№ 92

Гр. София, 02 февруари 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА

и след становище на прокурора от ВКП А. Г. като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 939/23 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Н. Д. Х. чрез упълномощения му защитник адв. Д. срещу нова въззивна присъда на Окръжен съд - Пловдив, 8-ми наказателен състав, № 9/ 07.02.2023 г., постановена по в. н.о. х.д. № 1954/2022 г., в която се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1- 3 от НПК и се иска отмяна на новата присъда и оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В писмено допълнение към касационната жалба на защитата, постъпило по реда и в срока по чл. 351, ал. 4 от НПК се излагат доводи за доказателствена необезпеченост на приетата във въззивната присъда фактическа обстановка и за превратно тълкуване на гласни доказателствени средства, не съобразно действителното им съдържание. Навеждат се доводи за необективност на показанията на свидетелите К. и В., поради противоречия с останалата доказателствена съвкупност и неправилното им кредитиране от въззивния съд, което е с невярна аргументация. В допълнението към касационната жалба се съдържа подробен анализ на гласните доказателствени средства по делото чрез съпоставка едни с други и със събраните писмени доказателства и се оспорва извода на въззивния съд за необективност на обясненията на подсъдимия, за които се твърди, че кореспондират изцяло с останалите доказателства, събрани от разпитите на свидетелите Й., С., А. и Г., както и с документите за продажбата на процесния автомобил и отразените в тях дати. Отделно се сочи, че контролираните съдилища не са изпълнили задължението си по чл. 281 от НПК за приобщаване на свидетелските показания от досъдебното производство на свидетелите А., К. и В. при наличието на съответните предпоставки за това, с което са нарушили правото на защита на подсъдимия, което се оценява като съществен процесуален порок и основание за отмяна на присъдата на окръжния съд.

В жалбата се твърди и противоречие в мотивите към въззивната присъда, което се приравнява на липса на мотиви и по естеството си е абсолютно процесуално нарушение, както и нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите на обвинението, което е довело и до нарушаване на правото на подсъдимия на ефективна защита

Пред ВКС защитникът на подсъдимия адв. Д. поддържа касационната жалба с наведените касационни основания и направеното искане за отмяна на присъдата на окръжния съд и за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Поддържа и довода за липса на мотиви, като се позовава на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, която е идентична с установената от първия съд, но направените правни изводи са в обратна посока, без да се изложи съответна аргументация за това.

Защитата излага и съображения за доказателствена необезпеченост на установените факти, като счита, че се касае за облигационни отношения между подсъдимия и свидетеля К., които се състоят в сключване на привидна сделка между тях, с която се прикрива предоставен от последния заем срещу лихва на подсъдимия. Сочи, че доказателствата по делото не установяват факта, че процесният автомобил се е намирал във владение на К., което той да е предоставил на дееца, тъй като подсъдимият го е придобил самостоятелно и владял до 23 април 2017 г., на която дата той се е разпоредил със същия. В заключение намира, че приетите от въззивния съд факти не сочат на извършено престъпление по чл. 206 от НК, поради което се касае за несъставомерност на деянието.

Подсъдимият Х. в последната си дума пред ВКС моли да се отмени осъдителната присъда на въззивния съд.

Пред касационната инстанция, прокурорът от ВКП счита, че въззивната присъда е постановена при спазване на разпоредбите на чл.313 и 314 от НПК след задълбочена доказателствена проверка, при която е установена обективност на показанията на свидетеля К., които са в коресподенция с доказателствата по делото, че процесният автомобил документално е бил негова собственост, поради което и въззивният съд е направил верен правен извод за извършено от подсъдимия престъпление по чл.206 от НК.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като взе предвид наведените оплаквания в касационната жалба на защитата и доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 260027/31.05.2022 г., постановена по н. о.х. д. № 2313/2020 г. по описа на Пловдивски районен съд, 8 наказателен състав подсъдимият Н. Д. Х. е бил признат за невиновен в това на 23.04.2017 г. в [населено място] противозаконно да е присвоил чужда движима вещ, лек автомобил марка /марка/, модел /модел/ , с рег. [рег. номер на МПС] на стойност 10 500 лв., собственост на Д. И. К., която владеел, като е оправдан по обвинението за престъпление по чл.206, ал.1 от НК.

Със същата присъда съдът е отхвърлил предявеният от гражданския ищец К. срещу подсъдимия Х. граждански иск в размер на 10 500 лв., представляващ обезщетение за имуществени вреди от процесното деяние.

На осн. чл. 190, ал.1 от НПК съдът е възложил разноските по делото в тежест на държавата.

С нова въззивна присъда № 9/ 07.02.2023 г., постановена по в. н.о. х.д. № 1954/2022 г. е отменена изцяло присъда № 260027/31.05.2022 г. по н. о.х. д. № 2313/2020 г. на Пловдивския районен съд и вместо нея е постановена нова присъда, с която подсъдимият Н. Х. е бил признат за виновен в извършване на престъплението по чл.206, ал.1 от НК, за което е предаден на съд и при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при първоначален строг режим, на осн. чл. 57, ал.1, т.2, б.“б“ от ЗИНЗС.

Със същата присъда е уважен и предявеният срещу подсъдимия Д. граждански иск в размер на 10 500 лв., представляващ обезщетение за имуществени вреди от процесното деяние, ведно със законнната лихва от датата на извършването му 23.04.2017 г. до пълното изплащане на главницата.

С въззивната присъда съдът е възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото, на осн. чл. 189, ал.3 от НПК.

Касационната жалба е подадена в законовия срок по чл. 350, ал.1 от НПК от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима, като разгледана по същество се явява и основателна.

Оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивната присъда, което е аргументирано с доводи за неточно формулирано обвинение и за съществени нарушения в процесуалната дейност на въззивната инстанция по оценката на доказателствата е основателно.

На първо място е необходимо да се даде отговор на съображенията относно формулировката на предявеното обвинение, което е от съществено значение за преценката относно наличието на процесуални нарушения в процеса на неговото доказване./допустимостта на тази преценка се извежда от преюдициалното заключение на Съдът на ЕС по дело С-280/20 г. относно отстраняването на неясноти и непълноти в обвинителния акт след разпоредително заседание./

Прегледът на предявеното срещу подсъдимия обвинение установява, че същото се характеризира с определени противоречия между обстоятелствената част на обвинителния акт и неговия диспозитив, които се отнасят до съставомерни елементи от състава на престъплението, за което Х. е предаден на съд. Съгласно диспозитива на процесуалния документ Х. е предаден на съд за това, че на 23.04.2017 г. противозаконно е присвоил чужда движима вещ, собственост на свидетеля К., товарен автомобил, която владеел. В обстоятелствената част на същия документ е посочено, че свидетелката В. е придобила товарния автомобил чрез покупка от свидетеля К., на 10.05.2017 г., след което на на 17.05.2017 г. е сключила с подсъдимия договор за наем на същия автомобил, по силата на който той го владеел. Следователно, инкриминираните разпоредителни действия от страна на Х. с процесната вещ са осъществени преди В. да му предостави ползването на автомобила с цитирания по-горе договор за наем и преди да придобие собствеността върху него, с договора за продажба от 10.05.2017 г.При тези данни в обстоятелствената част на обвинението се съдържа непълнота относно механизма на извършване на деянието, доколкото подсъдимият се предава на съд по обвинение за обсебване на чужда движима вещ/собственост на свидетеля К./, която към инкриминираната дата не му е била предоставена по силата на договор за наем, сключен със свидетелката В., защото договорът, посочен като основание за владението на вещта от страна на подсъдмия е сключен след тази дата. В диспозитива на обвинителния акт се сочи, че подсъдимият неправомерно се е разпоредил с процесната вещ, собственост на свидетеля К., която владеел, но в обстоятелствената част на обвинителния акт не се съдържат факти за друго основание на което деецът владеел процесната вещ, освен сключеният между него и свидителката В. договор за наем, който е с дата след тази на инкриминираното разпореждане с вещта.

В принципен план посочените непълноти и неясноти на обвинението рефлектират върху правото на защита на подсъдимия, но в конкретния случай същите не са толкова съществени до степен на невъзможност да разбере за какво се обвинява и да организира своята защита.

Извън описаните неясноти при формулировката на обвинението, фактическите изводи на контролирания въззивен съд са в противоречие с наличната доказателствена съвкупност и не почиват на вярна оценка на релевантните за обвинението доказателства, които се съдържат по делото.

В мотивите към въззивната присъда окръжният съд е приел, че към датата на обвинението, 23.04.2017 г. товарният автомобил, предмет на престъплението по чл.206, ал.1 от НК е бил собственост на свидетеля К., като му е бил предоставен за ползване от свидетелката В. на основание договор за наем, сключен на 17.05 2017 г., както и че подсъдимият противозаконно го е присвоил на 23.04.2017 г.

В мотивите към същата присъда въззивният съд е посочил изрично, че установената от първия съд фактическа обстановка е правилна, поради което я възприема изцяло, но при нейният анализ е достигнал до различни правни изводи относно съставомерността на деянието и виновността на подсъдимия. Независимо, че в мотивите към въззивната присъда са възпроизведени до голяма степен дословно фактите, установени от първата инстанция, които въззивният съд е инкорпорирал в собствените си фактически изводи/ че процесният автомобил е бил собственост на подсъдимия и е служел като обезпечение за паричните му отношения с К./ непосредствено след това е приел за установени други факти, които напълно им противоречат. А именно, че владението върху процесния товарен автомобил е предоставено на подсъдимия от свидетелката Й./ вероятно се има предвид свидетелката В., която е съпругата на К./ с договор за наем срещу наемна цена от 800 лв. месечно, след като тя го е придобила чрез покупка от нейния съпруг, свидетелят К.. Както и че след сключването на договора за наем подсъдимият не е заплащал месечните вноски по договора и това е било причината тя да подаде жалба до прокуратурата.

В мотивите се съдържат и други доказателствено необезпечени фактически изводи, а именно, че средствата за закупуването на процесният автомобил са били предоставени първоначално от Й./ вероятно В./ на К., за да закупи той лично товарният автомобил, което е извършил и след това го е продал на съпругата си, по повод прекратяване на брака между тях в предходен период/ понастоящем сключен повторно/ и по нейно настояване. Впоследствие съпругата му е отдала автомобила под наем на подсъдимия Х. и той неправомерно се е разпоредил с него, като без нейно разрешение го е продал на свидетеля А..

На първо място следва да се отбележи недопустимото смесване на показания и имена на свидетели, като показанията на един свидетел са коментирани като изходящи от друг, което е съществено процесуално нарушение в доказателствената дейност на въззивния съд. Касае се за показанията на свидетелките Г. В. и И. Й..

Първият съд в мотивите към постановената присъда е допуснал грешен прочит на гласните доказателствени средства, изходящи от свидетелката Й., като ги е приписал на свидетелката В., съпруга на свидетеля К.. На л.205-206 от въззивното дело окръжният съд е цитирал дословно мотивите на първата инстанция, съгласно които показанията на свидетелката Й. са оценени като изходящи от съпругата на гражданския ищец, свидетелката Г. В., докато в действителност се обсъжда съдържанието на показанията на свидетелката Й., съпруга на свидетеля Й., който е продал процесният автомобил на подсъдимия,/ показанията са депозирани в съдебно заседание на 31.05.2020 г. по н. о.х. д. 2313/20 г. на РС – Пловдив/. Несъответствието е съществено, тъй като фактическите изводи на въззивния съд не са съответни на гласните доказателствени средства съобразно техният източник, респективно са формирани на базата на невярна интерпретация на наличните доказателства.

Елемент от фактическия състав на обсебването е наличието на определено правно или фактическо основание, на което деецът владее или пази вещта, спрямо която е извършил присвоителните действия и то следва да е правомерно.

Настоящото обвинение, за което подсъдимият е предаден на съд и впоследствие е признат за виновен с въззивната присъда е за присвояване на чужда вещ, за която към инкриминираната дата не е посочено конкретно основание за правомерното й владение. Инкриминираният с обвинителния акт договор за наем е сключен след тази дата, поради което се явява ирелевантен за съставомерността на предявеното обвинение и не може да породи правни последици по отношение на неговата доказаност.

Независимо от това наличието на допуснатите съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата и с оглед доказателствената необезпеченост на изводите на съда по правно значими за обвинението факти, вътрешното убеждение на окръжния съд по тези факти се явява опорочено, което препятства проверката за правилното приложение на материалния закон от страна на ВКС, в това число и по отношение съставомерността на деянието. В този смисъл искането от жалбата на защитата за оправдаване на подсъдимия не може да бъде удовлетворено, поради констатираните съществени процесуални нарушения в процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия въззивен съд по фактите на обвинението, както и поради констатираните неясноти и непълноти при формулировката на обвинението.

Правомощията на касационната инстанция по чл.354, ал.1, т.2, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК за оправдаване на подсъдимия могат да бъдат упражнени само в рамките на приетите от решаващите съдилища фактически положения, след като същите са установени при спазване изискванията на чл. 14 от НПК, което в случая не е направено и се явява пречка ВКС да извършва проверка дали материалният закон е приложен правилно, включително и дали подсъдимият е осъден за несъставомерно деяние. Упражняването на цитираните правомощия е допустимо само при липсата на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, оплакването за което се намери за основателно.

Предвид основателността на наведеното с жалбата касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК новата въззивна присъда на окръжния съд следва да се отмени, на осн. чл. 354, ал.3, т.2 от НПК и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав.

При новото разглеждане на делото следва да бъдат отстранени допуснатите съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд/ в това число и чрез прилагане на разпоредбата на чл.281 от НПК при наличие на съответните предпоставки за това/ като се извърши пълен всестранен и обективен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, въз основа на който да се формират изводи по правно значимите за обвинението факти и да се изложи съответна на тях правна аргументация, при отчитане на формулировката на обвинението.

Отмяната на присъдата в наказателната част налага същата да се отмени и в гражданската й част, с която е уважено претендираното обезщетение за вреди, тъй като правното основание на гражданската претенция е инкриминираното на подсъдимия деяние, изразяващо се в престъпно обсебване на товарния автомобил, собственост на гражданския ищец, което не е доказано по несъмнен начин съобразно изискванията на процесуалния закон и делото е върнато за ново разглеждане и в наказателната му част.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният каационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивна присъда на Окръжен съд - Пловдив, 8-ми наказателен състав, № 9/ 07.02.2023 г., постановена по в. н.о. х.д. № 1954/2022 г., и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: