Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. П. против решение № 303 от 30.03.2021 г., постановено по гр. д. № 3687 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, с която е отменено решение от 5.10.2020 г. по гр. д. № 5214 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, 3 състав и вместо него е постановено друго за осъждане на И. А. П. да заплати на „М. Б“ ЕАД сумата от 30 000 лв., представляваща непогасена главница по договор за банков кредит/овърдрафт/ № BL23738 от 24.09.2008 г., както и сумата от 3 887, 64 лв. законна лихва върху главницата за периода от 15.04.2016 г. до 3.08.2016 г.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Квалифицират ли се вземанията на ищеца като периодични или не по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, в това число главницата, доколкото е налице в случая падеж, който да настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви?

2. Погасяват ли се с кратката тригодишна давност вноските, разсрочени по договор за кредит с потребител съгласно погасителен план за ежемесечни плащания с оглед на това, че началният момент на теченето на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, а всяка от вноските съгласно погасителния план има конкретен, отделен падеж, определена е по основание и размер и изискуемостта и настъпва с изтичането на срока за плащането и? Касаторът счита, че по тези въпроси изводите на Софийския апелативен съд противоречат на ТР № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011 г.

3. Императивна ли е разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК по отношение на връчването във всички гражданскоправни отношения, или разпоредбата се прилага само по отношение на гражданското съдопроизводство и участниците в него?

4. Допустимо ли е частният съдебен изпълнител да извършва връчване на съдебни книжа, издадени от съда, без да е изрично оправомощен за това от съда и без да е уважена молба на страната, възлагаща връчването, съобразно изискването на чл. 42, ал. 2 от ГПК?

5. Допустимо ли е връчването на особен представител да се приравни на връчване на ответника/поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, или на връчване на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши конкретни фактически действия, доколкото особеният представител няма пряка връзка с лицето, чиито интереси защитава?

6. Когато в даден договор има неяснота относно качеството на трето лице и е спорен въпросът дали той е солидарен длъжник или поръчител, съдът следва ли да тълкува по благоприятен за третото лице начин, като приеме, че е поръчител и приложи нормата на чл. 147 от ЗЗД?

7. Следва ли националният съд да тълкува разпоредбите/клаузите по даден договор по неблагоприятен начин за третото задължено лице по него, когато същото притежава качеството на потребител съгласно т. 1 от параграф 13 от ДР на Закона за защита на потребителите? Селекцията на критериите, съгласно които националният съд констатира неравноправност на дадена клауза и качеството „потребител“ на лицето, задължава ли съда след тяхното обсъждане да предостави възможност на страните да обсъдят този въпрос при условията на състезателност?

„М. Б“ ЕАД счита, че не са налице основанията за допускане на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Дружеството „М. Б“ ЕАД е изложило в исковата молба, че ответникът И. А. П. е бил съдлъжник на „Ю. Б“ АД по договор за кредит от 24.09.2008 г. Вземанията на банката са били прехвърлени на дружеството на 3.8.2017 г., а И. П. е бил уведомен за цесията чрез частния съдебен изпълнител на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК. Ето защо дружеството е поискало ответникът да бъде осъден да заплати главницата от 30 000 лв., 9536, 05 лв. възнаградителна лихва и 3 887, 64 лв. законна лихва.

В отговора на исковата молба особеният представител на ответника е възразил, че искът е недопустим, тъй като цесията не е била редовно съобщена на длъжника и съответно дружеството не е кредитор. От чл. 9б от договора не става ясно, че И. А. П. е съдлъжник, а по-скоро е поръчител, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Оспорил е получаването на сумата, размера на лихвите и е повдигнал възражение за погасяване на вземанията по давност.

От съдържанието на договора за кредит от 24.09.2008 г. е видно, че ответникът е встъпил при условията на чл. 101 от ЗЗД като съдлъжник в задълженията на дружеството-кредитополучател. Задължението на длъжниците е било да върнат кредита от 30 000 лв. след изтичане на 120 месечния срок, считано от откриване на заемната сметка. Получаването на кредита е установено от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.

Софийският градски съд е отхвърлил исковете със съображението, че цесията не е редовно съобщена на длъжника. Разпоредбата на чл. 47 от ГПК не може да се тълкува разширително и се прилага само по отношение на гражданското съдопроизводство и участниците в него. Ето защо в случая частният съдебен изпълнител не е имал правомощието да съобщи на длъжника за извършената цесия.

Софийският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение и е осъдил ответника да заплати главницата от 30 000 лв. и 3 887, 64 лв. законна лихва върху нея за периода от 15.04.2016 г. до 3.08.2017 г. Искът за заплащане на възнаградителни и наказателни лихви в размер на 9 536, 05 лв. е бил отхвърлен като погасен по давност. Въззивният съд е счел, че уведомлението за цесията е извършено от частния изпълнител. Дори да се приеме, че това съобщение е нередовно връчено, цесионерът е бил упълномощен да уведоми длъжника за цесията, което уведомление е получено с връчване на исковата молба. В конкретния случай падежът на задълженията е настъпил съгласно договора за банков кредит на 24.09.2018 г. и цесионерът има право да получи дължимата и неплатена главница, която възлиза на 30 000 лв.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма. Ето защо на това основание не може да се допусне касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Във връзка с мотивите на въззивния съд от значение за изхода на спора е разрешението на петия въпрос на касатора. Въззивният съд е приел, че посредством връчването на исковата молба на особения представител длъжникът е бил редовно уведомен за цесията. Касаторът счита, че след като особеният представител фактически няма връзка с длъжника, неговото уведомяване не може да се зачете. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса в обратния смисъл обаче напълно съответства на практиката на ВКС. След като е спазена процедурата по чл. 47 от ГПК, волеизявлението на ищеца, съдържащо се в исковата молба, следва да се счита за достигнало до ответника чрез назначения му особен представител. В този смисъл относно уведомлението за цесия е решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II ТО, а относно уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита - решения № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I ТО, № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на I ТО, № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на II г. о. и много други. Следователно по този въпрос няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС.

Останалите въпроси на касатора нямат значение за изхода на спора. След като цесията е редовно съобщена посредством връчването на исковата молба, не е необходимо да се обсъжда дали предходното уведомяване от частния съдебен изпълнител е законосъобразно/3 и 4 въпрос на касатора/. Дали ответникът е потребител и как следва да се тълкуват клаузите на договора по благоприятен за него начин би имало значение, ако съществуват неравноправни клаузи в договора за кредит. Наличието на такива клаузи нито се твърди, нито се установява по делото/ 7 въпрос на касатора/. Съдържанието на чл. 9а и чл. 9б от договора по категоричен и недвусмислен начин сочи, че ответникът е съдлъжник, а не поръчител, затова шестият въпрос на касатора също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. От клаузите на чл. 2 и чл. 3 от договора е видно, че не се касае за банков кредит, който се погасява посредством периодични вноски. Правото на длъжника по чл. 2, ал. 3 частично да погасява кредита не е равнозначно на задължение за плащане посредством периодични вноски. Ето защо се касае за задължение за връщане на цялата сума след изтичане на 120 месечния срок, поради което разрешенията на първия и втория въпрос, касаещи периодични вземания и погасяването им по давност, също нямат отношение към спора.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора „М. Б“ ЕАД дължи на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК отм. 59, 67 лв. възнаграждение на особения представител на касатора адвокат М. С.-САК/т. 6 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. На свой ред касаторът дължи на „М. Б“ ЕАД тази сума като разноски за касационното производство, както и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение, а на Върховния касационен съд-677, 75 лв. държавна такса.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Р. Б, Гражданска колегия, Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 303 от 30.03.2021 г., постановено по гр. д. № 3687 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, с която е отменено решение от 5.10.2020 г. по гр. д. № 5214 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, ГО, 3 състав и вместо него е постановено друго за осъждане на И. А. П. да заплати на „М. Б“ ЕАД сумата от 30 000 лв., представляваща непогасена главница по договор за банков кредит/овърдрафт/ № BL23738 от 24.09.2008 г., както и сумата от 3 887, 64 лв. законна лихва върху главницата за периода от 15.04.2016 г. до 3.08.2016 г.

ОСЪЖДА „М. Б“ ЕАД да заплати на адвокат М. С. възнаграждение в качеството и на особен представител в размер на 1159, 67/хиляда сто петдесет и девет лева и шестдесет и седем стотинки/ лв.

ОСЪЖДА И. А. П.-[ЕГН], да заплати на „М. Б“ ЕАД 1 159, 67/хиляда сто петдесет и девет лева и шестдесет и седем стотинки/ лв. разноски за касационното производство и 150/сто и петдесет/ лв. юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА И. А. П.-[ЕГН], да заплати 677, 75 лв. държавна такса по сметката на ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: