Р Е Ш Е Н И Е

№ 239

гр. София, 18 април 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: Д. В.

СВЕТЛА БУКОВА

при секретаря Е. М. и в присъствието на прокурора Т. К. от Върховната прокуратура, като изслуша докладваното от съдия Д. В. наказателно дело № 65 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на адвокат Ю. Б. - служебен защитник на подсъдимия В. Г. А. срещу въззивна присъда № 158 от 13.10.2023 г., постановена по ВНОХД № 20231100603143 по описа за 2023 г. на СГС.

В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 НПК, като тези за допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието не са обвързани с подкрепящи ги конкретни данни. Основно се оспорва умисъла за извършване на деянието и отказа на съда да приеме, че то е малозначително и не представлява престъпление поради ниската себестойност на вещта, предмет на посегателството и факта, че деянието е останало във фазата на опита, като инкриминираната вещ е била незабавно доброволно предадена от подсъдимия, без опит да я задържи или укрие преди пристигане на полицейския екип, поради което и на основание чл.9, ал.2 от НК се претендира подсъдимият да бъде оправдан за престъплението, предмет на обвинението по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.18, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.“а“ и б.“б“ от НК.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият В. А. не се явява, нередовно призован. Делото се разгледа в негово отсъствие на основание чл.353, ал.3 от НПК поради неоткриването му на посочения и известен по делото адрес, както и неустановяването на последното му местоживеене въпреки изискване на съответните справки, включително от ГД“ИН“ при Министерство на правосъдието и ГД“ГП“ при Министерство на вътрешните работи. Служебният защитник адвокат Ю. Б. от САК се явява лично и поддържа касационната жалба и изложените в нея доводи, както и искането за оправдаване на подсъдимия.

Прокурорът от Върховна прокуратура дава становище, че жалбата е неоснователна, поради което предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила, тъй като независимо от ниската стойност на предмета на деянието, налице е висока степен на обществена опасност на деянието и личността на дееца поради наличието на двете хипотези на опасния рецидив по чл.29, ал.1, б.“а“ и б.“б“ от НК и липсата на поправителен ефект от ефективното изтърпяване на наказания за други тежки престъпления против собствеността.

Върховният касационен съд, след като се запозна с материалите по делото, обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда от 19.01.2023 год. по НОХД № 374 по описа за 2020 год. Софийският районен съд (СРС) е признал подсъдимия В. Г. А., [дата на раждане] за виновен в това, че на 09.11.2018 година, в гр. София, в магазин «Билла», находящ се на улица «Г.С. Р.», № 116, стопанисван от «Б. Б. ЕООД, ЕИК[ЕИК], направил опит да отнеме чужда движима вещ - един брой уиски, марка Johnie Wallker White, 0,7 л., на стойност 59,99 лева, от владението на М. Й. З. - заместник управител и материално отговорно лице в магазина, без нейно съгласие и с намерение противозаконно да го присвои, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини (подсъдимият В. Г. А. е бил задържан от Л. Е. М., охранител в магазина), като случаят е маловажен, поради което и на основание чл.194, ал.3, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК и чл.54 от НК му наложил наказание глоба в размер на триста лева и го оправдал по обвинението за престъпление по чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1, б.„а“ и б.„б“ от НК.

СРС се е произнесъл по разноските, като ги е възложил в тежест на подсъдимия.

По въззивен протест на прокурора (с искане за осъждане на подсъдимия за престъплението, за което бил оправдан от СРС) и въззивна жалба от служебния защитник (с искане за оправдаването му на поддържаното и пред ВКС основание във връзка с чл.9, ал.2 от НК) е постановена оспорената пред ВКС въззивна присъда, с която първоинстанционната присъда е отменена в оправдателната част, както и в частта, с която подсъдимият В. А. е признат за виновен в опит за кражба в маловажен случай по чл.194, ал.3, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК и вместо това е признат за виновен, че е извършил гореописания опит за кражба в немаловажен случай, в условията на опасен рецидив по чл.29, ал.1, б.“а“ и б.“б“ от НК, поради което и на основание чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл. 29, ал.1, б.„а“ и б.„б“ от НК и чл.54 от НК му наложил наказание две години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим на изтърпяване на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б” от ЗИНЗС и потвърдил присъдата на СРС в останалата част (относно деловодните разноски).

Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Релевираното оплакване наред с касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК за допуснати съществени процесуални нарушения следва да се разгледа приоритетно поради последиците от касационния контрол при евентуалната му основателност. Доколкото в касационната жалба и в съдебните прения пред настоящата инстанция служебният защитник – касационен жалбоподател не сочи конкретни съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същевременно не оспорва нито установената от двете предходни съдебни инстанции аналогична фактическа обстановка, нито доказателствената дейност на СГС при формиране на фактическите изводи във въззивната присъда, съгласно пределите на касационния контрол проверката на настоящата инстанция се свежда единствено до проверка дали не са налице съществени процесуални нарушения от категорията на т. нар. абсолютни, които винаги имат за последица отмяна на съдебния акт и връщане делото за ново разглеждане. При проверката в тази посока нарушения не бяха констатирани, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Въпреки провеждането на съдебното производство пред първата и въззивната инстанция по реда на задочното производство - в отсъствие на подсъдимия, правото му на защита е било охранено пълноценно, чрез участието на служебен професионален защитник – правоспособен адвокат. Въззивната присъда отговаря на изискванията за съдържание според предписаното в чл.339, ал.3, вр. чл.305 от НПК задължение за нейното мотивиране при непротиворечиви доказателствени материали относно основнорелевантния факт по отнемането на вещта, предопределили решаване на делото на база фактическата обстановка изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно възпроизведена в мотивите на първоинстанционната присъда, доколкото от началото на наказателното производство не съществува спор относно авторството на деянието, предмета на посегателство и стойността на инкриминираната вещ. Възражението в касационната жалба за липса на умисъл поради нетрезвото състояние, в което подсъдимият взел бутилката с уиски от щанда в магазина и поради заявлението му пред охранителя, че бил с придружител, който би трябвало да е платил вещта, е неоснователно, защото безспорно между страните въззивният съд е установил, че подсъдимият не просто е пренасял бутилката, а я е скрил във вътрешния джоб на якето си и тръгнал сам да излиза от обекта, преминавайки през касовите зони, без да я заплати, което недвусмислено обективира умисъл за противозаконното й присвояване (вж. стр.2 от мотивите към въззивната присъда). При така установените фактически положения и обремененото съдебно минало на дееца, за разлика от СРС, СГС е дал правилна правна квалификация на деянието по чл.196, ал.1, т.1, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.18, ал.1, във вр. с чл. 29, ал.1, б.„а“ и б.„б“ от НК, като е изложил изчерпателни и споделими мотиви защо не се съгласява с първоинстанционния съд, че деянието на подсъдимия представлява маловажен случай на опит за кражба по смисъла на чл.93, т.9 от НК т. е. е по-леко наказуемо и защо не е малозначително т. е. непрестъпно по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, както счита защитникът. В тази връзка въззивният съд правилно е съобразил, че ниската стойност на предмета на посегателството и прекъсване на престъпната дейност в стадия на опита, не са единственият критерий за преценката за маловажност на случая, която следва да държи сметка и за предходните осъждания на подсъдимия, особеностите на които самостоятелно изключват квалифициране на деянието като маловажен случай. Видно от приложената справка за съдимост подсъдимият е осъждан многократно за престъпления против собствеността, за голяма част от които вече е изтърпявал ефективни наказания лишаване от свобода. Поради това посочените в касационната жалба смекчаващи обстоятелства каквито са ниската стойност на отнетата вещ и самопризнанията на дееца, както и че се касае за опит, а не за довършена кражба, не са достатъчни да определят случая като такъв с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на кражби от този вид. Като е съобразил, че са налице всички основания по смисъла на т.2 от ППВС №2/1970г. и не е изтекъл петгодишният срок по чл.30, ал.1 от НК, правилно СГС е квалифицирал опита за кражба като извършен в условия на опасен рецидив, тъй като случаят е немаловажен с оглед личността на дееца преценена в контекста на осъжданията му за други опити за кражба в немаловажен случай с влезли в сила присъди, предпоставящи двете хипотези на това квалифициращо обстоятелство по смисъла на чл.29, ал.1, б. а“ и б.“б“ от НК.

Настоящият касационен състав счита, че в случая въззивният съд правилно е приел отсъствие на предпоставките за приложение на чл. 9, ал.2 от НК. Малозначителност на деянието е налице, когато то обективно не може да окаже отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че реално не ги застрашава. Анализирайки установените по делото данни, свързани с мястото и механизма на извършване на деянието, съдът законосъобразно е решил, че то разкрива достатъчна степен на обществена опасност, за да бъде прието за престъпно. Ниската стойност на предмета на престъплението и обстоятелството, че е останало недовършено (по независещи от подсъдимия причини) не са фактори, които да обосноват извод за несъществена степен на засягане на защитените обществени отношения, т. е за малозначителност по смисъла на чл. 9, ал.2 от НК. В рамките на възприетите фактически положения законът е приложен правилно, поради което няма основание да се уважи претенцията за оправдаването на подсъдимия. Правилно е приложен материалният закон, поради което не е налице и претендираното касационно основание по чл.348, ал.1,т.1 от НПК.

Липсва и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 НПК.

На подсъдимия А. е наложено наказание в установения от закона минимум от две години лишаване от свобода, като правилно изпълнението на наложеното наказание не е отложено поради липса на обективните предпоставки за условно осъждане по чл. 66, ал.1 НК. Въпреки превеса на смекчаващите отговорността обстоятелства, между които ниската стойност на предмета на посегателство като такова с решаващо значение за определяне на минимално предвиденото в закона наказание, очевидно е проявеното от СГС снизхождение към подсъдимия предвид предходните му двадесет осъждания за други умишлени престъпления от общ характер, извън други три, с които обвинението е обосновало правна квалификация на деянието по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.18, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.“а“ и б.“б“ от НК. Повечето от предходните осъждания на дееца са за тежки престъпления по смисъла на чл.93, т.7 от ДР на НК, включително за други посегателства срещу собствеността на различни граждани и юридически лица, в това число измами, грабежи и кражби, като част от последните са извършени също в условията на опасен рецидив, за които на подсъдимия са били наложени наказания лишаване от свобода с ефективно изтърпяване, но без поправителен и възпиращ ефект с оглед процесното (поредно) такова деяние. Важно е да се посочи, че за напълно аналогичен опит за кражба на бутилка алкохол и хранителни продукти от магазин „ЦБА“ в гр. Варна, също при условията на опасен рецидив, подсъдимият е изтърпял ефективно наказание шест месеца лишаване от свобода, определено по реда на чл.55 от НК и след по - малко от година и четири месеца е извършил настоящото деяние. Това потвърждава, че с предходните многобройни наказания лишаване от свобода за други престъпления против собствеността не са били постигнати целите на личната превенция по чл.36 от НК, което сериозно завишава степента на обществена опасност на личността на дееца и изключва повторно определяне на наказанието по реда на чл.55 от НК за същото такова деяние. Предвид посоченото по - горе ВКС не намира наказанието да е очевидно несъответно по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК.

Доколкото касационната жалба акцентира върху приложението на чл.9, ал.2 от НК с единствено искане за оневиняване на дееца и преценката за неговата неоснователност, присъдата на въззивния съд следва да бъде оставена в сила.

По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 158 от 13.10.2023 г., постановена по ВНОХД № 20231100603143 по описа за 2023 г. на Софийски градски съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: