), за освобождаване от отговорност на членовете на съветите по чл. 221, т. 10 ТЗ обуславя само по себе си неоснователността на иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ТЗ, е формирана практика по чл. 290 ГПК с Решение № 29/23.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1212/2018 г., I т. о., ТК, поради което не е осъществена уредената в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С това решение ВКС е изяснил, че решението за освобождаване от отговорност, независимо дали съдържа в себе си посочване на конкретна вреда или не, се отнася само до поведението на управляващото търговеца лице, което е било известно на дружеството – документирано е надлежно в счетоводството и в останалите дружествените книги. Волеизявлението на общото събрание не обхваща вреди от поведение, което не е било отразено надлежно по начин, който да би го направил достояние на персоналния субстрат, образуващ върховния орган на дружеството, за да би формирал той обосновано волята си за снемане на отговорността от управителя, поради което, макар определено вредоносно действие/бездействие на органния представител да е осъществено в период, за който да е прието решение на общото събрание, то не би имало действие по отношение на вреда, която обективно е установена като настъпила в патримониума на дружеството на по-късен етап. В този случай меродавно за наличието на погасяващ отговорността факт е вземането на решение след установяването на вредата.
Последният материалноправен въпрос също не е обусловил правната воля на въззивния съд – той не е приел, че увреждащото деяние е извършено след освобождаване на ответницата като изпълнителен директор на ищцовото дружество, а напротив – тя е започнала преговори с представители на „Кадилак“ като органен представител на „И. К. Ко“ ЕАД, които впоследствие е продължила като част от екипа на „Блимус“ ЕООД, вкл. и след момента на вписване на обстоятелството за освобождаването като изпълнителен директор на ищцовото дружество. Въззивният съд е проследил нейното поведение преди и след нейното освобождаване като изпълнителен директор на ищцовото търговско дружество, вследствие на което е обосновал своето фактическо твърдение, че безспорно е била установена промяна в поведение, което обстоятелство изяснявало и преследваните от нея цели - в началото, евентуално, сключване на договор от името на ищеца с „К. Е. ГмбХ, а впоследствие - действия в защита интересите на „Блимус“ ЕООД. Обосновал е правното съждение, че първопричина и в пряка причинно-следствена връзка с настъпване на твърдените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (несключване на договор между с Cadillac Europe и нереализиране на търговска печалба от това) представлява неправомерното поведение на ответницата като изпълнителен директор на ищцовото дружество, която с действията си умишлено е препятствала сключване на договор от ищеца и реализиране на печалби от него.
Първите два процесуалноправни въпроси, поставени от касатора-ищец, са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. За да достигне до правния извод, че вследствие на релевантното виновно противоправно деяние на ответницата са причинени приетите за установени вредоносни последици (под формата на пропуснати ползи), въззивният съд е изяснил, че от събраните по делото доказателства – както от признанието на управителя на „Блимус“ ЕООД, удостоверено в писмо от 29.03.2022 г., така и от фактическите изводи, до които са достигнали СТИЕ и разширената ССчЕ, установяваща маржа при продажбите на „Блимус“ ЕООД, дължимото на ищеца компенсаторно обезщетение следва да се определи като печалба от 20% от продажната цена на четирите автомобила, за които има данни по делото, че третото неучастващо по делото лице е продало. Общата стойност на трите модела на „Кадилак“, които са били предмет на договори за продажба, е в размер на 364200 лв., поради което цената за един автомобил е 121400 лв., а за продадените четири автомобила общата стойност е 485600 лв. при марж от 20% - следователно, размерът на печалбата е 97120 лв. или 49657 евро (обусловена от предявената в евро искова претенция). За недоказано в достатъчна степен е прието твърдението на ищеца за настъпване на вреди в по-голям размер поради хипотетичната възможност за осигуряване на представителство на марката „Кадилак“, респ. продажба на повече автомобили. От друга страна, апелативният съд е приел, че, макар и ищецът да е дружество, утвърдило се на българския пазар на нови и употребявани автомобили, било установено, че „К. Е. ГмбХ е оттеглило инвестиционните си намерения в кратък срок след подписване на договора с „Блимус“ ЕООД.
Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос също не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като, за да приеме за установено, че „Блимус“ ЕООД е продало само четири автомобила, въззивният съд не е основал този фактически извод единствено на пояснението от вещото лице А., а и на обстоятелството, че ищецът не е установил по несъмнен начин, че са продадени повече автомобили, предлагани от „К. Е. ГмбХ. В този смисъл, счел е, че съдът не може да основе своето вътрешно убеждение само на хипотетичната възможност за осигуряване на представителство на марката „Кадилак“, като е изяснил, че макар и ищецът да е дружество, утвърдило се на българския пазар на нови и употребявани автомобили, е установено, че „К. Е. ГмбХ е оттеглило инвестиционните си намерения в кратък срок след подписване на договора с „Блимус“ ЕООД.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Тъй като въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби, подадени от насрещните страни, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът-ищец трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 3240,67 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба (съобразно обжалваемия интерес по двете касационни жалби).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 408/24.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 572/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ИНДУСТРИАЛ КОМЕРС КО“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати на С. И. КОНСТАНТИНОВА, ЕГН [ЕГН] сумата от 3240,67 лв. – съдебни разноски пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.