О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1165
София, 12.03.2025 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 4 февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА
АТАНАС КЕМАНОВ
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр. дело № 1447/2024 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба, подадена от Х. Т. И. от [населено място], чрез процесуален представител адв. С. И., против решение № 115 от 02.02.2024 г. по в. гр. д. № 1535/2023 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение от 07.03.2023г., постановено по гр. д. № 3328/2022г. на Софийски градски съд. С последното е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от касатора иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника Административен съд - София град /АССГ/ да му заплати сума в размер на 25005 лв., представляваща обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от противоправно поведение на ответника, изразяващо се в две реплики: в открито съдебно заседание на 25.03.2022г. по КНАХД № 1261/22 г. по описа на АССГ от съдия Аргирова и във Въззивна жалба по гр. д. № 13247/2020 г. на АССГ), както следва: „Преценката за това, дали са налице факти, които внасят съмнение за пристрастността на съда, е на настоящия съдебен състав. Тя, следва да почива на факти, които представят доказателства за предубеденост и зависимост на член от състава и/или на целия съдебен състав. Нито едно от посочените обстоятелства, не представя доказателства за зависимост - външна или вътрешна на членовете на съдебния състав или за предубеденост. Неуважаването на доказателствено искане не следва да служи като повод, ищецът да си избира конкретен съдия, който да разгледа спора му, чрез упражняване на правото му на отвод“; и „Твърдение, че е получена сумата от 10 000 лв.“
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, защото е разгледано от граждански съд, а е било подсъдно на административните съдилища, защото се отнася до правораздаватена дейност на административен съд – отказ да си даде отвод. Твърди се и неправилност на решението поради необоснованост на изводите, нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1-.3 и ал.2 ГПК, с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, противоречие с практиката на СЕС, като въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че обжалваното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. Поставени са 14 въпроса, както следва:
1. Какъв е порокът на първоинстанционното решение, постановено при нарушение на правилата на подсъдност, предвид Тълкувателно постановление № 1 от 29.01.2016 г. по т. дело № 1/2015 г. на Общите събрания на ВКС и ВАС, което приема недопустимост на решение при нарушена подсъдност:
„... съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим..“.
2. Определение на съд, с което се отказва отвод, представлява ли част от „правораздавателна дейност“ по смисъла на чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК? Ако се претендират вреди от мотивите на такъв съдебен акт, подсъден на административен съд, искът подсъден ли е на граждански съд? Ако този иск е разгледан от граждански съд, потвърдителното решение на въззивния граждански съд допустимо ли е или подлежи на обжалване?
3. Какъв е порокът на въззивно решение, потвърждаващо първоинстанционно решение, постановено при нарушение на правилата за подсъдност? Трябва ли съдът служебно да провери дали вредите са от „правораздавателна дейност“ по чл. 128, ал. 1, т. 6 АПК, щом вида на дейността определя подсъдността и допустимостта на иска, за които съдът следи служебно?
4. Представлява ли изменение на основанието на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК, ако ищецът не изменя твърдените факти и оплаквания (за унижение и обида), но прави искане същите да бъдат разгледани при нова правна квалификация (тормоз)? Ако се измени само вида на защитата (за тормоз чрез обидни и унизителни изявления), без да се променят фактите и оплакванията в исковата молба (за обидни и унизителни изявления), какво се изменя – само „искането“ по смисъла на чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК или „основанието“ по смисъла на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК?
5. Ако ищецът в първо о. с.з. заяви изрично на съда материалното право, чиято защита претендира, без да променя фактите в исковата молба, налице ли е изявление, което десезира съда по иска, приет от съда против волята на ищеца, с който иск не се предоставя защита на заявеното от ищеца материално право в първото о. с.з.? Какъв е порокът на потвърдителното въззивно решение в този случай?
6. В случай, че съдът откаже и разгледа иска като определи друга правна квалификация, несъответна на изрично заявеното в първото о. с.з. от ищеца материално право, какъв е порокът на решението – недопустимо решение по непредявен иск или неправилно решение при погрешна правна квалификация на заявеното материално право? Какъв е порокът на потвърдителното въззивно решение в този случай?
7. Ако ответник е съд, ще бъде ли затруднен по смисъла на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК от изменение на иска, което не предполага нова защита по фактите, а само по правото, предвид принципа „curia novit iura“, възприет в съдебната практика? Ако ответник е съд, разглеждащ искове за дискриминация, ще бъде ли затруднен от изменение на иска с нова правна квалификация на иска – като иск за дискриминация?
8. Подлежи ли на въззивен контрол преценката на първата инстанция по чл. 214 ГПК при направено за целта оплакване с въззивната жалба?
9. Нарушено ли е правото на защита, ако страна по делото не се е запознала с доклада по делото, тъй като обявеният в съдебно заседание доклад е различен от вписания в протокола? Трябва ли в този случай въззивният съд да провери оплакване в този смисъл, направено във въззивната жалба? Ако не е обявен окончателен доклад, налице ли е съществено процесуално нарушение?
10. Ако един иск е „злоупотреба с права“ и това изначално е констатирано от сезирания съд, следва ли да разглежда иска, щом е недопустим предвид чл. 35, т. 3 ЕКПЧ? Ако въпреки това е бил разгледан, следва ли ищецът да понесе разноските и не представлява ли такъв процес санкция?Какви са правомощията и задълженията на въззивния съд в този случай? В този случай трябва ли да се съобрази решението на ЕСПЧ по делото „Чорбаджийски и Кръстева срещу България“?
11. Ако ищецът има права, закриляни от Правото на ЕС (конкретно от КПХУ като инвалид), може ли да се позове на принципа за равностойност при определяне на държавната такса по иск срещу Държавата – включително срещу държавна институция, макар искът да не е сред изрично изброените в ЗОДОВ? Респ. в този случай, държавната такса трябва ли да се определи в размера по ЗОДОВ, съобразно принципа за равностойност?
12. Прекомерна ли е държавна такса по иск за неимуществени вреди, начислявана без горна граница, предвид решението на ЕСПЧ по делото „Чорбаджийски и Кръстева срещу България“?
13. Дължи ли въззивният съд отговор по всичките основни оплаквания във въззивната жалба предвид практиката на ВКС /в този смисъл – решение на ВКС по чл. 290 ГПК/? – сочи се цитираната на стр. 19 от касационната жалба практика на ВКС.
14. Дължи ли въззивният съд отговор по конкретните оплаквания за нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ, направени във въззивната жалба, предвид практиката на ЕСПЧ? По-специално – дали въззивният съд счита, че определянето на иска от първата инстанция като „паразитна претенция“ е изявление на „безпристрастен съд“?
Ответникът по касация Административен съд – София град не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното:
Касационната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.
По делото е установено следното:
Ищецът Х. Т. И. посочва в исковата молба, че е водел различни дела в АССГ, които били забавени и АССГ бил осъждан. По к. а.х. д. № 8041/2020 г., ищецът завел иск по чл. 2б от ЗОДОВ иск срещу АССГ включително заради предизвикана забава от XII касационен състав на АССГ, с председател съдия А. А. по който било образувано гр. дело № 5770/2021г. на СГС. По тази причина ищецът поискал по к. а.х. д. № 1261/2022г. отвод на съдия А. А. Ищецът твърди, че „явно афектирана“ от тези дела срещу АССГ, съдия А. А. заявила в съдебното заседание от 25.03.2022г. по к. а.х. д. № 1261/2022г., че ищецът си „подбира“ с така поискания отвод удобен за него съдебен състав. В същото съдебно заседание съдия А. А. направила следното изявление: „Неуважаването на доказателствено искане не следва да служи като повод, ищецът да си избира конкретен съдия, който да разгледа спора му, чрез упражняване на правото му на отвод“. Ищецът счита това изявление за крайно обидно, тъй като предвид многобройните осъждания на АССГ не би могло да се приеме за странно, че се налага да иска отводи на определени съдии и съдебни състави на АССГ - нямало как да очаква безпристрастност от същите съдии, които са станали причина да търси обезщетения заради техните действия и бездействия. По тези съображения ищецът счита, че ответникът АССГ носел отговорност за претърпените от него неимуществени вреди - негативни емоции, а именно: притеснения за развитие на делото и от евентуален неблагоприятен изход на делото поради обидните изявления на съдия А. А. както и накърняване на чувството му за справедливост и доверието му в правораздаването, и изобщо в държавността. Чувствал обида и унижение, нанесени публично – пред присъстващите в съдебното заседание прокурор, други съдии от съдебният състав, процесуални представители и съдебен деловодител. Интензитета на негативните емоции бил изключително висок, защото той бил инвалид с висока степен на инвалидност, а делото, по което бил обиждан от съдия А. А. било за нарушени негови права като инвалид, изрично уредени в Конвенцията за правата на хората с увреждания.
Предмет на иска е и въведеното с молба от 18.04.2022г. твърдение на ищеца, че бил унижен публично от заявеното във въззивна жалба, депозирана от Административен съд-София град, срещу решение на СГС, постановено на 25.02.2022г. по гр. д. №13247/2020г., в която процесуалният представител на съда – съдия Н. А. заявил, че на ищеца била изплатена от АССГ сумата от 10 000 лв., но въпреки това той правел искания пред съдилищата да бъде освободен от държавна такса, поради липса на средства. Посоченото от АССГ било клевета, защото не бил получил посочената сума. С определение от 19.07.2022г. това изменение на иска е допуснато. В молбата от 18.04.2022г., в изпълнение на указания на първата инстанция, ищецът изрично посочва, че предявява иск за причинения му деликт срещу ответника АССГ. С определение №6676 от 13.07.2022г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, първоинстанционният съд е докладвал производството, като е приел, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД. Прието е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че това дело е подведомствено на административните съдилища. Посочено е, че в случая не се претендират вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища.
В първото съдебно заседание, проведено на 28.02.2023г., процесуалният представител на ищеца е изложил твърдение, че първоначално е било въведено основание обида, след това и клевета, към момента сочи, че поотделно тези две деяния са такива, но в съвкупност формират хипотеза на „тормоз“ по Закона за защита от дискриминацията, тъй като било налице „кумулативно въздействие, което създава обидна и враждебна среда“. Посочил е, че с това се прави изменение само на основанието, но не се предявява нов иск. С протоколно определение съдът е оставил без уважение искането за изменение на иска по чл. 214 ГПК, като е приел, че това ще затрудни защитата на ответната страна.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението, поради нарушение на разпоредбата на чл. 214 ГПК. Приел е, че до връчване препис от исковата молба на ответника може да се правят поправки в нея, вкл. и в основанието и петитума, като за тях не важат ограниченията в чл. 214 ГПК, включително и за заменяне на страна по чл. 228 ГПК като се е позовал на решение № 116/28.11.2012 г. по т. д. № 102/2011 г., ІІ т. о. и определение по чл. 274, ал. 3 ГПК № 178/12.03.2012 г., ІІІ г. о./. Затова е прието за допустимо с молбата от 18.04.2022г. предявяването на друг деликт - действия по друго дело, извършени от различен съдия. Препис от исковата молба обаче е бил връчен на ответника на 13.05.2022г., поради което искането за изменение на иска, направено в с. з. на 28.02.2023г. - иска да се счита за „тормоз“ по Закона за защита от дискриминация, не е допуснато, защото не съставлява поправка на исковата молба, а се подчинява на правилото на чл. 214 ГПК, при което съдът може да прецени, че изменението на иска по основание ще затрудни защитата на ответника и да не го допусне, което съдът не е длъжен да мотивира и тази преценка не подрежи на инстанционен контрол.
По фактите, които ищеца сочи като основание за деликт не се спори.
От приложения протокол от о. с.з. на 25.03.2022 г. по КНАХД № 1261/2022г. се установява, че пълномощникът на ищеца адв. С. И. е поискал отвод на целия касационен състав, аргументирайки се, че в него участва съдия А. А. която е била член на два съдебни състава по дела, които са били забавени и които са станали повод ищецът да подаде искови молби по ЗОДОВ за осъждане на АССГ. В отговор на искането по чл. 23, ал.1, вр. с чл. 22, ал.1, т.6 от ГПК е протоколирано изложеното по-горе изявление от съда. Конкретно ищецът посочва, че се е обидил от изречението „Неуважаването на доказателствено искане не следва да служи като повод ищецът да си избира конкретен съдия, който да разгледа спора му, чрез упражняване на правото му на отвод.“. Въззивният съд е посочил, че предмет на производството по иска по чл. 49 ЗЗД не са мотивите за неуважаване на искавето за отвод.
От съдържанието на въззивна жалба, подадена от АССГ срещу решение от 25.02.2022г. по гр. д. №13247/2020г. на СГС се установява и изявлението на процесуалният представител на съда – съдия Н. А. че на ищеца е била изплатена от АССГ (по трето дело) сумата от 10 000 лв., но въпреки това ищецът прави искане от съдилищата да бъде освободен от държавна такса, поради липса на средства. В отговора от 10.06.2022г. на исковата молба по настоящото дело, пълномощника на АССГ съдия Н. А. изрично е признал, че става въпрос за грешка и действително сумата от 10 000 лв. не е заплатена.
Поради безспорното установяване на посочените два факта е оставено без уважение искането за разпит като свидетели на съдиите Л. Х. и Т. Ж. и въззивният съд е приел, че не е извършено процесуално нарушение поради недопускане на свидетели.
Произнасяйки се по същество, като въззивна инстанция, Апелативен съд-София е преценил за неоснователни доводите на ищеца-въззивник за нарушение на правото на безпристрастен съд по смисъла на чл. 6, §1 от ЕКПЧ. Приел е, че не е нарушен принципа на случайно разпределение на делата, тъй като е установено, че съдията, изготвил първоинстанционното съдебно решение е назначен за съдия в СГС след спечелен конкурс и със заповед на административния ръководител е бил определен за председател на 22 състав, ГО при СГС. Относно мотивите на председателя на 22 състав, за оставяне без уважение на четирите искания за отвод, въззивният съд е посочил първо, че те не са предмет на иска за обида и клевета, но се е позовал и на практиката на ЕСПЧ, която е цитирал и на практика на ВКС - определение № 390 от 28.07.2017г. на ВКС по ч. гр. д. № 1405/2017г., IV г. о., ГК и цитираните в него решения и определения. Прилагайки критериите по тази практика е приел, че в настоящия случай, съдът е организирал адекватно своевременното разглеждане на делото, приети са за недопустими релевираните от жалбоподателя възражения, свързани с нарушение на разпоредбата на чл. 151 ГПК за поправка на протокола от проведеното на 28.02.2023г. публично съдебно заседание, което определение не подлежи на инстанционен контрол.
Въззивният съд е възприел правната квалификация на предявения иск, като такъв с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД. Съдът е приел, че изявлението, което ищецът счита за обидно е направено от съдебен състав, на който му е възложена работата по администриране и разглеждане на дела в изпълнение на задълженията по служебно правоотношение. Деянието „обида“, чийто елементи са посочени в чл. 146, ал. 1 НК, приложим и при деликт, се изразява в „казване“ или „извършване“ на нещо унизително за честта и достойнството на другиго, но преценката дали „казаното“ или „извършеното“ представлява нещо унизително за честта и достойнството на засегнатия се извършва по обективни критерии: от общоприетите морални и обществени разбирания за необходимо отношение към другите членове на обществото. За да е налице обида, е необходимо да бъдат казани думи или извършени действия, които според актуалните за обществото стандарти са неприлични, цинични или вулгарни и те да са достигнали до засегнатия. Обидата не се свързва с факти и обстоятелства от обективната действителност, а със субективното личностно виждане и оценка на извършителя на обидата за личността на пострадалия. Въззивният съд е приел, че изявлението на съда, за което ищецът е научил от пълномощника си, употребените в него изрази и изразни средства, казани по отношение на ищеца нямат унизителен характер и не са от естество да накърнят чувството му за лично достойнство и чест, според общоприетите в обществото критерии за морално и етично поведение. Изразите и изразните средства, описани по-горе, не съставляват унижаваща оценка на личността на ищеца. Изявлението няма за цел да причини вреди на ищеца, а констатира обективния факт, че при множество отводи на цели съдебни състави, искането на още един отвод и евентуалното преразпределяне на делото на друг състав намалява твърде значително броя на възможните съдии, които биха го разгледали. Употребяването на правен термин „процесуална злоупотреба“ не съставлява обида. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, според която „Само по себе си твърдение на страна, че съдът не е безпристрастен, включително и позоваване на някое от изброените обстоятелства по чл. 22, т. 1 - 5 ГПК, щом не отговаря на обективната действителност, не може да послужи като основание за отвод… Съдът е този, който винаги, във всички случаи, преценява както допустимостта, така и основателността на всяко процесуално действие на страна по делото и се произнася именно с оглед на това… Уважаване на всеки отвод на страна, „за да не си мисли тя, че съдът, който се произнася по делото е предубеден“, не само не е в съответствие с нормата на чл. 22 ГПК, но още и позволява на страната сама да избира съдебен състав, да протака недопустимо делото; би могло да се използва и като начин за „освобождаване“ от нежелано дело и натоварване на колега“. (определение № 343/21.05.2015 г. на ВКС, ІV г. о. по ч. гр. д. № 2568/2015 г., по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК; определение № 390 от 28.07.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1405/2017г., IV г. о., ГК).
Въззивният съд е приел по второто основание на иска, че действително не е вярно твърдение във въззивна жалба, на процесуалния представител на АССГ срещу решение от 25.02.2022г. по гр. д. №13247/2020г. на СГС, че на ищеца е била изплатена от АССГ (по трето дело) сумата от 10 000 лв., но е приел, че не е клевета, предвид признанието в отговора на исковата молба по настоящия спор от ответника, че е допусната техническа грешка. Съдът е приел, че не е клевета и защото няма съзнателно разгласяване на това твърдение, а и то не е преценено за позорно. Преценено е като техническа грешка. Така поради липсата на деликт, въззивният съд е счел иска за неоснователен, поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен.
Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Затова не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК.
Съдът е длъжен служебно да провери и допустимостта на обжалваното въззивно решение, като при недопустимост е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Относно основанията по чл. 280, ал.1 е валидно приетото в ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разясненията по т.1 от същото, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т. е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретния спор, за формиране решаващата воля на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.
Първият въпрос е формулиран във връзка с тезата на касатора, че делото следва да се разгледа от административните съдилища, съгл. чл. 128, ал.1, т.6 АПК защото счита, че претендира обезщетение за вреди от правораздавателна дейност на административен съд. Този довод не кореспондира на съдържанието на исковата молба и уточнението към нея и изложените факти, съставляващи основания за претендиране на обезщетение за вреди. Ищецът твърди обида от изявление на съдия от АССГ при излагане на мотиви, с които не е уважено искането му за отвод и клевета в съдържание на въззивна жалба, подадена от съд, като страна в исково производство. И двете действия не са част от съдържанието на актове по администриране или произнасяне по същество на спора, поради което не съставляват правораздаватена дейност. Не се твърдят вреди от правораздавателн акт на АССГ. Отказът на съда да се отведе се контролира при преценка правилността на обжалваният съдебен акт по реда на инстанционния контрол, а не отделно и по исков ред. Самият ищец в молбата от 18.04.2022г. е обосновавал елементите на деликт по чл. 49 ЗЗД. В съдебната практика, когато твърденията в исковата молба са за обида и клевета от изявление на съдия или служител на съд и се претендира обезщетение за вреди от същата обида и клевета, съдът е квалифицира предявеният иск като такъв по чл. 45, респективно чл. 49 ЗЗД, защото такива действия не съставляват правораздавателна дейност. Такъв иск подлежи на разглеждане по общия исков ред по ГПК, защото правилото на чл. 128, ал.1, т.6 АПК изчерпателно определя исковете, които се разглеждат по изключение от административните съдилища по реда на АПК. За непосочените там случаи е приложима общата подведомственост на гражданските съдилища.
Предвид изложеното, настоящата инстанция не констатира вероятна недопустимост на въззивното решение, поради произнасянето му от общия граждански съд – СГС, а не от съд от системата на административните съдилища, като счита определената правна квалификация на спора като такъв по чл. 49 ЗЗД за правилна с оглед твърденията в исковата молба за фактите, от които са произлезли вредите, чиято репарация претендира ищеца. Затова не се допуска касационно обжалване по първи и трети въпроси.
Касаторът не търси вреди от определението на административният съд, с което съдия Аргирова от АССГ е отказала да се отведе, а от нейно изявление в открито съдебно заседание по повод искането на ищеца за отвод. Произнасянето на съда относно относимостта и допустимостта на доказателствата, по преюдициалните въпроси по допустимостта на иска, както и постановяването на съдебен акт по основателността на иска, администрирането на спора са действия, които се включват в правораздавателната дейност на съда, но твърденията на ищеца са, че е обиден от изявления на съдията в открито съдебно заседание. Изявленията сами по себе си не са правораздавателна дейност. Контекста, в който се претендират вреди от мотивите на определението, с което е отказан отвод не сочи на правораздавателна дейност. Така поради това, че с предявеният иск не търси вреди от определението на административният съд, с което съдия Аргирова от АССГ е отказала да се отведе, а от нейно изявление в открито съдебно заседание по повод искането за отвод, съдът не констатира вероятна недопустимост на решението и на това основание и счита, че втория въпрос не е включен в предмета на спора и не определя изхода от него. Затова по него не се допуска касационен контрол.
Хипотезите, залегнали в четвърти, пети и шести въпрос не кореспондира на данните по делото. Тезата на ищеца е, че с искането му по чл. 214 ГПК съдът да квалифицира обидата и клеветата в съвкупност като „тормоз“ и да присъди обезщетение по чл. 71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискримивация, се измени само вида на защитата, без да се променят фактите и оплакванията в исковата молба (за обидни и унизителни изявления). Въпросите са формулирани явно с оглед проверка от кадсационната инстанция дали съдът се е произнесъл по предявения иск, т. е. дали възивното решение е допустимо. Искът по чл. 71, ал.1,т.3 ЗЗД е специален по отношение на иска по чл. 49 ЗЗД и изисква установяване на пряка или косвена дискриминация по определен признак. Цитираното изявление на съдия Аргирова е неотносимо към никой от посочените в закона признаци, по които може да има дискриминационно отношение. Дефиницията на „тормоз“ в пар.1 от Закона за защита от дискриминация, който може да е основан на различни признаци, съгласно чл. 4 от същия закон, сочи на различие, включително и по отношение на релевантните факти от твърдението за обида и клевета, дефинирани в чл. 146 и чл. 147 НК – признаците не се покриват напълно, изисква се установяване на различни елементи. Тези различия сочат на различно основание от иска за обезщетение за вреди. Изменението на предявения иск по основание води до съществена промяна в предмета на доказване. Затова законодателят е поставил допускането му в зависимост от преценката на първоинстанционния съд дали изменението на основанието ще затрудни защитата на ответника. Тази преценка на първоинстанционния съд не подлежи на инстанционен контрол, както правилно и в съответствие с практиката на ВКС е отбелязал въззивния съд. /виж в този смисъл Решение № 228 от 19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1219/2012 г., IV г. о., Определение № 629 от 10.02.2025 г. по ч. гр. д.№ 330/2025 г./ По изложените съображения, четвърти, пети и шести въпрос не сочат на извод за вероятна недопустимост на въззивното решение.
Седми въпрос е фактически, а не правен и изисква хипотетичен отговор, а и преценката на първоинстанциония съд дали ответникът, който е съд ще бъде затруднен ако се допусне изменение основанието на предявения иск не подлежи на инстанционен контрол. Поради всички това по седми въпрос не може да се обобщава съдебната практика, а не се сочи и такава, на която въззивното решение на противоречи. Затова този въпрос не обосновава основание за допускане до касация.
По осми въпрос съдът вече цитира съдебна практика на ВКС, на която съответстват изводите на въззивната инстанция, поради което по този въпрос не е налице нито едно от наведените основания.
Доклад по делото е изготвен с определение № 6676 от 13.07.2022г., допълнен с определение от 19.07.2022 г. Ищецът е взел становище по проекта за доклад писмено, поискал е изменение на доклада, което искане е оставено без уважение от първостепенния съд. В открито съдебно заседание СГС е извършил доклад, видно от протокола от о. с.з. от 28.02.2023 г., който е доказателство за извършените процесуални действия в това съдебно заседание. Процесуалното правило на чл. 146 ГПК изисква първоинстанциония съд да извърши доклад и за такъв се приема оповестения в открито съдебно заседание. Не е необходимо специално определение за обявяване на проекта за окончателен, ако доклада е направен в открито съдебно заседание. Относно задълженията на въззивната инстанция във връзка с доклада по чл. 146 ГПК, в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2 е разяснено, че ВКС не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, освен ако във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. В този случай въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая делото не е решено при непълнота на доказателствата, а при изяснена фактическа обстановка, а оплакванията във въззивната жалба са свързани с отказа да се допусне изменение основанието на иска и да го разгледа като спор по Закона за защита от дискриминация, да се отведе от разглеждане на делото съдията-докладчик, както и относно освобождаването от заплащане на държавна такса, което всъщност е факт по делото. Следователно по девети въпрос, въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика, а формулираният въпрос е неопределящ за изхода от спора.
Въззивната инстанция не е разгледала иска като „злоупотреба с право“, а и първата инстанция не го е квалифицирала така и не го е отхвърлила с токъв аргумент. Видно от мотивите на постановеното решение от СГС, съдът аргументирано, съобразявайки становищата в доктрината и в съдебната практика на ЕСПЧ и на ВКС, както и нормите на ГПК е разгледал въпроса за злоупотреба с право. Искът обаче е отхвърлен, защото изразите и по двете основания не съставляват нито обида, нито клевета поради отстъствие на признаците им, определени в чл. 146 и 147 НК, приложими и при разглеждане на деликт по ЗЗД. Цитираният чл. 35, т.3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи се отнася за допустимостта на жалбите пред ЕСПЧ. ГПК не съдържа аналогична норма, която да определя молби, определяни като злоупотреба с право като недопустими и да освобождава съда от задължение да ги разгледа /по аргумент от чл. 2 и чл. 3 ГПК./ Затова десети въпрос е неотносим към спора и е неопределящ за изхода от спора.
Безспорно е, че ищецът има правата, закриляни от КПХУ, която е част от правото на ЕС. Принципът на равностойност /еквивалентност/ изисква процедурните правила на съответната държава членка, чрез които се реализират субективни права, извлечени от правото на ЕС, да не са по-малко благоприятни от правилата за реализиране на подобна претенция, основана на вътрешното право. В настоящия случай предявеният от ищеца иск е по чл. 49 ЗЗД, по който се дължи пропорционална такса според цената на иска. Предявеният иск не е по ЗОСОВ. Не е допуснато и изменение на основанието на иска, като същият да се счита за обезщетение за тормоз от дискриминация. В случая ищецът не е предявил иск, основан на правото на ЕС, а иск по чл. 49 ЗЗД. По предявеният иск, основан на вътрешното право също не е третиран по-неблагоприятно - не са засегнати правата му, като инвалид с ниски доходи защото в производството пред първата инстанция е освободен от заплащане на държавна такса, а отмяната на това определение с постановеното решение е отменена с определение по ч. гр. д.№ 1298//2023 г. на Софийски апелативен съд по частна жалба на ищеца. За въззивното производство също не му е събрана държавна такса за обжалване, защото е освободен още в производството пред първата инстанция. Предвид изложеното, единадесети въпрос не е свързан с предмета на спора и не определя изхода от него. Същото се отнася и за дванадесети въпрос – след като ищецът е бил освободен от заплащане от държавна такса, е без значение за изхода от спора дали е прекомерна държавна такса по иск за неимуществени вреди, начислявана без горна граница,
Основният аргумент за отхвърлане на иска от първата инстанция и за потвърждаване на решението от възивната инстанция е това, че изявлението на съдия Аргирова при мотивиране на отказа да се отведе и заявеното от представителя на АССГ във възивна жалба по друго дело не съставляват обида, съответно клевета. Въззивният съд е обсъдил относимите към този спор процесуални и материално правни възражения. Необсъждането на неотносими към изхода на спора възражения не е съществено процесуално нарушение дори да има доводи, които не са обсъдени. В теорията и съдебната практика се приема, че съществено процесуално нарушение е това, допускането на което е повлияло върху изхода на делото. Такъв необсъден довод на касатора в качеството му на въззивник няма. Затова не се допуска касационно обжалване по тринадесети въпрос.
По последният въпрос относно доводите за нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ, не отговаря на съдържанието на мотивите твърдението, че въззивната инстанция не е обсъдила този въпрос. Както първата инстанция, така и въззивния съд са разгледали подробно този довод и са се позовали на практика на ВКС и на ЕСПЧ. Дали първостепения съд по настоящия спор е бил безпристрастен, не е правен въпрос, а конкретен фактически.
По този въпрос, касационната инстанция в процеса на селекция съобразява и следното: Налице е съдебната практика, включително и задължителна такава, според която съдебен акт, постановен въпреки наличие на основания за отвод на един или всички членове от съдебния състав, е в нарушение на процесуалните правила. За да е основание за отмяна на обжалван съдебен акт обаче, процесуалното нарушение трябва да е съществено, т. е. трябва да се е отразило върху крайния резултат. Постановяване на съдебен акт от съдия в нарушение на чл. 22 ГПК е основание за отмяна на съдебния акт, когато се установи, че поради заинтересоваността на съдията е постановен съответния резултат или, когато следва да бъдат извършени нови процесуални действия, които проверяващата инстанция няма възможност да извърши сама. /ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т. 11 от ППВС № 1/10.11.1985 г./ Затова по последния въпрос не се допуска касационно обжалване.
Тъй като не се констатира противоречие с практиката на ВКС по правен въпрос, който е вклучен в предмета на делото и е определящ за изхода от спора, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК не е налице, защото не се твърди и не се доказва противоречие с решение на Конституциония съд или с решение на Съда на Европейския съюз. Решенията на ЕСПЧ не са основание за допускане до касационно обжалване на това основание – чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Не е обосновано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което следва да бъде надлежно обосновано. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато в случая не е налице, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Несъгласието на процесуалния представител с формираните от съда правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Изказаните тези в тази връзка от пълномощник на страна подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Въззивно решение е очевидно неправилно, когато страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите му, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото.
В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т. е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 115 от 02.02.2024 г. по в. гр. д. № 1535/2023 г. на Апелативен съд – София по касационна жалба, подадена от Х. Т. И. от [населено място], обл. С., ул. Х. Б.“ № 5, подадена чрез процесуалният му представител адв. С. И..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: