Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Ю. К. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. С. К. срещу решение № 6507/31. 10. 2014 г., постановено по адм. дело № 8177/2012 г. по описа на Административен съд, С.-град, с което е отхвърлена жалбата му против РА № [ЕГН]/02. 12. 2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение № 1580/02. 07. 2012 г. (неправилно в първоинстанционното решение е посочен № 2009/17. 08. 2012 г.) на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП за определени данъчни задължения по чл. 35 ЗОДФЛ отм. за 2005 г. в размер на 1 675, 37 лв. и съответните лихви и за 2006 г. в размер на 10 625, 35 лв. и съответните лихви и по чл. 48 ЗДДФЛ за 2008 г. в размер на 3 619, 13 лв. и съответните лихви; за 2009 г. в размер на 10 788, 60 лв. и съответните лихви и за 2010 г. в размер на 46, 32 лв. и съответните лихви. Релевират се оплаквания от касатора за неправилно прилагане от съда на материалния закон, за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдът не е обсъдил всички доводи и основания за отмяна на ревизионния акт, посочени и наведени в жалбата до първоинстанционния съд. Твърди също така, че съдът не е изследвал нито дали ревизионният акт е в противоречие с материалноправните разпоредби, нито дали е налице несъответствие с целта на закона, поради което съдът не е изпълнил служебно вменените му задължения, като така е нарушил съществено съдопроизводствените правила, освен че по този начин е ощетил и е накърнил правата на жалбоподателя в производството. Подробни оплаквания се съдържат в касационната жалба относно материално-правните пороци на обжалваното решение, свързани с потвърждение от съда на провеждане на ревизията по особения ред по чл. 122 и сл. от ДОПК, като несъгласието на касатора е свързано с това, че според него не са били налице основанията за това. Според касатора съдът не се е съобразил, че законът дефинитивно и императивно предвижда паричните потоци да бъдат изследвани на годишна, а не на месечна, дневна или часова база. Липсват според касатора и мотиви в съдебното решение доколко са приложими и налице предпоставките по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК. Твърди, че съдът е следвало да установи, че в ревизионния акт се съдържат неверни констатации при формиране данъчната основа за облагане, като са взети предвид само неговите приходи, но не и тези на съпругата му за 2009 г., като по този начин се стигало до двойно данъчно облаган. Изразено е и несъгласие в касационната жалба с преценката от съда на доказателствата за заеми и участието на касатора в [фирма] и други търговски дружества, като неправилно полученият от него паричен заем се тълкува като приход за него, както и че сумата от 250 000 лв. неправилно е добавена към недостига за 2009г., тъй като тази сума не представлява укрит приход, а взет и съответно върнат заем, за да може да участва в дружеството с дял от капитала на същото. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. С. К., който възразява, че ревизионният акт е и нищожен, тъй като заповедта за възлагане на ревизията е издадена от неоправомощено лице. Иска се и присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юриск. П. я оспорва по съображения, изложени в депозирания по делото писмен отговор с искане за оставяне в сила като правилно на обжалваното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, І отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е отговорил на възраженията на Ю. К., че ревизионното производство е извършено при спазване изискванията за развитието му по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК, поради което е прието, че в тежест на ревизираното лице на основание чл. 124, ал. 2 ДОПК е било да опровергае констатациите на ревизионния акт, които в това производство се ползват с презумпция за вярност. Съдът е приел, че ревизията е установила налице на несъответствие между декларирани и/или получени доходи - основание по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК. Изложени са мотиви в съдебното решение, че с оглед установените разлики между размера на приходите и разходите и липсата на достоверни доказателства относно произхода на изразходваните от жалбоподателя суми е прието, че законосъобразно ревизията е приела, че е налице доход с недоказан произход, подлежащ на облагане във връзка с който е определена данъчна основа за облагане с данък по чл. 35 ЗОДФЛ отм. и чл. 48 ЗДДФЛ.

Относно спорът по делото предвид наличието или липсата на основание да се приемат за доказани следните две суми в приходната част на паричния поток: за 2008 г. – заем в размер на 75 000 лв., предоставен на съпругата на жалбоподателя от [фирма] и за 2009 г. – заем в размер на 250 000 лв., предоставен на жалбоподателя от К. Б., според съда при неустановяване, че посочените заемодатели са притежавали в патримониума си процесните суми, не са налице категорични доказателства било ли е извършено предаване на сумите. Затова в съдебното решение се сочи, че не може да се обоснове категоричен извод за съществуването на заемно правоотоншение, а представените договори според съда не удостоверяват реалното им предаване.

За 2005г. съдът е приел, че според съдебно-счетоводната експертиза на ревизираното лице и съпругата му са начислени трудови възнаграждения, а при прегледа на оборотните ведомости се установява, че по с/ка 421 „Персонал” са начислявани възнаграждения, но няма доказателства, че те са получени и затова съдът е признал установения в ревизионния акт размер на приходите и съответно определения размер на данък по чл. 35 ЗОДФЛ отм. в размер на 1 675, 37 лв.

За 2006 г. съдът отново се е позовал на съдебно-счетоводната експертиза, според която приходната част на паричния поток правилно е определен от ревизията предвид, че и експертизата е установила същия размер. Съдът е счел, че вещото лице е установило по-голям размер на разходите, но пък експертизата не е съобразила факта, че след седмия месец домакинството на жалбоподателя вече е четиричленно и правилно ревизията е начислила разходи за това перо за оставащите пет месеца до края на годината. И за тази ревизирана година съдът е потвърдил констатациите на ревизионния акт и определения данък по чл. 35 ЗОДФЛ отм. в размер на 10 625, 35 лв.

За 2008 г. съдът също е потвърдил констатациите в ревизионния акт за определяне размера на приходите, като е приел, че към тях правилно са прибавени и приходи от дивидент в размер на 5 700 лв., както и върнат заем от [фирма] в размер на 5 000 лв. или общо приходи в размер на 85 325, 69 лв., като в него е включено крайното салдо за 2007 г. в размер на 22 276, 69 лв. (за 2007 г. ревизията не е определен дължим данък), което е начално салдо за 2008 г. Съдът не е възприел изцяло заключението на съдебно-счетоводната година относно установените от вещото лице приходи и разходи, тъй като е установил, че неправилно експертизата е установила начално салдо за тази година – 22 214, 30 лв. Освен това според съда вещото лице е посочило в приходната част върнат заем от [фирма] в размер на 5 000 лв., а не от [фирма]. За неправилно е прието от съда е посочването в експертизата на размера на недостига, съответно припадащата се на жалбоподателя 1/2 част от недостига и затова е направен извод в решението, че ревизията законосъобразно е определила данък по чл. 48 ЗДДФЛ в размер на 3 619, 33 лв.

За 2009 г. съдът е потвърдил констатациите на ревизионния акт относно определените приходи и разходи и не е възприел съдебно-счетоводната експертиза относно приетото от нея начално салдо в размер на 45 984, 74 лв. и е включила в приходната част върнат заем от К. Б. в размер на 250 000 лв. Според съда не следва да се приема наличие на начално салдо, като се има предвид, че предходната година е завършила с отрицателно салдо. В тази връзка съдът е изложил мотиви, че и ревизията е определила начално салдо макар и в по-нисък размер, но съдът е счел, че не може да го изключи, за да не влоши положението на жалбоподателя. За заема от 250 000 лв., получен от К. Б. съдът е приел, че не приема, че тази сума реално е получен от жалбоподателя. Според съда не води до различен извод удостоверението от [фирма] от 05. 08. 2009 г. за внесен капитал за учредяване на [фирма], тъй като в него не е посочена нито дата и внасяне, нито кой е вносител на сумата от името на жалбоподателя и на другия съдружник. Съдът е установил, че правилно ревизията е определила приходите и разходите на жалбоподателя за 2009 г. и съответно определения данък за същата година по чл. 48 ЗДДФЛ в размер на 11 253, 43 лв.

За 2010 г. съдът е приел, че коректно определения размер на приходите е в ревизионния акт – 16 788, 73 лв. и допълнително включения в ревизионния акт размер от 5 060 лв. – получен дивидент, а не определения такъв размер от съдебно-счетоводната експертиза, поради приетото от нея начално салдо в размер на 47 436, 66 лв. Съдът е изложил мотиви, че не следва да се приема за начално салдо, предвид че за предходната година е приет недостиг и в тази връзка е определен като дължим данък по чл. 48 ЗДДФЛ. И тук, както за предходната година съдът е изложил мотиви, че и ревизията не правилно е изчислила начално салдо, макар и в по-нисък размер, но не може да го изключи, за да не влоши положението на жалбоподателя съгласно чл. 167, ал. 5 ДОПК. Относно размера на разходите съдът еконстатирал, че и ревизията и съдебно-счетоводната експертиза са приели един и същи размер – 19 105, 83 лв. Затова според съда с ревизионния акт правилно е определен данък по чл. 48 ЗДДФЛ в размер 131, 91 лв., а за внасяне 46, 32 лв., предвид установеното, че жалбоподателят е внесъл авансово 85, 59 лв. За всички посочени ревизирани години съдът е потвърдил констатациите на приходните органи за задължения за лихви.

Обжалваното решение е правилно за ревизираните периоди на 2005 г. и 2010 г. и частично неправилно за 2006 г., 2008 г. и 2009 г. По възражението на нищожност на ревизионния акт.

В съдебно заседание пред настоящия касационен съдебен състав процесуалният представител на касационния жалбоподател направи възражение за нищожност на ревизионния акт, поради това, че лицето, което е издало заповедта за възлагане на ревизията, не е било оправомощено от директора на ТД на НАП.

Видно от данните по делото заповедта за възлагане на ревизията № 1103740/25. 03. 2011 г. е издадена от Д.П – началник сектор „Ревизии”, дирекция „Контрол” при ТД на НАП – С.. Впоследствие с друга такава заповед № 1108492/15. 07. 2001 г. с издател В. М. – началник сектор „Ревизии”, дирекция „Контрол” при ТД на НАП – [населено място] е удължен срока на ревизията. Заповедта за определяне на компетентен орган № К1108492/12. 09. 2011 г. е издадена от Г. Г. на същата длъжност и с нея Б. М. е определена да издаде ревизионния акт. По делото се намира и заповед № РД-01-835/15. 06. 2011 г. на директора на ТД на НАП – С., с което на основание чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗНАП е наредено, считано от 15. 06. 2011 г. функциите на компетентен орган да издава заповеди на основание чл. 113, ал. 3 ДОПК (ЗВР) и за определяне на компетентен орган (З.) по реда на чл. 119, ал. 2 ДОПК за неприключили ревизионни производства, възложени от Д.П да се изпълняват от Г. Г.. В този смисъл ревизионният акт е издаден Г. Г., който е оправомощено лице и правилно е издал З., като е определил органът, който да издаде ревизионния акт. В този смисъл възражението за нищожност на ревизионния акт е неоснователно. По съществото на спора.

Ревизията на Ю. К. е извършена по особения ред поради установяване от приходните органи, че декларираните доходи на лицето не съответстват на имущественото и финансовото му състояние, което е основание по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК.

Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че съдът не установил извършеното от приходните органи нарушение по чл. 170, ал. 1 АПК, според който административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Ревизионното производство не се развива по реда на АПК, а по ДОПК, при който доказателствената тежест не е еднозначна с тази по АПК. Освен това в случая, след като ревизията е извършена по особения ред на основание чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, то чл. 124, ал. 2 ДОПК изрично регламентира, че в това особено производство фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на основанията по чл. 122, ал. 1 ДОПК е подкрепено със събраните доказателства. Следователно, не административният орган, а данъчнозадълженото лице в случая следва да обори констатациите в ревизионния акт и да опровергае всички факти и обстоятелства, изложени в същия акт, поради което доказателствената тежест е негова и е неприложим чл. 170, ал. 1 АПК, на който се позовава.

Относно определянето на данъчната основа оплакванията на касационния жалбоподател са частично основателни. Наистина данъците по чл. 35 ЗОДФЛ отм. и чл. 48 ЗДДФЛ като подоходни данъци са годишни и затова на основание чл. 13 и чл. 14 ЗОДФЛ отм. , респ. чл. 17 ЗДДФЛ данъчните основи за облагане също са годишни. Оплакването, че паричният недостиг е изчисляван не на годишна база, а на месечна е неоснователно за 2005 г., а за останалите ревизирани периоди 2006 г., 2008 г. и 2009 г., е основателно. Решението в частта за 2010 г. е изцяло неправилно и следва да бъде отменено.

За 2005 г. съдът правилно е потвърдил констатациите на приходните органи, че данъчнозадълженото лице е имало нулево начално салдо и приход в размер на 4 650 лв. – получен дивидент от [фирма] (признат с ревизионния акт, а не с ревизионния доклад), а разходите му са в размер на 23 111, 45 лв., включващи разходи за пътуване до М., С. и Черна гора, за издръжка за живот по данни от НСИ, за предоставен заем на [фирма] в размер на 10 000 лв., както и разходи за покупки. Съдът е възприел констатациите на ревизионния доклад по определяне на приходната и разходната част, като следва да се посочи, че недостигът е определен на годишна основа, а не както твърди жалбоподателят на месечна или дневна. По определяне на паричния поток за 2005 г., досежно определените разходи касационният жалбоподател не е изложил конкретни възражения и като се има предвид приетата от съда без оспорване от страните по делото съдебно-счетоводна експертиза, няма основание да се променя постановения резултат. Освен това, за този ревизиран период нито в ревизионния доклад, нито в ревизионния акт приходните органи са изчислявали недостига на месечна или дневна база, а на годишна. Правилно съдът не е възприел приетата от вещото лице в приходната част сумата от 8 855, 79 лв., в която са включени трудовите възнаграждения на К.. Последният не е установил, нито това е сторил и експерта по счетоводната експертиза, че начислените трудови възнаграждение за месеците януари – ноември 2005 г. действително са изплатени. В паричния поток в приходната част се включват действително получените такива, а не само начислените.

С оглед гореизложеното за ревизираната 2005 г. решението на съда не страда от твърдените от касационния жалбоподател пороци и затова като правилно следва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 2, пред. 1 АПК.

За 2006 г. в ревизионния доклад е установен паричен недостиг, който е определен не на годишна основа, а на моментни отрицателни салда, което не съответства на закона. Съдът е приел, че доходите по ревизионния акт са същите, както са изчислени от съдебно-счетоводната експертиза, а те са 84 626, 56 лв. Установено е по ревизионния акт, че разходите са, така както са определени с ревизионния доклад – 102 411, 20 лв. При това положение неправилно съдът е подкрепил констатациите в ревизионния акт, че данъчната основа за тази ревизираната година е в размер на 89 524, 63 лв. (по РД – 95 690, 12 лв.) или в режим на СИО 1/2 - 46922, 32 лв., а не разликата между доходи и разходи в размер на 17 784, 64 лв., като 1/2 при режим СИО данъчната основа за облагане на К. е в размер на 8 892, 32 лв., а дължимият данък 1 498, 16 лв., а не потвърдения от съда определен данък с ревизионния акт – 10 625, 35 лв., което означава, че съдът е подкрепил изчислението на данъчната основа, респ. и на данъка не на годишна база, а на отрицателни моментни салда (месечни или дневни), което е незаконосъобразно. Следователно, решението на първоинстанционния съд е неправилно постановено и подлежи на частична отмяна, като на основание чл. 222, ал. 1 АПК се постанови друго решение, с което ревизионния акт бъде отменен за сумата над 1 498, 16 лв. за разликата до пълния размер от 10 625, 35 лв. За сумата от 1 498, 16 лв. и съответните лихви решението на съда като правилно следва да бъде оставено в сила – чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.

За 2008г. съдът е възприел установените с ревизионния акт размери на доходите – 85 325, 69 лв. и разходи – 114 006, 91 лв. Законосъобразни са изводите на съда, невъзприемайки констатациите на съдебно-счетоводната експертиза, която в приходната част на паричния поток е включила сумата от 75 000 лв., за която жалбоподателят твърди, че е получен заем от [фирма]. От една страна тази сума не би следвало да се включва дори да се приеме, че е действително дадена, защото представлява заем на съпругата на жалбоподателя, а заемите съгласно чл. 19 СК отм. не формират СИО, а от друга наистина няма достатъчно убедителни доказателства, че тази сума е получена като заем. При положение обаче, че е изготвен от ревизията общ паричен поток на двамата съпрузи, то ако се докажеше, че заемът действително е получен от съпругата на К., трябваше да участва при формиране и на данъчната основа, респ. дължимия данък, но както вече се посочи по-горе това не е доказано, както е приел и съдът. Освен това данъчната основа, така както ревизията правилно е установила доходите и разходите, би следвало бъде разликата между тях, което формира паричния недостиг и това е сумата 28 681, 22 лв., а не както е прието в ревизионния акт и в решението на първоинстанционния съд - 36 191, 30 лв., което показва, че недостигът отново не е изчислен на годишна основа. При изготвяне на общ паричен поток със съпругата на жалбоподателя, недостигът за него би следвало да бъде 14 340, 61 лв., а данъкът, който е дължим за 2008 г. в размер на 1 434, 06 лв. Затова обжалваното решение следва да се отмени в частта, в която е данъкът е определен над сумата от 1 434, 06 лв. до пълния размер от 3 619, 13 лв. – чл. 222, ал. 1 АПК. За сумата на данъка по чл. 48 ЗДДФЛ от 1 434, 06 лв. и съответните лихви решението като правилно следва да бъде оставено в сила – чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК

За 2009г. основното оплакване на касационния жалбоподател е невъзприемането и от ревизията и от съда на твърдението му, че е получил 250 000 лв. заем от К. Б., който впоследствие е внесен като капитал в [фирма]. Настоящият съдебен състав не приема твърденията на касационния жалбоподател, че действително е получил тази сума в заем, тъй като категорични доказателства за предаване на процесната сума не са ангажирани. В декларацията по чл. 124, ал. 3 ДОПК такава сума също не е отразена, но като се има предвид нейния размер, нелогично е задълженото лице да не я впише в декларацията си, а след това да твърди, без да представя убедителни доказателства, че действително я е получил. Договорът за заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД е реален, поради което не е достатъчно да има съвпадение на волеизявленията на страните по него, а трябва да има доказателства, че сумата е предадена от заемодателя на заемополучателя.

Относно началното салдо, правилно съдът е отразил в мотивите на решението си, че такова не би следвало да се включва за 2009 г., тъй като за предходната 2008 г. е налице недостиг и затова е определен данък по чл. 48 ЗДДФЛ. От друга страна правилно съдът не е извадил това начално салдо, тъй като е налице забрана за влошаване положението на жалбоподателя по чл. 160, ал. 5 ДОПК.

По отношение на данъчната основа, върху която е извършено и облагането с данък по чл. 48 ЗДДФЛ за тази ревизирана година неправилно съдът е възприел формираната такава от ревизията. Наистина с ревизионния акт общият размер на приходите е увеличен с 1 590 лв. - получен дивидент от [фирма], поради което е приет по-голям размер на доходите, отколкото в ревизионния доклад (48 529, 64 лв.) - 50 119, 64 лв. Разходите са в размер на 267 287, 88 лв., поради което недостигът на годишна основа се явява в размер на 217 168, 24 лв., като 1/2 за Ю. К. е 108 584, 12 лв. с приспадане на авансово внесен данък от 464, 83 лв. - 108 584, 12 лв., се получава, че дължимият данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2009 г. е в размер на 10 858, 41 лв. Като се има предвид, че ревизираното лице е внесло авансово сумата от 464, 83 лв., то дължимият данък е 10 393, 58 лв., а не определения с ревизионния акт и от съда - 11 253, 43 лв.

Предвид изложеното обжалваното решение, възприело изцяло констатациите в ревизионния акт е неправилно и следва да бъде отменено частично за сумата над 10 393, 58 лв. до пълния размер от 11 253, 43 лв. Дължимият данък по чл. 48 ЗДДФЛ е в посочения по-горе размер 10 393, 58 и за този размер решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

За 2010 г. правилно първоинстанционният съд е установил, че общо доходите за посочената година са в размер на 21 848, 73 лв., в която ревизията допълнително (в сравнение с установения размер в РД - 16 788, 73 лв.) е включила и сумата от 5 060 лв. получен от К. дивидент от [фирма]. Относно разходите, правилно съдът е приел констатираното и в ревизионния доклад и в ревизионния акт, че техният размер е 19 501, 83 лв. И за тази 2010 г., както за предходната година правилно съдът е отбелязъл, че не е следвало ревизията да определя начално салдо, но като се има предвид забраната по чл. 160, ал. 5 ДОПК, е зачел включването му в приходната част на паричния поток на ревизираното лице. Пак в тази връзка обосновано съдът не е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза в тази й част, която е включила още по-голям размер на началното салдо.

Предвид изложеното обаче неправилно решаващият съд е потвърдил констатациите в ревизионния акт (а не в РД) за размера на недостига, а оттам и за дължимия данък от 46, 32 лв. след приспадане на авансово внесения от лицето данък от 85, 59 лв. При положение, че с ревизионния акт доходите са установени в размер на 21 848, 73 лв., а разходите - 19 501, 83 лв. и съдът не е определил различни суми, то не е налице недостиг по смисъла на чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК и обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено за ревизираната 2010 г. На основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови друго решение по съществото на спора, като ревизионния акт за определения данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2010 г. следва да бъде отменен.

Решението следва да се отмени в частта за разноските за присъденото юрисконсултско възнаграждение на приходната администрация над сумата от 915, 08 лв. до пълния размер от 1 632, 96 лв.

Предвид изхода на делото на Ю. К. се дължат разноски в размер на 947, 62 лв., съразмерно уважените части на жалбата му.

Водим от гореизложеното и в същия смисъл Върховният административен съд, І отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 6507/31. 10. 2014 г., постановено по адм. дело № 8177/2012 г. по описа на Административен съд, С.-град, в частта, в която е отхвърлена жалбата на Ю. Ю. К. от [населено място] срещу РА № [ЕГН]/02. 12. 2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение № 1580/02. 07. 2012 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП за определени данъчни задължения по чл. 35 ЗОДФЛ отм. за 2006 г. над 1 498, 16 лв. за разликата до пълния размер от 10 625, 35 лв. и съответните лихви; за 2008 г. над сумата от 1 434, 06 лв. до пълния размер от 3 619, 13 лв. и съответните лихви; за 2009 г. над 10 393, 58 лв. до пълния размер от 11 253, 43 лв. и съответните лихви и за 2010 г. изцяло за определения данък по чл. 48 ЗДДФЛ в размер на 46, 32 лв. и лихви - вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ РА № [ЕГН]/02. 12. 2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение № 1580/02. 07. 2012 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП за определени данъчни задължения на Ю. Ю. К. от [населено място] в посочените по-горе части.

ОТМЕНЯ решението и в частта за разноските за присъденото юрисконсултско възнаграждение над сумата 915, 08 лв. до пълния размер от 1 632, 06 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалите му обжалвани части.

ОСЪЖДА дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – [населено място] при ЦУ на НАП да заплати на Ю. Ю. К. от [населено място] направените по делото разноски в размер на 947, 62 лв., съразмерно уважената част на жалбата му.

Решението не подлежи на обжалване.

Особено мнение: