Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение № 5666 от 20.10.2020 г. по административно дело № 195/2020 г. Административен съд – София-град (АССГ) е: 1) отхвърлил жалбата на Е. Н. от гр. С. срещу решение № 1040-21-668/11.12.2019 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) – София-град, с което са оставени в сила разпореждане № 214-00-5890-4/05.06.2019 г., разпореждане № 214-00-5890-5/05.06.2019 г. и разпореждане № 214-00-5890-6/21.06.2019 г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – София-град; 2) осъдил Е. Н. да заплати на ТП на НОИ – София-град съдебни разноски в размер на 100 лв. (за юрисконсултско възнаграждение).

Така постановеното съдебно решение е атакувано с касационна жалба от Е. Н., [ЕГН], действаща чрез процесуалния представител адвокат А. Ч., като предмет на обжалването е частта, с която е отхвърлена жалбата ѝ срещу решение № 1040-21-668/11.12.2019 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, в частта, с която са оставени в сила разпореждане № 214-00-5890-4/05.06.2019 г. и разпореждане № 214-00-5890-6/21.06.2019 г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – София-град. Наведени са доводи за нищожност, поради нарушения на правния ред, съдопроизводствените правила и добрите нрави, алтернативно за неправилност и незаконосъобразност на оспореното съдебно решение, което според касаторовият повереник е немотивирано, издадено при неправилно тълкуване на разпоредбите на КСО, Наредба Н-8/2005 г. (отм.) на МФ (министъра на финансите) и АПК. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд неправилно е извършил проверка за законосъобразност на решението на директора на ТП на НОИ – София-град, като не е установил, че при издаването му са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон. Исканията са да бъдат отменени решенията на първоинстанционния съд като неправилно и на директора на ТП на НОИ – София-град като незаконосъобразно. Възведена е и претенция за присъждане на разноските по делото за производството пред двете съдебни инстанции. В проведеното открито съдебно заседание пълномощникът на касаторката повереник поддържа касационната жалба и навежда допълнителни доводи в нейна подкрепа.

Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ – София-град, представляван от пълномощника главен юрисконсулт И. Б., в писмени бележки и в съдебно заседание изразява становище за недопустимост на касационната жалба в частта, с която се оспорва първоинстанционното решение, отхвърлящо жалбата срещу решение № 1040-21-668/11.12.2019 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, в частта, с която е оставено в сила разпореждане № 214-00-5890-4/05.06.2019 г. В останалата допустима част счита, че касационната жалба е изцяло неоснователна и моли атакуваното с нея решение като правилно и обосновано да бъде оставено в сила. Претендира и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в полза на ТП на НОИ – София-град.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за недопустимост на касационната жалба в частта, засягаща разпореждане № 214-00-5890-4/05.06.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – София-град, и допустимост, но неоснователност на жалбата в останалата ѝ част, относно разпореждане № 214-00-5890-6/21.06.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – София-град, както и за валидност и правилност на оспорения с нея съдебен акт, поради което предлага жалбата да се остави без разглеждане в недопустимата ѝ част, а в останалата част без уважение, алтернативно цялата да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд (ВАС), състав на шесто отделение намира, че касационната жалба в частта срещу първоинстанционното съдебно решение, в която е отхвърлена жалбата на Е. Н. срещу решение № 1040-21-668/11.12.2019 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, в частта, в която е потвърдено разпореждане № 214-00-5890-4/05.06.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – София-град, е недопустима. С разпореждане № 214-00-5890-4 от 05.06.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО е отменено разпореждане № 214-00-5890-1/01.11.2016 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по отношение на Е. Н.. На основание чл. 119 от КСО (изм. - ДВ, бр. 94/29.11.2019 г., в сила от 03.12.2019 г.) решенията на административния съд по чл. 118 от КСО подлежат на касационно обжалване по реда на АПК, с изключение на постановените по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 1 и т. 2, буква "б", буква "д" - за суми до 1000 лв., букви "е" и "ж". Изменената разпоредба на чл. 119 от КСО е съобразена с чл. 131 от АПК, който допуска изключения от двуинстанционния съдебен контрол, когато в АПК или в друг закон е установено друго. Предмет на настоящото касационно производство е съдебно решение, постановено по жалба срещу решение, издадено в тази му част по оспорване на разпореждане от категорията по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, попадащо в хипотезата на отказ за отпускане на обезщетение за безработица. Отмяната на влязло в сила разпореждане на отпускане на обезщетение за безработица има правния ефект и последици именно на отказ за отпускане на такова обезщетение. Налице е процесуална пречка за допускане на касационен контрол. Върховният административен съд не е компетентен да разгледа спора, тъй като решението на административния съд в тази му част е окончателно. В този смисъл и на основание чл. 215, т. 4 от АПК във връзка с чл. 119 и чл. 117, ал. 1, т. 2, буква "б" от КСО, касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото - прекратено.

