РЕШЕНИЕ

№ 131

София, 11 март 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ

ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при секретар: Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора А. Г.

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 877/2025 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от повереника на частните обвинители А. С. П., К. Т. Л. и С. З. К., срещу въззивно решение № 97/10.06.2025 г., постановено по ВНОХД № 176/2025 г. от Апелативен съд – Пловдив.

В касационната жалба се твърди, че при постановяване на решението са допуснати процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон. Цитират се нормите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, задължаващи съдът да изгради вътрешното си убеждение при обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелства, да събере всички доказателства и да ги подложи на внимателна проверка. Заявява се несъгласие с възприетата от въззивния съд правна квалификация на деянието. Явната несправедливост на наложеното наказание се подкрепя с доводи, че въззивният съд неправилно е определил съотношението между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, както и че пътнотранспортното произшествие и тежкият резултат се дължат само на неправомерното поведение на дееца. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от втората инстанция.

Частни обвинители А. С. П., К. Т. Л. и С. З. К., редово призовани, не се явяват. В касационното производство не участва и упълномощеният техен повереник, а жалбата се поддържа от преупълномощения такъв, по изложените в нея съображения и искания.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на подадената жалба и пледира за оставяне в сила на атакуваното решение.

Подсъдимият М. И. К. и неговият защитник оспорват жалбата. Изтъкват съображения, че атакуваният съдебен акт е съобразен с всички обстоятелства, относими към приложението на закона и справедливостта на наказанието.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

Окръжният съд – С. З. с присъда № 5/27.02.2025 г., постановена по НОХД № 1337/2025 г., признал подсъдимия украински гражданин М. И. К. за виновен в това, че на 01.12.2023 г. при управление на моторно превозно средство, нарушил правилата за движение по чл. 25, ал. 2 и чл. 40, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. К. и М. Л., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 във вр. с ал. 1 , б. „в“ във вр. с 342, ал. 1 от НК и във връзка с чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание от четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 343г от НК съдът постановил лишаване на подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от шест години.

Окръжният съд е признал за невинен и оправдал подсъдимия М. К. по предявеното му обвинение за нарушаване на чл. 37, ал. 1от ЗДвП.

Първоинстанционната присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалби на подсъдимия К. и на частните обвинители П., Л. и К.. С атакуваното сега решение апелативният съд е изменил присъдата, като преквалифицирал деянието по чл. 343а, ал. 1, б. „г“ във вр. с чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК; признал подсъдимия за невинен и го оправдал по обвинението да е нарушил чл. 25, ал. 2 от ЗДвП; намалил размера на наложените на подсъдимия наказания на две години и осем месеца лишаване от свобода и на четири години лишаване от право да управлява моторно превозно средство. В останалата част присъдата е потвърдена.

Касационната жалба срещу така постановения съдебен акт е неоснователна.

Възражението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на обжалваното решение имат тезисен характер. В жалбата е цитирано съдържанието на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, за чието нарушаване е упрекнат съдът, но не е предложено аргументиране (подкрепящи данни по см. на чл. 351, ал. 1 от НПК), разкриващо конкретното им проявление, което да позволи преценката доколко тези възражения са следствие от действително допуснати процесуални пороци. Съществено е да се отбележи, че в разглеждания случай производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият К. на основание чл. 371, т. 2 от НПК признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. При тези хипотези проверката за допуснати процесуални нарушения при установяването на фактологията на деянието се концентрира върху процесуалната екзактност на проведеното съкратено съдебно следствие – дали действително самопризнанието на подсъдимия е подкрепено от доказателствената съвкупност, събрана в досъдебното производство, или заключението на съда по този въпрос е базирано на неверен анализ. Затова и в отговор на бланкетно очертаното оплакване се отбелязва, че апелативният съд не е пренебрегнал задълженията, визирани в посочените процесуални норми, и произнасянето му е преминало през дължимата проверка на правилността на оспорената присъда, осъществявайки цялостен контрол за нейната фактическа и юридическа правилност.

Заявеното несъгласието с извършената от въззивния съд корекция в правната квалификация на деянието също не е подкрепено с конкретни доводи. Това е и обяснимо, защото в мотивите на въззивното решение (стр. 16-17) точно са разчетени фактическите констатации за поведението на подсъдимия след настъпването на транспортната злополука, присъстващи в обстоятелствената част на обвинителния акт, на които съдът е дал квалификация по чл. 343а от НК. Конкретните действия, извършени от подсъдимия, са били насочени субективно и обективно към спасяване живота на всички пострадали, пътуващи в лекия автомобил, независимо от бързия темп на настъпване на леталния изход за двама от тях. Съобразена е и дълготрайната съдебна практика, че дори и при оказана помощ на част/или на един от пострадалите възможността да бъде приложен привилегированият състав на чл. 343а от НК не се изключва. Своевременните действия, извършени от подсъдимия за потушаване на пожара, възникнал в автомобила в близост до изтичащото гориво, създаващо реална опасност и от взрив, са позволили изваждането на пострадалия А. П. от купето на превозното средство и така той е бил спасен. В жалбата не се съдържат аргументи, с които се атакува съдебната оценка на манифестираното от подсъдимия К. поведение, охарактеризирано в оспореното решение като извършено в рамките на неговите възможности, съобразено с конкретната ситуация и насочено към спасяване на лицата в катастрофиралия автомобил, на които да се дължи отделно обсъждане.

Доводите, представени в подкрепа на заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, се аргументират с твърдения, че апелативният съд неправилно е определил съотношението на смекчаващите към отегчаващите вината обстоятелства, довело до налагане на занижен размер на наложеното на подсъдимия наказание, несъответстващо на целите по чл. 36 от НПК.

При проверката на атакуваното въззивно решение не се констатират нарушения на правилата за определяне на наказанието. За правилното отмерване обема на наказателната отговорност е необходимо индивидуалната тежест на конкретната престъпна проява да бъде разгледана съчетано с данните за личността на дееца, което комплексно обсъждане ориентира към дължимата се преценка за нуждата от по-голямо или по –малко интензивно наказателно въздействие с оглед постигане целите на специалната и генерална превенция.

В рамките на възприетата правна квалификация по чл. 343а, ал. 1, б. „г“ от НК (с предвидени предели от две до десет години лишаване от свобода) въззивният съд не се отклонил от тези принципни изисквания. В отговор на довода за несъответствие между наказанието от две години и осем месеца лишаване от свобода и целите на наказанието по чл. 36 от НК, настоящият състав отбелязва, че преценката за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се извършва по отношение на определеното по реда на чл. 54 от НК наказание, а не спрямо размера, който се получава след неговото намаляване с една трета съобразно следваната процедура за разглеждане на делото в първата инстанция по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК.

Неоснователни са възраженията за пренебрегване на тежестта на инкриминираното деяние. Спецификата на конкретния престъпен акт предвид неговия механизъм и неблагоприятните условия, несъобразени от подсъдимия при предприетото маневриране с управляваната от него товарна композиция, както и тежестта на нарушението, не са останали без съдебно внимание. Обсъдени са съобразно тяхното значение и в контекста на установените още от първата инстанция смекчаващи обстоятелства, чийто превес също е бил констатиран от въззивния съд. Адекватната оценка за относителната тежест на утежняващите и облекчаващи вината обстоятелства, преценени през призмата на чл. 54, ал. 2 от НК, е обусловила заключението на въззивния съд да определи санкцията лишаване от свобода в размер на четири години. Така отмереното наказание е над предвидения легален минимум за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „г“ от НК. Окончателният размер на наказанието от две години и осем месеца лишаване от свобода, макар и с малко, също е над минималноустановения в закона и е закономерен резултат от задължителното приложение на чл. 58а, ал. 1 от НК.

В жалбата необходимостта от увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода е поддържано с аргумента за неотчитането от съда на тежестта на общественоопасните последици – смъртта на две лица. Настъпилият вредоносен резултат, несъмнено е тежък за частните обвинители, загубили нелепо своите близки. В правен аспект този резултат е обхванат от престъпния състав по чл. 343а, ал. 1, б. „г“ във вр. с чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК, и с оглед на забраната по чл. 56 от НК не би могъл да се отчита двукратно – като съставомерен елемент и като утежняващ отговорността на подсъдимия при определяне на санкционните последици.

С въведеното твърдение в сезиращия документ, че към момента на злополуката пострадалият С. К. се е движил правомерно, очевидно се оспорва приетото от двете инстанции, че той също има принос за настъпването на общественоопасните последици. Изводите за съпричинителско поведение на пострадалия не са лишени от фактическо основание, надлежно аргументирано в съдебните актове при оценка на доказателствените факти и експертното становище. Ето защо, съобразявайки и установеното в съдебната практика принципно становище, че „съпричиняването“ на общественоопасния резултат рефлектира върху оценката за тежестта на деянието, приносът на пострадалия за настъпването на този резултат, правилно е преценен като фактор, подлежащ на отчитане при определяне размера на наказанието, което деецът следва да понесе.

Подновеният довод от участващия в съдебното заседание пред настоящата инстанция повереник, че подсъдимият К. следва да носи отговорност за нарушената от него забрана за движение на товарни автомобили през прохода „Шипка“, също е получил отговор във въззивното решение. Решаващият съдебен състав е обсъдил оплакването, но е съобразявал и това, че инкриминираното пътнотранспортно произшествие е реализирано далеч след излизане от прохода и в пътен участък, в който няма забрана за движение на товарни композиции. Дори да се приеме за налично твърдяното от касатора нарушение, като характеризиращо отрицателно облика на подсъдимия, с това не би могло да се постигне компрометиране на извода, направен от предходните инстанции, за ниската степен на личната обществена опасност на дееца, обоснована от фактите по делото. Вярна е оценката на предходните инстанции, че положителните данни за подсъдимия, изведени от чистото съдебно минало, постоянната трудова ангажираност, отличните служебни характеристики, неналагането на наказания по време на изпълняваната при работодателя му дейност като водач на МПС, семейната ангажираност, го очертават като човек, успешно интегриран в обществото. Тези данни, обсъдени комплексно с демонстрираното от него разкаяние и осъзната критичност към извършеното от началото и по време на целия наказателен процес, показват негативната му оценка за проявеното от него престъпно поведение и започнал процес на положителни промени и формиране на правилни възгледи за значението от спазване на законовите предписания за пътна безопасност.

Наказанието лишаване от свобода е индивидуализирано, след като са отчетени всички фактори, относими към кръга на обстоятелствата, значими за определяне на дължимата се наказателна репресия, която подсъдимият следва да понесе за извършеното престъпление. Обективните характеристики на деянието, персоналният принос на подсъдимия и на пострадалия К. за реализиране на транспортната злополука, както и данните за личността на К., са получили нужната съдебна оценка. Приетият от съдилищата превес на облекчаващите фактори без да се пренебрегват отегчаващите такива е съобразен с тяхната сериозност и влияние, поради което наложената на подсъдимия санкция не нарушава визираните в чл. 54, ал. 2 от НК изисквания „смекчаващите обстоятелства обуславят налагане на по-леко наказание, а отегчаващите - на по-тежко“. Фиксираният размер от две години и осем месеца лишаване от свобода, което подсъдимият трябва да изтърпи ефективно, наред с четиригодишният срок на наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, през който той ще бъде изолиран като участник в движението, се явява достатъчна по обем наказателна принуда.

В заключение, определената по вид, размер и начин на изтърпяване комплексна санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието, поради което и настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК.

Подсъдимият М. К. е украински гражданин, невладеещ български език, поради което касационното решение на основание чл. 395а, ал. 1 във вр. с чл. 55, ал. 4 от НПК следва да му се предостави в превод на украински език.

Предвид на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 97/10.06.2025 г., постановено по ВНОХД № 176/2025 г. от Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.

На основание чл. 395а, ал. 1 във вр. с чл. 55, ал. 4 от НПК настоящето решение следва да бъде предоставено на подсъдимия в превод на украински език.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.