Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на С. С. В., Ц. П. В. и [фирма] /н/ срещу решение № 73/28.07.2017г. по в. т.д. № 150/2017г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 480/29.11.2016 г. по т. д. № 477/2014г. на БОС за признаване за установено, че С. С. В. и Ц. П. В. дължат солидарно /при условията на солидарност и със [фирма]/ на [фирма] сумата от 100 000 евро неизплатена главница; сумата от 668, 06 евро възнаградителна лихва за периода 25.09.201 Зг.-07.10.203г.; 7216, 42 евро възнаградителна лихва за просрочена лихва за периода 25.04.201 Зг.-07.10.201 Зг., дължими по договор за кредит № 0463.1010/11.11.201 Ог., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 08.10.201 Зг. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК.

Касаторите поддържат, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторите са депозирали и искане за отправяне на преюдициално запитване до С..

В писмения си отговор ответникът по касацията [фирма] оспорва основателността на касационните жалби и изпълнението на основанията за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнагражедние.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба на [фирма] /н/ е недопустима. Видно от книжата по т. д. № т. д. № 477/2014г. на БОС дружеството е подало въззивна жалба, която е била върната обратно с влязло в сила определение № 1011/30.03.2014г. Срещу последното не е била подадена частна жалба. Следователно първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на посоченото лице като този факт не се променя от призоваването му за съдебно заседание пред въззивния съд и изпращане на копие от въззивното решение. Видно и от самото въззивно решение изрично БАС е приел, че е сезиран с въззивни жалби само от физическите лица С. В. и Ц. В., по които и се е произнесъл. Следователно [фирма] /н/ няма право на касационна жалба и последната следва да се остави без разглеждане.

Касационните жалби на С. В. и Ц. В. са редовни - подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, БАС е приел, че между банката и [фирма] като кредитополучател и касаторите като съдлъжници е сключен процесният договор за банков кредит, по силата на който О. е получило сума в размер на 100 000 евро с крайна датата на издължаване 25.11.2013г. Изрично в договора е посочено, че физическите лица се задължават като съдлъжници, които отговарят спрямо кредитора в пълен обем и солидарно при условията на чл. 121-127 ЗЗД за задълженията на кредитополучателя. Според решаващия състав така обективираната воля изключва основателността на довода на касаторите, че се касае до договор за поръчителство и спрямо поръчителите следва да се приложи чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Не е било споделено и възражението на съдлъжниците, че за тях не са се породили задължения, тъй като към датата на сключване на договора за кредит не е бил възникнал дългът и за кредитополучателя. Въззивният съд се е позовал на консесуалния характер на договора за банков кредит по чл. 430 ТЗ, за разлика от реалния договор за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД. БАС е намерил, че физическите лица - съдлъжници по договор за банков кредит, са в тесни професионални/функционални връзки с дружеството-кредитополучател като Ц. В. е управител на дружеството, а С. В. - съдружник с мажоритарен дял. След като кредитът е отпуснат във връзка с упражняваната от О. търговска дейност, то е направен цялостен извод, че посочените физически лица не могат да се позоват на неравноправност на клаузи от договора за кредит, тъй като не притежават качеството потребители. Поради което не е била извършена проверка на клаузите на договора за кредит за неравноправен характер по смисъла на чл. 143 З. на същите. Според заключението на вещото лице последното частично плащане е от 18.06.201 Зг., поради което е налице неизпълнение на задължението в цялост. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е настъпила крайната дата за издължаване на кредита и всички вземания са станали изискуеми.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване до С., както и за допускане на касационно обжалване.

В искането за отправяне на преюдициално запитване касаторите поставят на основание чл. 267, пар.З от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) следните въпроси: 1/ Съгласно въведената с чл. 8 от Директива на Съвета от 5 април 1993г. защитата на потребителите, относно неравноправни клаузи в потребителски договори система за защита на потребителя, Директива на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, Директива на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/Е. на Съвета, Директиви 97/8/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и Съвета, и Регламент -ЕО№ № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета, Член 32 от Директива 2011/83, представляващ член 8а в Директива 93/13, която налага на държавите членки задължението да информират Комисията за приемането на специални национални разпоредби в определени области, по-специално с оглед на разширяване на обхвата на контрола на съдържанието съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13, както и въвеждане на списъци на договорни клаузи, които да се считат неравноправни, допуска ли се националното законодателство да отказва такава защита на физическо лице, което е поръчител или солидарен длъжник по договор за кредит усвоен от фирма?; 21 Ще бъде ли това лице потребител в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им, в случаите когато той е физическо лице поръчител или солидърен длъжник?; З/Допустимо ли е физически лица - солидарни длъжници или поръчители да заплащат и едностранно определените от банката лихви в следните случаи: 3.1. Допустима ли е клауза като чл. 3.1.4. от сключения между процесиите страни Договор за кредит, с която банката е предвидила възможност по всяко време и по своя свободна преценка да променя договорената лихва по Кредитен лимит А и Кредитен лимит Б, ако преобладаващите пазарни условия налагат това или ако банката реши, че финансовото състояние на кредитополучателя се влошава, неравноправна ли е тази клауза спрямо касаторите като физически лица? ; 3.2. Неравноправна клауза ли е тази, с която е уговорен размерът на наказателна лихва, който е формиран като сбор от възнаградителна лихва плюс 10 пункта годишно или последната надхвърля 20 пункта годишно, което е двойно повече в сравнение със законната лихва?; 3.3. Неравноправни клаузи ли се явяват клаузите на чл. 1 от Анекс № 3/28.05.2010г., Анекс № 4/ 30.09.2010г. и Анекс № 5/ 28.10.2010г., с които се разрешава еднократно усвояване на сума за погасяване на просрочени задължения по кредитен лимит Б и кредитен лимит А? Представлява ли заобикаляне на закона от банките, когато спрямо физически лица капитализират главницата чрез прибавяне към същата на вече изтекли лихви?; 3.4. Представляват ли тези клаузи уговорки във вреда на касаторите и отговарят ли те на изискването за добросъвестност, водят ли до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя в смисъла на неравноправни клаузи?; 3.5. Съобразно разпоредбата на член 5, параграф 2 от Директивата за нелоялни търговски практики, ако дадена търговска практика е нелоялна, разполагат ли националните съдилища с правомощия да постановяват съдебни забрани на нелоялни търговски практики, предоставяне на временна правна защита и разпореждане на мерки за отстраняване на последиците от този род търговски практики?

Първите два въпроса могат да се обединят и се свеждат до проблема дали физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит. Отговорът на този въпрос произтича ясно и недвусмислено от предишни решения на Съда на Европейските общности във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. б от Директива 93/13. В постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 38/23.06.2017г. по т. д. № 2754/2015г. на ВКС, I т. о. и Решение № 84/20.07.2017г. по т. д. № 1934/2015г. на ВКС, I т. о. е обобщена практиката на С.. В тях се застъпва, че разпоредбата дефинира понятието „потребител като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в пар. 13 от ДР на З.. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В т. 39 на решение по дело С-348/14 на С. е прието, че в определението за потребител по член 2, б. б от Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съобразно решение по дело С-110/14 на С., понятието „потребител е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Посочено е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед установяване на качеството на „потребител на страната по него /т. 22-т. 23/. Затова, когато поради интереси, извън рамките на адвокатската си дейност, адвокат сключи с физическо или юридическо лице договор, който няма отношение към дейността на кантората му и не е свързан с упражняването на адвокатската му професия, спрямо това лице адвокатът с оглед преговорните си възможности е в положението на по-слаба страна, която е принудена да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Притежаваните от адвокатите висока степен на техническа компетентност не означава, че те не могат да бъдат по-слаба страна спрямо продавач или доставчик, тъй като въведената с Директива 93/13 система на защита се основава, не само на степента на информираност на потребителя, но и на възможностите му да преговаря за условия, които са предварително установени от продавача или доставчика и върху съдържанието на които не може да повлияе. В диспозитива на решението е постановено, че чл. 2, б. б от Директива № 93/13 Е. на Съюза от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот. В определение, постановено по чл. 99 от процесуалния правилник на С. /в хипотеза, при която преюдициалният въпрос не оставя място за разумно съмнение/ по дело С-74/15 на С. е прието, че чл. 1, пар. 1 и чл. 2, б. б от Директива 93/1 З/Е. на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че директивата може да се прилага към договор за обезпечение на недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице и кредитна институция за гарантиране на задълженията, които има търговското дружество към тази институция по силата на договор за кредит, когато това физическо лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество с посоченото дружество. Разяснено е в т. 21-т. 23, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните по договора - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието потребител по смисъла на пар. 2, б..б от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т. 27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т. 28/. В случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/. Същото разрешение е дадено в решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл. 15, пар. 1 от Регламент №44/2001 г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В него е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителствува по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит.

Следователно не е изпълнено условието по чл. 629, ал.З ГПК и настоящата инстанция не следва да отправя преюдициално запитване по първите два въпроса.

Въпроси под номер 3 въобще не попадат в предмета на произнасяне на въззивния съд и не се явяват пряко обуславящ преценката на съда по конкретния спор - чл. 628 ГПК ( чл. 267 ал.З вр. ал. 2 ДФЕС), поради което за

ВКС не съществува задължението да отправи преюдициално запитване по тези въпроси - С-283/81 CILFIT and Lanificio di Gavardo S. v M. of Health.

По тези съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до С. е неоснователно и следва да се остави без уважение.

В изложението към касационните жалби по чл. 284, ап.З, т. 1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: „ 1/ Настъпва ли предсрочна изискуемост на вземането преди настъпването на крайната дата за погасяване на дълга, без да е налице надлежно уведомяване от кредитора, затова че е направил вземането предсрочно изискуемо? Има ли задължение кредитополучателят да уведоми поръчителите или солидарните длъжници за това, че е направил кредита изцяло изискуем за остатъка от дълга в хипотезата на чл. 422 ГПК в случаите, когато не е настъпил крайният срок за погасяване на дълга? ; 21 Може ли да се встъпи в дълг едновременно с неговото възникване или встъпването в дълг предполага валидно възникнало и вече съществуващо задължение?; З/Допустима ли е промяна от страна на банката на лихвен процент при непредвидени в договора за кредит основания и е ли такава клауза нищожна като неправноправна на основания, визирани в чл. 143 З.? Какъв е критерият за формулиране на непредвидени в договора основания за увеличаване на лихвения процент? В кои случаи може да се приложи изключението на чл. 144, ал. 2 З.? Допустима ли е клауза, с която се дава възможност на едната страна-банка да увеличава цената на лихвения процент, без другата страна да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и е ли такава клауза нищожна като неправноправна на осн. чл. 143 З.?

Въведени са допълнителни основания за селектиране на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 1-т.З ГПК. По първи въпрос се твърди противоречие между обжалваното решение и съдебната практика, обективирана в т. 18 от TP №4/201 Зг. на ОСГТК на ВКС, Решение № 139/05.11.2014г. по т. д. № 57/2012г. на ВКС, I т. о., Решение № 207/22.06.2015г. по т. д. № 3780/2013г. на ВКС, II т. о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр. д. № 60208/2016г. на ВКС, II г. о., както и с практиката на останалите съдилища: Решение № 133/30.04.2015г. по в. т.д. № 161/2015г. на ВнАС, Решение № 132/25.05.2016г. по в. т.д. № 109/2016г. на ВнАС. По втори въпрос касаторите се позовават на противоречие с практиката на съдилищата, а именно с: Решение № 1309/28.07.2015г. по гр. д. № 362/2015г. на РС-Бургас, Решение № 76/20.04.2012г. по т. д. № 134/2011 г. на ОС-Пазарджик, Решение № 3185 по гр. д. № 20131200100536/2015г. на ОС-Благоевград. По третата група въпроси се сочи противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г. о.,Решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, II т. о. и др.

Настоящият състав на ВКС намира, че нито един от формулираните правни въпроси не покрива изискванията към общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията, дадени в TP № 1/19.02.20 Юг. по тьлк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събрани по делото доказателства. Първата група въпроси касаят проблема за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договор за кредит, който не е бил разглеждан от въззивния съд. В конкретния казус БАС е приел, че е налице изискуемост на вземанията, поради настъпил краен срок за плащане, а не поради хипотеза на предсрочна изискуемост.

По отношение на втори въпрос съдът е приел, че задължението на кредитополучателя е възникнало със сключване на договора, поради което то е съществувало към момента на подписване на договора и от страна на съдлъжниците-физически лица. Следователно обуславящият изхода от спора извод не е в противоречие с изложения от касатора довод, че встъпване в дълг може да има само при вече съществуващо задължение за кредитополучателя. Във фазата по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да извършва проверка на оплакванията в касационната жалба по чл. 281, т.З ГПК дали към така посочения момент е било възникнало задължение за първоначалния длъжник, предвид уговорени допълнителни предпоставки в договор за кредит от 04.04.2008г. / а не в процесния от 11.11.20 Юг./ и дали с оглед тълкуване на обективираната воля на страните по процесния договор за банков кредит касаторите са се задължили в качеството си на поръчители. Дейността по селектиране на касационната жалба се различава от същинската проверка на ВКС относно правилността на въззивното решение като не се допуска обсъждане на конкретни доказателства по делото и установените въз основа на тях факти.

Третата група въпроси насочват към проблематиката на неравноправните клаузи в договорите, сключени с потребители, но в конкретния казус изрично БАС е приел, че касаторите не притежават това качество, не могат да се позовават на защита по чл. 146 вр. чл. 143 З. и не е обсъждал приложението на последните. Така както са формулирани въпросите не касаят изводите на въззивната инстанция относно липсата на качество „потребител за съдлъжниците-физически лица, който единствено се явява обуславящ за правния резултат от спора. Поради което и тези въпроси не изпълняват изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Горното обуславя извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение на БАС.

Поради изложеното, състав на Първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] /н/ срещу решение № 73/28.07.2017г. по в. т.д. № 150/2017г. на Бургаски апелативен съд.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на С. С. В. и Ц. П. В. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 73/28.07.2017г. по в. т.д. № 150/2017г. на Бургаски апелативен съд по касационните жалби на С. С. В. и Ц. П. В..

ОСЪЖДА С. С. В. и Ц. П. В. да заплатят на [фирма] сумата от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК.

Определението може да се обжалва само в частта по отношение на [фирма] /н/ с частната жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.