№ 220
Гр. София, 10 април 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. К.
ЧЛЕНОВЕ: Х. М.
В. М.
с участието на секретаря М. П. и в присъствието на прокурора Т. К. като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева н. д. №188/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационни жалби на адвокат Т. Н. и адвокат Н. Д. – упълномощени защитници на подс. Г. Ч.; по касационна жалба на подсъдимия Г. Ч. и по касационна жалба на повереника адв. И. Б. против решение № 445 от 03.01.20204 г., постановено по в. н.о. х.д. № 363/20203 г. по описа на Апелативен съд – София.
В касационните жалби на адв. Н. и адв. Д. се твърди, че е налице фактическа необоснованост на актувания съдебен акт. Релевирани са и касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. Двете жалби съдържат частично препокриващи се доводи по отношение на касационния повод съществено нарушение на процесуалните правила. Такова според касаторите е налице, тъй като обвинителният акт не отговаря на изискванията на закона; превратно са тълкувани доказателствата относно травматичните увреждания на пострадалия, мястото на произшествието, траекторията на движение на пешеходеца и видимостта, която подсъдимият е имал към него. Нарушени според защитата са правилата за анализ и оценка на автотехническата експертиза, работила без участие на съдебен лекар и направила изчисления, без да вземе предвид габаритите на превозното средство и записа от охранителната камера и ползвала ориентир, нефигуриращ в протокола за оглед на местопроизшествие. Касаторите твърдят, че обективната истина в процеса е останала неизяснена, тъй като не са били събрани гласни и писмени доказателства относно извършения вторичен превоз на пешеходеца, неоснователно е бил заличен като свидетел Г. К. и не е била назначена повторна комплексна съдебно медицинска експертиза, която да отговори на въпроса кога точно е получена травмата на главата на пострадалия и безопасно ли е бил транспортиран той до лечебното заведение в гр. София. В жалбата на адв. Н. се твърди, че отразената във въззивното решение дата на последното съдебно заседание не съответства на действителната дата, на която това заседание е било проведено. В същата жалба е посочено, че има противоречие по отношение на скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил, тъй като в мотивите към първоинстанционната присъда тази скорост е посочена като 23.3 км/ч, а във въззивното решение без допълнителна аргументация е приета с един километър по-ниска скорост. С двете касационните жалби се претендира нарушение на материалния закон с обосновка, че смъртта на пешеходеца не се намира в причинно-следствена връзка с пътния инцидент. В жалбите е релевиран и довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, който не е подкрепен с конкретни съображения. Отправени са алтернативни искания – за отмяна на решението и за връщане на делото на въззивния съд с конкретни указания; за оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението или за намаляване на размера на наложените му наказания лишаване от свобода и лишаване от права.
В касационната жалба на подсъдимия Г. Ч. се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила, което е довело и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. В тази касационна жалба е поставена под съмнение безпристрастността на експертите, изготвили автотехническата и медицинската експертизи. Посочено е, че по делото са останали неизяснени редица обстоятелства във връзка с транспортирането на пострадалия до УМБАЛСМ „Н.И. П.“, с проведеното в тази болница и в МБАЛ-Разлог лечение и диагностика и с поведението на близките на пешеходеца, които на собствена отговорност и против волята на пострадалия са решили да го транспортират до гр. София. Отправени от касатора са две алтернативни искания – за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане или за отмяна на решението в частта, в която му е наложено наказание лишаване от правоуправление.
В касационната жалба на повереника адв. И. Б. е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Без да оспорва извършената от въззивния съд преквалификация на деянието по чл. 343а НК, защитникът смята, че отложеното по реда на чл. 66 НК наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода няма да изпълни целите на материалния наказателен закон. Отправено е искане за ревизия на въззивното решение в частта относно това наказание, което да бъде увеличено до границите от две години лишаване от свобода, отмерени в присъдата на ОС-Кюстендил.
В съдебно заседание се явява защитникът на подсъдимия адв. Т. Н., който поддържа жалбата си по изложените в нея съображения.
Подсъдимият Г. Ч. поддържа своята жалба и се солидаризира с аргументите на защитника си.
Повереникът адв. И. Б. лично и от името на тримата частни обвинители - Д. И. Д., М. И. Д. и П. Д. Д., моли депозираната от нея касационна жалба да бъде уважена.
Това е и процесуалното искане на явилия се в съдебното заседание частен обвинител Д. Д..
Представителят на Върховната прокуратура намира, че четирите касационни жалби са неоснователни и пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 20/14.10.2022 г. постановена по н. о.х. д.№599/2021 г. на ОС-Кюстендил подс. Г. Л. Ч. е признат за виновен в това, че на 23.01.2020 г. на площад „Трети март“ в гр. Банско, обл. Благоевград, при управление на МПС – автомобил „*****“, модел „****“ с рег. [рег. номер на МПС] и в нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца И. Г. Д., на 71 г., настъпила на 23.03.2020 г., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, отложени по реда на чл. 66 от НК с изпитателен срок от три години, както и на наказание лишаване от правоуправление за срок от три години.
С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото.
Присъдата е проверена по жалба на защитата пред съответния въззивен съд.
С решение № 445/03.01.2024 г. по в. н.о. х.д. №363/2023 г. по описа на Апелативен съд-София първоинстанционният съдебен акт е изменен в санкционната му част, приложен е закон за по-леко наказуемо престъпление и деянието е преквалифицирано в такова по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 343, ал.1, б. „в“, пр. 1, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, като е намален срокът на наказанието лишаване от свобода от две години на една година и шест месеца. В останалата част присъдата е потвърдена.
Това именно решение е предмет на касационна проверка.
Преди да се произнесе по основателността, респективно неоснователността на четирите касационни жалби, ВКС отбелязва следното:
На първо място, няма да бъдат обсъждани в касационното решение доводите на защитниците за несъответствие между фактическите констатации на въззивния съд и събраните по делото доказателства. Те се отнасят до обосноваността на проверявания съдебен акт, без да се отчита, че отсъствието не съставлява самостоятелно касационно основание, тъй като върховната съдебна инстанция е съд само по правото и не може да приема нови фактически положения. Единственото изключение от това принципно положение се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но настоящият казус не попада в посочената хипотеза. Аргументите на защитата могат да бъдат обсъждани единствено с оглед евентуално нарушение на правилата за анализ и оценка на доказателствената съвкупност и именно на тези аргументи по-долу ще бъде отделено подобаващо внимание.
На следващо място, липсва процесуална възможност да се удовлетвори отправеното с жалбите на защитниците искане за оправдаване на подсъдимия Г. Ч.. Искането предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. В рамките на правомощията си ВКС има възможност само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело.
След тези предварителни уточнения касационният съд прие, че четирите касационни жалби са допустими, тъй като са подадени от процесуално легитимирани страни и от повереник, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
По същество на жалбите бе прието следното:
По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, релевирани в жалбите на защитата
Преимуществено разглеждане следва да получат тези възражения, защото евентуалната им основателност прави безпредметно обсъждането на аргументите за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието.
Несподеляеми са доводите на защитата, отнасящи се до съдържанието на обвинителния акт. Те не държат сметка за разпоредбата на чл. 246 НПК, нито за предписанията на Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, което, макар издадено при действието на отменения НПК, запазва своята актуалност и понастоящем. В касационните жалби на двамата защитници се твърди, че обвинителният акт е неясен, тъй като в него не се съдържа информация къде, как и при какъв механизъм е настъпило процесното произшествие, както и кога и къде починал пострадалият. Това твърдение е невярно.
Обвинителният акт е внесен в съда за престъпление по чл. 343, ал. 1 от НК и в него се съдържат всички значими обстоятелства относно механизма на настъпване на произшествието. Посочени са датата на произшествието - 23.01.2020 г.; обстоятелството, че подсъдимият е бил водач на автомобил „*****“ с рег. [рег. номер на МПС] ; това, че на процесната дата се е придвижвал с този автомобил в посока към площад „Трети март“ в гр. Банско; това, че при маневра завой наляво и при движение със скорост от 22.3 км/ч, макар да е имал техническата възможност да види пресичащия към отсрещния тротоар пешеходец, не е намалил своевременно скоростта на движение и след като със закъснение е предприел ефективно спиране на автомобила е ударил пешеходеца. Посочени са мястото на удара по дължина (19.95 метра след линията на ориентир 1) и широчина на пътното платно (около 7.00 метра вдясно от същия ориентир); нарушеното правило за поведение от страна на водача (чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП); причинените увреждания на пострадалия; факта на неговата смърт – в причинна връзка с пътния инцидент - два месеца по-късно в УМБАЛСМ „Н.И. П.“, където бил транспортиран за лечение. Тъй като основните съставомерни признаци на деянието по чл. 343 от НК присъстват в акта на прокурора, подсъдимият е бил наясно в какво е обвинен и е могъл пълноценно да се защитава срещу предявеното му обвинение. Липсват пропуски и в контекста на чл. 6 от Директива 2012/13, определящ правила във връзка с правото на информация относно обвинението и имащ за цел да гарантира справедливостта на производството и да осигури ефективното упражняване на правото на защита.
Неоснователно е възражението от касационната жалба на адв. Н., че е допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото отразената във въззивното решение дата на провеждане съдебното заседание, в което са приключили пренията по делото, не съответства на действителната дата, на която това заседание е било проведено. На първо място, съпоставката между приложените по делото на хартиен носител спорен протокол и въззивно решение показва съвпадение на отразената в тях дата – и в двата документа тя е 04.10.2023 г. Не е налице нередовност и поради вписване на датата 09.10.2023 г. в уводната част на протокола, изготвен като електронен документ в единната информационна система на съдилищата. Тази дата отразява момента на техническото оформяне на протокола като електронен документ и подписването му с квалифициран електронен подпис, която не е задължително да съвпада с датата, на която е проведено съдебното заседание по делото.
Не е налице порок във въззивното решение и поради противоречиво посочване на скоростта на движение, с която е прието подсъдимият да е управлявал превозното средство преди настъпване на инцидента. На л. 5 от въззивното решение е посочено, че тази скорост е 22.3 км/ч. Същите са параметрите на скоростта и в мотивите към първоинстанционната присъда (л. 3, абзац трети), както и в заключението на автотехническата експертиза (л. 4, л. 9, л. 11 от експертизата приложена в т. 5, л. 88 и сл. от досъдебното производство). След като скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил е еднаква в мотивите към първоинстанционната присъда и във въззивното решение и след като тази скорост се основава на резултатите от автотехническата експертиза на вещите лица инж. Н. и инж. С. претендираното от защитата нарушение не може да бъде прието за налично.
Основните възражения на защитниците са насочени към разколебаване констатациите на съдилищата по отношение на основните факти, обуславящи съставомерността в поведението на подсъдимия. В тази връзка се спори по отношение на мястото на произшествието, посоката на движение на пешеходеца и видимостта, която подсъдимият е имал към него. Тази проблематика засяга обосноваността на атакувания съдебен акт, която не е изведена като самостоятелно касационно основание, поради което възраженията на защитниците биха могли да бъдат разгледани единствено от гледна точка на изискванията за правилно формирано вътрешно убеждение на съда по фактите. В тази връзка бе преценено следното:
Несъстоятелно е твърдението за неправилно формирано вътрешно убеждение по отношение на факта, свързан с посоката на движение на пострадалия пешеходец, който според касаторите се е придвижвал почти фронтално спрямо завиващия в ляво автомобил, управляван от подсъдимия, а не перпендикулярно на него, идвайки от ул. „Пирот“, както е приел решаващият съд. Посочената на л. 5 от въззивното решение посока на движение на пешеходеца не е превратно изведена, а убедително защитена със заключението на автотехническата експертиза по делото. Вещите лица инж. Р. С. и инж. В. Н. са категорични относно тази посока и относно това, че перпендикулярното пресичане е винаги най-благоприятно за водача, защото това е най-краткият път на преминаване на пешеходеца. Приетата посока на движение на пострадалия съвпада и с определеното от експертите място на удара, изводимо от траекториите на движение на автомобила и пешеходеца и от крайното положение, на което са установени участниците в пътния инцидент.
Неоснователно защитниците и подсъдимият извеждат позицията си за превратно тълкуване на доказателствата относно посоката на движение на пешеходеца с показанията на свидетеля С. Д., който е твърдял, че пострадалият е идвал „отляво-надясно“ спрямо автомобила. Изводът на решаващия съд, че тези гласни доказателства не могат да обосноват защитната теза почива на разбирането, че свидетелят не е очевидец на пътния инцидент, а възприятията му са основани на записа от видеокамерите в района на местопроизшествието, които след случилото се той е изгледал (л. 5 от протокола от съдебното заседание на 09.03.2022 г.). Този запис е приобщен като веществено доказателство по делото с протокол на т. 1, л. 19 от досъдебното производство, ползван е от експертите инженери при изготвяне на автотехническата експертиза и е бил възпроизведен в съдебните заседания пред първия и въззивен съд, когато тези експерти са били разпитвани. Защитената от решаващия съд достоверност на направените от експертите констатации е била потвърдена и от снимка №4 от фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие (т. 1, л. 4-5 от д. п.), от която е видно, че камерата, заснела процесните събития, не е насочена фронтално към площад „Трети март“, а на запад към ул. „З. С. . Извън това - в заключението по видеотехническата експертиза по протокол №13 на в. л. А. Т., е направена недвусмислена констатация, че в 10:23:26 ч., т. е. непосредствено преди пътния инцидент, от ляво на дясно на екрана, в неосветената (сенчеста) част от улицата, в ляво в обхвата на камерата, навлиза силует с тъмни дрехи, за който няма съмнение, че е пострадалият пешеходец. С оглед на всичко изложено не би могло да се приеме, че е допусната логическа грешка, изопачаване на доказателствата или пък игнориране на определени доказателства във връзка с фактическия извод на съда, че посоката, към която е насочена записващата камера отговаря на посока на движение на пешеходеца от юг на север, както е отразено от експертите по автотехническата експертиза в изготвения от тях чертеж, приложен към заключението.
Не намират подкрепа в данните по делото твърденията на защитниците за превратно тълкуване на доказателствата във връзка с местоположението на л. а. „****“, а оттук и за видимостта на подсъдимия. За да формира вътрешното си убеждение по отношение на този факт, въззивният съд се е позовал на заключението на автотехническата експертиза, в която е прието, че л. а. „****“ е бил паркиран на площад „Трети март“, вляво спрямо посоката на движение на управлявания от подсъдимия автомобил, на кръстовището, образувано с улица „З. С. . От своя страна, експертите са имали предвид, че л. а. „****“ на видеозаписа от записващата камера не се вижда, но са отчели, че той е ясно отграничим на снимка № 3 от фотоалбума към огледния протокол. Липсата на л. а. „****“ на видеозаписа е била обяснима с насочеността на камерата, с това, че този автомобил е бил паркиран по-навътре в кръстовището и със закриването му от т. а “****“, модел „С.“, който е с по-големи габарити, защото представлява термохладилен товарен автомобил с фургон.
ВКС не споделя възражението на адв. Д., че вещите лица по кредитираната от решаващите съдилища експертиза не са взели предвид габаритите на процесното превозно и на останалите автомобили в района на местопроизшествието. При разпита в съдебно заседание на 09.03.2022 г. вещите лица посочват, че при изготвяне на автотехническата експертиза са взели предвид техническите параметри на управлявания от подсъдимия л. а. „****“, ръста и позицията на водача в самия автомобил, както и габаритите на л. а. „****“, който единствен има значение за видимостта на водача.
Защитниците касатори неоснователно твърдят, че в доказателствения си анализ, касаещ автотехническата експертиза, решаващите съдилища са подценили това, че експертите са работили с два ориентира – ориентир 1 (ръб на къща в южния край на площад „Трети март“), ползван от разследващия орган при изготвяне на огледния протокол, и ориентир 2, означен от експертите в чертежа с мащаб 1:200 като бетонов стълб, намиращ се от дясната страна на склада на „И. К.“. Наличието на два ориентира е отчетено от съдебните състави. При формиране на вътрешното си убеждение по този факт обаче те са имали предвид и разпита на експертите, които са посочили, че използването на втори (помощен) ориентир е защитено в научните трудове в областта на пътнотранспортните произшествия и се използва при необходимост от възстановяване на сложни конфигурации на мястото на пътния инцидент, каквото е процесното, както и това, че целият им експертен анализ, изчисленията и мястото на удара са направени спрямо основния ориентир, приет от разследващия орган.
Касаторът подсъдим твърди, че автотехническата и съдебномедицинската експертизи са изготвени от пристрастни експерти, в който смисъл, макар и косвено, въвежда твърдение за нарушение на член 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека. Съмненията в безпристрастността на вещите лица подсъдимият основава с това, че експертът по лекарската експертиза д-р М. е работил в УМБАЛСМ „Н.И. П.“, където пострадалият е починал два месеца след произшествието, а инж. С. и инж. Н., изготвили автотехническата експертиза, са включени в списъка на вещите лица от района на съда, в който частният обвинител Д. Д. е правораздавал. Фактът, че д-р М. е работил в УМБАЛСМ „Н. И. П.“, а автоинженерите С. и Н. са експерти от съдебния район, в който частният обвинител е упражнявал съдийска професия, не оправдават опасенията, че те не могат да действат с необходимата неутралност. Да се приеме противното в много случаи означава да се поставят неприемливи ограничения във възможността съдилищата да ползват експертна помощ В тази насока и Brandstetter v Austria. Извън твърденията на касатора подсъдим липсват каквито и да е основания да се приеме, че експертите са действали в ущърб на защитната и в полза на обвинителната теза, т. е. необективно и пристрастно. Заключенията им са конкретни, ясни и защитени убедително в откритите съдебните заседания, в които при условията на пряка конфронтация с тях, са участвали и защитниците, и подсъдимият. Вещите лица са назначени в хода на досъдебното производство по предвидения за това процесуален ред от разследващ орган, с което официално са били натоварени с функциите на неутрален и безпристрастен помощник на съда, като и тогава, и в съдебната фаза на производството са били наясно за наказателната отговорност, която носят при депозиране на невярно заключение. Следва изрично да бъде посочено, че в нито един момент - било пред първата, било пред въззивната инстанция - не личи защитата или подсъдимият да са възразили срещу тесните служебни връзка на д-р М. с УМБАЛСМ „Н.И. П.“, нито срещу факта, че автоинженерите и частният обвинител осъществят служебни или експертни действия в рамките на един съдебен район. От това, че вещите лица Н. и С. са изразили пред съда становище различно от застъпеното в писменото им заключение относно наименованието на склада, пред който е станало произшествието (склад на „Е.“ вместо склад на „И. К.“), не могат да се изведат изводи за тяхната пристрастност, както твърди касаторът подсъдим, тъй като при устните разяснения експертите изясняват еднозначно, че грешното наименование на обекта е технически порок, който при разпита в съдебно заседание на 09.03.2022 г. молят да бъде коригиран.
С това, че решаващите съдебни инстанции са отказали да допуснат повторни и/или комплексни, автотехнически и съдебно медицински експертизи не е допуснато нарушение на правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6, §1 от ЕКПЧ, какъвто довод имплицитно се съдържа в касационните жалби на двамата защитници, нито съществено нарушение на разпоредбите на 14, чл. 107 и чл. 144, ал. 1, вр. с чл. 153 от НПК, свързано с проверката и оценката на доказателствата. Правото на справедлив процес не задължава националния съд да назначи по искане на защитата друго/други вещи лица, когато заключението подкрепя обвинението. Отказът за назначаване на допълнителна/повторна експертиза не може да се смята несправедлив сам по себе си. / G.B. v. France, 44069/98, 2 октомври 2001 г. / Категоричността и обективността на заключението на експертите по двете заключения, неоспорено от други процесуално допустими източници на информация, касаещи въпросите предмет на експертизите, логично е рефлектирало и в отказа на инстанциите по същество да назначат допълнителни или повторни експертизи поради непокриване на критериите, заложени в нормата на чл. 153 НПК. Този отказ нито е поставил съда в невъзможност правилно да реши спора, нито е нарушил правата на подсъдимия и неговите защитници. Коректността на двете експертни заключения и професионалния прочит от вещите лица на доказателствените данни, които ги обуславят, правилно са били разчетени от апелативния съд при отклоняване на възобновеното пред него искане на защитата за назначаване на нови експертизи. Това не е ограничило възможността на подсъдимия и неговите защитници да реализират в пълен обем правата си и адекватно да следват линията на защита, последователно отстоявана пред съдилищата по фактите.
Що се отнася до решението на съдилищата да не съберат допълнителни доказателства относно вторичния превоз на пострадалия от МБАЛ – Разлог до УМБАЛСМ „Н.И. П.“, то това се е случило въз основа на логични и релевантни аргументи, че тези допълнителни данни не биха били от значение за процеса. Следва да се посочи, че по искане на защитата и по служебен почин на апелативния съд в двете съдебни инстанции са събрани обилни доказателства относно начина, по който пострадалият пешеходец е бил превозен от гр. Разлог до болничното заведение в гр. София. На базата на показанията на свидетелите Д. Д. и М. Д. въззивният съд е приел, че това е станало с частна линейка на Медицински център „С. Б. . Разпитани за същото обстоятелство са били д-р Б. Т. - собственик на медицинския център и лице, което лично е придружавало пострадалия при транспортирането му, както и Е. В. - медицинска сестра, която също е пътувала в линейката - регистрирана в РЗИ Благоевград и оборудвана с всичко необходимо за извършване на вторичен транспорт на спешни пациенти. От показанията на возещите се в линейката медицински лица въззивният съд не е установил по време на транспорта специалният автомобил да е участвал или предизвикал пътно произшествие, с оглед на което удачно е отхвърлил искането на защитата във връзка с изясняването на това обстоятелство да се получи справка от Главна дирекция „Национална полиция“.
Противно на твърдението на адв. Д. заличаването като свидетел на Г. К. –шофьор на линейката, превозила пострадалия от мястото на произшествието до МБАЛ – Разлог, не е създало доказателствен дефицит, респ. не е довело до неизясняване на обективната истина. От една страна, като шофьор на линейката, това лице не е имало непосредствен досег с пациента превозван в нея, който е бил обслужен от фелдшера А. Ш., разпитан и пред двете съдебни инстанции, а от друга – е имало данни, макар и непотвърдени с писмени доказателства, че Г. К. е починал преди разпита му пред съда.
По доводите за нарушение на материалния закон
В основата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК стои твърдението на защитата, че смъртта на пострадалия И. Д. не е в причинно-следствена връзка с настъпилото пътно транспортно произшествие, доколкото травмата в главата му не е получена по време на пътния инцидент.
Това твърдение е било релевирано и пред въззивната инстанция и на него правилно е било отговорено на л. 16 и л. 17 от въззивното решение. Констатацията на апелативния съд, че черепно-мозъчната травма, която в съчетание с травмата на крайниците и настъпилите усложнения, е причина за настъпване на смъртта на И. Д., е направена въз основа на анализ на всички доказателствени материали, с първостепенно значение сред които е заключението на съдебно медицинската експертиза.
Установяването на черепно-мозъчната травма за първи път в УМБАЛСМ „Н.И. П.“ не изключва наличието й още при приемане на пострадалия в МБАЛ-Разлог. В тази връзка въззивната инстанция е акцентирала върху това, че прегледът на пострадалия в това лечебно заведение от хирурга-ординатор д-р Б. С. е бил фокусиран върху тежкото счупване на двата долни крайника, като не са били направени изследвания, които по несъмнен начин да изключат травмата в главата, нито е извършена консултация с невролог, който да провери степен на съзнание, зенични реакции, стволови рефлекси, изследване на двигателната и сетивната функции. Въпреки това, симптоми за черепно-мозъчно увреждане били констатирани от свидетеля А. Ш. – фелдшер, транспортирал пострадалия до първото лечебно заведение, който е твърдял, че пациентът е бил „унесен и улисан“. Клиничната картина на мозъчно увреждане е била изведена и от показанията на близките на пострадалия М. Д. и Д. Д., които са общували с него непосредствено след произшествието и пред които той се е оплакал от болки в главата, а също и от показанията на свидетелите Б. Т. и Е. В., които са придружавали пострадалия по време на вторичния транспорт до гр. София и пред които той е повръщал. На тази основа, предвид обстоятелството, че е нямало данни за здравословно страдание на пострадалия от неврологичен характер преди инцидента, нито за получаване на мозъчна контузия по време на транспортирането му до гр. София или при лечението в УМБАЛСМ „Н.И. П.“, въз основа на лекарската експертиза на д-р М. и д-р М. В., с дължимите аргументи е било прието от въззивния съд, че е налице пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка между пътното произшествие и леталния изход.
По доводите за явна несправедливост на наказанието
Такива се съдържат в касационните жалби на защитниците и подсъдимия, които твърдят, че наказанието е явно несправедливо поради неговата прекомерност, както и в касационната жалба на повереника, който смята, че отмереното от въззивния съд наказание лишаване от свобода е неоснователно снижено.
В упоменатата част жалбата на повереника е неоснователна, а жалбите двамата защитници и подсъдимия са основателни.
При индивидуализация на санкцията за престъплението против транспорта въззивната инстанция е отчела, както извършената от нея преквалификация на деянието в такова по чл. 343а НК, така и други значими обстоятелства от значение за вида и размера на наказанията лишаване от свобода и лишаване от права. В тази връзка е преценено, че спрямо подсъдимия на практика отегчаващи обстоятелства отсъстват. Към смекчаващите обстоятелства са били включени чистото съдебно минало на подсъдимия, трудовата му ангажираност и изразеното от него искрено съжаление за стореното. Предвид това, но и съобразявайки конкретната тежест на извършеното, в резултат на което се е стигнало до загуба на човешки живот, правилно въззивният съд е отказал да приложи нормата на чл. 55, ал. 1, т. 2 НК и да замени предвиденото в санкционната норма на НК наказание лишаване от свобода с по-лекото такова, а именно с пробация.
Едновременно с това, извън посочените вече смекчаващи обстоятелства въззивният съд е следвало да констатира и други - поведението на подсъдимия след инцидента (извън оказаната помощ на пострадалия, сама по себе си основание за преквалификация на извършеното по чл. 343а НК), когато той се е свързал със сина на пострадалия и е изразил желание да съдейства при необходимост, както и факта, че нарушението на правилата за движение по пътищата е само едно и се изразява в забавено, а не отсъстващо задействане на спирачния привод при секундно закъснение.
При така посочените допълнителни смекчаващи обстоятелства определеното наказание лишаване от свобода следва да бъде допълнително снижено, тъй като в отмерения му от въззивния съд размер то се явява явно несправедливо и покриващо касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Обективната съвкупност на посочените вече смекчаващи обстоятелства и ниската обществена опасност на дееца, показват, че справедливото наказание спрямо конкретния деец се явява лишаване от свобода в размер на шест месеца.
Изводът за необходимост от допълнително намаляване на наложеното на подсъдимия Ч. наказание лишаване от свобода рефлектира и върху размера на наложеното му наказание на основание чл. 343г НК, което с оглед разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от НК следва да бъде редуцирано до една година лишаване от право да управлява моторно превозно средство.
Съвместното прилагане на основното и допълнително наказание в посочените граници успешно ще реализира всички цели по чл. 36 НК, като ще допринесе за осъществяване на генералната превенция и за поправянето на извършителя, без да се явява прекомерно сурово за него.
С оглед всички тези съображения съставът на първо наказателно отделение прие, че се налага да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК и да измени въззивния акт в упоменатата насока на снижаване на санкцията.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 445 от 03.01.2023 г., постановено по в. н.о. х.д. № 363/20203 г. по описа на Апелативен съд – София, като:
-НАМАЛЯВА наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Г. Л. Ч. за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, вр. с чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 НК на шест месеца лишаване от свобода;
-НАМАЛЯВА наложеното на подс. Г. Л. Ч. на основание чл. 343г НК наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство на една година.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.