Р Е Ш Е Н И Е

№ 393

София, 08 юли 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при секретар: Марияна Петрова

и в присъствието на прокурора Тома Комов

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 201/2024 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия В. Д. Д., чрез неговия защитник, срещу въззивно решение № 4/22.01.2024 г., постановено по ВНОХД № 489/2023 г. от Апелативен съд – Пловдив.

Касационната жалба на подсъдимия Д. се позовава на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като се претендира смекчаване на наложената му санкция лишаване от свобода при условията на чл. 55 от НК поради многобройни и изключителни смекчаващи обстоятелства. Поддържат се аргументи за наличието на съпричиняване на резултата от пострадалия Г. Г.. Отправените искания са за намаляване на наказанието до законоводопустимия минимум, приложение на чл. 66 от НК или налагане на наказание „пробация“.

Подсъдимият В. Д. Д. и неговият защитник, редовно призовани не вземат лично участие в касационното производство.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което счита, че решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Хасково с присъда № 32/05.10.2023 г., постановена по НОХД № 399/2023 г., признал подсъдимия В. Д. Д. за виновен в това, че на 29.05.2021 г., на третокласен път в землището на с. Великан, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „***“, модел „***“, без да има необходимата правоспособност за управление на МПС, нарушил чл. 21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Й. Г., като деянието е извършено в пияно състояние (концентрация на алкохол в кръвта 1,54 на хиляда), поради което и на основание чл. 343, ал.3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал.1 и при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия Д. с идентично оплакване за несправедливост на наложеното му наказание. С атакувания въззивен съдебен акт апелативният съд е потвърдил първоинстанционната присъда.

Касационната жалба е неоснователна.

Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. Следваната процедура обусловила редукция на наложената санкция от пет години лишаване от свобода до размер на три години и четири месеца.

Доводите, поддържани с жалбата в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, се свеждат до твърдения за наличието на съпричиняване на престъпния резултат от пострадалия Г. Г.. Според касатора това съпричиняване е проявено в две направления – първо, пострадалият е пътувал без поставен предпазен колан и второ, той е знаел за употребения от подсъдимия алкохол, но въпреки това се е качил в управлявания от него автомобил.

Идентични възражения са били поддържани и пред въззивния съд, като след проверка на тяхната основателност са отхвърлени с аргументирани съображения. В основата на съдебните разсъждения стои принципното разбиране, че за да е налице съпричиняване от страна на пострадалия е необходимо той също да е нарушил конкретно правило за движение, което нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Липсата на поставен обезопасителен колан от пострадалия пътник представлява нарушение на чл. 137а, ал.1 от ЗДП и принципно би могло да се обсъжда на плоскостта на съпричиняване на вредоносния резултат. Това е възможно, както правилно е отбелязал и въззивният съд, но само с оглед на конкретните обстоятелства и механизма на инкриминирания пътен инцидент и доколкото е установено, че бездействието на пострадалия се намира в пряка причинна връзка с този резултат. Във въззивното решение съдът е изложил подробни съображения, че в разглеждания случай установените по делото факти не дават основание за извод за наличие на такава връзка, обследвайки механизма на възникналото пътнотранспортно произшествие, причината за настъпването му, позовавайки се на експертните мнения по делото, които съображения не е необходимо да се повтарят. По-нататък неоснователно е и търсенето на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия поради това, че той се качил в автомобила, управляван от подсъдимия, знаейки за употребения от него алкохол. Трайна е съдебната практика, според която не следва да се третира като съпричиняване (принос) към резултата от деянието на подсъдимия обстоятелството, че пострадалият пътник се е съгласил да пътува в превозното средство, управлявано от водач, употребил алкохол. Това е така, тъй като пострадалият не е допуснал нарушение на правилата за движение и съответно не може да се приеме, че е съпричинил престъпния резултат.

Претенцията за установени многобройни и изключителни смекчаващи обстоятелства е твърде неконкретизирана, най-малкото защото освен вече коментираните обстоятелства, споменати в жалбата, не се посочват други облекчаващи фактори, които да бъдат обмисляни в контекста на предпоставките по чл. 55 от НК. Не са налице законовите условия за определяне на санкцията по правилата на посочената разпоредба. Смекчаващите обстоятелства, приети от съда - обясненията, които подсъдимият е дал в хода на предходната процесуална фаза, затрудненото материално положение и статутът му на неосъждано лице (доколкото наказването му по реда на чл. 78а от НК не се приема като осъждане), не са нито многобройни, нито разкриват изключителност, за да обусловят несъразмерност дори на най - лекото, предвидено в закона наказание. Въззивният съд не е подценил относителния им дял в комплекса от обстоятелства, определящи вида и размера на наказателната санкция, въпреки изразеното частично несъгласие относно дефинираните от първата инстанция положителни данни за личността на подсъдимия. При индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия няма как да бъдат игнорирани утежняващите фактори, които разкриват спецификите на конкретно инкриминираната проява, свързани с факта на осъществяването й при наличие на две квалифициращи обстоятелства, високата алкохолна концентрация в кръвта на подсъдимия, сериозното превишаване на скоростта над разрешената за пътния участък. Тези характеристики на деянието го очертават като тежко, като обрисуват в негативен план и личността на подсъдимия. Въззивният съд, макар и не с решаващо значение, е отразил и факта, че автомобилът е бил взет от подсъдимия за ползване, не само без съгласието на неговия собственик, но и при изричното му противопоставяне.

В крайна сметка, смекчаващите обстоятелства са били отчетени по най - благоприятен за подсъдимия начин при индивидуализация на санкцията и тя е съобразена с приетия от предходните инстанции техен превес. Поради това определеният съгласно чл. 54 от НК конкретен размер на наказанието лишаване от свобода -пет години, явяващ се под средния предвиден в чл. 343, ал.3, б. „б“ от НК, намален на основание чл. 58а, ал.1 от НК с една трета и окончателно фиксиран на три години и четири месеца е справедлив и съответства на действителната обществена опасност на деянието и дееца.

Срокът на лишаването от свобода изключва възможността за приложение на института на условното осъждане, поради което е безпредметно да се обсъжда претенцията на касатора за отлагане изпълнението на наказанието му на основание чл. 66, ал.1 от НК. Неудовлетворимо е и искането за определяне на „пробация“, защото дори и в хипотезата, очертана в чл. 55 от НК, налагане на такъв вид наказание би било в противоречие със закона, тъй като и преди изменението от 2023 г. нормата на чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК предвижда специален минимум – сравн. хипотезите по чл. 55, ал.1, т.1 и по т. 2, б. „б“ от НК.

Обобщено, не е налице очевидно несъответствие между наказанието, наложено на подсъдимия от една страна и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващи отговорността от друга. Санкцията не е явно несправедлива по смисъла на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК и не дава основания за нейната ревизия в желаната от жалбоподателя насока.

Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 4/22.01.2024 г., постановено по ВНОХД № 489/2023 г. от Апелативен съд –Пловдив.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.