Касационната жалба срещу първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлена жалбата на Н. против решение № 1040-21-668/11.12.2019 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, в частта, в която е потвърдено разпореждане № 214-00-5890-6/21.06.2019 г. на ръководителя по осигуряването за безработица в ТП на НОИ – София-град, е процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Допустимостта на цялостното касационното оспорване в тази му част следва от разпоредбата на чл. 119 от КСО, която изключва от забраната за касационно оспорване решенията на съда, постановени срещу актове, постановени срещу разпореждания за възстановяване на неоснователно получени плащания по държавното обществено осигуряване по чл. 114, ал. 3 и 4 от КСО, включително такива за безработица, за суми над 1000 лева, като в настоящият случай сумата е в размер на общо 6 719, 30 лв., от които 5 463, 50 лв. главница и 1 255, 80 лв. лихва.

Като извърши дължимата проверка по реда на чл. 218 от АПК, ВАС, VІ-то отделение установи, че касационната жалба в допустимата ѝ част е неоснователна.

При извършването на преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 от АПК, настоящият съдебен състав приема за установено следното:

С разпореждане № 214-00-5890-6 от 21.06.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – София-град, на основание чл. 54ж, ал. 3 и във връзка с чл. 114 от КСО, е наредено Е. Н. от гр. С. да възстанови неоснователно получено парично обезщетение за безработица за периода от 19.10.2016 г. до 30.06.2017 г. АССГ в това отношение е възприел извода на административните органи, че поради неупражняване на трудова дейност за Е. Н. не е възникнало осигуряване по това правоотношение, поради което осигурителни вноски не са били дължими. Според първата инстанция по делото, данните, констатирани по представените от Н. доказателства и сведения сочат, че същите са съставени и са подадени данни в регистрите на НАП само с цел придобиване право на парично обезщетение за безработица (ПОБ), изчисляването му в по-висок размер и изплащането му за по-дълъг период от време. Направен е извод, че предвид данните за липса на търговска дейност на „работодателя“ „Б. С“ ЕООД през 2016 г., както и обясненията на жалбоподателката, се установява, че тя реално не е упражнявала трудова дейност по сключения трудов договор, която да е основание за възникване на осигурително правоотношение. Заверката на трудов стаж от „Б. С“ ЕООД, въпреки че вписаният период не е отработен от Е. Н., както и представянето на трудова книжка за отпускане през 2016 г. на парично обезщетение за безработица и заповед № 072/19.10.2016 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, въпреки, че тя е знаела, че не е упражнявала трудова дейност по трудовия договор, сочи недобросъвестно поведение от страна на Н. при получаването на парично обезщетение за безработица за времето от 19.10.2016 г. до 30.06.2017 г.

Решението на първостепенния съд е валидно, допустимо и правилно.

Неоснователни са направените в касационната жалба възражения за нищожност на проверяваното съдебно решение. Нищожно е съдебното решение, което не отговаря на изискванията за валидност. За да е нищожно съдебното решение, то изцяло трябва да е лишено от законова опора, да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно решение. Нищожността на съдебния акт предполага постановяването му от съдебен орган, функциониращ в ненадлежен състав или извън пределите на правораздавателната власт на съда. В случая решението е постановено от законен състав, в законоустановената писмена форма и съдържание по чл. 172а от АПК, подписано е, в рамките на правораздавателната власт на съда; разбираемо е напълно - има мотиви, от които се установява действителната воля на съда и не повелява последици, които са неизпълними или съставляват престъпление. Изложените в касационната жалба оплаквания не обосновават нищожност на съдебното решение. Наведените от касаторката твърдения и доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила предвид характера им са относими към правилността на съдебното решение, а не към неговата валидност.

Необходимо е да се посочи, че предмет на съдебния контрол по чл. 118 от КСО е решението на горестоящия административен орган, издадено по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО. Разпорежданията не подлежат на пряк съдебен контрол. Изчерпването на административния ред за обжалване по чл. 117 от КСО е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното обжалване по чл. 118 от КСО. При постановяване на последното по административен ред се извършва проверка на разпореждането по чл. 117, ал. 1 от КСО, което представлява първоначален индивидуален административен акт, и при неговото потвърждаване решението по чл. 117, ал. 3 от КСО инкорпорира в себе си и съответното разпореждане. Предмет на съдебен контрол е решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ, но той обхваща и проверка на разпореждането. Допуснатата непрецизност в диспозитива на първоинстанционния съд в това отношение не представлява обаче съществено процесуално нарушение, предвид факта, че не е повлияла върху правилността на формираните от съда правни и фактически изводи. Съществено е само това нарушение на съдопроизводствените правила, което, ако не беше допуснато от съда, той би достигнал до различни фактически или правни изводи при решаването на правния спор.

Изложените в касационната жалба твърдения за допуснати от съда процесуални нарушения, свързани с необсъждането на някои от възраженията на жалбоподателката, също не представляват съществени процесуални нарушения. Необсъждането в мотивите на решението на абсолютно всички твърдения и възражения на жалбоподателя не представлява съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението, а като такова се преценява единствено неразглеждането на относимите и релевантните за правилното решаване на спора доводи и аргументи.

Касационните доводи за неправилно прилагане на административно-процесуалните норми на чл. 26 и на чл. 34 - чл. 36 от АПК, също са неоснователни. При издаването на административните актове не са допуснати нарушения на административнопроцесуалните правила, които да са попречили на адресата им да се защити, да са повлияли върху съдържанието на волеизявлението на административния орган и да са обусловили материалноправна незаконосъобразност на актовете. Както правилно е посочил АССГ в оспореното решение, дори да се приеме, че жалбоподателката не е била уведомена за началото на административното производство, за нея е съществувала възможността да направи възраженията си пред непосредствено по-горестоящия административен орган - директора на ТП на НОИ – София-град, в хода на производството по осъществения административен контрол. Нарушението на тези правила е съществено, когато е повлияло или би могло да повлияе върху съдържанието на акта, когато - ако не е допуснато, би могло да се стигне и до друг извод от страна на административния орган. В конкретния случай правото на защита на лицето не е било нарушено, жалбоподателката е имала процесуална възможност да изложи всички доводи и възражения, както и да ангажира и да поиска събирането на относими доказателства във връзка с тях. Доказателства, опровергаващи направените от органа констатации и основаните на тях правни изводи, не са ангажирани както в хода на административното, така и в съдебното производство. За пълнота трябва да се отбележи, че действително с факта, че е вписал, че решението му не подлежи на обжалване в неговата цялост, съдът е допуснал процесуално нарушение, но същото не е съществено, тъй като не е засегнало интересите на жалбоподателката, която въпреки това е подала касационната си жалба.

Предвид установените обстоятелства и на основание чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО, с разпореждане № 214-00-5890-4/05.06.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е отменено разпореждане № 214-00-5890-1/01.11.2016 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 54а, ал. 1, т. 3 от КСО с разпореждане № 214-00-5890-5/05.06.2019 г. е отказано отпускане на такова обезщетение, а на основание чл. 54ж, ал. 3 във връзка с чл. 114, ал. 1 от КСО с разпореждане № 214- 00-5890-6/21.06.2019 г. е наредено Е. Н. да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение за безработица за периода от 19.10.2016 г. до 30.06.2017 г. включително в размер на 5 463, 50 лв. главница и 1 255, 80 лв. лихва.

АССГ правилно е приел, че решението на ръководителя на ТП на НОИ – София-град и потвърдените с него разпореждания са издадени от компетентен орган, в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, при точно прилагане на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона.

Разпоредбата на чл. 54а, ал. 1 от КСО, в относимата редакция, създава право на парично обезщетение за безработица за тези лица, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 9 месеца през последните 15 месеца преди прекратяване на осигуряването, и които имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Р. Б или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168 и които не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда или законодателството на друга държава.

Легална дефиниция за понятието "осигурено лице" е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО (бр. 98 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г.), според която "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност, съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от КСО сочи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 от КСО или чл. 4а, ал. 1 от КСО и за които са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. Наличието на валиден трудов договор е предпоставка за възникване на трудово правоотношение, но за възникването на осигурителното правоотношение са необходими още и основанията, изброени в чл. 10 от КСО в тяхното кумулативно проявление. Задължителна предпоставка за възникването и съществуването на осигурителното правоотношение, а оттам и на правото на парично обезщетение за безработица, е реалното осъществяване на трудова дейност от страна на лицето.

Нито в хода на административното производство, нито в съдебното такова жалбоподателката е успяла да опровергае констатациите от извършените от ТД на НАП – София, Изпълнителна агенция „Главна дирекция по труда“ и ТП на НОИ – София-град проверки. Вследствие на същите е установено, че няма данни за подавани от работодателя „Б. С“ ЕООД годишни данъчни декларации по чл. 92 от ЗКПО и годишни финансови отчети за 2015 г. и 2016 г., както и че след настъпилата на 15.07.2016 г. смърт на управителя, в Търговския регистър (ТР) липсва информация за управляващ и представляващ дружеството. Наследниците на управителя са декларирали, че „нямат представа, че тяхната майка е имала фирма“ и не са упълномощавали никого да представлява дружеството. В ТР няма данни след смъртта на едноличния собственик на дружеството наследниците да са поискали да продължат дейността, съгласно чл. 157, ал. 1 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН) (ТЗ), нито данни за друго правоприемство. Няма и данни за преведени осигурителни вноски за ДОО за времето от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. Липсата на доказателства за осъществявана от дружеството търговска и стопанска дейност през този период, включително и за реализирани приходи, изключва осъществяването на трудова дейност в негова полза от лицата, за които има подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО. Както правилно е посочил съдът, при невъзникнало осигурително правоотношение осигурителните вноски не са били дължими.

Разпорежданията са издадени след служебното заличаване по реда на чл. 3, ал. 13 от Наредба № Н-8/29.12.2005 г. на Министъра на финансите на подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО. Производствата по даване на задължителни предписания по чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО, както и по служебно заличаване на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, се развиват и протичат между компетентния орган – НОИ, и техния адресат - съответния работодател, осигурител, като участие на осигуреното лице не е предвидено в регламентиращите ги специални разпоредби.

