Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба подадена от младши автоконтрольор в Четвърто районно управление (04-то РУ) при Областна дирекция (ОД) на Министерство на вътрешните работи (МВР) – [населено място] срещу съдебно решение № 1443 от 01.08.2017 г. постановено по адм. дело № 1403 по описа за 2017 г. на Административен съд (АС) - Варна.

Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното решение е неправилно. Изразява несъгласие с направения от първоинстанционния съд извод за нищожност на заповед № 365з-184 от 17.01.2017 г. Сочи, че заповедта е издадена на 17.01.2017 г., във връзка с направените изменения в чл. 171 от Закон за движение по пътищата (ЗДвП). Предвид работния режим на контролните органи – 24 часа в денонощието, не може да се очаква органът да издаде заповедта от момента на действие на промяната в ЗДвП – в 00.01 минути на 21.01.2017 г. Заповедта е издадена въз основа на приетия закон, преди датата на неговото влизане в сила, но същата поражда действие от момента на влизането му в сила. Процесната принудителна административна мярка (ПАМ) е издадена след влизане в сила на закона, когато са били налице законовите предпоставки за това. Прави искане решението да бъде отменено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Ответникът – Х. Б. Г., чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба, по съображения изложени в депозиран по делото писмен отговор. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

С обжалваното решение съдът е обявил нищожността на заповед № 170442000491 от 07.05.2017 г. за прилагане на ПАМ, издадена от младши автоконтрольор в 04-то РУ при ОД на МВР - [населено място], с която но основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП на Х. Б. Г. е наложена ПАМ прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство „Н. М” ДК [рег. номер на МПС] за срок от 6 месеца и е осъдил ОД на МВР – [населено място] да заплати на Х. Б. Г. направените по делото разноски в размер на 410, 00 лв.

За да постанови този резултат съдът е посочил, че съгласно отразената в акт за установяване на административно нарушение (АУАН) фактическа обстановка, по която между страните няма спор и от събраните по делото доказателства, се установява, че около 01.00 ч. на 07.05.2017 г., в [населено място][жк], [улица], Х. Г. е управлявал собствения си автомобил „Н. М” ДК [рег. номер на МПС], без да притежава съответното свидетелство за управление, тъй като неговото свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) е било с изтекъл на 24.11.2016 г. срок на валидност. За констатираното нарушение на лицето бил съставен АУАН, като актосъставителя в съответствие с правомощията по заповед № 365з-184 от 17.01.2017 г. на директора на ОД на МВР - [населено място] е издал и процесната заповед. В същата е приел, че са налице материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ по чл. 171 т. 2а от ЗДвП – прекратяване регистрацията на ППС на собственика му, който управлява МПС без да притежава съответното свидетелство за управление. Поради това на лицето е наложена принудителна административна мярка – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца. Със заповедта, на основание чл. 172 ал. 4 от ЗДвП, със съставяне на АУАН, са отнети свидетелството за регистрация на МПС №[рег. № МПС] и два броя табели [рег. номер на МПС], Съдът е посочил, че от представена по делото справка за нарушител с изх. № 442р-12184 от 17.05.2017 г., се установява, че към момента на проверката, жалбоподателят не е разполагал с валидно СУМПС. Последното му издадено такова с №[номер] (посочено и в заповедта) е със срок на валидност до 24.11.2016 г. В справката е отразено, че на 09.05.2017 г. Г. е подал карта за медицински преглед № 1224 от същата дата за подновяване на СУМПС. Със заповед № 81213-1524 от 09.12.2016 г. на Министъра на вътрешните работи, той е определил конкретни структури на МВР да осъществяват контрол по ЗДвП, между които и ОД на МВР. С издадената на основание на нея заповед № 365з-184 от 17.01.2017 г. на директора на ОД на МВР - [населено място], издателят й е оправомощил назначените по график служители на длъжност „младши автоконтрольор” в РУ на ОД на МВР - [населено място] да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171 т. 1 б. ”д” и т. 2а от ЗДвП при нарушения на ЗДвП, извършени на територията обслужвана от съответното РУ на ОД на МВР – [населено място] (т. 2.4). От представен график за дежурствата на служителите от РУ за месец май 2017 г., съдът е установил, че издателят на оспорената заповед на 06 срещу 07.05.2017 г. е бил нощна смяна, включващ момента на извършване на проверката и издаването на заповедта.

При така установеното съдът е посочил, че разпоредбите на чл. 171, т. 2а от ЗДвП, респективно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, в частта за налагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а от ЗДвП, са приети с изменението на ЗДвП обнародвано в ДВ. бр. 101 от 2016 г. и са в сила от 21.01.2017 г. До тази дата същите не са били част от действащото законодателство. Посочил е, че предвид заповед № 81213-1524 от 09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи, директорът на ОД на МВР - [населено място] безспорно е ръководител на служба за контрол по ЗДвП. Към датата на издаване на заповед № 365з-184 от 17.01.2017 г., с която са делегирани правомощия за налагане на ПАМ по чл. 171, 2а от ЗДвП самият оправомощител не е разполагал с компетентност да налага такива ПАМ. Той е получил правомощие за това с изменението на закона, в сила от 21.01.2017 г. Предвид това съдът е достигнал до извод, че след като към момента на осъществяване на делегацията на правомощия директорът на ОД на МВР - [населено място] не е разполагал с такива да налага ПАМ по чл. 171, т. 2а ЗДвП, той не би могъл и да ги предостави на друго длъжностно лице. Приел е, че за да издаде процесната заповед, младши автоконтрольор в 04-то РУ при ОД на МВР - [населено място] е следвало да бъде нарочно упълномощен за това след законовите промени, обн. в ДВ., бр. 101 от 2016 г., в сила от 21.01.2017 г., каквито данни по делото не са налице. Поради това съдът е приел, че административният орган не е разполагал с правомощия да издаде обжалваната заповед и същата, като изхождаща от некомпетентен орган, е нищожна.

С оглед вмененото му задължение да извърши проверка на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът е приел, че заповедта съответства на изискванията, визирани в чл. 59 от АПК за форма. В нея са посочени конкретните фактически основания, мотивирали налагането на мярката – управление от страна на Г. на собственото му МПС по конкретно време и място, както и отсъствие на СУМПС. Приел е, че заповедта е издадена при липса на съществени нарушения на административно-производствените правила. След анализ на относимите разпоредби от ЗДвП и Закон за българските лични документи (ЗБЛД) е достигнал до извод, че заповедта е издадена и в съответствие с материално-правните разпоредби. Посочил е, че при проверката, Г. е разполагал със СУМПС, което е било с изтекъл срок на валидност и следователно е било нередовен документ. Счел е, че липсата на редовно свидетелство за управление на МПС следва да се приравни на липсата на такова свидетелство, тъй като единствено то удостоверява необходимата правоспособност на водача да управлява МПС, а изискването за „съответното свидетелство за управление на МПС” означава наличие на валидно такова с оглед на срока, за който е издадено. Предвид това съдът е достигнал до извод, че са осъществени регламентираните в чл. 171, т. 2а, предл. първо от ЗДвП предпоставки за издаване на заповедта. Приел е, че е без значение за производството обстоятелството, че на 09.05.2017 г. Г. е поискал подновяване на свидетелството за управление на МПС, тъй като това е станало след извършване на проверката и няма данни същото да е удовлетворено. Решението е неправилно.

Съгласно нормата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б. "а", т. 6 и 7 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. В случая съдът е установил, че директорът на ОД на МВР – [населено място] е притежавал качеството ръководител на служба за контрол по ЗДвП, съгласно заповед № 81213-1524 от 09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи. Неправилен е обаче направеният от него извод, че издателят на ПАМ – младши автоконтрольор в 04-то РУ при ОД на МВР – [населено място] не е бил надлежно оправомощен да прилага ПАМ, предвид датата на издаване на заповед № 365з-184 от 17.01.2017 г. и датата на влизане в сила на измененията на ЗДвП обн. в ДВ., бр. 101 от 2016 г., в сила от 21.01.2017 г. Действително директорът на ОД на МВР – [населено място] не е имал правомощия да прилага ПАМ по чл. 171, т. 2а от ЗДвП към 17.01.2017 г. и съответно не е можел валидно да ги делегира. Към датата на влизане в сила на измененията на ЗДвП – 21.01.2017 г. той обаче е придобил посочените правомощия. Поради това именно към този момент заповедта за делегация е породила действието си и при лисата на данни и твърдения, че е отменена към датата на прилагане на ПАМ, удостоверява валидно компетентността на издалото заповедта лице. Като е достигнал до извод за нищожност на заповедта, като изхождаща от некомпетентен орган, първоинстанционният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон, поради което то следва да бъде отменено.

С обжалваното съдебно решение съдът е извършил проверка на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, поради което, при направения по-горе извод за наличие на компетентност на издателя на заповедта, настоящият състав следва да извърши проверка на досежно изводите на съда, касаещи останалите основания за законосъобразност на акта.

Правилно АС - Варна е приел, че заповедта съдържа фактически и правни основания, при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и тя е издадена в съответствие с материалния закон. Съгласно чл. 171, т. 2а ЗДвП (ДВ., бр. 101 от 2016 г., в сила от 21.01.2017 г.) за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното свидетелство за управление и/или е употребил алкохол с концентрация в кръвта над 0, 5 на хиляда и/или наркотични вещества или техни аналози, както и при отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол и/или наркотични вещества или техни аналози, или не изпълни предписанието за медицинско изследване на концентрацията на алкохол в кръвта му и/или за употреба на наркотични вещества или техни аналози – за срок от 6 месеца до една година. В случая посочените в нормата материалноправни предпоставки за прилагане на мярката са били налице. По делото е безспорно установено, че на 07.05.2017 г. Х. Б. Г. е управлявал личния си автомобил със СУМПС с изтекъл срок на валидност. Изискването за "съответно свидетелство“ за управление на МПС значи то да е валидно, както за "категорията МПС", което се управлява от водача, така и с оглед на срока на неговата "административна валидност". Съгласно чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП "за да управлява МПС, водачът трябва да притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него превозно средство". Сред изискуемите, съгласно чл. 53, ал. 1, т. 10 от ЗБЛД данни съм съдържанието на СУМПС е и датата на изтичане на неговата валидност. В пар. 1, т. 2, б. "ж" от ДР на ЗБЛД е дефинирано, че "нередовен български личен документ" този, с изтекъл срок на валидност. Действително, с изтичане на срока на валидност на съответното СУМПС, водачът не губи придобитата съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредба № 38 от 16.04.2004 г. за условията и реда за провеждането на изпитите на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство и реда за провеждане на проверочните изпити (Наредба № 38 от 16.04.2004 г.) правоспособност за управление на съответната категория МПС. Същият обаче следва да установи наличието на съответствие с минималните стандарти за физическа годност за управление на МПС от съответната категория. Съгласно чл. 15, ал. 2 вр. с ал. 1 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № I-157 от 1.10.2002 г.), при подмяна на СУМПС, включително поради изтичане срока на валидност, водачите подават документите, посочени в чл. 13, ал. 1, т. 1, 3 и 6, както и старото свидетелство за управление на МПС, а когато водачът се отказва от притежавани от него категории, отказът се заявява писмено. В нормата на чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. е регламентирано, че един от изискуемите при подмяна на СУМПС документи, е карта за оценка на физическата годност на водач/кандидат за придобиване на свидетелство/правоспособност за управление на МПС, издадена от общопрактикуващия лекар, от транспортните областни лекарски експертни комисии или от Транспортната централна лекарска експертна комисия. Изложеното води до извод, че за да установява съответствието с минималните стандарти за физическа годност за управление на МПС от съответната категория на водача, СУМПС трябва да е в срока на административната му валидност. Липсата на такова е липса на "съответното свидетелство за управление" и е основание за прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 2а от ЗДвП.Зедта е издадена в съответствие с целта на закона и е в минималния предвиден в закона срок. Предвид посоченото съдът е достигнал до законосъобразен извод, че са изпълнени предпоставките по чл. 171, т. 2а ЗДвП за прилагане на оспорената принудителна административна мярка.

Делото е изяснено от фактическа страна и след отмяната на съдебния акт, при условията на чл. 222, ал. 1 от АПК, следва да бъде постановено ново решение, по съществото на спора, с което жалбата на Х. Б. Г. срещу заповед № 170442000491 от 07.05.2017 г. за прилагане на ПАМ, издадена от младши автоконтрольор в 04-то РУ при ОД на МВР - [населено място] следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.

При този изход на спора, заявеното от процесуалния представител на касационния жалбоподател искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) с чл. 144 от АПК, с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ОД на МВР – [населено място] сумата от 200, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение, от които по 100, 00 лв. за всяка съдебна инстанция.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1443 от 01.08.2017 г. постановено по адм. дело № 1403 по описа за 2017 г. на Административен съд - Варна и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. Б. Г. срещу заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 170442000491 от 07.05.2017 г., издадена от младши автоконтрольор в Четвърто районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – [населено място].

ОСЪЖДА Х. Б. Г., с адрес [населено място], [адрес], да заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - [населено място], сумата от 200, 00 лв. (двеста лева), за юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.