12О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 928
гр. София,12.04.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 617 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. Д. - Х. и З. Е. Х., двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Г. П. - С. срещу решение № 1247 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 386/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав, с което е потвърдено решение № 265314 от 09.08.2021 г. по гр. дело № 5119/2018 г. на Софийски градски съд, 18 граждански състав, с което на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ са осъдени И. И. Д. - Х. и З. Е. Х. да заплатят солидарно на ищеца „Ю. Б. АД, [населено място] сума в размер 121 462 швейцарски франка, представляваща част от сумата 133 478,31 швейцарски франка - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL40948/06.08.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 17.04.2018 г. до окончателното й плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 15 117,50 лв., представляваща направени по делото разноски съразмерно с уважената част от иска.
Касаторите правят оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по нередовна искова молба, тъй като от обстоятелствената част и петитума не става ясно общо заявената сума в размер 142 578,12 швейцарски франка за кои вноски от погасителния план към договора се отнася, както и претендираната сума в размер 121 462 швейцарски франка за коя част от вноските се отнася. Поддържат становище, че по този начин ответниците /настоящи касатори/ са били поставени в невъзможност ясно и точно да формулират възраженията си за ненастъпила предсрочна изискуемост на вземането, наличие на анатоцизъм и неравноправни клаузи, за които съдът следи служебно.
Касаторите релевират доводи и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, като излагат следните съображения: въззивният съд в нарушение на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК не е изложил фактически изводи относно всички релевантни факти, не е обсъдил всички доводи от страните и част от събрания по делото доказателствен материал, не е направил правни и логически издържани заключения досежно приложимите по конкретния спор правни норми; от мотивите не е ясно въз основа на кои доказателства съдът е приел иска за доказан, нотариалните покани - за надлежно връчени и кредитът - надлежно обявен за предсрочно изискуем; въпреки че е установил наличието на неравноправни клаузи, въззивният съд необосновано е приел, че договорът би бил сключен и без тях, и че нищожността на отделните клаузи не влече нищожност на целия договор; дори да се приеме, че целият договор не е нищожен, а нищожните му клаузи биха могли да бъдат замесетени от императивни, или диспозитивни норми, незаконосъобразно въззивният съд е кредитирал безкритично заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, като не е отчел, че заключението за дължимия остатък от задължението на ответниците е дадено без погасителния план към договора и без съобразяване на приетите за нищожни договорни клаузи, като в тази връзка съдът е следвало по свой почин да назначи съдебно-счетоводна експертиза, която да установи действителния размер на задължението, след като укаже на вещото лице от кои клаузи по договора да се абстрахира и как да изчисли действителния остатък на задължението; въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, като е лишил ответниците от допустими, необходими и относими доказателствени искания, с които адекватно да защитят правата си.
В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на недопустимост на обжалвания съдебен акт в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като формулират следния процесуалноправен въпрос:
1. Отговаря ли на изискванията за редовност, регламентирани в чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК искова молба, в която не са изложени фактически твърдения как е формирана глобално заявената претенция за присъждане на суми по договор за банков кредит и дали същата включва само усвоена по кредита сума, като сбор от отделни анюитетни месечни погасителни вноски по него, или и договорни лихви, такси, неустойки и др. задължения? – противоречие на т. 26 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 на ОСГК на ВКС.
Касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
2. Следва ли въззивното съдебно решение да съдържа ясни и обосновани мотиви с обсъждане на целия събран по делото доказателствен материал и произнасяне по всички доводи на страните? - противоречие с решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.
3. Как следва да бъде тълкувана от съда действителната воля на страните при сключване на договора? - противоречие с решение № 167 по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 115/01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 54/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.
4. При наличието на какви предпоставки недействителността на отделни клаузи от договора влече недействителност на целия договор или може да се приеме, че договорът би бил сключен и без недействителните му клаузи? - противоречие с решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.
5. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат преценка на годността на експертното заключение като част от доказателствения материал по правния спор? - противоречие с решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 762/20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 60/25.03.201З г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.
6. Как следва да се прилага разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК при допуснати нарушения па първоинстанционния съд, в резултат на които делото е останало непопълнено с относими и необходими доказателства?- противоречие с решение по т. д. № 94/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение по гр. д. № 6627/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение по гр. д. № 2427/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о.
