Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Средно училище (СУ) „Възраждане“ – [населено място] срещу решение № 188/17.06.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 213/2020 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 104/29.01.2020 г. по гр. дело № 6593/2019 г. на Русенския районен съд, са уважени, предявените от И. Л. М. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, а именно: признато е за незаконно уволнението на ищцата и е отменена заповед № 973/02.09.2019 г. на директора на училището-касатор, с която е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ трудовото правоотношение между страните, и ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „училищен психолог” при училището-касатор; в тежест на последното са възложени разноски и държавна такса по делото.

В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответницата по касационната жалба – ищцата И. М., в отговора на жалбата и в писмена защита излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 774/11.12.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните процесуалноправни въпроси: 1) следва ли ищецът, който твърди, че е осъществена от работодателя злоупотреба с право, да изложи конкретните факти и обстоятелства, от които могат да се направят изводи за такава злоупотреба, или е достатъчно да посочи, че е налице заобикаляне на закона при извършеното уволнение; и 2) тежестта за доказване на осъществена от работодателя злоупотреба с право е за ищеца, който се позовава на нея, или работодателят-ответник следва да докаже, че добросъвестно е упражнил правото си на уволнение.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел за установено следното: Между страните няма спор, че ищцата е работила на процесната длъжност „училищен психолог” при ответното училище, както и че с процесната заповед № 973/02.09.2019 г. трудовият договор е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ. Като причини за уволнението, в заповедта е посочено, че за заемане на длъжността е необходимо завършено висше образование – образователно-квалификационна степен „магистър“, и квалификация и придобита специалност „детска и юношеска психология“, каквато ищцата не притежава. С утвърдена на 30.08.2019 г. длъжностна характеристика, връчена на ищцата на 02.09.2019 г., изискванията за заемане на процесната длъжност са променени, като е въведено изискването за специалност „детска и юношеска психология“. Между страните няма спор, че ищцата притежава образователно-квалификационна степен „магистър“, специалност „психология“ с професионална квалификация „педагог – начален учител“ и допълнителна професионална подготовка по специалност „психология – курс по клинична и консултативна психология“.

При така приетите за установени обстоятелства, въззивният съд е споделил решаващия извод на първата инстанция, че при прекратяването на процесното трудово правоотношение работодателят-ответник не е действал добросъвестно, като и сам окръжният съд е намерил, че процесната заповед за уволнение не е в съответствие с чл. 8, ал. 1 от КТ. В тази връзка е изложил съображения, че съдебният контрол в хипотезата на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ включва преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията, макар и формално да са осъществени предпоставките от фактическия състав по цитираната разпоредба. Също в тази връзка окръжният съд, на основание чл. 272 от ГПК, е препратил към фактическите и правни изводи на районния съд, като по този начин ги е приобщил към мотивите към обжалваното въззивно решение, а именно: Прието е, че ищцата притежава необходимото образование и реално е уволнена, тъй като не притежава специалност „детска и юношеска психология“, заложена в утвърдената нова длъжностна характеристика, в сила от 30.08.2019 г. Съдът е приел също, че въвеждането на нови изисквания за образование и професионална квалификация би трябвало да е в унисон с други промени в длъжностната характеристика в рамките на същата длъжност, например – завишени изисквания вследствие усложняването на съответната трудова функция. Съдът е изтъкнал, че не поставя под съмнение правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация, но въпреки това, по подходящ начин следва да бъде удостоверено, че промяната на изискванията все пак е обективно обусловена и в никакъв случай не е самоцелна, още по-малко – да е предприета недобросъвестно – с цел, чрез заобикаляне на закона „да бъде създадено“ основание за уволнение на определен работник или служител. Съдът е намерил, че в процесния случай не са налице предпоставки да бъде направен извод за обективна обусловеност във връзка с въвеждането на новото изискване по отношение необходимата специалност за заемане на длъжността на ищцата. Като възможно най-категоричен аргумент за това, съдът е посочил, че при съпоставката на новата и старата длъжностна характеристика, единствената разлика в съдържанието е в необходимото образование. По тези съображения съдът е приел, че в случая работодателят е упражнил правото си недобросъвестно – за да бъдат увредени правата и законните интереси на ищцата да заема процесната длъжност, а злоупотребата с право, за което са наведени твърдения в исковата молба, е противоправна и вината на работодателя във формата на неполагане на дължимата грижа, се предполага до доказване на противното, което и обуславя незаконност на процесното уволнение на това основание. Наред с това препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е изложил и следните свои съображения: Работодателят, като носител на субективното право да прекрати трудовото правоотношение, когато работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа, следва да докаже, при оспорване, че го е упражнил законосъобразно. Само в случаите на въведен от работника или служителя довод за злоупотреба с право и липса на обективна необходимост от въвеждането на новите изисквания, предмет на делото е и установяването, добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяната в изискванията за заемане на длъжността в съответствие с чл. 8, ал. 1 от КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението. Окръжният съд е посочил, че в исковата си молба ищцата изрично се позовава на злоупотреба с право от страна на работодателя при извършването на промяната в изискванията за заемане на длъжността. На следващо място въззивният съд е посочил, че в длъжностната характеристика, с която са променени изискванията за заеманата длъжност, работодателят се е позовал на нормативен акт – наредба, която е била в сила и при първоначалното заемане на дължността от ищцата. Съдът е приел, че работодателят не е установил какви са обективните причини, довели до необходимостта от промяна в изискванията, защото макар и преценката да е изцяло в неговите правомощия, той следва да установи какви промени в изпълнението на трудовата функция налагат това, за да се прецени дали добросъвестно е упражнил правото си. Окръжният съд е намерил, че обективна обусловеност на промяната в изискванията не се доказва по никакъв начин в процеса, а напротив – свидетелката на ответника, която е заместник-директор в училището, е изнесла данни, имащи отношение към неизпълнение на трудовите задължения на ищцата, но не и към необходимостта от промяна в изискванията за длъжността, Предвид това, въззивният съд е достигнал и до решаващия си извод по делото, че целта на въведените изисквания за процесната длъжност е било уволнението на ищцата, както и че е налице дискриминационен подход по отношение на нея, което е в противоречие с принципа за добросъвестност и не е свързано със спецификата на работа и нуждите на предприятието. В тази връзка окръжният съд се е позовал на решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 350/17.01.2013 г. по гр. д. № 75/2012 г., на III-то гр. отд. на ВКС.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, двата поставени по делото процесуалноправни въпроса са разрешени от окръжния съд в противоречие с посочената от самия него практика на ВКС. В решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание, чрез законово допустими средства е постигне на една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права; важно е дали е оборена добросъвестността на работодателя – по пътя на пълно главно доказване да е установено, че правната възможност по чл. 328, ал. 1 т. 6 от КТ (допустимо, възможно само по себе си правно действие), е използвана целенасочено. За да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ, съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. За да е допустимо тяхното изследване, те трябва да са въведени в предмета на спора по надлежен ред. В случаите, когато ищецът – работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, трябва да обоснове иска на твърдения за злоупотреба, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи с предявяването на исковата молба. Съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ се презумира, че работодателят е действал добросъвестно при извършеното уволнение, така че оборването на презумпцията е изцяло в тежест на работника или служителя. В същия смисъл е и второто посочено от въззивния съд – решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и посоченото от страна на касатора, решение № 6/08.02.2019 г. по гр. дело № 1659/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; в същия смисъл са и решение № 239/21.05.2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 58/30.07.2017 г. по гр. д. № 2600/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 235/04.10.2017 г. по гр. д. № 4531/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 185/16.06.2016 г. по гр. д. № 846/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.

Настоящият съдебен състав изцяло възприема тази трайно установена съдебна практика. В противоречие с нея, въззивният съд единствено е посочил, че в исковата си молба ищцата изрично се позовава на злоупотреба с право от страна на работодателя, но в тази връзка съдът нито е обсъждал, нито е приел за доказани от страна на ищцата, конкретни факти, които да са твърдяни в исковата молба. Напротив – за да достигне до решаващия си извод по делото, че ответникът-работодател е действал недобросъвестно при уволнението на ищцата, съдът – в нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от КТ, установяваща презумпцията за добросъвестност при упражняване на трудовите права и задължения, е приел, че работодателят не е установил (доказал) какви са обективните причини, довели до необходимостта от промяна в изискванията, по съображенията, че макар и преценката да е изцяло в правомощията на работодателя, той следва да установи (докаже) какви промени в изпълнението на трудовата функция налагат това, за да се прецени дали добросъвестно е упражнил правото си.

Така мотивираното въззивно решение е неправилно, тъй като предвид дадения по-горе отговор на двата поставени по делото процесуалноправни въпроса, е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения не налагат връщане на делото за повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, материалноправният спор следва да бъде разрешен по същество от настоящата касационна инстанция.

В исковата си молба ищцата навежда доводи за злоупотреба с право и заобикаляне на закона от страна на работодателя при уволнението, като поддържа, че с въвеждането на новото изискване за заемане на длъжността „училищен психолог“, и то такова, каквото работодателят знае, че тя не притежава, се целяло единствено отстраняването от работа. В тази връзка ищцата твърди на първо място, че промяната в изискванията за заемане на длъжността не била продиктувана от интереса и нуждите на работата, нито от интереса на учениците, а целяла единствено отстраняване на ищцата от заеманата длъжност. Както вече беше посочено, съгласно трайно установената практика на ВКС, преценката на работодателя относно необходимостта от въведените от него нови изисквания за образование и/или професионална квалификация за заемане на съответната длъжност, е такава по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол в рамките на контрола за законосъобразност на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, освен ако ищецът е навел твърдения за факти, които могат да обусловят извод за недобросъвестно поведение от страна на работодателя, който чрез нововъведените изисквания да цели единствено уволнението на ищеца, или такъв извод за недобросъвестност очевидно да следва от самото ново изискване за образование и/или професионална квалификация, въведено от работодателя. В случая не е налице последната хипотеза, тъй като въведеното ново изискване за професионална квалификация – придобита специалност „детска и юношеска психология“, очевидно съответства на необходимостта за изпълнение на трудовите функции, осъществявани на процесната длъжност „училищен психолог“.

На следващо място ищцата основава доводите си за недобросъвестност от страна на работодателя при уволнението на твърденията, че тя винаги съвестно и отговорно изпълнявала служебните си задължения; работодателят поставял задачи за обучение на педагогическия персонал в училището; такива задачи да обучава педагогически кадри са поставяни и от различни организации и от Министерството на образованието и науката (МОН) по проекти и оперативни програми за професионално развитие на педагогическите специалисти и повишаване на тяхната професионална квалификация; ищцата притежава V-та професионално-квалификационна степен (ПКС) и успешно преминала подготвителен курс; тя е вписана като съдебен заседател и се явява пред съда като вещо лице със специалност „психология“, като е изготвила множество експертизи, включително на деца и юноши. Съдът намира, че дори и тези обстоятелства относно високата професионална квалификация и добрата професионалната дейност на ищцата да бъдат доказани по делото, те не могат да обосноват извод, че с въвеждането на изискването за придобита специалност „детска и юношеска психология“, която ищцата не притежава, ответникът-работодател е целял единствено да я уволни. Това е така, защото в исковата си молба ищцата не твърди други конкретни действия от страна на работодателя, които да сочат на такава негова цел, респ. – на злоупотреба с правото му на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ и на заобикаляне на закона, съответно – на недобросъвестност от негова страна по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ. Твърдението на ищцата, че работодателят е изисквал от нея да представя документи и да пише обяснения в случаите, когато тя е била ангажирана като съдебен заседател, също по никакъв начин не сочи на такава недобросъвестност от негова страна, нито пък е проява на дискриминация спрямо нея, както също неоснователно се поддържа в исковата молба, тъй като е нормално при отсъствие от работа на служител работодателят да изисква от него обяснения и оправдателен документ за това.

По горните съображения и предвид отговора на поставените по делото два процесуалноправни въпроса, съдът намира, че с исковата си молба ищцата не е въвела в предмета на делото твърдения за обстоятелства, които да обусловят извод за недобросъвестност от страна на ответника-работодател при извършването на уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ.

Тъй като по делото няма спор, че ищцата не притежава придобита специалност „детска и юношеска психология“, каквото изискване за професионална квалификация за заемане на длъжността „училищен психолог“ ответникът-работодател е въвел с длъжностната характеристика от 30.08.2019 г., уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е законосъобразно извършено. Пред настоящата касационна инстанция ищцата неоснователно поддържа, че съгласно тълкувателно решение № 4/2017 от 01.02.2021 г. на ОСГК на ВКС, не било налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ за прекратяване на трудовия договор, когато при сключването му работникът или служителят е отговарял на въведените с нормативен акт изисквания за образование или професионална квалификация. Такива указания или разяснения по прилагането на закона, каквито сочи ищцата, не са дадени с това тълкувателно решение. Напротив – в мотивите към т. 1 от същото изрично е посочено, че с оглед особеностите на конкретната работа и нуждите на предприятието, работодателят може да въведе и по-високи изисквания за образование и квалификация за заемане на определена длъжност от нормативно установените; в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 2 от тълкувателното решение; в същия смисъл е и трайно установената непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, която не е предмет на обсъждане в това тълкувателно решение.

От изложеното следва, че предявеният по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, както и изцяло обусловения от него иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, се явяват неоснователни. С оглед на това, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да се отмени, като вместо него настоящата касационна инстанция следва да постанови отхвърляне на неоснователните искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.

Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатените държавни такси в производството пред касационната съдебна инстанция по делото – в общ размер 110 лв. Пред първата инстанция ответникът не е представил доказателства за направени разноски по делото, а пред въззивната инстанция не е претендирал присъждане на такива.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 188/17.06.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 213/2020 г. на Русенския окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Л. М. срещу Средно училище „Възраждане“ – [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за отмяна, като незаконосъобразно, на уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със заповед № 973/02.09.2019 г. на директора на училището-ответник, и за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „училищен психолог” при училището-ответник.

ОСЪЖДА И. Л. М. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Средно училище „Възраждане“ – [населено място] сумата 110 лв. (сто и десет лева) – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: