О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1655
[населено място], 03.04.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3910 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. М. А., чрез адв. Т. Ж., срещу Решение № 238 от 01.07.2024 г. по в. гр. д. № 278/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което след като е потвърдено Решение № 90 от 29.02.2024 г., поправено с Решение № 104/13.03.2024 г., постановени по гр. д. № 157/2023 г. по описа на Районен съд – Велинград, са отхвърлени предявените от касатора против „М. М. - Изток“ ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 2, вр. ал. 1 КТ за признаване за незаконно уволнението на Ц. М. А., извършено със Заповед № ЧР02-179/25.09.2023 г. на изпълнителния директор на „М. М. - Изток” ЕАД и неговата отмяна, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „готвач” в почивна станция на „М. М. - Изток” ЕАД в [населено място] и осъждане на ответника да му заплати обезщетение за оставане без работа поради неказонното уволнение за срок от 6 месеца в размер на 10 054, 80 лева, считано от 25.09.2023 година.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Жалбоподателят счита, че уволнението е наложено след изтичане на два месеца от откриване на нарушението, за което работодателят узнал още на 21.07.2023 година. При условията на евентуалност твърди, че при определяне на дисциплинарното наказание работодателят не е съобразил тежестта на нарушението. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете.
Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба „М. М. - Изток“ ЕАД е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че те били обвързани от трудово праовоотношение с източник трудов договор № 67/25.09.2002 г. за длъжността „готвач“ в „Почивна станция - Велинград“, сключен за неопределено време. От възникване на трудовото правоотношение до 25.09.2023 г. на ищеца не били налагани дисциплинарни наказания. От длъжностната характеристика, с която ищецът бил запознат на 20.10.2015 г., въззивният съд установил, че на ищеца било възложено да приготвя ястия от различни видове хранителни продукти по утвърдена технология; да следи за наличността на необходимите хранителни продукти по асортимент, време, количество и качество и да информира за това управителя; да следи за състоянието и работата на кухненското оборудване, за неговото правилно използване и поддържане; да участва в инвентаризациите на материалните активи и запаси и да отговаря за съхранението им; да познава всички, приети в хотела, стандарти за качество на работа, технологии…да бъде лоялен към работодателя, посредством ефективно изпълнение на задълженията си.
От доклади, изготвени от Н. Г., експерт по сигурността в отдел „Сигурност“, и С. К., ръководител отдел „Сигурност“, както и показанията на свидетелите Д., управител на почивната станция, К., домакин в почивната станция, Я., главен готвач, Д., изпълняваща временено длъжността „управител“, и Б., разследващ полицай, извършила оглед на местопроизшествието, въззивният съд приел за установено, че на 21.07.2023 г. от 11.00 ч. до 18.00 ч. свидетелят С. К. заедно с Я. В., ръководител звено „Видеонаблюдение и охрана“, извършили проверка в почивната станция на „М. М. - Изток“ ЕАД в [населено място]. Повод за проверката били получени сигнали от гости на станцията за влошено качество на храната в ресторанта. Забелязали ищеца Ц. М. А., заемащ длъжността готвач в ПС „Велинград“, който с управяваното от него МПС „Субару“, ДК [рег. номер на МПС] , около 13.30 ч. влязъл на територията на „Хранителен блок“, ПС „Велинград“, и изнасяйки от сградата с помощта на главния готвач С. Я., натоварил в автомобила си машина за рязане на плодове и зеленчуци, почистващи препарати, пакети чували за смет, след което потеглил към изхода. Свидетелят К. спрял автомобила за проверка и помолил ищеца да отвори багажника на автомобила, в който се намирали няколко чувала с лимони, лук, хляб, краставици, домати, банани, препарат „Доместос“ и течен сапун. В този момент свидетелят К. забелязал и машина за рязане на зеленчуци. Той подал сигнал на тел. 112 и на мястото пристигнал полицейски екипа. Служителите от отдел „Сигурност“ уведомили за случая по телефона и свидетеля М. Д., управител на почивната станция. От показанията на свидетелите въззивният съд установил, че намерените в автомобила на ищеца продукти били годни за консумация (с изключение на парчетата стар хляб).
От показанията на свидетеля К. въззивният съд установил, че в деня на инцидента той бил в платен годишен отпуск и се обадил на ищеца А. по телефона, като го помолил да му докара зеленчукорезачката от кухнята, тъй като му била необходима за подготовката на храната за сватбеното тържество, което организирал. Установената в станцията практика била, когато той отсъства, а работниците имат нужда от хигиенни материали, да се обръщат за съдействие към управителя на станцията.
В писмените си обяснения ищецът заявил, че сутринта на 21.07.2023 г. домакинът на почивната станция Б. К. му се обадил по телефона и го помолил да вземе машината за рязане на зеленчуци и да му я занесе, тъй като му била нужна за организацията на сватбено тържество. За този факт ищецът посочил, че уведомил изпълняващата към момента длъжността „управител“ С. Д.. В обясненията отразил, че заедно с главния готвач С. Я. разчиствали склада и сортирали годните от негодните плодове и зеленчуци. Годните сложили в хладилника за млечни продукти, а негодните поставили в чували за смет. Събрали от масите в ресторанта останалия от обяда на гостите нарязан хляб и го сложили в чувал, за да го дадат на животните вместо да го изхвърлят. Пакетираният хляб взели, защото до понеделник щял да се развали. Препаратите и полиетиленовите чували били закупени с лични средства на работниците в кухнята, тъй като домакинът Б. К. бил в платен отпуск, а тези материали им били нужни, за да поддържат добра хигиена в кухнята.
От Правилник за вътрешния трудов ред на „М. М. - Изток“ ЕАД и Заповед № РДС-09-005 от 03.01.2020 г. на изпълнителния директор въззивният съд устатовил, че на служителите и работниците в дружеството било забранено по какъвто и да е начин пренасянето/превозването на стоково-материални ценности без надлежен документ, като нсеспазването на посоченото правило е определено за тежко нарушение на трудовата дисциплина. От списъка с лицата, уведомени за заповедта, окръжният съд приел, че ищецът е запознат със съдържанието й, което лично удостоверил с подписа си.
От материалите по досъдебно производство № ЗМ360/2023 г. по описа на РУ - Велинград въззивният съд установил, че то било образувано по реда на чл. 212, ал. 3 НПК за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 НК, вр. чл. 194, ал. 1 НК, вр. чл. 18, ал.1 НК. Извършен бил оглед на местопроизшествие, обективиран в протокол от 21.07.2023 г., в който откритите в автомобила на ищеца вещи били претеглени, описани и фотографирани – 4. 485 кг. краставици, 5. 915 кг. домати, 2. 23 кг. лимони, 2. 595 кг. стар лук, 7. 715 кг. банани, 3. 260 кг. насипен хляб, 1 бр. опакован хляб „Бял хляб С. З. , 2 бр. препарати „Доместос“, 1 бр. опаковка течен сапун, 1 бр. пакет полиетиленови чували с вместимост 80 л., 1 бр. опаковка течен сапун, 1 бр. пакет полиетиленови чували с вместимост 35 л., 1 бл. метална зеленчукорезачка Fimar, модел TV2000023050М, сериен номер 505011. С протокол за доброволно предаване ищецът предал вещите на разследващ полицай Б.. Ищецът бил задържан за срок от 24 часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Впоследствие с постановление от 06.11.2023 г. на РП – Пазарджик, ТО - Велинград, наказателното производство било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, вр. чл. 9, ал. 2 НК поради малозначителност на деянието.
На 25.07.2023г. свидетелят М. Д., управител на почивната станция, изготвил докладна записка до изпълнителния директор на „М. М. - Изток“ ЕАД, с която уведомил за откритите в автомобила на ищеца вещи. На същата дата доклад до изпълнителния директор депозирал и служителят от отдел „Сигурност“ - свидетелят К..
На 25.09.2023 г. със Заповед № ЧР-02-179 от същата дата на изпълнителния директор на „М. М. - изток“ ЕАД, връчена при отказ, на ищеца било наложено дисциплинарно наказание уволнение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 1 и т. 7 КТ и за нарушения на трудовата дисциплина - злоупотреба с доверието на работодателя, неизпълнение на задълженията, предвидени в правилника за вътрешния трудов ред и в длъжностната характеристика.
За безспорно между страните въззивният съд приел, че след уволнението ищецът започнал работа по трудово правоотношение на 27.09.2023 г. на длъжност „общ работник“ с основно трудово възнаграждение в размер на 780 лв., увеличено на 933 лева след 01.01.2024 година. От заключенията към основната и допълнителна съдебно - счетоводни експертизи, изслушани в производството пред районния съд, установил, че месечният размер на обезщетението по чл. 225, ал. 2 КТ, определен на база всички начислени суми за последния пълен отработен месец ,основни и допълнителни, възлиза на 2 233, 80 лв., като след приспадане на получаваната сума от трудовото възнаграждение при последващия работодател в размер на 780 лв. за първите три месеца той бил 4 361,40 лв., а след приспадане на получаваната сума от трудовото възнаграждение при последващия работодател в размер на 933 лв. за вторите три месеца – 3 902,40 лева.
При тези факти окръжният съд приел, че работодателят е спазил изискванията на чл. 193 КТ, като е поискал, а работникът писмено депозирал, обяснения по дисциплинарното обвнинение. Счел е, че заповедта за дисциплинарно наказание е издадена в съотвествие с чл. 195, ал. 1 КТ, защото съдържа данни за нарушителя, наложеното наказание и законовия текст, въз основа на който се налага то, както и описание на нарушението и времето на извършването му.
Възражението на ищеца, въведено с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба, за неспазен срок за налагане на дисциплинарното наказание съгласно чл. 194, ал. 1 от Кодекса на труда окръжният съд е намерил за неоснователно. Посочил е, че липсва основание да се приеме, че работодателят е узнал за нарушението в деня на извършването му - на 21.07.2023 година. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че той е уведомен с докладни записки с вх. № 6956/25.07.2023 г. и вх. № 6989/25.07.2023 година. За пълнота на изложението е добавил, че дори и работодателят да е узнал за случилото се на 21.07.2023 г., срокът за налагане на наказанието пак би бил спазен с оглед на ползвания от ищеца отпуск на 19.09.2023 г. и 22.09.2023 г. – официален празник и неприсъствен ден. Допълнил е още, че от материалите от досьдебното производство не се установява работодателят да е уведомен за нарушението на 21.07.2023 г., а показанията на видетеля С. Я. в обратен смисъл съдът не е кредитирал, отчитайки заинтересованотстта й от изхода на делото, тъй като и на нея било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за действията й при процесния инцидент.
Окръжният съд е приел за неоснователно и възражението на ищеца за несъответствие на наложеното наказание спрямо извършеното деяние. Поясниел е, че преценката на тежестта на нарушението следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника към конкретното неизпълнение. Счел е, че наложеното на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание съответства на тежестта на установеното нарушение. Обосновал е категоричен извод, че с действията си по изнасяне на материални ценности, прекратени единствено от появата на служител по сигурността, ищецът съзнателно допуснал груби нарушения на трудовата дисциплина. Отчел е, че поведението на ищеца е станало повод за извършване на оглед от служители на МВР на територията на почивната станция докато други работници и служители на дружеството били на рехабилитация. При обсъждане защитната теза на ищеца, че пловодете и зеленчуците, които взел от кухнята, били негодни за употреба, въззивният съд отчел факта, че събраните по делото доказателства налагат обратен извод, а неспособността на А., пряко ангажиран с приготвянето на храна за работниците и служителите на „М. М. - изток“ ЕАД и техните семейства, да отличи годни от негодни хранителни продукти компрометира очекванията за добро качество на ястията, приготвяни с негово участие, съответно създава опасност за здравето на посетителите на ресторанта. Допълнил е, че действията му били причина всички почиващи да станат свидетели на извършването на процесуално-следствени действия, което уронило престижа на работодателя. Приел е още, че дори и временното ползване на машината за рязане на продукти, вън от кухнята на станцията, представлява грубо нарушение на експлоатацията на това съоражение и приетите технологии за работа, които ищецът, независимо, че работел близо 20 години, не познавал. За неоснователни въззивният съд е намерил възраженията му, че нелогично било служител с ранг ръководител на Отдел „Сигурност“ да отдели цял ден да пътува от [населено място] до [населено място], за да провери извършват ли се престъпления, включително системно изнасяне на материали ценности, без да прегледа преди това записите от камерите. При тези мотиви първоинстанционното решение е потвърдено.
Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:
1.„Срокът по чл. 194, ал. 1 КТ материален или процесуален е?“;
2.“Следва ли да се тълкува разширително разпоредбата на чл. 194, ал. 3 КТ?“;
3.“Дните, определени за официални празници по реда на чл. 154 КТ, спират ли течението на давностния срок по чл. 194, ал. 1 КТ?“;
4.“Спира ли се броенето на срока по чл. 194, ал. 1 КТ по време на почивните и празнични дни, обхванати от времето, през което работникът или служителят ползва платен годишен отпуск, доколкото сроковете по чл. 194 КТ са календарни – месечният срок не се брои по работните дни, които съдържа, а се отчита като календарен месец, съответно периодите на ползвания от работника отпуск също следва да се отчитат не като брой дни, а като календарни седмици, в които не е полагал труд?“;
5.“От кой момент започва да тече двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ и какво се има предвид под „откриване на нарушението“?“;
6.“От кой момент се счита уведомен законният представител на работодателя за откриване на нарушението при условие, че на място при установяването му е присъствало лице с представителни функции – управителят на почивната станция?“;
7.“Длъжен ли е съдът при преценка дали наложеното наказание съотвества на тежестта на нарушението да обсъди всички критерии по чл. 189, ал. 1 КТ и по-специално поведението на служителя, дисциплинарното му минало, формата на вината, мотивите за извършване на деянието, съжалява ли за стореното, обществената значимост на професията, която се отразява на тежестта на нарушението, а и характера на изпълняваните трудови функции, и дали те не сочат на оказано от работодателя по-високо доверие, доколкото са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнението на работата, настъпили ли са вреди и съществува ли такава възможност и др. ?“;
8.“Следва ли при определяне на тежестта на нарушението съдът да разграничи и да придаде различна тежест на нарушението, ако от него не са настъпили вреди или е съществувала такава възможност?“;
9.“Длъжен ли е съдът да обсъди всички, събрани по делото, доказателства, за да прецени установени ли са релевантните за спорното материално право факти, да се произнесе по всички, относими към спорния предмет, искания, възражения и доводи и да изложи правни изводи?“;
10.“Кой е моментът на настъпване на преклузия за посочване, представяне и събиране на доказателства в бързите производства по трудови спорове, явяващ се от значение за точното приложение на чл. 313, вр. чл. 312, ал. 1 и ал. 2 ГПК?“;
11.“Чия е доказателствената тежест да установяване законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание „уволенние?“.
По повдигнатите въпроси касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 209 от 21.01.2019 г. по гр. д. № 87/2018 г. на ВКС, III ГО, Решение № 203 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6889/2014 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 66 от 03.04.2014 г. по гр. д. № 3413/2013 г. на ВКС, III ГО, Решение № 167 от 07.07.2014 г. по гр. д. № 7121/2013 г. на ВКС, III ГО (по първи, втори, трети, четвърти, пети и шести въпрос), Решение № 112/07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 109/13.08.2018 г. по гр. д. № 3323/2017 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 344/22.11.2012 г. по гр. д. № 242/2012 г. на ВКС, III ГО (по седми и осми въпрос), Решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I ГО, Решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 108 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 363/2023 г. на ВКС, I ГО (девети въпрос), Решение № 55 от 16.03.2021 г. по гр. д. № 2103/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 312 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 1083/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 416 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 531/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 81 от 27.02.2014 г. по гр. д. № 114/2012 г. на ВКС, IV ГО (десети въпрос), Решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 193 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II ГО, Решение № 60150 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 2080/2020 г. на ВКС, IV ГО (по единадесети въпрос), и Решение № 216 от 20.09.2016 г. по гр. д. № 1036/2016 г. на ВКС, IV ГО (по последния въпрос).
По всички въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първите четири въпроса не са с обуславящ крайните изводи на въззивния съд характер, поради което не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Решаващите мотиви на окръжния съд са, че за извършеното на 21.07.2023 г. нарушение, за което касаторът е уволнен със Заповед № ЧР02-179/25.09.2023 г. на изпълнителния директор на „М. М. - Изток” ЕАД, работодателят е уведомен не на 21.07.2023 г., а на 25.07.2023 година. Изложените допълнителни съображения за спазване на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 ГПК дори при възприемане на хипотезата за уведомяването му на 21.07.2023 г. не са в основата на решаващата воля на съда, което прави безпредметно изследването налице ли е специлната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до какационно обжалване.
Пети и шести въпрос покриват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях касационно обжалване не може да се допусне, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС. С. Р. № 231/13.06.2011 г. по гр. дело № 858/2010 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 256/18.05.2012 г. по гр. дело № 1036/2011 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 367/06.10.2011 г. по гр. дело № 108/2011 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 363/10.01.2012 г. по гр. дело № 354/2011 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение № 203/24.06.2015 г. по гр. дело № 6889/2014 г. на ІV ГО на ВКС, както и сочените от касатора Решение № 209 от 21.10.2019 г. по гр. д. № 87/2018 г. на III ГО, и Решение № 81/12.05.2021 г. по гр. д. № 2618/2020 г. на ВКС, IV ГО, откриване на нарушениетопо смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт, какъвто управителят на почивната станция не е, на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, всички останали съществени индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение. Узнаването на тези обстоятелства от други лица, различни от субекта на дисциплинарната власт, е ирелевантно за началото на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ. В случая въззивният съд, приемайки, че сигналите от управителя на почивната станция (свидетеля М. Д.) и ръководителя на отдел „Сигурност“ (свидетеля Ст. К.), въз основа на които било инициирано дисциплинарното производство срещу ищеца, са постъпили в регистратурата на дружеството на 25.07.2023 г., откогато е започнал да тече срокът по чл. 194, ал. 1 КТ, е постановил обжалваното решение изцяло в съответствие с изложените по-горе правни разрешения, които не се налага да бъдат променяни или осъвременявани.
Седми и осми въпрос за дължимата преценка по чл. 189 КТ са обуславящи крайните изводи по съществото на спора и покриват основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпроси е формирана последователна практика на ВКС, намерила израз в сочените от касатора съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и служебно известните на състава Решение № 136/25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 60166/06.07.2021 г. по гр. д. № 2405/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 448/16.11.2011 г. по гр. д. № 1510/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 263/24.11.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 227 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2011 г., III ГО, и др. Според разрешенията в тези съдебни актове изводът на съда за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание на тежестта на допуснатото нарушение следва да се основава на комплексна преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; цялостното поведение на работника, като от съществено значение в тази насока е т. н. дисциплинарно минало на работника, наред със субективното му отношение към конкретното неизпълнение. В разглеждания случай въззивният съд е извършил тази преценка въз основа на установените по делото факти, като е приел, че нарушението е извършено умишлено, а единствената причина опитът на ищеца да изнесе от терена на почивната станция вещите, собственост на дружеството, е намесата на служителните по сигурността. Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 189 КТ. Преценявайки всички обстоятелства, при които е извършено деянието, обусловило намесата на полицейски служители, независимо от крайния извод на разследващите за прекратяване на досъдебното производство поради малозначиелност на деянието, той е приел, че нарушението следва да се квалифицира като тежко, поради което наложеното наказание е счетено за съобразено с критериите по чл. 189 КТ.
Наличието на съдебна практика по обсъжданите въпроси, която не се нуждае от промяна, изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че останалите формулирани въпроси не обуславят решението по причина, че касаторът не повдига въпрос, който да обяснява кои негови доводи и възражения във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение са останали необсъдени, кои поискани доказателства за релевантни факти въззивният съд не е допуснал, а е бил длъжен да го стори, кое относимо към спора доказателство, на което е основан решаващ извод на въззивния съд, е допуснато (и събрано) след настъпване на преклузията за това, както и за кой факт страните са получили неправилни указания. Въпроси 9, 10, 11 и 12 са свързани единствено с оплакването в касационната жалба относно възприетата от съда фактическа обстановка и извършената преценка на писмените и гласните доказателства, която в производството по чл. 288 ГПК не може да бъде извършена. Тези доводи са относими към обосноваността на съдебното решение, която не е сред касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК (с изключение на хипотезата на явна необоснованост).
Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 238 от 01.07.2024 г. по в. гр. д. № 278/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Ц. М. А., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на „М. М. – Изток“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационната инстанция в размер на 100 (сто) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.