В условията на евентуалност касаторите молят за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на ооснование чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност.
Ответникът „Ю. Б. АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат И. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че решението е допустимо, тъй като исковата молба е редовна; с оглед предсрочната изискуемост на кредита исковата претенция може да бъде формирана като обща сума. Счита, че не е налице очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, а същият е постановен при спазване на материалния закон, процесуалните правила и приложимата съдебна практика. Ответникът релевира и следните доводи: въззивният съд въз основа на конкретни доказателства е установил фактическата обстановка и е обосновал защо счита, че кредитът следва да се върне във валута – швейцарски франкове; при спазване на чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 26, ал. 4, предл. 2 ЗЗД съдебният състав е приел, че не е налице недействителност на целия договор за кредит; съдът е постановил решението си не само въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, но след анализ на представените доказателства, изследване на волята на страните и с оглед вътрешното си убеждение, законодателство и съдебна практика.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въз основа на събраните писмени доказателства въззивният съд е констатирал, че между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за банков кредит - договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL40948/ 06.08.2008 г., както и че ищецът „Ю. Б. АД е изпълнил основното си задължение да предостави паричната сума от 143 837.00 CHF, чиято левова равностойност към деня на предоставянето й е възлизала на 170 000 лв., при уговорените условия и срок - кредитът е отпуснат чрез заверяване /кредитиране/ на блокирана сметка на ответницата И. Д. в швейцарски франкове със сумата 143 837.00 CHF, като същия ден тази сметка е дебитирана със същата сума на основание „купени 143 837.00 CHF, продадени 170 000,95 BGN“ и е заверена /кредитирана/ сметката й в лева със сумата 170 000,95 лева. Съдебният състав е установил, че с договор за цесия от 02.10.2008 г. „Юробанк И Еф Джи“ АД е прехвърлило на „Б. Р. С. АД всички свои вземания по договори за потребителски и жилищни кредити, заедно с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, включително вземането по процесния договор за кредит, както и че кредитополучателите са уведомени за цесията с нотариални покани от 08.06.2017 г. Приел е, че с допълнителни споразумения към договора за кредит, сключени на 18.03.2011 г. и 26.06.2012 г. между „Б. Р. С. АД и ответниците /настоящи касатори/, страните са констатирали размера и допуснатите просрочия на задълженията и са уговорили режим на облекчено погасяване на общия дълг, като непогасената част от просочените вземания е прибавена към дължимата главница. Взел е предвид обратното цедиране на вземането по процесния договор за кредит от „Б. Р. С. АД на „Ю. Б. АД на 23.12.2016 г.
Въззивната инстанция е установила, че ответниците /касатори в настоящото производство/ не са изпълнили точно своето насрещно задължение, тъй като са платили само частично главницата и предвидената възнаградителна лихва. Констатирала е, че с преустановяване обслужването на кредита банката се е възползвала от правото си да обяви целия кредит за предсрочно изискуем съобразно уговореното в чл. 20 от договора за банков кредит, което е довело до дължимост на неиздължения остатък от главницата от страна на ответниците, поради което е направила извод за основателност на предявения иск за реално изпълнение на договорното задължение на ответниците за връщането на неиздължения остатък от главницата.
В обжалвания въззивен съдебен акт е споделен изводът на първоинстанционния съд, че клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 22, ал. 1 и чл. 23 от договора обективно са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателите, поради което е приел, че като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП същите са нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съдебният състав е счел за неравноправни по аргумент от чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП също клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора, допускащи едностранно изменение на съдържанието му от страна на банката, и клаузата на чл. 17, изр. последно, отнасяща в тежест на кредитополучателите евентуалните курсови разлики, но е стигнал до извода, че констатираната недействителност на посочените части от договора не влече недействителност на целия договор, тъй като той би бил сключен и може да действа и без тях. Въззивният съд се е обосновал с факта, че тези клаузи не засягат същността му и не опорочават преследваните с него юридически и стопански цели за задоволяване на двата насрещни основни интереса: на ответниците - да бъдат кредитирани, да получат нужната им за покупка на жилище сума, а на банката - да получи обратно предоставените парични средства заедно с уговорената възнаградителна лихва, като се е позовал на разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Приел е, че се касае до частична недействителност, която в хипотезата на чл. 26, ал. 4, предл. 2 от ЗЗД не влече недействителност на целия договор.
Съдебният състав е изложил съображения, че неравноправността на клаузите на чл. 12, ал. 1 и 2 от договора, отнасящи се до едностранното изменение на съглашението в частта относно лихвите, таксите и комисионните, е правно ирелевантна, тъй като предмет на спора е единствено остатъкът от главницата по кредита. Приел е, че клаузата, допускаща банката при обявена предсрочна изискуемост и след снабдяване с изпълнителен лист да избере дали да насочи принудителното събиране във валутата на кредита или в друга валута, и клаузата на чл. 21, ал. 2, по силата на която кредитополучателите са овластили банката при искане от тяхна страна тя да превалутира кредита в лева по курс „купува“ за деня на превалутирането, не са неравноправни.
По отношение на определянето на точния размер на непогасения остатък от задължението за главницата въззивният съд е преценил, че от претендирания от банката размер на главния дълг следва да бъдат приспаднати прибавените към него просрочени лихви по силата на сключените анекси, тъй като това би довело до натрупване на лихва върху лихва. С оглед на това съдът е достигнал до извода, че непогасеният остатък от главницата възлиза на сумата 133 478.31 швейцарски франка, от които 9 109.61 CHF са падежирали, а 124 368.70 CHF - непадежирали към датата на обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем. Според съдебния състав посочването на тази сума в исковата молба и в решението глобално, а не като сбор от отделни анюитетни вноски, не води до недопустимост на съдебното решение, тъй като след обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем от длъжниците се търси цялата останала непогасена сума, включваща както падежиралите вноски, така и останалите, непадежирали до този момент.
Въззивната инстанция не е споделила и възражението на ответниците, че кредитът е отпуснат не във валута CHF, а в български лева, позовавайки се на клаузите на чл. 1, чл. 2, ал. 1 и чл. 2, ал. 4 от договора за кредит.
Възражението на ответниците за нищожност на договорите за цесия е прието за неоснователно по следните съображения: не съществува законова пречка търговска банка да прехвърли свое парично вземане, което е придобила в това си качество, на лице, което не притежава такова /на кредитна институция/, като в това отношение не съществуват забрани нито по причина на лицата, нито с оглед естеството на вземането; с оглед факта, че цесионерът „Б. Р. С. АД, който е придобил, а в последствие е цедирал обратно на банката процесното вземане, е факторингово дружество, то и първоначалната, и последващата цесии са породили своето правно действие. Направен е извод, че нито един от двата договора за цесия не е нищожен поради неопределеност на вземането, тъй като в случая неопределеност липсва.
Възражението за погасяване на главницата по давност също е прието за неоснователно по аргументи, изводими от основното заключение на съдебно-икономическата експертиза /т. 3/ и приложение № 2 към него: ответниците са изпълнявали задълженията си на кредитополучатели до 15.08.2015 г.; първата непогасена вноска за главницата е с падеж на 15.09.2014 г. и непадежиралият остатък от кредита е направен изцяло предсрочно изискуем през 2017 г., поради което от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем до завеждането на исковата молба на 17.04.2018 г. не е изтекъл необходимият петгодишен давностен срок.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съобразно задължителната практика на ВКС съдът е длъжен да се произнесе по искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Исковата молба следва да съдържа индивидуализация на спорното право, която се извършва чрез изложение на обстоятелствата, на които се основава искът /основанието на иска/, и заявеното искане /петитума на исковата молба/ съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Редовността на исковата молба и надлежното предявяване на иска представляват абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако съдържанието на исковата молба не отговаря на посочените разпоредби, респективно ако в исковата молба не са посочени обстоятелствата, на които се основава искът, съдът е длъжен да предостави възможност на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба в определен срок, в съответната хипотеза да конкретизира ясно и точно обстоятелствата, въз основа на които заявява исковата претенция, съгласно нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК. При неотстраняване в предоставения срок на указаните нередовности съдът е длъжен да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Недостатъците на исковата молба, включително и относно обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, могат да бъдат отстранени по всяко време в първоинстанционното производство, а ако същите се констатират за пръв път във въззивното производство, въззивната инстанция следва да процедира по същия начин. В този смисъл постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК от 2007г. съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. С. Т. решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС вземането за дължимата главница по договора за кредит следва да се счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост.
В настоящия случай в исковата молба са конкретизирани процесният договор за кредит за покупка на недвижим имот HL40948/06.08.2008 г., договорите за прехвърляне на вземания от 27.08.2008 г. и 21.10.2016 г., уведомленията за цедиране на вземанията, изложени са твърдения, че поради неизпълнение на задължението на кредитополучателите за заплащане на погасителните вноски /забава на плащането на 28 бр. погасителни вноски за главница и лихва/ „Ю. Б. АД на основание чл. 18 от договора е обявила кредита за предсрочно изискуем с нотариални покани, връчени на ответниците по иска на 04.10.2017 г. и 10.10.2017 г., конкретизирани са по размер дължимите непогасени суми за главница, лихви, такси, застрахователна премия за имуществена застраховка и разноски /нотариални такси/ за нотариални покани. В допълнителната искова молба ищецът е уточнил, че заплащането на главницата, лихвите, таксите и премиите за имуществени застраховки е преустановено на 18.12.2015 г., поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем, считано от 10.10.2017 г. Ищецът претендира заплащане на част от твърдения дължим размер на главницата 142 578,12 шв. франка, а именно сума в размер 121 462 шв. франка. Въз основа на изложените съображения се налага извод, че предявеният частичен иск за заплащане на главница по договора за кредит, предвид обявената предсрочна изискуемост, е достатъчно конкретизиран.
Посоченият от касаторите в т. 4 от изложението материалноправен въпрос може да бъде уточнен съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 ЗЗП на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, следва ли съдът да приеме, че договорът би бил сключен и без нищожните клаузи и да го запази, или следва да прогласи целия договор за нищожен? Въпросът е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по така уточнения материалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка на съответствието му с практиката на СЕС, обективирана в следните решения: дело С-38/17, Решение от 05.06.2019 г., GT срещу HS; дело C-118/17, Решение от 14.03.2019 г., Zsuzsanna Dunai срещу ERSTE Bank Hungary Zrt; дело C-260/18, Решение от 03.10.2019 г., Kamil Dziubak, Justyna Dziubak срещу Raiffeisen Bank International AG; дело С-19/20, Решение от 29.04.2021 г., I.W. и R.W. срещу Bank BPH S.A.; дело С-472/20, Решение от 31.03.2022 г., Lombard Pйnzьgyi йs Lнzing Zrt. срещу PN; дело С-6/22, Решение от 16.03.2023 г., M.B. и др. срещу X S.A.; дело С-520/21, Решение от 15.06.2023 г., Arkadiusz Szczeњniak срещу Bank M. SA.; дело С-117/23, определение от 18.10.2023 г., VU и IT срещу Eurobank Bulgaria /България/.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса „как следва да се прилага разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК при допуснати нарушения па първоинстанционния съд, в резултат на които делото е останало непопълнено с относими и необходими доказателства“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК цели отстраняване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за допускане от въззивната инстанция на нови доказателства, когато доказателствата не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения. Когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за подобно процесуално нарушение на първата инстанция, въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение. В конкретния случай при постановяване на определението по реда на чл. 267 ГПК в закрито заседание на 11.05.2022 г. въззивната инстанция в съответствие с константната практика не е отказала събиране на поисканите с въззивната жалба доказателства поради преклузия съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК, а е извършила преценка за относимостта, допустимостта и необходимостта на съответните доказателства и мотивирано е оставила без уважение доказателствените искания.
Отговорът на останалите въпроси е предопределен от отговора на въпроса, по който се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на твърдението за очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали въззивното решение е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
Настоящият съдебен състав констатира, че с определение от 07.10.2021 г. по гр. дело № 5119/2018 г. на Софийски градски съд И. И. Д. - Х. и З. Е. Х. в качеството си на въззивници са освободени от заплащане на дължимата държавна такса за въззивната жалба срещу първоинстанционното решение на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Няма направено искане от касаторите за освобождаване от държавна такса по касационната жалба срещу въззивното решение, поради което на основание чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторите трябва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер 30 лв. за произнасяне по допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата – държавна такса в размер 3 989,91 лв. за разглеждане на касационната жалба.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1247 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 386/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав.
УКАЗВА на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса в размер общо 4 019,91 лв. по сметка на ВКС, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.