Р Е Ш Е Н И Е

№ 236

гр. София, 17 април 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Н. К. първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти януари, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря Е. М. и прокурора А. Г. като разгледа докладваното от съдия Топузова КНД №1113 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационни жалби на подсъдимия Р. К. Р., неговия защитник и повереника на частните обвинители Г. Т., М. М., Г. М., С. М., Г. М. и М. М. срещу решение №176 от 03.10.2023 г., постановено по внохд № 232/23 г. по описа на Апелативен съд - гр. Пловдив.

С присъда № 35 от 04.11.2022 г. по нохд № 2584/21 г. по описа на Окръжен съд - гр. С. З. подсъдимият Р. К. Р. е признат за виновен в това, че на 30.06.2018 г. на първокласен път ПП І-106, в участъка 331+ 500 км, в землището на с. Дъбово, област С. З. при управление на МПС - лек автомобил „****“ с ДК [рег. номер на МПС] е нарушил разпоредбата на 16, ал.1 и чл.20, ал.1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. В. М. и средна телесна повреда на Г. Н. А., изразяваща се в счупване на ляво бедро, довело до затрудняване на движението на левия крак за срок от около десет месеца, като на основание чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б.“б“, във вр. с ал.1, б. “в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК и чл.54 НК са му наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от седем години, при първоначален „общ“ режим на изпълнение на наказанието и на основание чл.343г НК е бил лишен от право да управлява МПС за срок от седем години, считано от влизане на присъдата в сила, като е оправдан да е нарушил чл.21, ал.2 от ЗДвП.

В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на разноските по делото.

По жалба на подсъдимия и на повереника на частните обвинители адв. Б. за увеличаване на наказанието е образувано внохд № 232/23г. на Апелативен съд гр. Пловдив. С въззивното решение е изменена постановената първоинстанционна присъда, като наложеното на подсъдимия Р. наказание „лишаване от свобода“ е намалено от седем години на пет години. В останалата й част присъдата е потвърдена.

В касационната жалба на подсъдимия се сочат всички касационни основания.

Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се в това, че въззивната инстанция не е допуснала повторна автотехническа експертиза, като по този начин е осуетила възможността да бъде установено точното място на удара и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия А..

Като самостоятелно процесуално нарушение се сочи и това, че в приетата за установена от въззивния съд скорост на движение на управлявания от подсъдимия автомобил е била много по - висока от тази, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт, като по отношение на този съставомерен елемент не е изменено обвинението и Р. е осъден по непредявено обвинение.

Касационният жалбоподател поддържа, че съдът незаконосъобразно не е назначил съдебно - медицинска експертиза, която да установи дали твърдяната от него загуба на съзнанието не се е дължала на употребата на предписани му лекарства, както и е останал неизяснен въпроса дали ако пострадалата М. е била поставила предпазния си колан е щял да бъде избегнал леталния изход.

С жалбата се оспорва и направения от въззивния съд доказателствен анализ, като се поддържа, че той не отговаря на изискванията на чл.13 и чл.14 НПК за всестранно, пълно и обективно изследване на доказателствата. Поддържа се, че неправилно е отхвърлена възможността причина за произшествието да е синкоп (внезапна загуба на съзнанието), като незаконосъобразно въззивният съд е отхвърлил тази възможност само на базата на показанията на свидетелите Ш. и Г..

Жалбоподателят поддържа, че допуснатите съществени нарушения на процесуални правила са попречили да бъдат изяснени релевантните факти и това не е дало възможност на въззивния съд да направи верния извод, че в случая е налице случайно деяние и да приложи чл.15 НК.

По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК жалбоподателят твърди, че въззивният съд не е съобразил особеностите на индивидуалния казус, тежестта на извършеното и данните за личността на подсъдимия, като не е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство продължителността на наказателното производство, демонстрираното желание на Р. да помогне на пострадалите и високата степен на съпричиняване от страна на водача на другия автомобил А.. Поддържа, че като смекчаващо отговорността обстоятелство е трябвало да бъде отчетено и влошеното му здравословно състояние, предвид установено му заболяване - хипертония.

При условията на алтернативност подсъдимият моли да бъде оправдан, или атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или наказанието да бъде намалено до размер, който дава възможност за приложението на чл.66, ал.1 НК.

В касационната жалба на защитника на подсъдимия се сочат всички касационни основания.

Като съществено нарушение на процесуални правила се посочва отказът на въззивния съд да назначи повторна автотехническа експертиза, въпреки очевидните и явни грешки допуснати в приетото основно заключение. Твърди, че назначената допълнителна експертиза не е коригирала приетата основна и по делото са останали неизяснени факти.

Оспорват се и доказателствените изводи на въззивния съд, като се твърди, че неправилно е отхвърлена възможността подсъдимият да е претърпял краткосрочно безпомощно състояние, което да е довело до загуба на контрол върху управлявания автомобил (синкоп), като по този начин е изключена възможна и вероятна причина за настъпване на произшествието.

Поддържа се, че ако причината за навлизането на управлявания от Р. автомобил в лентата за движение на насрещно движещото се превозно средство е била друга, то тогава е трябвало да бъде прието, че престъплението е осъществено умишлено, а не непредпазливо.

По отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК не се сочат конкретни доводи и оплаквания.

Поддържа се, че наложеното от въззивният съд наказание е явно несправедливо защото е завишено. Твърди се, че въззивният съд при индивидуализация на наказанието, неправилно е преекспонирал извършените от подсъдимия преди произшествието нарушения на правилата за движение по пътищата, като не е отчел, че той е професионален водач на МПС, непрестанно е в движение и тези нарушения не са тежки, и не са довели до други пътни произшествия.

В жалбата се поддържа, че личността на подсъдимия не се отличава с висока степен на обществена опасност и отмереното наказание от пет години „лишаване от свобода“ не отговаря на тежестта на инкриминираното деяние.

На тези основания и при условията на алтернативност се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или решението да бъде изменено, като бъде намалено наложеното наказание от пет на три години и изпълнението му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК.

В касационната си жалба повереникът на частните обвинители сочи касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК.

Поддържа, че неправилно въззивният съд е намалил наказанието „лишаване от свобода“ от седем на пет години. Моли да бъде отчетено, че всички смекчаващи отговорността обстоятелства са били правилно съобразени от първоинстанционния съд и са взети предвид при постановяване на присъдата. Твърди, че неправилно въззивният съд е отчел обществената опасност на деянието и дееца и е достигнал до извод, че те не съответстват на наложените наказания и налагат тяхното редуциране.

С касационната жалба се оспорват и изводите на въззивния съд, че продължителността на развитие на воденото наказателно производство трябва да бъде ценено като смекчаващо отговорността обстоятелство. Поддържа се, че с нарушаване на изискването за разглеждане на делото в разумен срок се нарушават в еднаква степен правата както на привлечения към наказателна отговорност, така и на пострадалите от престъплението.

На тези основания се предлага да бъде увеличено наказанието „лишаване от свобода“ наложено на подсъдимия Р. до размера, определен от първата инстанция.

В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия Р. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и моли тя да бъде уважена. Представя и допълнение към касационната жалба в срока по чл.351, ал.4 от НПК.

Пледира, че въззивният съд не е установил релевантните за изхода на производството факти, като е приел скорост на движение на автомобила на подсъдимия, която е хипотетична и не се установява от доказателствените източници. Наред с това твърди, че са му нарушени правата, тъй като той е осъден по непредявено обвинение, защото въззивният съд е приел скорости на движение на автомобилите, между които е настъпило произшествието, които съществено се разминават с тези, отразени в обвинителния акт, като обвинението не е било изменено по реда на чл.287 НПК.

Защитникът поддържа, че мотивите на атакуваното въззивно решение са непълни, като съдът не е обсъдил обстоятелството, че пострадалата М. е била без колан, както и не е изследвал дали ако такъв е бил поставен е щял да настъпи общественоопасния резултат. Оспорват се и изводите на съда, че претърпяната травма от свидетеля А. представлява средна телесна повреда.

Претендира се и неправилно приложение на закона, като се твърди, че съществуват множество доказателства, извън обясненията на подсъдимия, които установяват причина за настъпване на произшествието, различна от приетата от въззивния съд. Защитата поддържа, че Р. е получил синкоп, което го е довело да невъзможност за кратко време да упражнява контрол върху автомобила и именно това е било действителната причина за навлизането в насрещната лента за движение.

Оспорва се и размера на наложеното наказание, като се твърди, че въззивният съд не е изследвал естеството на извършените от подсъдимия нарушения, а ги е ценил като отегчаващо отговорността обстоятелство.

На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или решението да бъде изменено, като бъде наложено наказание, което позволява изпълнението му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК.

Повереникът на частните обвинители Г. Т., Г., С., Г. и М. М. поддържа подадената касационна жалба по изложените в нея съображения и моли да бъде постановен съдебен акт, с който да бъде наложено на подсъдимия наказанието „лишаване от свобода“, определено от първоинстанционния съд.

Представителят на държавното обвинение предлага касационните жалби да бъдат преценени като неоснователни. Поддържа, че въззивният съд е направил пълен и верен анализ на доказателствата и е изложил съответните мотиви. Установил е по несъмнен начин извършените нарушения от страна на подсъдимия и тяхната връзка с настъпване на произшествието.

По отношение на наказанието твърди, че то е определено в съответствие със смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и може да постигне целите на чл.36 НК.

Предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Повереникът на частните обвинители Т., А., А., К. и В. А. и А. поддържа, че всички касационни жалби са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Поддържа, че въззивният съд е направил задълбочен, подробен и верен анализ на доказателствените източници, правилно е ценил приетите експертизи и е изяснил в максимална степен фактите по делото. Поддържа, че оплакванията за липса на мотиви или допуснати нарушения при изясняване на фактите са неоснователни.

Повереникът е категоричен, че твърдяното от защитата оплакване за липса на изясняване на последиците от произшествието ако починалата пострадала е била с колан е безпредметно, тъй като е ноторно известно, че при удар със скорост над 60 км/ч употребата на колан с оглед настъпването на общественоопасните последици няма значение.

Поддържа, че от доказателствените източници, приети в хода на производството е било категорично отхвърлена възможността причина за произшествието да е било внезапно изпадане на подсъдимия в състояние на синкоп.

На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Подсъдимият Р. изразява съжаление за случилото се и моли жалбата му да бъде уважена.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационните жалби на подсъдимия и защитника му са частично основателни, а тази на повереника на част от частните обвинители е неоснователна.

Относно оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

Основните оплаквания, свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са за неправилен анализ на доказателствата, незаконосъобразно осъждане по непредявено обвинение и незаконосъобразен отказ да бъде назначена нова автотехническа експертиза, която да установи действителната скорост на движение на двата автомобила.

Преди да се даде отговор на всяко едно от тези оплаквания следва да се посочи, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствените източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а законодателят не е предвидил такова касационно основание.

По оплакване за допуснати процесуални нарушения при извършване на доказателствения анализ касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени.

В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че в аналитичната си дейност въззивният съд не е допуснал фактически и логически неточности и е приел за установени факти по делото, които следват от събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства.

Правилно се ценени доказателствата, установяващи механизма на настъпване на пътното произшествие, като всички доказателствени изводи еднопосочно и безпротиворечиво установяват, че причината за пътния инцидент е навлизане на управлявания от подсъдимия Р. автомобил в лентата за движение на автомобила, управляван от свидетелят А.. Именно това действие на подсъдимия е довело до настъпване на инициалния удар между двата автомобила, в резултат на който са причинени съставомерните последици.

Касационният съд категорично не приема оплакването, че подсъдимият е осъден по непредявено обвинение, тъй като в мотивите на атакуваното въззивно решение била посочена скорост на движение на управлявания автомобил, различна от тази, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт. При преглед на процесуалното развитие на наказателното производство се установява, че още с първоинстанционната присъда подсъдимият е бил оправдан по обвинението да е нарушил разпоредбата на чл.21, ал.2 ЗДвП, която регламентира задължение, свързано със скорост на движение на автомобила. Първоинстанционната присъда не е била атакувана в тази й част, като по този начин извън рамките на произнасяне и на въззивния съд и на касационната инстанция е останало обвинението за нарушаване на режима на скоростта. Ето защо изводите на въззивния съд, относими към скоростта на движение и на двата автомобила, участвали в произшествието, базирани на заключението на приетата автотехническа експертиза, допусната от въззивния съд нямат отношение към извършените нарушения на правилата за движение по пътищата - чл.16 и чл.20, ал.1 ЗДвП, за които е прието, че са осъществени от Р.. При това положение промяната на обсъдените факти не се е отразило на правата на подсъдимия, тъй като тази промяна е за обстоятелства, които са свързани с обвинение, за което той е изцяло признат за невиновен. Това е и причината да бъде преценено като неоснователно оплакването за осъждане по непредявено обвинение.

Касационният съд не възприе и доводите на защитата и подсъдимия, отразени в касационните им жалби за това, че неправилно са ценени доказателствата, относно конкретната причина за загуба на контрол върху управлението на автомобила от страна на Р. и твърдяното наличие на внезапна загубна на съзнанието (синкоп). Видно от събраните в хода на производството гласни доказателства - показанията на свидетелите К., Ц., Б., А., Ш. и от обясненията на подсъдимия се установява, че непосредствено след произшествието Р. не е съобщил за претърпян от него припадък или какъвто и да е медицински проблем, свързан със загуба на съзнанието. Пред свидетелите единствено е заявил е, че не знае как се е случило произшествието. Подсъдимият не е дал и информация за твърдяната впоследствие загуба на съзнанието при постъпване за лечение в болничното заведение в гр. Ямбол и при снемането на анамнезата му. Съществуването на състояние на синкоп е било и предмет на задълбочено изследване от вещите лица, изготвили комплексната съдебно - медицинска експертиза на Р., като същите по несъмнен и категоричен начин са изключили както възможността той да е употребявал лекарства за заболяването си хипертония, които да могат да предизвикат твърдяното състояние на кратковременна загуба на съзнанието и това такава загуба на съзнанието да е възникнала по друга причина. Въззивният съд правилно е анализирал приетото заключение и дадените от експертите разяснения, като е отчел, че те са изключили тази възможност като са се обосновали с това, че Р. е имал съзнание за случилото се, положението на тялото му е било изправено, нямало е изпускане на тазовите резервоари, непосредствено преди произшествието не е имало гадене, шум в ушите, изпотяване, стесняване на зрителните полета, които задължително прехождат загубата на съзнанието. Като допълнителен аргумент за липса на синкоп е ценено и това, че непосредствено след произшествието подсъдимият е извършал активни действия по напускане на автомобила, които изключват възможността да се е намирал в състояние на синкоп.

Касационният съд не прие и оплакването, че въззивният съд е постановил съдебния си акт при неизяснена фактическа обстановка по делото. Не може да бъде споделена тезата, че не е установено точното място на настъпване на произшествието. Напротив то е установено, като безспорно то е в лентата за движение на пострадалия А.. Дали той се е движил в близост до осевата линия или в дясната част на лентата си няма съществено значение за изхода на производството, тъй като е установено, че навлизането на автомобила на Р. в неговата лента е причина за произшествието. При изследване на движението на двата автомобила непосредствено преди удара се установява, че той е щял да настъпили независимо в коя част на лентата си за движение се е движил А.. Ето защо дори да се приеме, че последният е нарушил правилото за движение, указващо му да се движи най - вдясно в лентата си за движение това нарушение не е в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие и съставомерните му последици.

Не може да бъде възприето и отразеното в касационните жалби на защитата и подсъдимия оплакване за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата М., изразило се в това, че тя е била без поставен предпазен колан. Касационният съд има обилна и константна практика, че липсата на поставен обезопасителен колан може да бъде отчетено като съпричиняване само ако бъде установено по несъмнен и категоричен начин, че ако той е бил поставен не биха настъпили съставомерните последици (в този смисъл Р№52/2020 г. по НД№161/2020 г. ІІІ НО и Р№129/2020 г. по НД№487/2020 г. ІІ НО, Р№60113/2021 г. по НД№421/2021 г., ІІІ НО и др.). При удар на автомобили със скорост на движение съответно 104 км/ч и 107 км/ч използването на обезопасителен колан няма отношение към получаване на уврежданията. В тази връзка правилно въззивният съд е ценил заключението на изготвената съдебномедицинска експертиза, която е изследвала уврежданията на пострадалата М. и разясненията на изготвилите я експерти, които са категорични, че причина за смъртта е увреждане (прекъсване на аортата на пострадалата пътничка), което е настъпило в резултат на удара (действието на големи инерционни сили) и обективно е било възможно да настъпи и ако е бил поставен обезопасителен колан. В случая правилно съдът е преценил, че неизпълнението на задължението пътничката да бъде с обезопасителен колен не е в пряка причинно следствена връзка с настъпилото произшествие.

Касационният съд не възприе и оплакванията за това, че не е било установено по несъмнен и категоричен начин връзката между претърпените от пострадалия А. средни телесни повреди и пътното произшествие. Няма спор, че счупването на бедрената кост на пострадалия е настъпило в резултат на произшествието, като това увреждане е съответно на механизма на пътния инцидент. Няма никакви доказателства, които да установяват, че то е било причинено след катастрофата - при изваждането на пострадалия, поради което оплакването за липса на причинна връзка между травмата и увреждането не може да бъде споделено. В тази връзка заключението на приетата съдебно - медицинска експертиза, изследвала здравословното състояние на А. е категорично, че счупването е настъпило в резултат на произшествието, а не по друга причина.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивният съд е събрал всички възможни и относими към предмета на производството доказателства и доказателствени средства и е изяснил релевантните за изхода на делото факти. Доказателствените източници са анализирани подробно, задълбочено и вярно и въз основа на тях правилно са направени фактически изводи. Ето защо касационната инстанция прие, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде отменен на това касационно основание.

Относно оплакването за допуснато нарушение на материалния закон:

Единственото твърдение, отразено в касационната жалба, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК е за необходимо, според подсъдимия и защитника му, приложение на чл.15 НК.

Касационната инстанция се солидаризира с изводите на въззивния съд, че подсъдимият Р. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б.“б“, във вр. с ал.1, б. “в“, във вр. с чл.342, ал.1 НК и чл.54 НК, като е нарушил чл.16 ЗДвП и чл.20, ал.1 ЗДвП.

По делото не спори за механизма на пътното произшествие. Всички доказателствени източници установяват, че ударът между двата автомобила е настъпил в лентата за движение на А. и това, че автомобилът на Р. е напуснал своята лента и е навлязъл в насрещната.

Искането за квалифициране на пътния инцидент като случайно деяние почива единствено на твърдението, че причина за загубата на контрол от страна на подсъдимия върху автомобила е изпадането му в кратковременно безсъзнателно състояние (синкоп). В предходната част на касационното решение подробно бяха обсъдени изводите на въззивния съд, че Р. не се е намирал в такова състояние, респективно, че той е нямал обективна пречка да не упражнява пълен контрол върху управляваното моторно превозно средство. Касационната инстанция, както предходните съдебни състави, приема, че установената загуба на контрол върху автомобила от страна на подсъдимия няма медицински характер, което е и основание да се прецени, че към момента на осъществяване на инкриминираното деяние той е бил в съзнание и е осъществил и от субективна страна престъплението.

Касационният съд прие, че правилно въззивният съд е приел, че съставомерните общественоопасни последици от престъплението - смъртта на М. и средната телесна повреда на А. са в пряка причинна връзка с извършените две нарушения, довели до пътното произшествие и двамата пострадали не са допринесли за настъпването им.

Предвид изложеното касационният съд прие, че въззивната инстанция е квалифицирала правилно инкриминираното деяние и приложила вярно материалния закон. Ето защо и атакуваното въззивно решение не следва да бъде коригирано във връзка с обсъжданото касационно основание.

Относно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание:

Във всички касационни жалби са отразени оплаквания свързани с това касационно основание, като в жалбата на подсъдимия и защитата му се поддържа, че наложените наказания не съответстват на многобройните смекчаващи отговорността на Р. обстоятелства, а в жалбата на повереника на частните обвинители Г. Т., М. М., Г. М., С. М., Г. М. и М. М. се твърди, че неправилно въззивният съд е намалил наложените на подсъдимия наказания, като не е отчел съществуването на отегчаващи отговорността му обстоятелства.

Касационният съд изцяло споделя изводите на въззивната инстанция по отношение на възприетите смекчаващи отговорността обстоятелства. Правилно като такива са ценени чистото съдебно минало на подсъдимия, отличните му характеристични данни, установения социален статус - полагането на труд и усилията му в подкрепа на семейството му и изразеното съжаление за извършеното. Законосъобразно като смекчаващи отговорността обстоятелства са ценени липсата на претенции от страна на собственика на автомобила, управляван от Р. и от един от возещите се в него пътници, който е претърпял в резултат на произшествието увреждания (съответни на лека телесна повреда).

Правилно като смекчаващо отговорността обстоятелство е ценен и дългият период от време, изминал от осъществяване на инкриминираното деяние до постановяване на въззивния съдебен акт. Този период следва в още по - голяма степен да бъде отчетен и от касационния съд, доколкото и към момента наказателното производство не е приключило.

Единственото отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство са предходните нарушения на правилата за движение по пътищата осъществени от Р.. Въззивният съд е приел, че независимо от настъпилата реабилитация за част от тях те очертават закономерна тенденция в поведението на подсъдимия и установяват завишена степен на обществената му опасност.

При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства въззивният съд е преценил, че наказанието следва да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността и го е отмерил на пет години „лишаване от свобода“.

Касационната инстанция приема, че въззивният съд е завишил неправилно значението на осъществените от подсъдимия Р. нарушения на правилата за движение по пътищата. Съдът не е следвало да взима предвид тези, осъществени след инкриминираното пътно произшествие, тъй като те нямат отношение към индивидуализацията на наказанието.

На следващо място съдът неправилно не е отчел професията на подсъдимия Р. и конкретно това, че той е професионален шофьор и работата му предполага ежедневно управление на автомобил, което е и причина броят на установените нарушения на правилата за движение по пътищата да е завишен в сравнение с непрофесионалните водачи. Вярно е, че предходните нарушения на правилата за движение по пътищата имат значение, но същото следва да бъде отчетено не само с оглед тяхното естество, но и с времето прекарано на пътя от водача.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че обществената опасност на подсъдимия Р. като водач на моторно превозно средство не надвишава съществено тази на другите водачи. Ето защо приетото от въззивния съд като единствено отегчаващо отговорността му обстоятелство не може да бъде основание наказанието на Р. да бъде определено към средния размер предвиден в разпоредбата на чл.343, ал.4 НК, тъй като неговата тежест е значително по - ниска в сравнение със съществуващите многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства.

Това отегчаващо отговорността обстоятелство е пречка за определяне на наказанието при приложението на чл.55 НК, но не би следвало да бъде основание за определяне на наказанието значително над средния размер предвиден в санкционната част на чл.343, ал.3, б.“б“ НК.

На тези основания касационният съд прецени, че отмерените на подсъдимия Р. основно и допълнително наказания са несъответни на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което същите следва да бъдат редуцирани. Съдът прецени, че целите на чл.36 НК могат да бъдат постигнати с налагането на минимално предвиденото наказание три години „лишаване от свобода“ и с наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от пет години.

Касационният съд прецени, че по отношение на подсъдимия са налице основанията за приложение на разпоредбата на чл.66, ал.1 НК, тъй като целите на специалната превенция могат да бъдат постигнати и без да бъде изтърпяно ефективно наложеното основано наказание. Ето защо настоящата инстанция прецени, че отлагане на изпълнение на наложеното наказание за максимално предвидения срок от пет години е оправдано и с оглед изразеното критично отношение към извършеното и необходимостта подсъдимият да продължава да полага грижи за семейството си.

Предвид изложеното съдът прецени, че атакувания въззивен съдебен акт следва да бъде изменен, като бъде намалено наложеното на подсъдимия Р. наказание „лишаване от свобода“ от пет на три години и бъде намалено наложеното наказание „лишаване от свобода“ от седем на пет години, както и изпълнението на отмереното основно наказание трябва да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.1 и т.3 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ решение №176 от 03.10.2023 г., постановено по внохд № 232/23г. по описа на Апелативен съд - гр. Пловдив, като :

НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Р. К. Р. наказание „лишаване от свобода“ от пет на три години.

ОТЛАГА на основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.

НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Р. К. Р. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ от седем на пет години.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.