№ 294

гр. София, 14.04.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4432/2021 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца В. В. Г. чрез адв. М. и на ответника „Покрития“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. С. против решение № 264618/09.07.2021 г. по гр. д. № 5166/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Д въззивен състав.

От ответниците В. В. Г. чрез адв. М. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна. Ответното търговско дружество не е подало отговор и не е взело становище по касационната жалба на ищеца.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 268620/07.11.2020 г. по гр. д. № 28622/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 53 състав в частите, с които са отхвърлени предявените от В. В. Г. против „Покрития“ ООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, а именно : 1/ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на ищеца със заповед № 002/16.04.2018 г. на управителя на търговското дружество, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; 2/ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „търговски директор“ при ответника и 3/ за заплащане на сумата от 9 000 лв., представляваща обезщетение за оставане на ищеца без работа вследствие незаконното уволнение за периода от 17.04.2018 г. до 17.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащането, вкл. в частта на възложените в тежест на последния разноски за първоинстанционното производство (по касационната жалба на ищеца), а също и в частта, с която е отхвърлен предявения от ответното дружество – работодател насрещен иск срещу ищеца Г. за заплащане на сумата от 9 638. 59 лв. - причинени липси на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ (по касационната жалба на ответника).

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение с източник трудов договор № 3/10.02.2016 г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „търговски директор“. Длъжностната му характеристика е връчена на датата на сключване на трудовия договор между страните - 10.02.2016 г. Съгласно там разписаните трудови функции ищецът е имал задължения за контрол и съхранение на имущество, за контрол и ръководство при осъществяването на директни продажби на стоки, изготвянето на оферти към клиентите и други, ръководил е екип от търговски представители, провеждал е регулярни срещи с тях. Изтъкнато е, че естеството на трудовата дейност на ищеца е свързано с вземане на решения, касаещи дружеството, работа с клиенти и с документи, обхващащи цялата дейност, т. е. касае се за ръководен кадър в предприятието на ответника (натоварен с ръководни функции). Предвид данните, изнесени от назначеното по делото вещо лице е прието, че трудовата функция на ищеца е била свързана със събирането, съхраняването, разходването и отчитането на парични и материалните ценности на ответното дружество, т. е. било му е поверено конкретно имущество, доколкото е единствен служител в дружеството за периода от назначаването си на 11.02.2016 г. до 31.08.2017 г. Обоснован е извод, че така ищецът фактически е бил натоварен да извършва освен друга и отчетническа дейност. Установено е, че със заповед № 002/16.04.2018 г. на управителя на ответното дружество на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратен трудовият му договор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Вменено му е извършването на нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8 и т. 9 КТ - злоупотреба с доверието на работодателя, както и увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства. Мотивирани са съображения, че оспореното потестативно право на работодателя да прекрати трудовоправната връзка с ищеца на посоченото основание е съществувало и надлежно упражнено. В тази връзка е прието, че заповедта за дисциплинарно уволнение е издадена в съответствие с чл. 195, ал. 1 КТ (мотивирана е и съдържа необходимите реквизити по индивидуализиране на нарушението и неговия автор, както и на наказанието и неговото основание), при спазване изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ (за процесните нарушения на трудовата дисциплина във връзка с констативен протокол от 04.04.2018 г. са поискани и депозирани обяснения от ищеца преди налагане на дисциплинарното наказание), последното е наложено в срока по чл. 194, ал. 1 КТ (в законоустановения двумесечен срок от откриване на нарушението), както и че работникът е извършил дисциплинарни простъпки, за които е привлечен да отговаря по дисциплинарен ред (с изключение на първото визирано в уволнителната заповед нарушение на трудовата дисциплина – за липси на стоково-материални ценности, което е прието за недоказано с мотив, че актът за резултатите от инвентаризационната проверка не е годно доказателство за установяване на факта на липсите, след като не е подписан от ищеца като материалноотговорно лице и от съставителя). Развити са доводи, че работодателят е провел доказване на останалите нарушения на трудовата дисциплина, за които ищецът е привлечен да отговоря дисциплинарно: за неправилно и некоректно водене на пътните листа на служебния автомобил на дружеството - „Д. Л. с ДК [рег. номер на МПС] , което е задължение на ищеца - констатирано е несъответствие в дати и маршрути с издадени заповеди за ползване на отпуск и заповеди за командировки, както и неправилно изчисляване на краен и начален километраж и за издадени през м. декември 2016 г. на един от основните клиенти на ответника - „Ф. Лазер“ ЕООД фактури за един и същи артикул два пъти. Така е обоснован извод за спазване от субекта на дисциплинарната власт на критериите по чл. 189 КТ при определяне на наказанието (за допуснати системни нарушения на трудовата дисциплина и за злоупотреба с доверието на работодателя), а твърдението на ищеца в противната насока (опорочаващо потестативното право на работодателя на едностранно прекратяване на трудовия договор поради дисциплинарно уволнение) е намерено за неоснователно. По тези аргументи искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е отхвърлен, както и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, последният вр. чл. 225, ал. 1 КТ, поради акцесорността им спрямо главния иск. По предявения насрещен иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ втората съдебна инстанция е посочила, че разпоредбата урежда един специфичен за отчетническата дейност състав на увреждане - липса на парични или материални ценности, довели до недостиг в имуществото на работодателя с неустановен произход, с което е причинена вреда на работодателя, поради проявена небрежност (вина) на отчетника. Според съда елементи от разглеждания фактически състав са : 1. наличие на трудоводоговорни отношения с ответника към момента на установяване на липсите; 2. възложени на ответника отчетнически функции и 3. установени по предвидения в Закона за счетоводството и др. нормативни документи липси на стоково-материални ценности. Изтъкнато е, че за успешното провеждане на горния иск в тежест на работодателя - ищец в производството е да установи наличието на липса, констатирана по съответния ред когато работника, респ. служителя е изпълнявал отчетнически функции, а в тежест на работника, респ. служителя (МОЛ) е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина. Направен е извод, че работодателят – ищец по насрещния иск, чиято е доказателствената тежест не е установил в хода на съдебното дирене по делото липси на стоково-материални ценности, поради което искът по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ е също отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец поставя въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди също, че са налице предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му от тази страна част.

Формулираните въпроси са следните:

1. „Извършени ли са нарушенията на трудовата дисциплина, които са посочени в уволнителната заповед?“;

2. „Налице ли е виновно неизпълнение на трудовите задължения от работника или не е налице такова, правилно ли са приложени критериите за определяне на наказанието, издадената от работодателя уволнителна заповед мотивирана ли е с оглед изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ?“;

3. „Липсата на вътрешна разработена процедура или ред и изисквания при работодателя за оформяне на пътните листа в предприятието му ангажират ли отговорността на работника при нарушения, свързани с оформянето на тези пътни листове и това не е са ли задължения на управителя на дружеството – работодател по търговска регистрация, вкл. и при контрола върху попълваните пътни листове?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС с оглед правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС;

4. „Следва ли при преценката по чл. 189 КТ за съответствието между дисциплинарното нарушение и дисциплинарното наказание да се съобрази характера на заеманата длъжност и как се отразява нарушението върху цялостната дейност на работодателя?“.

По последния въпрос се поддържа отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 163/13.06.2012 г. по гр. д. № 564/2011 г. и решение № 75/10.06.2015 г. по гр. д. № 5735/2014 г., и двете по описа на IV г. о., както и решение № 299/09.04.2020 г. по гр. д. № 1503/2019 г. на III г. о.

5. „Налице ли са системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ и/или злоупотреба с доверието на работодателя съгласно чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ в контекста на обстоятелствата и доказаните факти по делото за отсъствие на създадена вътрешна организация в предприятието на ответника и утвърдени правила и ред за съставяне на пътни листове, за водене и издаване на фактури към контрагенти?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от ВКС;

6. „Налице ли е системност на нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ с оглед възложените трудови функции и задължения по трудовия договор на работника, осъществен ли е фактическия състав на тази разпоредба, съответно налице ли е тежест на нарушението по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, която произтича от повтаряемостта на нарушенията, след като съставянето на пътните листове при ползване на служебния автомобил не е вменено изрично в задължение на работника?“;

7. „Как се осъществява преценката на работодателя при извършване на три и повече дисциплинарни нарушения за съответен период от време да наложи най – тежкото дисциплинарно наказание, независимо от относителната тежест на всяко едно от нарушенията?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд;

8. При системност на нарушения и/или злоупотреба с доверието на работодателя трябва ли съдът да вземе предвид както настъпилите, така и потенциалните вреди за работодателя от извършените нарушения на трудовата дисциплина, доколкото в случая както при съставянето на пътните листа, така и при издадената повторно фактура към контрагента „Ф. Лазер“ ЕООД реална вреда няма?“.

9. „Наложеното наказание съответства ли на твърдяното нарушение, съответно законосъобразно ли е приложена разпоредбата на чл. 189 КТ и там установените критерии?“

Тук се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 112/07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. и решение № 227/29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г., и двете по описа на III г. о., както и с решение № 75/10.06.2015 г. по гр. д. № 5735/2014 г. на IV г. о.

10. „При приложение на чл. 189, ал. 1 КТ преценката на тежестта на нарушенията следва ли да основава на всички обстоятелства, при които те са извършени, в т. ч. характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените трудови задължения, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение?“.

Страната поддържа, че по последния въпрос е налице отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 17/30.01.2019 г. по гр. д. № 2293/2018г. на IV г. о. и решение № 187/16.01.2019г. по гр. д. № 4585/2017г. на III г. о.

11. „Кога нарушението се счита открито по смисъла на чл. 194, ал. 1 КТ?

Тук се твърди противоречие с решение № 256/18.05.2012 г. по гр. д. № 1036/2011 г. на ВКС, IV г. о.

12. „Прекратил ли е работника трудовото правоотношение преди връчване на уволнителната заповед за налагане на най - тежкото дисциплинарно наказание и наложеното след този момент дисциплинарно уволнение законосъобразно ли е извършено?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от състава на ВКС.

По този въпрос се сочи отклонение с решение № 34/03.04.2017 г. по гр. д. № 3010/2016 г. на ВКС, III г. о.

13. „При съдебен контрол за законност на дисциплинарно уволнение по повод на предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът длъжен ли е да извърши преценка на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя съгласно чл. 189, ал. 1 КТ?“

Според страната по това питане въззивното решение в обжалваната му част противоречи на решение № 236/19.09.2012 г. по гр. д. № 34/2012 г. и решение № 461/17.06.2010 г. по гр. д. № 626/2009 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС.

14. „Налице ли е успешно проведено пълно и главно доказване на законосъобразността на уволнението с оглед сочените в уволнителната заповед основания за това? Следва ли при трудов спор работодателят в съответствие с разпределението на доказателствената тежест да докаже извършването от наказания служител на всички изброени в заповедта за дисциплинарно наказание нарушения и ако работодателят не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства може ли съдът да приеме тази заповед за законосъобразна?“

По този въпрос се поддържа отклонение с решение № 48/14.05.2012 г. по гр. д. № 447/2011 г. на ВКС, IV г. о.

15. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и на оплакванията във въззивната жалба в пределите на проверката по чл. 269 ГПК и естеството на дейността му като решаваща – т. е. в качеството му на инстанция по съществото на спора като извежда свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи по предмета на делото?“.

Тук се сочи противоречие с решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. и решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС.

Касаторът – ищец излага доводи, че „въпросите по – горе са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като решаването им изисква тълкуване на закона съобразно конкретните факти по делото и ще допринесе за осъвременяване на съдебната практика с оглед изменения в обществените условия, а така също и ще спомогне за нейното уеднаквяване“.

Касационният жалбоподател – ответник поставя в изложението към касационната си жалба два въпроса:

1. „Съществува ли императивна норма в КТ липсите по чл. 207, ал. 1, т. 2 да бъдат установени само с инвентаризация, извършена по реда на Закона за счетоводството?“ и

2. „Възможно ли е липси да бъдат установявани със счетоводни записи, инвентаризационни протоколи създадени от счетоводителя на дружеството и управителя му, съдебна експертиза и изявления на ответната страна?“.

По горните питания е обосновано приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като страната се позовава на практика на ВКС, която прилага: решение № 29/30.03.2016 г. по гр. д. № 3440/2015 г., решение № 215/26.05.2015 г. по гр. д. № 234/2015 г., решение № 247/30.06.2015 г. по гр. д. № 970/2015 г., всичките по описа на IV г. о. на ВКС и решение № 58/23.03.2016 г. по гр. д. № 3666/2015 г. на III г. о.

Касационното обжалване на въззивните решения се извършва при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като в първият случай селектирането на жалбата е предпоставено от формулиран правен въпрос с предвидено в процесуалния закон значение. Този въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело (така указанията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Той формира общо основание за допускане на касационно обжалване за разлика от въпросите за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Наред с очертаната му характеристика повдигнатият от страната въпрос следва да е разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК); да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК); да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Така въпросът удовлетворява изискването за обща и допълнителна предпоставка на посочените селективни основания. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да изведе този въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Въпросът не може да се извлича и от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт, както и мотивите в съобразителната част към тях.

С оглед на изложеното, касационен контрол не следва да се допуска и по двете касационни жалби.

По касационната жалба на ищеца.

Преобладаващата част от формулираните от страната въпроси (с изключение на четвърти, десети, единадесети, тринадесети и петнадесети) не са релевантни и не обуславят изхода на делото. Те съставляват питания по правилността на въззивното решение и изразяват несъгласието на касатора с изводите на съда за неоснователност на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ (законосъобразността на последните не е предмет на преценка за достъпа до касация), респ. свързани са с обсъждане на доказателства, което ги лишава от характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите проявяват своята меродавност в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което обаче се развива едва след допуснат касационен контрол. В контекста на дванадесетия въпрос пък липсват изложени мотиви и правни разрешения от въззивния съд – той не е разглеждал хипотезата, при която преди датата на дисциплинарното уволнение трудовото правоотношение е било прекратено едностранно от работника. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение (т. е. общо основание) само по себе си има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Останалите въпроси, поставени от касатора – ищец (визирани в изложението по – горе) относно критериите за определяне на дисциплинарното наказание съгласно чл. 189, ал. 1 КТ и сроковете за налагане на дисциплинарни наказания по чл. 194, ал. 1 КТ, в частност на този, свързан с „откриване на нарушението“ са обусловили правната воля на въззивния съд, обективирана в решението му и осъществяват общо основание за селектиране на касационната жалба. Същите обаче не реализират допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява соченото отклонение с практиката на ВКС, която се сочи и прилага. Въззивният съд е съобразил трайната съдебна практика на ВКС по приложение на чл. 189, ал. 1 КТ относно критериите при определяне на дисциплинарното наказание - че тежестта на нарушението се определя с оглед характера на изпълняваната работа, с оглед естеството на възложените трудови функции и доколкото те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Прието е, че в случая се касае за системни нарушения на трудовата дисциплина и за злоупотреба с доверието на работодателя от лице, заемащо длъжността „търговски директор“ на предприятие, поради което е изведена преценката за изпълнение на законовите изисквания по чл. 189, ал. 1 КТ (дали тази преценка е законосъобразна е въпрос извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК). Аналогични съображения следва да се изложат и по питането относно срока по чл. 194, ал. 1 КТ и в частност момента, от когато се счита, че е открито нарушението. В обжалваното решение са съобразени данните за датата на узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушенията на трудовата дисциплина в индивидуализиращите им признаци и е прието, че наказанието е наложено в двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ. Така постановено решението в атакуваната му част се явява в съответствие с последователната съдебна практика на ВКС по приложение на визираната разпоредба, вкл. и сочената от страната.

Последното поставено питане е принципно относимо към дейността на въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор. Макар да осъществява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, петнадесетият въпрос не удовлетворява допълнителната предпоставка на заявеното основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС, на която ищецът като жалбоподател се позовава. По въпроса е налице задължителна за съобразяване от съдилищата практика – ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т. 19, чиито разрешения са доразвити с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Така според нея във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд и изготвя собствени мотиви. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Обжалваното решение е съобразено с тази практика. То е постановено от въззивния съд след обсъждане на всички доказателства по делото, вкл. и заключение на вещо лице. Съдебният акт съдържа самостоятелни мотиви относно законосъобразността на проведеното дисциплинарно уволнение – изтъкнато е, че заповедта, с която е наложено е в съответствие с чл. 195, ал. 1 КТ (мотивирана е и съдържа необходимите реквизити по индивидуализиране на нарушението и неговия автор, както и на наказанието и неговото основание), в срока по чл. 194, ал. 1 КТ (в двумесечен срок от откриване на нарушението) и при спазване изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ (за процесните нарушения на трудовата дисциплина са поискани и депозирани обяснения от ищеца преди налагане на дисциплинарното наказание). Установено е също, че дисциплинарно санкционираното лице е извършило нарушения на трудовата дисциплина, за които е привлечено да отговаря (аргументирано е виждането, че са налице предпоставки за носене на дисциплинарна отговорност предвид данните за неправилно и некоректно попълнени пътни листа на служебния автомобил, засягащи системата на отчетност, както и издадена два пъти фактура към контрагент за един и същи артикул) и които с оглед на своя характер и времева продължителност обосновават налагане на дисциплинарно уволнение. Така е направен собствен решаващ извод, че предявеният иск за признаване на неговата незаконност и отмяната му, е неоснователен и същият е отхвърлен. Искането за достъп до касация по разглеждания процесуалноправен въпрос обосновано с твърдението, че втората инстанция е пропуснала да обсъди довода на ищеца, че е прекратил преди датата на налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ трудовото правоотношение с отправено писмено предизвестие до работодателя в хипотезата на чл. 326, ал. 1 КТ на датата 18.04.2018 г., не формира предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съображенията са, че това обстоятелство е ирелевантно за настоящия спор, доколкото въззивният съд е приел за валидно прекратяването на процесното трудово правоотношение поради наложено дисциплинарно уволнение на 16.04.2018 г. – т. е. в предходен момент спрямо сочената дата 18.04.2018 г., когато според твърденията на ищеца той е прекратил едностранно трудоводоговорната връзка на основание чл. 326, ал. 1 КТ с отправено писмено предизвестие до работодателя. Ето защо, дори и да беше обсъден този довод на ищеца това не би променило изхода на делото и постановения правен резултат.

Отсъстват предпоставки в приложно поле и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

На първо място, задължение на касатора е да формулира ясно и конкретно правния въпрос от значение за изхода на спора. Такъв (или такива), поставени за разглеждане на соченото селективно основание няма.

На второ място, страната не е изложила мотивирани аргументи в обосноваване наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (в двете му хипотези) съобразно тяхното съдържание, дадено с постановките по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Нещо повече, ако се поддържа искане за селекция на касационната жалба по въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се изтъкне, че това е недопустимо (да се отнесат едни и същи въпроси едновременно за разглеждане по т. 1 и т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК, които са самостоятелни фактически състави), а пък позоваването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същите тези въпроси.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните му от ищеца части – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касае се за самостоятелен фактически състав за допускане на касационен контрол, който се прилага при квалифицирани пороци на въззивния съдебен акт. За да е налице очевидна негова неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, на опитните и общоприложимите научни правила. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. Наред с изложеното, наличието на предпоставките от разглеждания фактически състав следва да бъде обосновано от страната, а не предполага служебното им установяване от съда. В случая подобна аргументация няма.

Налага се, че страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

По касационната жалба на ответника.

Първият повдигнат въпрос не обуславя изводите на въззивния съд по насрещния иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и не формира общо основание. В обжалваното решение не са излагани мотиви и не се съдържат правни разрешения в контекста на питането. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание да не се допуска касационен контрол без да се разглеждат допълнителните основания за това.

Вторият поставен въпрос също не удовлетворява общо основание за селектиране на касационната жалба. Той се поставя с оглед становище на касатора – ответник по правилността на въззивния съдебен акт в обжалваната част и изразява несъгласието му с изводите за недоказаност на претендираните липси на стоково–материални ценности. По естеството си този въпрос съставлява общо оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради необоснованост на съждението, че насрещният иск подлежи на отхвърляне при установените по делото данни за наличие на липси – събрани чрез писмени доказателства (счетоводни записи, инвентаризационни протоколи, създадени от работодателя) и съдебна експертиза. Този довод е от значение при разглеждане на касационната жалба по чл. 290 ГПК, което обаче изисква допускане на касационно обжалване в производство по чл. 288 ГПК. Липсата на поставен релевантен правен въпрос (общо основание) само по себе има за последица недопускане на касационен контрол.

Ето защо и по тази жалба не може да се осъществи достъп до касация.

В заключение, не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (по жалбите на насрещните страни), както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (по жалбата на ищеца), поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на спора разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са сторени.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, III г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264618/09.07.2021 г. по гр. д. № 5166/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Д въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: