РЕШЕНИЕ
№ 20
гр. София, 20 януари 2025 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ХРИСТИНА МИХОВА
при участието на секретаря М. П. и в присъствието на прокурора П. М. изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 969/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подс. Я. М. Ф. срещу решение № 149/28.08.2024г. по внохд № 304/2024г. по описа на Апелативен съд - гр. Пловдив.
В жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 от НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и при условията на алтернативност – постановяване на решение, с което подсъдимият да бъде оправдан или постановяване на решение, с което делото да се върне на предходната инстанция за отстраняване на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила.
В допълнение към касационната жалба се развиват подробни съображения в подкрепа на оплакването за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Твърди се, че осъждането на подсъдимия Ф. по различна правна квалификация от тази, за която е бил предаден на съд, е в нарушение на правото му на справедлив съдебен процес по чл. 6, т. 3, б.“а“ и б.“б“ от ЕКЗПЧОС ; чл. 6 § 4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012г. относно правото на информация в наказателното производство; чл. 3 и чл. 7 от Директива (ЕС)2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство и на чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
Конкретни аргументи се извеждат от Решение на СЕС от 09.11.23г. по дело № С-175/22г., образувано по преюдициално запитване от Специализирания наказателен съд на Р. Б.
Като последица от допуснатото процесуално нарушение се претендира и нарушението на материалния закон. Други доводи не се изтъкват.
Поддържат се исканията, отправени в касационната жалба.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Ф. и защитникът му поддържат жалбата. Акцент се поставя на оплакването за осъждане по непредявено обвинение и правна квалификация, по която подсъдимият не се е защитавал. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане.
Подсъдимият се присъединява към становището на защитника си. В последната си дума моли да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд.
Прокурорът при Върховната прокуратура пледира за неоснователност на жалбата, като оспорва твърдението на защитата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване правото на защита на подсъдимия.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт и на присъдата, установи следното:
С присъда № 11 от 26.03.24г. по нохд № 473/21г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик подсъдимата В. А. К. е призната за виновна в това, че в периода 01.07.2011г.- 16.01.2012г. в гр. Пазарджик, като извършител, опосредено чрез трето невиновно лице - счетоводителката З. П. М.- Ч., подпомогната от съучастника си – подс. Я. М. Ф., предоставил й 22 бр. данъчни фактури, издадени от ЕТ“К. А.“- П., е избегнала установяването и плащането на данъчни задължения за ЕТ“ В. К.-**“ в особено големи размери – 102 739,76 лв - дължими по ЗДДС, като е изолзвала документи с невярно съдържание при представяне на информация пред ТД на НАП - 22 бр. данъчни фактури и е потвърдила неистина в подадени пред ТД на НАП - Пловдив справки-декларации по чл. 125 от ЗДДС и отчетни регистри „дневник за покупки“ по чл. 124 от ЗДДС, като в същите е декларирала стойности по доставки с право на пълен данъчен кредит, въпреки че по тези доставки няма реално осъществени сделки, поради което на осн. чл. 255, ал. 3 във връзка с чл. 255, ал. 1, т. 2, пр. 1 и т. 6, пр. 2 във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на 1 (една) година лишаване от свобода. На осн. чл. 23 ал. 1 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание на подс. К. с наказанието, наложено по нохд № 464/2016г. на ОС - Пазарджик, а именно 1 (една) година лишаване от свобода. На осн. чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложил изтърпяването на така наложеното общо наказание с 3 (три ) години лишаване от свобода.
Съдът оправдал подс. К. по първоначалното обвинение да е била подбудена от съучастника си – подс. Ф..
С първоинстанционната присъда подс. Я. Ф. бил признат за виновен в това, че в периода 01.07.2011г.- 16.01.2012г. в гр. Пазарджик, при условията на продължавано престъпление, в съучастие като помагач, умишлено е улеснил (чрез набавяне на необходими документи - данъчни фактури), В. К. - управляващ и собственик на ЕТ“ В. К.- **“ като извършител, опосредено чрез трето невиновно лице - счетоводителката З. П. М. - Ч., да избегне установяването и плащането на данъчни задължения за ЕТ“ В. К.-**“ в особено големи размери – 102 739,76 лв. - дължими по ЗДДС, като е използвал документи с невярно съдържание - 22 бр. данъчни фактури и е потвърдил неистина в подадени пред ТД на НАП - Пловдив справки-декларации по чл. 125 от ЗДДС, като в същите са декларирани стойности по доставки с право на пълен данъчен кредит въпреки че по тези доставки няма реално осъществени сделки и са използвани документи с невярно съдържание - 22 бр. данъчни фактури, поради което на осн. чл. 255, ал. 3 във връзка с чл. 255, ал. 1, т. 2, пр. 1 и т. 6, пр. 2 във връзка с чл. 20, ал. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на 1 (една) година лишаване от свобода.
На осн. чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложил изтърпяването на така наложеното наказание с 3 (три ) години лишаване от свобода.
Подсъдимият Ф. е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 20, ал. 3 от НК - да е действал в съучастие като подбудител.
На осн. чл. 189, ал. 3 от НПК съдът присъдил направените по делото разноски в тежест на подсъдимите.
По жалба на защитника на подс. Ф. било образувано внохд № 304/24г. по описа на Пловдиския апелативен съд, приключило с постановяването на атакуваното понастоящем въззивно решение.
С него първоинстанционната присъда била изцяло потвърдена.
І. По доводите за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила.
Аргументацията е развита на плоскостта на процесуалния въпрос доколко е допустимо“… според Европейското и Българското законодателство наказателен съд да признае подсъдимия за виновен за престъпление, квалифицирано от съда, без той (съдът) да информира за това лицето, преди да постанови осъдителния съдебен акт така, както е сторил по настоящия казус О.С.- гр. Пазарджик?“(вж. л. 11 от к. д. № 969/24г.).
Според защитата с осъждането на подсъдимия Ф. по обвинение да е действал като помагач (чл. 20, ал. 4 от НК) от първия съд, а не като подбудител (чл. 20, ал. 3 от НК), която форма на съучастие е отразена в обвинителния акт, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване правото му на защита и в частност правото му на справедлив съдебен процес по чл. 6, т. 3, б.“а“ и б.“б“ от ЕКЗПЧОС и чл. 6§4 от Директива 2012/13 на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012г. относно правото на информация в наказателното производство и Решение на СЕС (четвърти състав) от 09.11.23г. по дело № С-175/22г., образувано по преюдициално запитване, отправено на осн. чл. 267 от ДФЕС от Специализирания наказателен съд на република България с акт от 08.03. 2022 година.
Утвърждаването на извършената с първоинстанционната присъда преквалификация на формата на участие на подсъдимия в деянието от въззивния съд било защитено с неприемливи и неубедителни аргументи, което на свой ред опорочавало законосъобразността на атакуваното въззивно решение.
По същество се изтъква, че прокурорът последователно е твърдял и поддържал обвинение за престъпление, извършено от подсъдимия в качеството му на подбудител, като с акта си по същество първоинстанционният съд е поставил препятствия пред ефективната и пълноценна защита на подсъдимия, тъй като го е признал „…за виновен в извършване на престъпление с правна квалификация, за която не му е повдигнато обвинение нито в досъдебната фаза на наказателното производство, нито в съдебната такава“.
І.1.Така релевираните съображения ясно указват, че защитата не отправя упреци към аналитичната и оценъчната дейност на инстанциите по същество и приетата за несъмнено установена въз основа на нея фактология на деянието и конкретното участие на жалбоподателя в него, поради което правилността на направените фактически заключения не попада в пределите на настоящата касационна проверка.(вж. чл. 347, ал. 1 от НПК).
Въззивният съд е приел за изяснено от фактическа страна, че жалбоподателят е бил едноличен собственик на капитала и управител на ЕООД „С.“ – [населено място], което в края на 2011г. било едноличен собственик на капитала на друго управлявано от подсъдимия Ф. дружество - ЕООД „С. х.“- [населено място]. И двете дружества били регистрирани по ЗДДС. Лелята на подсъдимия Ф. – св. А. действала като регистриран по ЗДДС едноличен търговец „К. А.“, а познатата му - подс. В. К. - като ЕТ „В. К.“- [населено място], също регистриран по ЗДДС. Изяснено е, че през м. декември 2011 г. двамата еднолични търговци имитирали сделки с цимент - стоката бивала „доставяна“ на ЕТ „К. А.“, който я „продавал“ на ЕТ „В. К.“ с данъчни фактури с невярно съдържание. На свой ред ЕТ „В. К.“ я „продавал“ на собственото на подс. Ф. ЕООД „С. х.“, използвайки идентични фактури. Това префактуриране на неосъществени в действителност доставки, включително и за фиктивна доставка на товарен автомобил (общо 22 бр. фактури) било надлежно осчетоводено и открило възможност за заобикалянето на данъчното законодателство включително от страна на ЕТ „В. К.“, който ползвайки фалшивите фактури с издател ЕТ „К. А.“, избегнал установяването и плащането на своите задължения по ЗДДС за споменатия данъчен период (в размер на 102 739, 76 лв.). Същевременно ЕООД-то получило възможност да претендира данъчен кредит по „доставките“ на цимент с продавач междинното звено в лицето на ЕТ „В. К.“. За целта била използвана и непосветената счетоводителка на двамата еднолични търговци св. М. Ч., която включила фактурите за неосъществените доставки в дневника за покупки на ЕТ „В. К.“ и в дневника за продажби на ЕТ „К. А.“, а по-нататък използвала дневниците за попълване съдържанието на справката-декларация по чл. 125 ЗДДС.
Отразени са и изводите за конкретното участие на жалбоподателя в инкриминираната престъпна дейност - подпомагането порочното водене на счетоводството на ЕТ „В. К.“ и потвърждаването на неистина в справките-декларации по ЗДДС за данъчните периоди м. юли и м. декември 11г., като осигурил (със съдействието на своята леля - св. А.) фалшивите общо 22 броя данъчни фактури с предмет покупко-продажби на автомобил и на цимент. Между процесуалните страни по делото се е развил спор относно начина, по който 22-те фактури са се озовали отразени в счетоводствата на техните издател и получател. Съдействието на жалбоподателя се изразило в запознаването на св. А. и подс. К. със счетоводителката Ч., като всяка от двете я упълномощила за водене на счетоводството на своя ЕТ и за подаване на данъчна информация пред приходната администрация, вкл. по електронен път. По-късно (през м. юли 2011г. и през м. декември 2011г.) подсъдимият Ф. предоставил на счетоводителката всяка от инкриминираните 22 бр. фактури с невярно съдържание.
При така приетите от контролираните инстанции фактически положения е очевидно, че алтернативното искане на подсъдимия и на защитата му за оправдаването му по обвинението да е извършил престъплението, за което е признат за виновен, не може да бъде удовлетворено. Известно е, че ВКС разполага единствено с правомощие да проверява спазени ли са разпоредбите, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените източници. По тази причина ВКС би могъл да оправдае подсъдимия единствено ако установената от въззивния съд фактология не сочи деянието да е извършено, да е извършено от него или ако не очертава признаците на престъпление.
В конкретния случай искането за оправдаване на подсъдимия Ф. предполага пререшаване на делото по същество, тъй като приетите от въззивния съд факти описват извършено от жалбоподателя престъпление, което обуславя и процесуалната невъзможност за неговото уважаване.
І.2. Доводът на защитата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, от категорията на съществените – осъждане на подсъдимия по непредявена правна квалификация, а оттам – и по непредявено своевременно обвинение, довело до нарушаване правото му на защита и в принципен план – на правото му на справедлив съдебен процес, не може да се сподели.
Същото възражение за първи път е релевирано от защитата в пледоариите по същество пред въззивния съд и фактически представлява опорната точка и същината на защитната теза за нарушение на правото на подсъдимия на справедлив съдебен процес.
Пловдивският апелативен съд го е намерил за неоснователно със следните аргументи:
а) с определение от 30.11.2021г. в разпоредителното заседание съдът е постановил прекратяване, на основание чл. 249 вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК на съдебното производство и връщане делото на ОП - Пазарджик за отстраняване на процесуални нарушения, които е окачествил като съществени. Посоченото определение е било отменено с определение № 19 от 17.01.2022 г. по ч. н.д. 21/22г. по описа на АС – Пловдив;
б) в първоинстанционното определение, постановено в разпоредителното заседание първоинстанционният съд недвусмислено е отразила констатации, че описаните в обвинителния акт действия на подсъдимия Ф. по предоставяне за осчетоводяване на инкриминираните фактури „по - скоро обосноват помагачество“, а не посочената в обвинителния акт форма на съучастие - подбудителство;
в) според въззивния съд това заключение е напълно достатъчно за изпълнение на указания в Решение на Съда на ЕС от 09 ноември 2023г. по дело № С-175/22г., образувано по преюдициално запитване, отправено на осн. чл. 267 от ДФЕС от Специализирания наказателен съд на република България с акт от 08.03. 2022 година за информиране на обвиняемия за разглеждана „нова“ квалификация в момент и при условия, които да му позволят да подготви ефективно своята защита, съобразно въведените изисквания и с членове 3 и 7 от Директива (ЕС) 2016/343 на ЕП и на Съвета от 09 март 2016г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказтелното производство и с чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС.
г) с въззивното определение от 17.01.22г. по ч. н.д. 21/22г. Пловдивският апелативен съд е посочил, че се касае до въпрос (по чл. 102 НПК), който може да бъде решен с крайния съдебен акт без изменение на обвинението;
д) в становището си по въпросите по чл. 248 от НПК защитата е изразила позиция, че изложената в обвинителния акт фактология отрича твърдяната подбудителска роля на доверителя му, доколкото били визирани негови действия по подпомагане, а не по склоняване на извършителя.
ВКС намира крайния извод на Пловдивския апелативен съд за отсъствие на нарушение на правото на справедлив съдебен процес (чл. 6, параграф 4 от Директива 2012/13/ЕС на ЕП и на Съвета от 22 май 2012г. относно правото на информация в наказателното производство) за правилен, макар и да не споделя част от аргументацията, с която този извод е бил защитен.
Преди всичко вярно е, че защитникът е развил позиция за недостатъци в обвинителния акт, оспорвайки фактическата му пълнота, предвид отсъствието на конкретни обстоятелства, описващи подбудителската дейност на подс. Ф.. Внимателният прочит обаче на отразената в съдебния протокол позиция на адв. С. (л. 51 - 52 от нохд № 473/21г. на ПзОС) указва на това, че той не е давал оценка на посочените в обвинителния акт действия на подсъдимия като „действия по подпомагане“, а единствено е претендирал съществено процесуално нарушение, нарушаващо правото на защита на подсъдимия при изготвяне на обвинителния акт – въпрос по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК. Това означава, че позицията на защитата в разпоредителното заседание пред първоинстанционния съд не може да послужи като аргумент в подкрепа на тезата, че още в този момент е упражнявано правото на защитата по евентуално възможното ново обвинение, с различната правна квалификация на поведението на подсъдимия като помагач, а не като подбудител в престъпната дейност, така както е бил предаден на съд с обвинителния акт.
Всички останали доводи на решаващия съд по поставения от защитата въпрос обаче се споделят напълно от настоящия съдебен състав, като към тях следва да се посочат и няколко допълнителни съображения.
В обвинителния акт (както в обстоятелствената му част, така и в диспозитива му), престъпната дейност на касатора фактически е описана като дейност по подпомагане на порочното водене на счетоводството на ЕТ „В. К.“ и потвърждаването на неистина в справките –декларации по ЗДДС за инкриминираните данъчни периоди, чрез „предоставяне“,, респ. „набавяне“ на необходимите документи – фалшивите 22 бр. данъчни фактури с предмет покупко-продажби на автомобил и цимент.
Така посочените действия на подс. Ф. са получили неправилна правна оценка в обвинителния акт и формата на съучастието му неправилно е била квалифицирана като подбудителска (чл. 20, ал. 3 от НК), а не на съответстващата на фактическите твърдения законосъобразна квалификация на съучастието му – като помагач по чл. 20, ал. 4 от НК. Приема се в доктрината, че „…квалификацията на престъплението е точно съответствие или тъждество между признаците на извършено деяние и признаците на състав на престъпление.“ (М., П. „ Значение на понятието за престъпление за наказателноправната квалификация на деянието“, Съвременни предизвикателства пред наказателното законодателство, Университетско издателство „Св. К. О. , 2018г., с. 413). Доколкото в обвинителния акт такова съответствие (между факти и право по отношение на формата на съучастие на подсъдимия Ф.) очевидно не е налице, предвид неправилното й квалифициране с оглед дефиниращите норми на чл. 20, ал. 3 и чл. 20, ал. 4 от НК от страна на прокурора следва да се приеме, че той не е бил в пълно съответствие с изискванията на чл. 246 от НПК. Този извод обаче не е в конфронтация със заключението на въззивния съд, а и на настоящия касационен състав, че в конкретния случай правото на защита на подсъдимия не е нарушено, тъй като още в предявеното с обвинителния акт обвинение срещу касатора фактическите му рамки ясно са указвали, че прокуратурата обосновава ролята му на помагач в престъпното деяние, но не и такава по „умишлено склоняване“ на извършителя В. К. да извърши престъплението.
Това означава, че от досъдебната фаза на процеса, до постановяване на крайния съдебен акт от първоинстанционния съд, с който жалбоподателят Ф. е признат за извършено престъпление от него в качеството му на помагач (чл. 20, ал. 4 от НК) фактите, на които се е основавало обвинението не са били изменени и/или към тях да са били прибавяни нови факти, с които обвинението да е претърпяло каквото и да е изменение, включително чрез разширяване на неговия обхват с включването на непредявени и нови фактически обстоятелства. Съдебната практика, основана и на разбирането на доктрината, последователно е поддържала, че съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението ще е налице винаги, когато чрез самото изменение на подсъдимия се вменяват в отговорност нови факти, които не са му били известни до този момент, като включени в обхвата на неговото обвинение, и по които той поради тази причина не се е защитил (ТР № 57/1984 г. на ОСНК на ВС).
Осъждането на подсъдимия от първоинстанционния съд за това, че е действал като помагач в престъпната дейност вместо като подбудител (така както погрешно е била квалифицирана дейността му в обвинителния акт) не представлява съществено процесуално нарушение, довело до нарушаване правото му на защита. Прилагането на закон за еднакво наказуемо престъпление, в рамките на предявените в първоначалното обвинение факти, в конкретния случай по никакъв начин не е възпрепятствало както защитата по тях, така и ефективното реализиране на правото на въззивна и касационна жалба. Освен това, отсъствали са и предпоставките по чл. 287 от НПК прокурорът да направи изменение на обвинението, доколкото няма изменение на обстоятелствената част на обвинението – на обвинителните факти, и не се претендирало прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 4 от НК помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняването на спънки, набавянето на средства или по друг начин. По дефиниция помагачът не участва в извършването на престъплението, за разлика от неговия извършител, нито е лице, извършващо умишлени действия по склоняване на лицето да извърши престъплението. Известна е националната съдебна практика, макар и в контекста на друга форма на съучастие, че „помагачеството е по - лека форма на задружна престъпна дейност от съизвършителството и, поради това, за разлика от случаите на преминаване от форма на съучастие подбудителство и/или помагачество в (съ)извършителство - и при липса на съществена промяна в обстоятелствената част на обвинението в конкретния случай не е било необходимо да се изпълни процедурата предвидена в текста на чл. 287 НПК“.(вж. Р. № 281 от 10.05.2024 г. на ВКС по н. д. № 319/2024 г., I н. о ; Р. № 240 от 7.05.2012 г. на ВКС по н. д. № 590/2012 г., I н. о.). В конкретния случай, с оглед неговите специфики, свързани с изначално неправилната правна оценка на съучастническата дейност на подсъдимия, дадена от прокурора, преминаването от форма на съучастие от подбудителство към помагачество от съда, при това без каквото и да е изменение на обстоятелствената част на обвинението, би могло да се приеме за допустимо приложение на закон за еднакво наказуемо престъпление (вж. още чл. 21 и чл. 22 от НК) Съдебната практика е имала повод да разясни разликата между „закон за същото престъпление“ и „закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление“, като е пояснила, че под закон за същото престъпление следва да се разбира правна квалификация на деянието, тоест, приложим материален закон, който е същият, с посочения в обвинителния акт. При закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление възприетата от съда правна квалификация не остава същата, а се променя, като със съдебният акт се извършва преквалификация на деянието и се явява приложим друг материален закон, различен от този по обвинителния акт. Когато фактическото обвинение остава непроменено и в него не се включват каквито и да било нови и/или различни факти, съдът може да се произнесе със своя акт, без да е необходима инициатива на прокурора. Това е така, защото фактическото обвинение остава същото или несъществено променено, а юридическото обвинение, обуславящо приложимия материален закон, от гледна точка на неговата наказуемост, е със същите или по-благоприятни последици. (вж. Р. № 223 от 11.02.2020 г. на ВКС по н. д. № 1013/2019 г., III н. о).
Оплакването, че застъпеното по-горе виждане за възможността да се премине от еднаквата форма на съучастие (чл. 20, ал. 3 от НК) на тази по чл. 20, ал. 4 от НК, при непроменени факти на обвинението, е в противоречие с въведените с ЕКЗПЧОС и Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012г. относно правота на информация в наказателното производство минимални стандарти в областта на информацията относно процесуалните права и относно обвинението, която следва да се предоставя на заподозрените или обвинените лица, също е неоснователно.
Разпоредбата на чл. 6 § 3 буква а от ЕКЗПЧОС (Конвенцията) поставя изискването лицето, което е обвинено в извършване на престъпление да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините на обвинението срещу него на разбираем за него език. По същество представлява гаранция за правото на обвиняемия да получи този обем информация, която му е необходима, така че не само да се защити срещу обвинението, но и да е във възможност да се подготви за тази защита. Поради това информацията по чл. 6 § 3, б.“а“ се „..възприема в светлината на правото на обвиняемия да подготви защитата си, което е гарантирано от чл. 6 §3, б“b“ (Pellisier and Sassi v France 1999-ІІ;§54; Ofner v Austria № 524/59).
Освен това изискването по чл. 6 § 3, б.“а“ за „ незабавно“ получаване на информацията от обвинените лица не е предмет на строго тълкуване, като се преценява с оглед конкретните обстоятелства по делото.
Следващият компонент на изискването по чл. 6 § 3, б.“а“ се отнася до естеството на информацията, която следва да бъде представена на обвиняемия – той следва в подробности да бъде уведомен за характера (правната квалификация) и причините (обстоятелствата) на обвинението срещу него. (Pellisier and Sassi v France 1999-ІІ;§51.) ЕСПЧ не отрича възможността за промяна на обвинението в хода на делото, при условие че на обвиняемия бъде предоставена възможност да подготви защитата си по новото обвинение по „практически и ефективен начин и най - вече своевременно“ (пак там, § 62).
В определени случаи Съдът е приемал, преценявайки справедливостта на производството в цялост и правомощията на контролиращите инстанции, че въпреки извършената от първия или въззивния съд преквалификация на обвинението, отсъства нарушение на чл. 6 § 3, б.“а“, щом подсъдимият е имал достатъчна възможност да отговори на етапа на обжалването срещу преформулираното обвинение, въз основа на което е бил осъден от първата инстанция. (вж. Dallos v. Hungary, 29082/95, §37;).
Действително, прилагането с първоинстанционната присъда на закон за еднакво наказуемо престъпление, означава възприемане на правна квалификация за различна форма на съучастие. Вярно е също, че съгласно Решение на СЕС от 09.11.2023 г. по дело С-175/22 (Решението), чл. 6, §4 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, съгласно която съдът, който се произнася по наказателното дело по същество, може да възприеме различна от първоначално възприетата от прокуратурата правна квалификация на инкриминираното деяние, без да информира своевременно обвиняемия за разглежданата нова квалификация към момент и при условия, които биха му позволили да подготви ефективно защитата си, и съответно без да осигури на обвиняемия възможност да упражни конкретно и ефективно правото си на защита по отношение на тази нова квалификация.
В настоящия случай, макар и новата правна квалификация за формата на съучастие да е станала известна на подсъдимия едва с първоинстанционната присъда, уведомяването за нея чрез присъдата е било своевременно, тъй като възможността за конкретна защита не е била ограничена – чрез осигуряването правото на въззивна и касационна жалба, което жалбоподателят ефективно е упражнил. Защитата по правната квалификация, след като тя е изменена от първоинстанционния съд, е осъществена пред една инстанция (с правомощия по същество, но и с такива по приложението на правото) и пред настоящата касационна инстанция, която е с такива по правилното приложение на закона.(вж. Р. № 400 от 9.07.2024 г. на ВКС по к. н. д. № 429/2023 г., ІІІ н. о.) В контекста на § 41 от Решението и § 42 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство („Разпоредбите на настоящата директива, които съответстват на гарантираните в ЕКПЧ права, следва да се тълкуват и прилагат в съответствие с тези права съгласно тълкуването им в съдебната практика на Европейския съд по правата на човека“), настоящият съдебен състав се придържа към разбирането за справедливост на производството в неговата цялост, поради което намира, че в разглеждания случай правото на жалбоподателя на справедлив съдебен процес и в частност правото му на информация в наказателното производство не е нарушено.
В обобщение, ВКС намери, че не е допуснато претендираното в касационната жалба процесуално нарушение, което е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия, поради което не се констатира основанието на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за повторното му разглеждане на въззивния съд. При утвърдената от въззивния съд фактология реализираното от подсъдимия Ф. поведение правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 255, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 2, пр. 1 и т. 6, пр. 2 във връзка с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 4 от НК.
С оглед изложеното и като намери доводите в касационната жалба за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 149/28.08.24г., постановено по внохд № 304/2024г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: