Производството е по реда на гл. ХХХІІІ от НПК.

В срок е постъпило искане от осъдения М. П., с което се иска възобновяване на ВНОХД № 777/10 год. на Варненския окръжен съд, отмяна на постановеното по него въззивно решение № 196 от 15.06.10 год., с което е потвърдена присъда № 188 от 31.03.10 год. по НОХД № 4624/09 год. по описа на Варненския районен съд. Визира се основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Искането се поддържа в съдебно заседание.

Прокурорът счита същото за неоснователно. Пледира за оставянето му без уважение.

Върховният касационен съд, като взе предвид направеното искане, сечените с него основания и доводи и становището на страните, намира следното:

С цитираната присъда П. е признат за виновен в това, че на 27.08.08 год. в [населено място] спомогнал на лица, извършило престъпление – К. К., обвиняем по ДП № 130/08 год. по описа на ОД на МВР – [населено място], с мярка за неотклонение „задържане под стража”, да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване, без да се споразумял с него, преди да е извършил самото престъпление, поради което и на осн. чл. 294, ал. 1, вр. чл. 54 НК е осъден на ШЕСТ месеца лишаване от свобода, изпълнението на които на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложено за срок от три години. Оправдан е за останалите две изпълнителни деяния по същия текст.

С атакувания въззивин акт присъдата е потвърдена.

Както е посочено в самото искане, на всички доводи, поставени и пред касационната инстанция, въззивният съд е отговорил, но е стигнал до неправилни извади досежно субективната страна на извършеното престъпление. В този смисъл ВКС констатира, че по-голямата част от доводите са насочени към необоснованост на съдебния акт и непълнота на доказателствата, което не е включено като основание за възобновяване на делото, съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1 НПК. Следва да се подчертае, че защитата на осъдения по настоящото дело дори не формулира възраженията си срещу въззивния акт, като резултат на допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила при осъществената от нея доказателствена дейност по въззивната проверка на присъдата. Контролът по реда на гл. ХХХІІІ НПК обхваща процесуалната законосъобразност на действията на съдилищата по събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и формирането на тяхното вътрешно убеждение по фактите. На възобновяване подлежи проверявания от нея съдебен акт, когато намери: че доказателствата са събирани избирателно; липсват източници за установяването на съществени обстоятелства, касаещи предмета на доказване, съобразно повдигнатото обвинение; че доказателствата са обсъждани едностранчиво, изопачено или тенденциозно; че им е придадено съдържание, различно от действителното или фактическите констатации са изградени на базата на негодни доказателствени средства или несъществуваща доказателствена основа. Конкретният казус, обаче, не е такъв и липсват основания да се споделят такива изводи.

Проверката на съдопроизводствените действия на първата и въззивната инстанции не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за възобновяване на делото и връщането му за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници. Кредитирането или некредитирането на показанията на една или друга група свидетели във връзка с участието на осъдения П. е в резултат на задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства. Крайният резултат на доказателствения процес е обективиран ясно, убедително и по несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени от страните и контролната инстанция. В решението си ВОС е дал изчерпателен и обоснован отговор на възраженията от страна на защитата на осъдения и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото, който не се различава от този на първоинстанционния съд по отношение на извършеното от М. П. престъпление по чл. 294, ал. 1 НК от обективна и субективна страна. Не са налице обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107, ал. 3 НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства. Съдебните инстанции по фактите са събрали доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 305, ал. 3, изр. 2, съответно чл. 339, ал. 2 НПК. В мотивите на присъдата и решението това задълбочено е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушение на основните принципи на наказателния процес, очертани с чл. 13 и 14 НПК. Настоящата проверка на атакувания второинстанционен акт, потвърждаващ осъдителната присъда спрямо П., не констатира решаващите инстанции да са придали на разобличаващите доказателства смисъл и тежест, какъвто те нямат.

В посочения смисъл неотносими към настоящата проверка са доводите, съдържащи се в искането, насочени към: недоказан умисъл в извършване на престъплението по чл. 294, ал. 1 НК; „неточен” извод, че Я. и К. не са имали възможност да комуникират помежду си по време на престоя им в ареста или при транспортирането им до сградата на съда във връзка с производството по мерките им за неотклонение, включително и чрез бележки; че на видеоматериала, приложен като веществено доказателство, не се видни физически действия от страна на осъдения спрямо свид. Я. при насочването му към килия № 22; че липсват доказателства, които да оборват твърденията на П. за извеждането на свид. К. от килия № 10 и временното му въдворяване в килия № 22, поради изострена обстановка в постоянната му килия № 10. На тези доводи изчерпателно от доказателствена гладна точка е отговорил районният съд, като окръжният съд от своя страна е обсъдил същите възражения.

Неоснователен е доводът, че постановеният от прокурора режим за настаняване в различни килии на задържаните по досъдебното производство е валиден само за отразените 72 часа. Според защитата този режим е отпаднал след влизане в сила на определенията по чл. 64, ал. 5 НПК, тъй като съдът не го е потвърдил, а прокурорът не е решил въпроса с ново постановление. От тук се стига до извода, че осъденият не е нарушил задълженията си. Настоящата инстанция не споделя посоченото, тъй като 72-часовото задържане по чл. 64, ал. 2 НПК се постановява с цел довеждане на обвиняемия пред съд за незабавно разглеждане на делото и вземане на постоянна мярка за неотклонение. Същото не се отнася до постановения разделен режим на арест на обвиняемите от едно и също досъдебно производство, съгласно действащия към момента чл. 130б, ал. 1, т. 4 ЗИН отм., Ако съдът определи постоянна мярка „задържане под стража” режимът се запазва, той като тъй няма правомощия за промяната му в тази фаза на процеса. Такива има единствено прокурора. От друга страна, веднъж постановен режимът важи до приключване на досъдебното производство, ако не се промени в друг от прокурора.

При тези съображения искането е НЕОСНОВАТЕЛНО, а наказателната отговорност на П. е законосъобразно реализирана по чл. 294, ал. 1 НК, съгласно практиката на ВКС, видно от цитираното от районния съд решение № 41/09 год., І н. о.

Водим от посоченото и на осн. чл. 425 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ

искането на осъдения М. Л. П. за възобновяване на ВНОХД № 777/10 год. по описа на Варненския окръжен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

.