Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по две касационни жалби – на директора на дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“ град Варна и на Н.Й от [населено място] против решение № 598/21.03.2019 г. на Административен съд, Варна, постановено по адм. дело № 2419/2018 г.

Административният орган обжалва решението в частта, в която е отменен ревизионен акт № Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. В. относно установените допълнителни задължения по ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 3 991.98 лева и съответните лихви в размер на 2846.94 лева.

В касационната жалба са изложени доводи за нарушение на процесуалните правила и материални закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретните оплаквания са за неправилно приложение на чл. 171 ДОПК и изтекла погасителна давност за задълженията по ЗДДФЛ за 2010 г. Твърди, че давността е спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК. В тази връзка оспорва изводите на първоинстанционния съд, че с отмяна на първоначално издадения ревизионен акт са отменени и обезпечителните мерки наложени с постановление на публичния изпълнител от 16.01.2017 г. Твърди, че наложеният запор върху банкова сметка на Н.Й не е отменен и има действие към момента на издаване на ревизионния акт от 27.04.2018 г., поради което давността е спряна. Счита, че разпоредбата на чл. 225, ал. 1, т. 2 ДОПК е неприложима в случая, тъй като при връщането за нова ревизия се възстановява висящността на ревизионното производство, образувано с първоначалната ЗВР.

Искането е за отмяна решението в обжалваната част и потвърждаване на ревизионния акт в частта на установените задължения за 2010 г. Претендира се присъждане на разноски на основание чл. 161 ДОПК.

Във връзка с касационните основания за неправилно приложение на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, директорът на дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“, гр. В. представя писмени доказателства по реда на чл. 219, ал. 1 АПК.

Н.Й от [населено място], чрез адв. И.К обжалва решението в частта, в която е отхвърлена жалбата й против ревизионен акт № Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. В. относно установените допълнителни задължения по ЗДДФЛ за 2011 г., 2012 г. и 2014 г.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключение на ССЕ, което е довело до неправилни фактически установявания относно релевантните факти за имущественото състояние на ревизираното лице, необоснованост на решението и противоречие с материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Този касационен жалбоподател твърди, че от доказателствата по делото е установено безспорно и категорично, че банковият кредит по договор от 06.02.2007 г. е отпуснат на четирима кредитополучатели, които са участвали в погасяването му и разходите за направените вноски по кредита следва да се разделят между тях по равно. На това основание поддържа, че незаконосъобразно органите по приходите и съдът са включили разходите за погасяване на кредита единствено и само на ревизираното лице - титуляр на разплащателната сметка, чрез която е обслужван кредита.

Относно разходите за придобиване на недвижим имот в с. К., общ. Балчик, твърди, че са й възложени изцяло, в нарушение на режима на съпружеската имуществено общност и съвместен принос на съпрузите.

Оспорва изводите на съда относно началното салдо към 01.01.2010 г. – 56 426.58 лева при декларирани 345 000 лева. Счита за неправилно и непризнаването на получени парични средства по договори за заем от конкретно изброени лица.

Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Всяка от страните по делото оспорва касационната жалба на другата страна – Н.Й, чрез адв. И.К по съображения, изложени в представени по делото писмен отговор 25.04.2019 г. и писмени бележки, а директорът на дирекция „Обжалване и данъчно –осигурителна практика“ град Варна в молба от 26.09.2019 г., с характер на писмени бележки, подадена от ст. юрк. Х.С.

Във връзка с касационните основания за неправилно приложение на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, директорът на дирекция „Обжалване и данъчно - осигурителна практика“, гр. В. представя писмени доказателства по реда на чл. 219, ал. 1 АПК.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни, срещу тази част от първоинстанционния съдебен акт, която е неблагоприятна за всяка от тях и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

При разглеждането им по същество, съдът съобрази следното:

Предмет на оспорване пред административния съд е бил ревизионен акт, с който на Н.Й от [населено място] са установени задължения по ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 3 991.98 лева и лихви от 2 846.94 лева, за 2011 г. – в размер на 7 685.02 лева и лихви от 4 684.40 лева, за 2012 г. – 8 769.99 лева и лихви от 4400.83 лева и за 2014 г. – 8445.86 лева и лихви от 2565.85 лева.

Ревизията е проведена по реда на чл. 122 и сл. ДОПК, поради установено несъответствие на имущественото състояние и по-конкретно на разходите на ревизираното лице с получените/декларираните доходи – чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК.Уено е също, че по банкови сметки на Йовчева в Банка ДСК АД и ПИБ АД са постъпвали суми от физически лица за направени резервации – общо 16 762.67 лева, от които 2 861.03 лева през 2010 г, 922.24 лева през 2011г., 3366.91 лева през 2012 г. и 9 612.49 лева през 2014 г. – данни за укрити доходи по смисъла на чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК.

С обжалваното решение съдът е отменил ревизионния акт в частта на установените задължения по ЗДДФЛ за 2010 г. като погасени по давност на основание чл. 171, ал. 1 ДОПК и е отхвърлил жалбата в останалата част.

За да постанови този резултат, съдът е приел, ревизионният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма оп чл. 120, ал. 2 ДОПК и процесуалните правила.

По отношение на задълженията за 2010 г. съдът е установил, че към момента на издаване на оспорения ревизионен акт е изтекла 5 – годишната погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК. В мотивите си съдът е посочил, че давността е започнала да тече от 01.01.2012 г. и изтича на 01.01.2017 г. В този срок е започнало ревизионното производство с връчването на първоначалната ЗВР на 17.06.2016 г., поради което и на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК давността е спряна до издаването на ревизионния акт, но за не повече от година т. е. до 17.06.2017 г. На 27.02.2017 г. е издаден ревизионен акт, който е отменен по административен ред, с решението на директора на дирекция ОДОП – Варна от 19.05.2017 г. и преписката е върната за нова ревизия. Според съда до изтичането на 5 – годишният давностен срок на 01.01.2018 г. давността не е спирана на други основания и към момента на издаване на оспорения ревизионен акт от 27.04.2018 г., е изтекла. Доводите на ответника по делото за спиране на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК – поради налагане на обезпечителни мерки с постановление от 16.01.2017 г. са отхвърлени като неоснователни. Съдът се е аргументирал с нормата на чл. 208, ал. 1 ДОПК, според която отмяната на обезпечението се извършва служебно от публичния изпълнител в случаите по чл. 225, ал. 1, т. 2 ДОПК – когато актът, с който е установено публичното вземане бъде обявен за нищожен, обезсилен или отменен по установения ред. На това основание съдът е приел, че с отмяната на ревизионния акт от 27.02.2017 г. по административен ред са отменени и обезпечителните мерки, наложени с постановлението от 16.01.2017 г. Следващото постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки е от 28.05.2018 г., след изтичането на срока по чл. 171, ал. 1 ДОПК.

Останалите възражения на Н.Й за незаконосъобразност на ревизионния акт, са отхвърлени като неоснователни.

По отношение на началното салдо към 01.01.2010 г. от 56 426.48 лева съдът въз основа на данните от ревизионния доклад е установил, че за периода 2006 – 2009 г. изтеглените в брой от ревизираното лице парични суми от банкови сметки са в общ размер 283 789.18 лева, а внесените парични суми в брой по банкови сметки са в общ размер 251 810.57 лева. Установената положителна разлика от 31 978.61 лева, ревизиращите са приели като разполагаема към края на 2009 г. и началото на 2010 г. Според съда в хода на съдебното производство не са установени различни факти. Обсъдил е заключението на ССЕ, изготвено в два варианта, според това начина на погасяване на полученият пред 2007 г. банков кредит - от две лица или от четири лица и не го е кредитирал, тъй като по делото не са налице доказателства за заплащането на погасителните вноски по кредита по равно от двамата съпрузи или от четиримата съкредитополучатели.

По възраженията на ревизираното лице срещу използваната от органите по приходите методика за съпоставка на имущественото й състояние и получените/декларирани доходи, съдът е приел, че извършеният анализ на имуществото е обективен и справедлив. Този анализ отчита както извършените и получени плащания в брой, така и наличните парични средства по банкови сметки в началото и в края на съответната година. Съдът не е кредитирал заключението на ССЕ, тъй като от една страна вариантите на данъчната основа са изготвени въз основа на т. нар. „парични потоци“ в брой и от друга страна – почиват на предположения. Аргументите са, че по делото не са налице доказателства, вноските за погасяване на банковия кредит от 2007 г. да са извършвани от двамата съпрузи или от четиримата кредитополучатели. Според съда по делото е установено, че плащанията са извършвани чрез банковата сметка на ревизираното лице. Всички суми, за които е установено, че са внасяни от другите кредитополучатели по банковата сметка, обслужваща кредита, са взети предвид от органите по приходите при формирането на данъчната основа. За останалите суми, не е доказано, че са плащани от другите солидарни длъжници. В тази връзка съдът не е кредитирал показанията на св. Д.Й и В.П, св. Недев и св. Р.Й – съпруг на Н.Й в частта, в която твърдят, че са участвали в заплащането на вноските по кредита, извън установените при ревизията суми, чието плащане е доказано и от другите доказателства по делото. Според съда дори и да се приеме за житейски оправдано децата да подпомагат родителите при изплащането на кредит, по делото не са налице доказателства за размера на сумите и датите, на които са предоставени. Такива факти съдът не е установил и от показанията на разпитаните свидетели.

В мотивите на решението са обсъдени предоставените от Д.Й средства в размер на 35 000 евро от банков кредит от Райфайзен банк, отпуснат на ЕТ Дева – Н.Р. - Д.Й.С е посочил, че тази сума е призната като приход на Н.Й – 68 454.05 лева. Обсъдени са и останалите твърдения за погасяване на банковия кредит чрез плащания от останалите съкредитополучатели и е прието, че всички суми са отчетени при издаването на ревизионния акт и са участвали като постъпления при формиране на данъчната основа за съответния ревизиран период.

По отношение на непризнати заеми от С.С, Т.И и К.И, съдът е приел, че в хода на извършените им насрещни проверки е установено, че тези лица не разполагат с паричните средства, които твърдят, че са предоставили в заем.

С тези мотиви съдът е формирал краен извод за отмяна на ревизионния акт в частта на установените задължения по ЗДДФЛ за 2010 г., поради изтекла погасителна давност и отхвърляне на жалбата в останалата част. При този изход на спора са определени разноски и на двете страни по делото и след компенсация са възложени на Н.Й.

Касационната жалба на директора на дирекция ОДОП – Варна е основателна, поради следното:

Съдът е извършил преценката си за изтичане на давностния срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК и е уважил възражението за изтекла погасителна давност на ревизираното лице, без да съобрази всички релевантни факти, свързани със спиране на давността на поддържаното от касатора основание по чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК. Съгласно тази норма давността спира с налагането на обезпечителни мерки. Изводите, че давността не е спряна на това основание, съдът е основал единствено и само на издадените постановления за налагане на предварителни обезпечителни мерки. В хипотезата на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК основание за спиране на давността е налагането на обезпечителните мерки. Релевантен е моментът на налагане на обезпечителната мярка, а не моментът на издаване на постановлението. Основателен е доводът на директора на дирекция ОДОП – Варна, който е посочен и в мотивите на решение № 157/26.07.2018 г., че моментът на налагане на обезпечителните мерки зависи от техния вид. В конкретния случай с постановлението от 16.01.2017 г. е наложен запор върху вземанията на ревизираното лице в множество търговски банки. На основание чл. 202, ал. 1 ДОПК запорът върху вземания на длъжника от банки се извършва чрез връчване на запорно съобщение на банките, като запорът се смята наложен от часа в деня на връчване на запорното съобщение на банката. По делото не са налице доказателства за налагането на запор върху банковите сметки на Н.Й. В решението на директора на дирекция ОДОП – Варна и в касационната жалба се сочи писмо № 8697/23.01.2016 г. на Райфайзенбанк АД за получено запорно съобщение и запор върху вземанията по конкретна банкова сметка, но това писмо не е представено по делото, включително и в касационното производство по реда на чл. 219, ал. 1 АПК.

От изложеното следва, че съдът се е произнесъл по липсата на основание за спиране на давността по чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК без да е изяснил релевантния факт наложени ли са описаните в постановлението от 16.01.2017 г. предварителни обезпечителни мерки и към кой момент.

Освен това в конкретния случай се касае за предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 ДОПК. От налагането на първата обезпечителна мярка, законът определя и началният момент на срока по чл. 121, ал. 4 ДОПК за издаване на ревизионния акт и съответно за прекратяване действието на предварителните обезпечителни мерки. Това е релевантният факт и за продължаване на действието им в хипотезата на чл. 121, ал. 6 ДОПК, с оглед на издаденото постановление на публичния изпълнител от 23.03.2017 г.

Съдът неправилно е тълкувал и приложил нормата на чл. 208, ал. 1 ДОПК като е приел, че с отмяната на ревизионния акт от 27.02.2017 г. при обжалването му по административен ред, са отменени и обезпечителните мерки. Тази норма предвижда, че отмяната на обезпечението се извършва от публичния изпълнител - съответно служебно или по искане на длъжника. Предвидената възможност публичният изпълнител да действа служебно по чл. 208, ал. 1 ДОПК, не означава, че отмяната на обезпечителните мерки настъпва по силата на закона, в какъвто смисъл е приетото от съда. В тази връзка неотносима към процесния случай и нормата на чл. 225, ал. 1, т. 2 ДОПК, тъй като касае отмяна на обезпечението, поради прекратяване на изпълнителното производство по ДОПК.

От изложеното следва, че съдът не е изяснил не само фактите по налагане на предварителните обезпечителни мерки, но и фактите, свързани с продължаване на тяхното действие на основание чл. 121, ал. 6 ДОПК, съответно фактите, при които мерките се смятат прекратени на основание чл. 121, ал. 4 ДОПК. Тези обстоятелства не се установяват и от представените по реда на чл. 219, ал. 1 ДОПК писмени доказателства.

От друга страна в конкретния случай съдът е уважил възражение за погасителна давност, изтекла в хода на ревизията преди издаването на ревизионния акт и го е отменил в частта за 2010 г., в нарушение на чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК. В редакцията й от ДВ бр. 63 от 2017 г., в сила от 4.08.2017 г., тази норма предвижда, че когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, както е прието и в процесния случай, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. В тази хипотеза съдът не разполага с процесуална възможност да отмени оспорения акт.

По изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че решението в частта, в която е отменен ревизионния акт относно установените задължения за 2010 г. следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В производството по чл. 226 АПК съдът следва да укаже на административния орган, който носи доказателствената тежест да установи твърдението си, че давността на спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК да представи доказателства за налагане на обезпечителните мерки, предмет на постановлението от 16.01.2017 г. по реда на чл. 202, ал. 1 ДОПК. Доколкото и пред настоящата инстанция органът твърди, че е наложен запор върху банкови сметки на ревизираното лице в Райфайзенбанк АД, съдът следва да го задължи да представи запорното съобщение и писмо № 8697/23.01.2016 г. на Райфайзенбанк АД за налагане на запора, съответно запорно съобщение от 28.05.2018 г. до същата банка и писмо № 42671/04.06.2018 г.

След събиране на доказателствата съдът следва да установи наложени ли са обезпечителните мерки съгласно чл. 202, ал. 1 ДОПК и от кой момент. След това съдът следва да извърши и преценка дали действието на наложените обезпечителни мерки е прекратено съгласно чл. 121, ал. 4 ДОПК или наложените обезпечителни мерки имат действие и към момента на издаване на оспорения ревизионен акт. След изясняване на тези обстоятелства съдът следва да се произнесе спряна ли е давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК и към кой момент.

Ако приеме, че възражението за изтекла погасителна давност на ревизираното лице е основателно и го уважи, при произнасянето си съдът следва да съобрази разпоредбата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК.

По касационната жалба на Н.Й от [населено място]:

Доводите за неправилна преценка на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон са неоснователни.

Възражението, че разходите по договор за банков кредит от 06.02.2007 г. следва да се разделят по равно между четиримата съкредитополучатели и солидарни длъжници, е неоснователно. По силата на чл. 122, ал. 1 ЗЗД при солидарната отговорност, кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците. В чл. 123 ЗЗД е предвидено, че изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници. Вътрешните отношения между солидарните длъжници се уреждат съгласно чл. 127 ЗЗД. Тази норма предвижда, че доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

В конкретния случай по делото безспорно е установено, че договор за банков кредит от 06.02.2007 г. на стойност 200 000 евро, е сключен между ПИБ АД и Н.Й, съпругът й Р.Й и двете им дъщери Д. и В.Йи като съкредитополучатели. За така поетото общо задължение по силата на чл. 304 от ТЗ те се явяват солидарни длъжници спрямо банката – кредитор. По делото е установено, че кредитът е отпуснат и изплащан от банковата сметка на единия от кредитополучателите - Н.Й.П това само от факта, че договорът е сключен от четирима съкредитополучатели, не може да се приеме, че задължението следва да се раздели по равно между тях. Спрямо кредитора, по силата на солидарната отговорност, всеки от тях отговаря за цялото задължение. Поради това законосъобразно органите по приходите и съдът са изследвали вътрешните отношения между солидарните длъжници, според събраните по делото доказателства. Съгласно споразумение от 19.01.2009 г. съкредитополучателят Д.Й се е задължила да предостави за погасяване на посочения банков кредит свои и на търговецът й ЕТ Дева – Д.Й“ средства. В.П и съпругът й П.П са се задължили да предоставят във връзка с погасяването на кредита свои лични средства от 31 850 евро съгласно споразумение от 21.08.2011 г. С договор за заем от 28.08.2012 г. Д.Й в качеството й на ЕТ Дева – Д.Й е предоставила на Н.Й сумата от 35 000 евро, получена от Райфайзенбанка АД по договор за банков кредит от 20.08.2012 г. Тази сума, в левовата й равностойност от 68 454.04 лева е отчетена като постъпление на ревизираното лице през 2012 г. В изпълнение на това споразумение по банковата сметка на Н.Й е постъпила сумата от 35 000 евро, която е отразена в приходите й за съответния период. Законосъобразно съдът е потвърдил като разход вноските за погасяване на кредита, направени от банковата сметка на Н.Й към банката - кредитор, а като приход – сумите, които са платени на ревизираното лице от останалите солидарни длъжници във връзка с погасяването на кредита.

Цената за покупко – продажбата на недвижимия имот в с. К. е заплатена единствено и само от Н.Й, на вноски съгласно уговореното в нотариалния акт от 30.08.2011 г. Действително правото на собственост върху ид. ч. от имота е придобито в режим на съпружеска имуществена общност, но по делото е установено, че цената е платена по банков път от ревизираното лице, поради което и в разходите е включен пълният размер на извършените плащания.

По отношение на договорите за заем, сключени със С.С, Т.М и К.И, както и К.Г – заемодател на последния, изводите на първоинстанционния съд, че тези лица не са установили разполагаеми парични средства в размера на предоставените в заем, се подкрепят от доказателствата по делото. Следва да се допълни, че в хода на ревизията е представен препис от трудовата книжка на К.Г, от вписванията в която е видно, че същият е работил по трудово правоотношение с Б. Б ЕАД 10 месеца и 20 дни, в периода от 13.06.2011 г. – 03.05.2012 г. срещу месечно трудово възнаграждение в размер на 2 258 лева. Договорът за заем с К.И за сумата от 9 900 лева, които последният твърди, че е предоставил в заем на ревизираното лице, е сключен почти година по - късно - на 29.03.2013 г.

В хода на ревизията от данните, събирани от НАП по реда на чл. 57 ЗДДФЛ е установен размера на рентата, получена от С.С, поради което правилно съдът не е кредитирал свидетелските му показания за получен по-голям размер. При извършената насрещна проверка на Стоянов е установено, че през 2010 г. е направил и разходи за покупка на недвижим имот срещу цена от 27 000 лева, които предхождат по време договора за заем, сключен с Н.Й.

Съдът е обсъдил възраженията на Йовчева и по отношение размера на началното салдо и законосъобразно е приел, че са неоснователни. Органите по приходите са установили като налична към 01.01.2010 г. сумата от 56 426.48 лева, представляваща разликата между изтеглените и внесен в брой суми банкови сметки в периода 2006 – 2009г. – 31 978.61 лева и доходи от продажба на недвижими имот в размер на 24 447.87 лева. Твърденията на ревизираното лице за разполагаеми парични средства в по-голям размер са останали недоказани. Съгласно чл. 124, ал. 2 ДОПК при установено обстоятелство по чл. 122, ал. 1, в съдебното производство доказателствената тежест за оборване фактическите констатации в ревизионния акт, е жалбоподателя.

С оглед на изложеното, следва да се приеме, че не са налице сочените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на доказателствата и нарушения на материалния закон, поради което решението в частта, в която е отхвърлена жалбата на Н.Й, следва да се остави в сила.

При този изход на спора, следва да се отмени и решението в частта на присъдените разноски по компенсация. За касационната инстанция разноски се дължат на администрацията в размер на 1623.86 лева, съобразно материалния интерес, за който спорът приключва окончателно. По разноските в останалата част, включително и за настоящото касационно производство, следва да се произнесе първоинстанционният съд, на основание чл. 226, ал. 3 АПК.

Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 598/21.03.2019 г. на Административен съд, Варна, постановено по адм. дело № 2419/2018 г. в частта, в която е отменен ревизионен акт № Р-03000317003118-091-001/27.04.2018 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. В. относно установените допълнителни задължения на Н.Й от [населено място] по ЗДДФЛ за 2010 г. в размер на 3 991.98 лева и съответните лихви в размер на 2 846.94 лева, както и в частта на присъдените разноски по компенсация.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд в тази част.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

ОСЪЖДА Н.Й от [населено място] да заплати на Национална агенция за приходите сумата 1 623.86 лева разноски за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.