Р Е Ш Е Н И Е

№ 638

гр. София, 08 декември 2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. К.

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря М. П. и прокурора от ВП Б. Д. изслуша докладваното от съдия Вълкова н. д. № 843/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба от адвокат Е. П. от САК и касационна жалба от адвокат Е. Б. от АК-Благоевград, двамата защитници на подсъдимия С. С. Б., срещу въззивно решение № 427/14.12.2023 год., постановено по ВНОХД № 1145/2023 год. по описа на Софийския апелативен съд (САС). С двете жалби се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК, като се изтъкват аналогични доводи за неправилно приложение на чл.124 от НК при липса на обективните и субективните признаци на това престъпление. Атакува се като незаконосъобразен отказът на въззивния съд да приложи института на неизбежната отбрана по смисъла на чл. 12 от НК и да оправдае подсъдимия поради осъществено непосредствено противоправно нападение от пострадалия първоначално с нож, а впоследствие с метална тръба, поставило в реална опасност живота на подсъдимия. Твърди се, че нанасянето на инкриминирания удар от страна на подсъдимия бил единственият начин той да се защити. Алтернативно се предлага правна квалификация на деянието по чл.124, ал.4 от НК поради превишаване пределите на неизбежна отбрана или ненаказуемост поради превишаването на тези предели, дължащо се на уплаха по смисъла на чл.12 ал.4 НК. Като съществено нарушение на процесуалните правила се сочи, че съдилищата са дали вяра на доказателствата, които обслужват обвинителната теза и неоснователно са изключили тези, които ползват защитата, както и допуснати нарушения по чл. 13, чл.14, чл.107, ал.5 и чл.305, ал.3 НПК в доказателствената и аналитична дейност на въззивния съд. Явната несправедливост на наложеното наказание се аргументира с прекомерната му тежест и несъответствие с обществената опасност на деянието и на дееца, както и със смекчаващите вината обстоятелства, които подробно се сочат в касационните жалби. Главно се иска оправдаване на подсъдимия на основание чл.12 от НК или ненаказването му на основание чл.12, ал.4 от НК, а при условията на евентуалност – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или намаляване размера на наложеното наказание на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК и условно осъждане. Относно гражданските искове защитниците молят същите да бъдат отхвърлени или присъдените обезщетения намалени.

В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият и защитникът му адвокат Е. П. се явяват лично и поддържат двете касационни жалби. Защитникът адвокат Е. Б., редовно призован, не се явява. В хода на съдебните прения пред ВКС адвокат Е. П. акцентира върху искането за оправдаване на подсъдимия поради това, че се е намирал при неизбежна отбрана по чл.12 от НК, алтернативно при превишаване на пределите й по чл.124, ал.4 НК, като се моли за намаляване на наказанието и условно осъждане по чл.66 НК. В последната си дума подсъдимият Б. изразява съжаление за случилото се и моли съдът да го остави при семейството и болното му дете.

Частните обвинители и граждански ищци М. С. Б. и С. М. А., редовно призовани, не се явяват. Явява се техният повереник – адвокат И. К., който представя писмено възражение за неоснователност на касационните жалби. Поддържа същото в съдебно заседание пред настоящата инстанция и заявява, че подсъдимият е ударил пострадалия по главата докато последният е бил в клекнало положение и събирал царевица, поради което не може да се приеме, че деянието е извършено при неизбежна отбрана. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като претендира деловодните разноски пред трите съдебни инстанции и представя договори за правна защита и съдействие по касационното производство.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за отсъствие на касационни основания. Счита, че установените факти изключват действия при неизбежна отбрана или патологичен и физиологичен афект на дееца, които да налагат изменение на въззивното решение или оправдаване на подсъдимия. Наложеното наказание прокурорът намира за справедливо, поради което и предвид факта, че става въпрос за едно от най - тежките посегателства срещу личността, предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

С присъда №10/14.06.2023 г. по НОХД № 20221600200094 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Монтана подсъдимият С. С. Б., род. на ***** год., е признат за виновен в това, че на 13.09.2021 г. около 18,00 ч. в землището на с. Мокреш, обл. Монтана, причинил по непредпазливост смъртта на К. М. Б. от същото село, [дата на раждане] , вследствие на умишлено нанесена му, чрез удар с дървен кол в областта на главата, тежка телесна повреда, представляваща постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота и изразяваща се в тежка черепно-мозъчна травма със счупване на костите на черепа, кръвоизливи над твърдата и под меките мозъчни обвивки и контузия на мозъка, поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 1 и чл. 54 от НК му е наложено наказание седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяването му със съответното приспадане на основание чл.59, ал.1 от НК на времето с изпълнени мерки за неотклонение задържане под стража и домашен арест. Подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по обвинението за умишлено убийство по чл.115 от НК.

С присъдата частично са уважени предявените от частните обвинители и граждански ищци М. С. Б. и С. М. А. граждански искове за непозволено увреждане, като подсъдимият С. Б. е осъден да им плати обезщетения в размер на сто хиляди лева на първия от тях и осемдесет хиляди лева на втората, за причинените им от престъплението неимуществени вреди, ведно с лихвата от датата на увреждането (13.09.2021 г.) до окончателното им плащане, като гражданските искове над уважените размери до предявените от по сто двадесет и пет хиляди лева за всеки от тях са отхвърлени като неоснователни.

Съдът се е произнесъл за веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия деловодните разноски, включително направените от частния обвинител и граждански ищец С. А., като го е осъдил да плати съответните държавни такси върху уважените размери на гражданските искове и за служебно издаване на изпълнителен лист.

По въззивна жалба на защитника, с главно искане за оправдаване на подсъдимия, в САС е образувано ВНОХД № 1145/2023 год. По него е постановено обжалваното въззивно решение, предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с което присъдата на първоинстанционния съд е потвърдена.

Касационните жалби срещу така постановеното въззивно решение са допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК и от страни (защитници), които имат право на това.

След съвместното им обсъждане по същество, което е наложително поради съвпадащите доводи и искания в тях, жалбите се преценяват като частично основателни – само относно наказанието.

По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:

Касационният съд прие, че основните оплаквания в касационните жалби, свързани с това касационно основание, са за неправилен анализ на доказателствените материали и погрешно установяване на фактите по делото, като защитата настоява, обратно на приетото от предходните съдебни инстанции, че подсъдимият е действал при неизбежна отбрана, ерго по време на осъществено нападение от пострадалия с нож и метална тръба. Категорично не може да бъде възприето оплакването, че въззивният съд е направил непълен и погрешен анализ на доказателствата и е установил произволно фактите по делото. Напротив, обсъдени са всички доказателства и доказателствени средства, като законосъобразно съдът е посочил кои от тях приема и в коя част, съответно кои отхвърля и на какво основание. При доказателствения анализ не са допуснати съществени логически или фактически грешки, които могат да бъдат преценени като съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Действително гласните доказателства, изводими от показанията на свидетели очевидци, не са еднозначни, като най - съществени са противоречията в показанията на свидетелките С. и П.. Двете свидетелки дават взаимноизключваща се информация за причината и механизма на увреждането на пострадалия. Първата (жената, с която подсъдимият живее и която е майка на децата му) заявява, че пострадалият пръв е нападнал подсъдимия с нож и тръба, съответно подсъдимият се е защитавал, докато втората (приятелката на пострадалия) отрича това и твърди, че нападение от страна на пострадалия не е имало не само към момента на удара, но преди и след това. За преодоляване на обективното противоречие в свидетелските показания от особено важно значение е направеното ясно разграничение в мотивите на обжалваното решение на етапите, през които е преминал конфликтът между подсъдимия и пострадалия, както в хронологично отношение, така и относно причините и използваните от подсъдимия и от пострадалия средства. Аргументирано по реда на чл.305, ал.3 от НПК въззивният съд се е доверил на показанията на свидетелката П., че пострадалият е извадил джобно ножче след като подсъдимият тръгнал към него агресивно да му търси сметка защо е гонил децата му от нивата и е обиждал жена му. Това ножче обаче не е било използвано, а останало да виси на дрехата на пострадалия, където той го държал и го показал само, за да респектира подсъдимия, който преди това се нахвърлил върху него. След направената забележка от свидетелката П. пострадалият веднага прибрал ножчето и продължил да събира царевица до момента, в който възприел подсъдимият да се насочва заплашително към него с дървения кол в ръце. Едва тогава пострадалият извадил тръбата от каруцата и я насочил към подсъдимия, за да се предпази от удар с дървения кол, но двете свидетелки отново ги разтървали. Фаталният удар подсъдимият нанесъл на пострадалия изненадващо, след като настъпило примирие между двамата, докато пострадалият продължил да събира царевица. За да приеме за установено, че подсъдимият е нанесъл инкриминирания удар с дървен кол в главата на пострадалия по време на „временното примирие“ между двамата, докато пострадалият бил обърнат с гръб към подсъдимия и събирал царевица, както и че пострадалият се е защитавал от нападателното поведение на подсъдимия, а не обратно, както заявяват подсъдимият и жената, с която живее, въззивният съд действително се е доверил на показанията на свидетелката П.. Преценката за достоверността на показанията й обаче не е направена изолирано, едностранно и в противоречие с изискванията по чл.107, ал.5 НПК, както несъстоятелно се твърди в касационните жалби. Въззивният съд внимателно ги е анализирал, посочвайки кои конкретни доказателствени материали категорично ги подкрепят, в това число вещественото доказателство – дървен кол, по който чрез ДНК експертиза са установени в единия край следи от подсъдимия, а в другия край кръв от главата на пострадалия и установения от съдебномедицинската експертиза начин на причиняване на увреждането на пострадалия, но най-вече поради подкрепеността им от показанията на брата на подсъдимия – свидетелят Б. Б.. Той също е бил очевидец при нанасянето на инкриминирания удар от подсъдимия, при това от много близко разстояние – едва 3-4 метра (вж. л.147 от НОХД № 94/2022 г. на ОС – Монтана), което опровергава твърдението в касационната жалба на защитника адвокат П., че двете свидетелки и подсъдимият били „единствените очевидци на инкриминираното престъпление“, както и посоченото в касационната жалба на защитника адвокат Б., че въззивният съд се е доверил без основание на показанията на заинтересованата свидетелка П.. Макар свидетелят Б. Б. да има непосредствени впечатления само от крайната фаза на възникналия между подсъдимия и пострадалия конфликт, той категорично потвърждава пред съда липсата на нападение от страна на пострадалия. Въпреки близката родствена връзка с подсъдимия и липсата на индиции за заинтересованост в негова вреда, свидетелят Б. дава конкретна информация за средството, използвано от подсъдимия при нанасяне на удара, като потвърждава заявената от свидетелката П. липса на нападателни действия от пострадалия по време на нанесения му от подсъдимия удар с дървения кол. Следователно изводът на съдилищата, че пострадалият се е защитавал от нападателното поведение на подсъдимия, а не обратно, както сочат подсъдимият и майката на децата му - свидетелката С. С. ( в касационната жалба на защитника адвокат Б. - С. И.) не е произволен или резултат от превратна интерпретация на събраните доказателства. Възражението в касационните жалби, че съдилищата не са се доверили на показанията на тази свидетелка е неоснователно, защото не държи сметка за суверенното право на контролирания съд да оцени достоверността на събраните доказателства по вътрешно убеждение след като успешно е преодолял противоречието между нейните показания и обясненията на подсъдимия от една страна и от друга показанията на свидетелите П. и Б. по реда на чл.305, ал.3 от НПК. Впрочем истинността на кредитираните от съдилищата свидетелски показания, че подсъдимият е нанесъл въпросния удар докато пострадалият е бил обърнат с гръб към него, ерго не го е нападал, се потвърждава и от заключението на СМЕ, изготвено от вещото лице д-р И. Д., който пред първоинстанционния съд не изключва увреждането да е причинено точно по описания с тях начин. Предвид изложеното, касационният съд прие, че решаващите съдилища не са допуснали съществено нарушение на процесуални правила като са кредитирали обсъдените свидетелски показания, тъй като същите в най-голяма степен кореспондират с останалите доказателствени източници.

Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от двете предходни съдилища по реда и със средствата предвидени в НПК, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и искането за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС не може да бъде удовлетворено.

По касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК:

Правилно съдът е приел, че вярната правна квалификация на извършеното от подсъдимия престъпление е по чл.124, ал.1 от НК, а не по предложената в обвинителния акт по чл.115 от НК. Липсата на пряк или евентуален умисъл за умъртвяване на пострадалия, като необходим елемент от субективна страна за квалифициране на деянието като умишлено убийство, се извежда от средството, с което е извършено престъплението и интензитета на приложената сила. Касае се за еднократен удар в главата на пострадалия с дървен кол с неголяма дебелина и дължина 1,57 метра (вж. протокол за оглед с фотоалбум – л.7-11 от ДП). Тези характеристики на вещта, с която е извършено престъплението, степента и мястото на приложената сила обуславят т. нар. смесена вина – умишлено причинена тежка телесна повреда и непредпазливо действие по отношение на настъпилия общественоопасен резултат - смъртта на Бърлатов.

Касационният съд не възприе оплакването, че в случая е следвало да бъде приложен институтът на чл.12 НК. Няма как извършеното от подсъдимия да бъде преценено като неизбежна отбрана, тъй като по делото липсват данни към момента на извършване на престъплението да е било налично нападение от страна на пострадалия. Напротив, от събраните доказателства е установено, че при нанасянето на удара, в резултат на който е настъпила смъртта на пострадалия, е липсвала каквато и да е опасност за подсъдимия, тъй като в този момент не само не е имало нападение, но пострадалият е бил обърнат с гръб към него и е продължил да събира царевица. С това поведение той красноречиво е показал, че за него конфликтът е приключил. Поради това правилно въззивният съд е приел, че липсват материалноправните предпоставки за приложение на обсъждания институт. Установената като фактическо положение липса на нападение от пострадалия към момента на нанасяне на инкриминирания удар обезсмисля обсъждане на доводите в двете касационни жалби за превишени предели на неизбежната отбрана с оглед ангажиране отговорността на подсъдимия по чл.124, ал.4 от НК, както и за отпадане на наказуемостта на основание чл.12, ал.4 от НК поради уплаха или смущение на дееца. Приложението на последно посочената наказателноправна норма също се предпоставя от непосредствено нападение, налагащо абсолютна необходимост от увреждане на нападателя за отблъскването му по смисъла ППВС №12/29.11.1973 г. по н. д. №11/1973 г. и Решение №19/21.11.1997 г. по к. д. №13/1997 г. на КС, каквото поведение от страна на жертвата не е имало.

Макар САС да не е мотивирал изрично отказа да приложи закона за по-леко наказуемото престъпление по чл.124, ал.2 от НК, на стр. 8-9 от обжалваното решение е изложил споделими и подкрепени от заключението на СППЕ и разясненията на вещите лица пред съда съображения защо изключва приложението на чл.118 от НК, които са напълно относими и към поддържаното пред ВКС възражение за преквалифициране на деянието по чл.124, ал.2 от НК. В принципен план състоянието на силно раздразнение по смисъла на посочената разпоредба е фактически въпрос, респ. въпрос на доказване (Решение № 244 от 14.07.1999 г. по н. д. № 156/1999 г., I н. о. на ВКС). При установените по делото факти поведението на подсъдимия Б. не покрива медицинския критерий за физиологичен афект, а е резултат от гневна реакция, която изключва приложението на чл.124, ал.2 от НК (вж. Решение №162/10.10.2018 г. по н. д. №817/2018 г., първо н. о., ВКС). Квалифициране на деянието по този привилегирован състав предпоставя наличието на физиологичен афект, дефиниран от закона като състояние на силно раздразнение, възникнало у дееца в резултат на конкретно и лимитирано с диспозицията на въпросната наказателноправна норма от Особената част на НК поведение на пострадалия - насилие, тежка обида или клевета, или друго противозаконно действие, от което да са настъпили или да е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни. В този смисъл е важно да се подчертае, че средствата, с които следва да е предизвиквано състоянието на силно раздразнение у дееца са изчерпателно изброени в закона. Такава проява от страна на пострадалия Б. непосредствено преди или по време на инкриминираното деяние не е установена, доколкото към момента на удара той е бил обърнат с гръб към пострадалия и е събирал царевица. Думите, които преди това той е изрекъл към децата и жената на подсъдимия в предшестващия фаталния удар конфликт, очевидно са разгневили дееца поради високия тон и унизяващия им характер, но те не са годни като съдържание в създалата се ситуация на взаимни словесни нападки, включително между пострадалия и жената на подсъдимия, да произведат предвидените в чл.124, ал.2 от НК тежки последици или възможност за настъпване на такива, които са задължителен съставомерен признак за претендираната от защитата алтернативна правна квалификация. Поради това така установеното поведение на пострадалия, което без съмнение е неправомерно в контекста на правата на личността на децата на подсъдимия и тяхната майка, следва да се отчете като смекчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието, но не и като привилегироващо такова, обуславящо правна квалификация по чл.124, ал.2 от НК. Освен това съгласно т.20, ППВС № 2/1957 г. насилието, тежката обида и клеветата трябва да са обективно налични и обусловили състоянието на силно раздразнение на дееца към момента на осъществяване на изпълнителното деяние (в случая умишлено нанесена тежка телесна повреда на пострадалия, от която по непредпазливост е причинена смъртта му), а не преди или след това. В случая афектното състояние на дееца не е пряк и непосредствен резултат от осъществено провокативно или друго поведение по смисъла на чл.124, ал.2 от НК от страна на пострадалия към момента на деянието, поради което не е допуснато изтъкваното от защитниците нарушение на закона с приемането на обективна и субективна съставомерност по чл. 124, ал.1 от НК вместо по чл.124, ал.2 от НК, съответно липсва фактическо и правно основание за отпадане на наказуемостта чрез приложение на чл.12, ал.4 от НК.

Предвид изложеното, касационният съд прецени, че въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон.

По касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК:

Въпреки приложената на л.37-39 от ДП справка за съдимост на подсъдимия, която опровергава посоченото в касационната жалба на защитника адвокат П., че подсъдимият е неосъждан, оплакването в касационните жалби за явна несправедливост на наложеното наказание е основателно. При индивидуализацията на наказанието на подсъдимия въззивният съд е игнорирал събраните във въззивното следствие доказателства за тежко здравословно състояние на едно на едно от двете деца на подсъдимия, което от години страда от епилепсия и получава често припадъци (вж приложената на л.38 от въззивното дело епикриза от МБАЛ „С. Н. – Клиника за нервни болести за деца). Към момента на инцидента болното дете С., родено на **** г., е било на осем години, а другото дете Б., родено на **** г., на четири години (вж. удостоверения за раждане на л.284-285 от НОХД 094/2022 г. на ОС – Монтана). Следователно двете деца и понастоящем са малолетни, а не непълнолетни, както неправилно е приел САС. Ниската възраст на дъщерите на подсъдимия и тежкото заболяване на едната от тях, обусловили гневната му реакция срещу грубото отношение на пострадалия към децата, по повод на което е започнал конфликтът, първо между майката на децата и пострадалия, впоследствие между него и подсъдимия, неправилно са игнорирани от въззивния съд при проверката за законосъобразността на наложеното от първоинстанционния съд наказание. Те имат съществено значение за мотива на подсъдимия да извърши престъплението. Вярно е, че предходното поведение на пострадалия не може да бъде основание за възприемане на различна от настоящата правна квалификация на престъплението, но това обстоятелство и провокираното от него раздразнение на дееца без съмнение следва да бъдат отчетени при индивидуализацията на наказанието като смекчаващи отговорността на дееца. Съобразяването на наказанието на подсъдимия с тези конкретни обстоятелства и мотива за извършване на престъплението, както и с постигане на целите на специалната и генералната превенция, налагат намаляване на срока на наложеното наказание лишаване от свобода от седем на шест години, в какъвто смисъл касационният съд прецени, че атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде изменен. Отчетените от настоящата инстанция смекчаващи отговорността обстоятелства налагат редукция на наложеното на дееца наказание до посочения размер, но не дават основание да се възприеме искането на защитата за определяне на наказанието по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК – под най-ниския предел от три години лишаване от свобода, тъй като и при това положение смекчаващите отговорността обстоятелства не са многобройни и/или изключителни. Те не обуславят определяне на наказание и в размер, позволяващ претендираното условно осъждане по чл.66 от НК предвид данните за предходните осъждания на дееца за други тежки умишлени престъпления. С изменение на обжалваното решение и намаляване на наказанието от седем на шест години лишаване от свобода, което е под средния предвиден в закона размер за извършеното престъпление, ще се постигнат както предвидените в чл.36 от НК цели, така и изискването в чл.35, ал.3 от НК наказанието да е съответно на извършеното престъпление.

В останалата му част въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила, включително относно предявените граждански искове. Касационната инстанция няма основания за намеса по отношение присъдените обезщетения на гражданските ищци за непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД. Съдилищата са приложили правилно закона и по справедливост са определили размера на дължимите обезщетения, които подсъдимият следва да плати на бащата и сестрата на пострадалия, като обезвреда за преживените от тях болки и страдания, в следствие загубата на техния родственик. Претенцията за отхвърляне на гражданските искове или редуциране на размера на присъдените обезщетения от сто хиляди лева за бащата и осемдесет хиляди лева за сестрата на жертвата е аргументирана в касационната жалба от адвокат П. с липса на доказателства за трайна привързаност и стабилна връзка между починалия и гражданските ищци, а в касационната жалба на адвокат Б. с липса на доказателства за реално претърпени от последните неимуществени вреди. Тези доводи са лишени от основание от една страна поради безспорната между страните близка родствена връзка между пострадалия и гражданските ищци. От друга страна неоспорените от защитата показания на свидетелите Б. и А. опровергават доводите на защитата, като установяват, че след смъртта на съпругата си гражданският ищец Б. е живеел в едно домакинство само с пострадалия и за всичко е разчитал на него, а сестрата на пострадалия, макар омъжена в [населено място], почти всяка седмица е посещавала дома им, за да им помага в домакинството. Вечерта на инцидента тя веднага е тръгнала за болницата в [населено място], където бил настанен пострадалият (вж. л.120-121 от НОХД № 94/2022 г. на ОС – Монтана). Тези данни сочат обратното на становището на защитата и потвърждават адекватността на присъдените обезщетения като съобразени с трайните и пълноценни семейни връзки на пострадалия с гражданските ищци.

По отношение направените разноски за възнаграждението на повереника на частните обвинители и граждански ищци за процесуалното им представителство пред настоящата инстанция, ВКС намира искането за присъждането им в пълен размер от 5000 лв. в тежест на подсъдимия за частично основателно - само до размер от 3000 лв. Касационното производство е образувано по жалби на защитниците, а не на частните обвинители и граждански ищци. Документираните процесуални действия на повереника им пред настоящата инстанция не са многобройни, нито отнемащи значително време. При това са извършени едновременно за защитата на двамата граждански ищци и частни обвинители, като в хода на съдебните прения пред ВКС повереникът излага кратки идентични аргументи. Поради това и като съобрази решение по дело С-438/2022 г. на СЕС, че съдът не е обвързан от установените минимални размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, настоящата инстанция намира, че в конкретния случай подсъдимият следва да бъде осъден да плати на частните обвинители и граждански ищци сума в размер на общо 3000 лв. или по 1500 лв. на всеки от тях вместо претендираните 5000 лв. разноски пред ВКС за адвокатско възнаграждение на повереника.

Допълнителното искане „да бъдат отразени разходите“ пред ОС – Монтана и САС, защото не били отразени в съдебните решения, не може да бъде разгледано от ВКС, тъй като този въпрос се решава по реда на чл.306, ал.1, т.4 от НПК от първоинстанционния съд.

Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ решение № 427 от 14.12.2023 г., постановено по ВНОХД № 1145/2023 г., по описа на Софийския апелативен съд, като намалява наказанието на подсъдимия С. С. Б. от седем години на шест години лишаване от свобода.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

ОСЪЖДА подсъдимия С. С. Б., с ЕГН: [ЕГН], да плати на частните обвинители и граждански ищци М. С. Б. и С. М. А. сума в размер на по 1500 (хиляда и петстотин) лева за всеки от тях, представляваща разноски за процесуалното им представителство от повереник – адвокат пред ВКС.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: