Р Е Ш Е Н И Е

№ 248

Гр. София, 22 април 2024 год.В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ц.

ЧЛЕНОВЕ: Н. Г.

БОНКА ЯНКОВА

С участието на секретаря И. П. и в присъствието на прокурора К. И. разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 176/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на гражданския ищец Държавен фонд (ДФ) „Земеделие“ против присъда № 32/23. 11. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 1130/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).

Жалбата е насочена против отмяната на първоинстанционния съдебен акт в гражданско-осъдителната му част и произтеклото от тази отмяна отхвърляне на исковата претенция на касатора. Заявено е касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като се поддържа, че и когато оправдае подсъдимия съдът дължи произнасяне по гражданския иск и следва да извърши преценка дали деянието, макар да не осъществява състав на престъпление, не представлява деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. В писмено допълнение се сочи, че в мотивите на въззивната присъда не е даден отговор дали са налице предпоставките на цитираната разпоредба независимо от несъставомерността на деянието по чл. 248а, ал. 5 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и ал. 4 от НК. И в касационната жалба, и в допълнението към нея се съдържа искане съдебният акт да бъде изменен в гражданската му част като гражданският иск срещу подсъдимите бъде уважен в пълния му предявен размер.

В писмено възражение по чл. 351, ал. 4 от НПК подсъдимите И. Т. и Г. Л. оспорват касационната жалба и настояват присъдата да бъде оставена в сила в атакуваната част. Поддържат, че не са налице основания за ангажиране на гражданската им отговорност и излагат доводи, че земеделските земи, за които е поискана и предоставена субсидията, са регистрирани в системата ИСАК и са обработвани и поддържани съобразно изискванията; че не е установено застъпването им с блокове, обработвани от други лица, както и че не са декларирани земи извън онези, за които е сключен договор.

Гражданският ищец, редовно призован, не изпраща представител и не участва в съдебното заседание пред касационната инстанция.

Подс. И. Т. намира, че жалбата е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение.

Подс. Г. Л. счита, че с оглед приетото от апелативния съд относно несъставомерността на деянието исковата претенция на Държавен фонд „Земеделие“ е отхвърлена законосъобразно. Настоява въззивната присъда да бъде оставена в сила в обжалваната част.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна, тъй като долустоящата инстанция е дължала отговор дали деянието не представлява деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД независимо от оправдаването на подсъдимите.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 15/ 13. 12. 2022 год., постановена по н. о. х. д. № 116/2022 год., Окръжният съд – Монтана е признал подсъдимите И. К. Т. и Г. Д. Л. за виновни в това, че на неустановена дата в периода от 02. 06. 2016 год. до 15. 05. 2018 год. в [населено място], в съучастие помежду си, първият като извършител, а вторият като помагач представили пред ОС на ДФ „Земеделие“ Монтана неверни сведения, за да бъдат получени средства от фондовете на ЕС, предоставени на българската държава, както и средства, принадлежащи на българската държава, с които се съфинансират проекти, финансирани по тези фондове, като са получени средства от тези фондове в размер на 46 098,20 лева, поради което и на основание чл. 248а, ал. 5 вр. ал. 3 вр. ал. 2 вр. с ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 (за Т.) и чл. 20, ал. 4 (за Л.) и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК ги е осъдил на по една година лишаване от свобода.

На основание чл. 25 вр. чл. 23 от НК съдът е наложил на подс. Т. най-тежкото измежду наказанията, определени по настоящото дело и по н. о. х. д. № 687/21 год. по описа на Районен съд – Враца, а именно една година лишаване от свобода, а към наказанието на подс. Л. по настоящото дело е присъединил наказанието глоба в размер на 600 лв., наложено по н. о. х. д. № 364/21 год. по описа на Районен съд – Монтана.

На основание чл. 66, ал.1 от НК съдът е отложил изтърпяването на така определените наказания лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на ДФ „Земеделие“ сумата от 46 098,20 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29. 08. 2022 г. до окончателното изплащане.

Съдът е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски, както и държавната такса върху уважения граждански иск.

Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалби на подсъдимите и с присъда № 32/23. 11. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 1130/2023 год. по описа на САС, е отменен изцяло, като подсъдимите са оправдани по повдигнатото им обвинение и е отхвърлен предявеният граждански иск.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледана по същество, е неоснователна.

Преди всичко следва да се подчертае, че доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не се съдържат в касационната жалба. Такива са изложени едва в допълнението към нея и извън срока за обжалване на въззивната присъда по чл. 350, ал. 1 от НПК. В принципен план предвид обхвата и естеството на касационната проверка върховната инстанция по наказателни дела не дължи отговор на несвоевременно заявени оплаквания за наличие на едно или друго касационно основание, но доколкото в случая гражданският ищец поддържа, че е допуснато едно от абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3 от НПК, за което касационната инстанция следи и служебно, настоящият съдебен състав ще вземе отношение по него.

Внимателният прочит на въззивната присъда не води до претендирания от касатора извод за липса на мотиви относно неоснователността на гражданския иск. Въпреки че е бил словесно пестелив, апелативният съд е изложил достатъчно съображения (и като обем, и убедителност) в подкрепа на заключението си, че отсъстват предпоставките на чл. 45 от ЗЗД за ангажиране гражданската отговорност на подсъдимите. Това е сторено както при обсъждане на обективните и субективните признаци на състава на престъплението по чл. 248а, ал. 2 и сл. от НК, елемент от обективната страна на което са отпуснатите средства за подпомагане, явяващи се вреди по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, така и в нарочен раздел на мотивите, посветен на исковата претенция на ДФ „Земеделие“, в който акцент е поставен върху невъзможността в наказателния процес тя да бъде уважена на друго основание освен на деликтно такова. Аргументите му се основават на верен прочит на закона и на материалите по делото, поради което се споделят и от настоящия съдебен състав.

Контролираната инстанция законосъобразно е посочила на стр. 10 от мотивите, че макар одобреното от Областна дирекция „Земеделие“ споразумение за създаване или разпределение на масиви за ползване по чл. 37в от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) да представлява правно основание по смисъла на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), двете процедури – тази по чл. 37в от ЗСПЗЗ и тази по ЗПЗП имат самостоятелно съществуване и значение. Първата от тях е въведена в полза на всички земеделски стопани в съответното землище и е предназначена да осигури минимизиране на разходите за дейността им посредством окрупняване на обработваемите площи. Некоректните действия на подсъдимите в тази процедура биха могли да причинят вреди евентуално на собствениците на земеделски земи или на други арендатори, но в случая такива не са установени, а и да бяха причинени, ДФ „Земеделие“ не е активно легитимиран да ги претендира; това биха могли да сторят само реално увредените лица. Наред с това контролираната инстанция е съобразила безспорните доказателства, че дружествата, надлежно представлявани от подс. Т., са регистрирани като земеделски производители и по силата на извършеното със съгласието на собствениците им пренаемане тези фирми са имали правно основание да извършват съответната земеделска дейност върху блоковете, за които е предоставено финансовото подпомагане. Самите договори за пренаемане не попадат в хипотезите на 41, ал. 5 от ЗПЗП, защото земеделските земи, представляващи техен предмет, не са сред описаните в т. т. 1-3 имоти. Обработваните от дружествата на подс. Т. парцели са идентифицирани надлежно в системата ИСАК. Не е установено той да е претендирал подпомагане за земи, които не обработва фактически или които е завзел без съгласието на собствениците им и обработва без правно основание. Няма доказателства декларираните от фирмите на Т. имоти да се застъпват с такива, за които претенции за подпомагане са заявени от други земеделски производители. Не е без значение и обстоятелството, че земеделските блокове са били реално обработвани, ползвани по предназначение и поддържани по начина, поставен като условие за получаване на субсидията.

С оглед тези съображения, които се споделят и от касационната инстанция, въззивният съд законосъобразно е приел, че нарушенията, допуснати от подсъдимите при участието им в процедурата по чл. 37в от ЗСПЗЗ, не водят до липса на основание отпускане на финансова помощ по ЗПЗП и тъй като на ДФ „Земеделие“ не са причинени вреди от непозволено увреждане, не са налице предпоставките за ангажиране на гражданската отговорност на Т. и Л. по чл. 45 от ЗЗД.

В същото време в касационната жалба са изложени единствено общотеоретични постановки за това, че гражданската отговорност е функция от наказателната и съдът дължи произнасяне по гражданския иск и когато постанови оправдателна присъда. Не са посочени обаче конкретни аргументи в подкрепа на тезата за незаконосъобразно отхвърляне на исковата претенция, което препятства по-нататъшната касационна проверка.

С оглед изложеното и като не констатира да са допуснати нарушение на материалния закон или съществени нарушения на процесуалните правила, настоящият съдебен състав намери, че няма основание да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 или по чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 32/23. 11. 2023 год., постановена по в. н. о. х. д. № 1130/2023 год. по описа на Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.