От друга страна, приложеният по делото трудов договор не отговаря на изискванията за съдържание по чл. 66 от Кодекса на труда (КТ). Липсват основни реквизити на представените от жалбоподателката фишове за заплати. Не са представени и копие от уведомлението по чл. 62, ал. 5 от КТ и длъжностна характеристика за заеманата длъжност „стоковед“. Видно от данните от декларацията от 15.08.2019 г. на касаторката, същата е заявила, че: работно място, на което е следвало да полага труд, е „борса”; не знае адрес на работно място; не знае данни за контакт с работодателя и кой е той като физическо лице; единствен представител на фирмата, който представлява работодателя, било лице с име „Банката“. Освен това Н. е посочила като заемана длъжност „стоковед”, като причина за прекратяване на трудовия договор е декларирала „конфликт с работодателя”, а твърдяният от нея размер на получаваното трудово възнаграждение от 1500 лева, е различен от уговорения в трудовия договор и присъстващ във фишовете за заплати. Липсват и сведения за конкретно извършваната от Н. трудова дейност и данни за представител на фирмата, който да ѝ е възложил някаква дейност по изпълнение на договора.

Цялостният анализ на събраните доказателства и наличните данни обосновават извода, че лицето не е извършвало трудова дейност в полза на дружеството през посочения период от 15.01.2016 г. до 18.10.2016 г. С оглед гореизложеното може да се направи обоснован извод, че след като реално не е осъществена трудова дейност, не е възникнало и осигурително правоотношение с произтичащото от него право на обезщетение и Н. не попада в кръга на осигурените лица по смисъла на чл. 10 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Не е налице една от предпоставките по чл. 54а от КСО за възникване на правото на парично обезщетение за безработица.

Съгласно чл. 114, ал. 1 от КСО недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили. Коректни са изводите на административните органи, възприети и от първоинстанционния съд, за недобросъвестността на заявилото обезщетение за безработица лице. След като жалбоподателката не е полагала труд и не е упражнявала трудова дейност при търговеца – работодател, и въпреки това е заявила получаване на парично обезщетение за безработица и го е получавала за процесния период, тя е действала недобросъвестно.

Въпреки, че е извън предмета на касационната проверка, необходимо е за пълнота да се посочи, че развилото се в случая производство по чл. 54ж, ал. 2 от КСО е специално производство по Кодекса за социално осигуряване и неговото иницииране и провеждане е задължително при наличие на съответните предпоставки. Предвид посоченото обстоятелство неприложимо е възобновяването на административното производство по реда на Глава седма от АПК. Изложените в касационната жалба оплаквания в обратната насока са неоснователни.

Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е извел обосновани изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението му не страда от такива пороци, които биха обусловили отмяната му. Поради това следва да бъде оставено в сила.

Предвид неоснователността на главните искания на касационната жалбоподателка не следва да бъде уважена и акцесорната им касаторова претенция за присъждане на сторените в хода на съдебното производство пред двете инстанции деловодни разноски.

С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на процесуалния представител на ответника по касация, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) в съответствие с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, Е. Н. следва да бъде осъдена да заплати на ТП на НОИ – София-град съдебни разноски за касационната инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

Мотивиран така и на основание чл. 215, т. 4 и чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение

РЕШИ :

О. Б. Р. касационната жалба на Е. Н. от гр. С. срещу решение № 5666 от 20.10.2020 г. по административно дело № 195/2020 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, с която е отхвърлена жалбата на Е. Н. срещу решение № 1040-21-668/11.12.2019 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, в частта, с която е потвърдено разпореждане № 214-00-5890-4/ 05.06.2019 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – София-град.

ПРЕКРАТЯВА производството по административно дело № 924/2021 г. по описа на Върховния административен съд, в тази му част.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5666 от 20.10.2020 г. по административно дело № 195/2020 г. на Административен съд София-град, в останалата обжалвана част, с която е отхвърлена жалбата на Е. Н. срещу решение № 1040-21-668/11.12.2019 г. на директора на ТП на НОИ – София-град, в частта, с която е потвърдено разпореждане № 214-00-5890-6/21.06.2019 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – София-град.

ОСЪЖДА Е. Н., [ЕГН], да заплати на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – София-град съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева за осъществената защита от юрисконсулт в касационното производство.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в прекратителната му част в 7-дневен срок от съобщаването му на страните с частна жалба пред петчленен състав на Върховния административен съд. В останалата си част решението е окончателно и не подлежи на обжалване.