ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1962

София, 16.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети април , две хиляди двадсет и пета година в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

Г. Н.

изслуша докладваното от съдията Е. Т.

гр. дело №4635/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК .

Образувано е по касационна жалба на „В. Б. ЕАД,универсален правоприемник на „Булсатком” ЕООД,чрез пълномощник адв. Л. Ц. от САК срещу решение № 4442 от 23.07.2024г по в. гр. дело № 8837/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 13.04.2023г по гр. д №18336/2021г на Софийски районен съд, постановено в трудов спор за дължимо от работодателя„Булсатком” ЕООД обезщетение след прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 КТ,уговорено в допълнително споразумение в размер на дванадесет месечни заплати .

Искът на А. С. К. –Г. на основание чл. 66, ал. 2 КТ е уважен за сумата 34 809,96лв ведно със законна лихва от 31.03.2021г, като първоинстанционното решение е обжалвано от работодателя с възражение за нищожност на клаузата в т. 9 от допълнително споразумение№1046/01.08.2016г. към трудов договор №811/16.06.2008г, с която претендираното обезщетение е било договорено „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор”. При изяснена и безспорна фактическа обстановка относно елементите на трудовото правоотношение с ищцата – безсрочен трудов договор и прекратяването му с предизвестие от последната на основание чл. 326, ал. 1 КТ считано от 01.03.2021г, въззивният съд е отхвърлил доводите на ответника за противоречие на уговорката с добрите нрави, за договаряне във вреда на представлявания, за нищожност поради прекомерност на предвидения размер обезщетение и за злоупотреба с право от страна на ищцата, което работодателят е считал за изводимо от факта, че по своя инициатива и не по негова вина е прекратила трудовото правоотношение . На свой ред въззивният съд е приел, че уговорката в допълнителното споразумение, дала основание за притезателното право, не попада под забраната на чл. 66, ал. 2 КТ или друга забрана, ограничаваща договорната свобода. Тъй като недействителността на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо недействителността на договорите в ЗЗД, въззивният съд изтъкнал критерия на чл. 74, ал. 1 КТ и се е позовал на формирана практика на ВКС по прилагането на чл. 74, ал. 2 КТ,и за тълкуването на уговорките съгласно чл. 20 ЗЗД.Съобразил е задължението си да следи за спазване на повелителните разпоредби и да се произнесе по нищожността на отделни клаузи включително, според указаното в ТР №1 от 27.04.2022г на ОСГТК.Въззивният съд е приел, че в трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66 ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ /чл. 225, чл. 220 КТ, чл. 222 КТ и др. Аналитично е посочил, че подобни обезщетения не са чужди на законодателя /предвидени са в чл. 225 ЗСВ, чл. 227 ЗОВСРБ, чл. 234 ЗМВР и др./,като отново ограниченията са императивите разпоредби на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ал. 1 ЗЗД, и допълнителното ограничение за регулираните от КТ правоотношения и последици от същите – чл. 66 ал. 2 от КТ. Въззивният съд е изтъкнал, че споделя критериите за преценка за противоречие с добрите нрави, възприети в решение №1291 от 03.02.2009г по гр. д №5477/2007г на ВКС Четвърто г. о, както и възприетото във връзка с действителността именно на такава клауза в решение№ 28/28.03.2022г. по гр. д. №2376/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 56/04.04.3022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/20221 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение №30/24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г. ВКС, ГК, ІV г. о. , в които решения е прието, че в частта й, в която обезщетението се уговаря „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“,уговорката в т. 9 от допълнителното споразумение е частично недействителна като противоречаща на добрите нрави в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, като поетото задължение заплащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен. Направена е отлика за случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението.В настоящият случай е изтъкнато, че не се установяват обстоятелства, които да сочат на недобросъвестност от страна на ищцата при прекратяване на трудовото правоотношение, напротив – важи презумпцията за добросъвестното упражняване на процесуалните права л. 8 ал. 2 от КТ вкл. и прекратяване на трудово-правната връзка на посочените в закона основания.Следователно въпреки частичната нищожност на клаузата, същата е основание за присъждане на обезщетение, като пак при съобразяване на критериите по чл. 26 ал. 1 предл. 2 ЗЗД съдът е счел, че уговорения размер на обезщетението не е такъв, който води до абсолютно несъответствие както с предназначението на обезщетението, така и с работата, заемана от ищеца и конкретните социално икономически отношения /12 брутни работни заплати/.Въззивният съд е отхвърлил доводите за действия във вреда на представлявания, като е изследвал наведената от ответника с възражение хипотеза на чл. 40 ЗЗД при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи - т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, и постановени решения по чл. 290 ГПК - решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 5523/2015 г. на ВКС, решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 117 от 20.07.2017 г. по т. д. № 3313/2014 г. на I т. о.,възприети като насока в практиката на ВКС конкретните обстоятелства да се преценяват във всеки отделен случай, но във всички случаи към момента на сключването на договора, като тежестта за доказване е за представлявания. Изтъкнато е, че по делото не са събрани каквито и да са доказателства, относими към предпоставките по чл. 40 ЗЗД,които обстоятелства следва да бъдат доказани пълно и главно от ответника, което не е направено.Доводът за размера на уговореното обезщетение в случая не обосновава противоречие с добрите нрави, не може да обоснове и увреждащо поведение спрямо работодателя.Въззивният съд е разгледал въведените в срок възражения за наличие на злоупотреба с права от страни по допълнителното споразумение като е изтъкнал, че на изследване и съответно доказване подлежат фактическите твърдения, от които, според страната, се следва извод за нарушение на чл. 8 ал. 1 КТ – в този смисъл напр. решение № 239/21.05.2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на ІV г. о., решение № 345 от 6.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3868/2013 г., IV г. о;решение № 248 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 254/2009 г., IV г. о; решение № 192 от 4.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 674/2016 г., III г. о., решение № 115/21.02.2024г. по гр. д. № 4362/2022г. на ВКС, IV г. о. Изтъкнато е, че носителят на едно субективно право e свободен да прецени дали и кога да го упражни, поради което и самото упражняване на субективни права е правомерно, в частност служителят да прекрати трудовия договор с предизвестие. Въззивният съд е съобразил критерият, разяснен в решение № 130 от 14.07.2016г., по гр. дело № 150/2016г.,ІV ГО, ВКС, решение №53/04.04.2018г. по гр. д. № 1913/2017г. на ВКС,III г. о кога упражняването на субективното право е недобросъвестно – за бъдат увредени права и законни интереси на други или в противоречие с интересите на обществото, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, е налице злоупотреба са право. В случая решаващо е изтъкнато, че злоупотреба с право от страна на служителя не е установена, след като не са установени, не са ангажирани и доказателства за конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи този извод.Ищцата не е била недобросъвестна поради това, че е прекратила трудовия договор с едностранно волеизявление.

Правоприемникът на работодателя „В. Б. ЕАД обжалва въззивното решение като незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуални правила при обсъждането на доводите и възраженията на страната.В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи основание по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроси, формулирани в два раздела.

В първия раздел на изложението като решаващо произнесен от Софийски градски съд в противоречие с практиката на ВКС се изтъква въпросът за това, противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника/ служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ,без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване (т. 1.1); действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя/ обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, когато /служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяване на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване по силата на чл. 326, ал. 1 от КТ ( т. 1.2) ; за това какви са критериите, за да се приеме, че обезщетението по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) следва да се приеме за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД (т. 1.3) ; за това нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което се равнява на 12 месечни заплати (равностойни на повече от 50 месечни минимални работни заплати за страната) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД( т. 1.4) ; за това приложима ли е разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ - т. 1.5) ; за това длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ , с оглед съответствието й с добрите нрави ( т. 1.6 ); за това единствено поведението на работника / служителя ли е от значение при заплащане на обезщетение по чл. 66, ал. 2 от КТ което е уговорено допълнително между страните и е извън посочените в КТ? Дължи ли работодателят обезщетението, ако е бил добросъвестна страна и не е станал причина за прекратяване на трудовия договор; има ли обезщетението, което се равнява на 12 месечни заплати гратификационен характер ; може ли да се прави аналогия между обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ което се равнява на определен брой месечни заплати и обезщетенията, изрично посочени в чл. 225 ЗСВ,чл. 227 ЗОВСРБ, чл. 234 ЗМВР (т. 1.7)

Процесуалноправни въпроси в следващия раздел на изложението са формулирани за това, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните (т. 2.1) и длъжен ли е въззивният съд да съобразява съдебна практика на ВКС /извън тази по тълкувателни дела /при сходни/идентични факти и обстоятелства (т. 2.2) .

Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите Тези в първия раздел на изложението (т. 1.1-1.7) счита за решени от въззивния съд в противоречие с ТР №1 от 15.06.20210г и практиката на ВКС в Решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на III ГО, Решение № 356/25.09.2012 г. по гр. д. № 773/2011 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 828/04.12.2018 г. по гр. д. № 3137/2018 г.,Решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011г, като съдебна практика указваща прилагане на принципите на справедливостта и добросъвестността при преценка дали една сделка противоречи на добрите нрави .

Основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправни въпроси (2.1 и 2.2) се поддържа поради противоречие с Решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на ВКС и Решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС,,като и с ТР № 1/2009 по тълк. дело №1/2009г ОСГТК на ВКС (по последния въпрос).

По поставените въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК,тъй като в редица решения на въззивни съдилища, според защитата и в цитираните решения на ВКС се приемало противоположно по смисъл тълкуване на чл. 66, ал. 2 КТ – подобна уговорка е валидна винаги, когато уволнението е по причина у работодателя, но не и когато е по причина на работника. Касаторът счита, че въззивният съд е приложил закона в неговия обратен смисъл, не е приложил чл. 8, ал. 1 КТ и се позовава на чл. 280 , ал. 1 предл трето ГПК като основание за допускане до касационно обжалване .

Отговор е постъпил от ищцата по делото А. С. К. – Г. , чрез пълномощника адв.В. М.. Цитираните от касатора основания не са налице. Поставените множество въпроси могат да се сведат до един и даденият от въззивният съд отговор на въпроса нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави клаузата на т. 9 от допълнителното споразумение е съобразен изцяло с фактите ,,с приложимите материалноправни разпоредби, както и с практиката на ВКС подробно и аргументирано цитирана. Касаторът нито е твърдял, нито е доказал неправомерно поведение на ищцата и / или недобросъвестност .Разноски за адвокатска защита не са заявени и установени с подаването на отговора.

След преценка Върховен касационен съд , ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение

Част от въпросите на касатора не отговарят на общия селективен критерии в чл. 280, ал. 1 ГПК за относимо поставен правен въпрос. При мотивирано изложените съображения на съда, с които са отхвърлени доводите на касатора за противоречие на изследваната клауза от допълнителното споразумение с добрите нрави изобщо, въззивният съд не е прилагал по аналогия норми от специални закони - чл. 225 ЗСВ,чл. 227 ЗОВСРБ,чл. 234 ЗМВР. Решаващите съображения на съда са свързани с договорната свобода и нейните ограничения, в частност при уговорено в трудов договора обезщетение и с договорната обвързаност.Подвъпросите в тази част (т. 1.7) нямат връзка с решаващите съображения на съда и не са обуславящи за изхода на делото.

Останалите въпроси, формулирани в първия раздел на изложението се отнасят до валидността на клаузата на т. 9 от допълнителното споразумение към трудовия договор между страните и са решаващо произнесени въззивния съд - общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.Не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Даденото от въззивния съд правно разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, формирана в отговор именно на поставените от касатора правни въпроси, като е съобразявана договорена клауза с идентично съдържание в сключени допълнителни споразумения от същия работодател с други негови служители.При тези обстоятелства са давани насоки и разяснения от ВКС като последна инстанция по трудови спорове, в които са обсъдени същите поддържани и понастоящем доводи и възражения на касатора. С. Р. № 44 от 11.03.2022 г. по гр. дело № 2721/2021 г., IV ГО, Решение № 28 от 23.03.2022 г. по гр. д. № 2376/2021 г., III ГО, Решение № 56 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г., III ГО, Решение № 75 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г., III ГО, Решение №30 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 1883/2021 г., IV ГО,постановени по идентични спорове касаещи уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта, в която обезщетението се уговаря като дължимо,„независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“ В тази част тя противоречи на добрите нрави, защото не отчита прекратяване поради виновно поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя обаче може да съществува и без тази част от уговорката, задължението остава и работодателят е длъжен да заплати уговореното обезщетение когато работникът е бил добросъвестен.Работникът би бил недобросъвестен при претенция като предявената, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например при дисциплинарно уволнение, или когато е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност, в къс срок едностранно прекратява правоотношението с цел да получи облагата. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че без да е налице виновно поведение на работодателя, е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие, което виждане касаторът застъпва при множеството свързано поставени въпроси.Едностранното прекратяване на правоотношението от работника, освен по изключение в случаите, изтъкнати в установената практика на ВКС, не обосновава отказ от плащане на уговореното обезщетение, защото прекратяването е правомерно, в съответствие с гарантираните от Конституцията на РБ право на труд и забрана за принудителен труд.

Възприетото от въззивния съд правно разрешение съответства на така формираната актуална и относима към случая съдебна практика, споделяна и от настоящия състав на ВКС,Трето г. о. Касаторът се позовава на решения от практиката на ВКС , в която поставените въпроси са разглеждани по-общо.Отговорът на поставените от касатора правни въпроси се съдържа и е даден в съобразената от въззивния съд съдебна практика на ВКС за случай на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работника/служителя с предизвестние, без виновно поведение или недобросъвестност при никоя от страните .Формираната практика на ВКС не се нуждае от промяна или осъвременяване.Не е налице и специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице общата предпоставка в чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса, поставен в т. 2.2 по реда на изложението.Окачествяването на решаващите правни изводи на въззивния съд като погрешно съобразяване на тълкуване от каузална практика на ВКС, на което съдът придал задължителен характер, без да е в обхвата на задължителните за съдилищата тълкувателни решения, и поради това в противоречие с ТР №1/2009г на ОСГТК,е некоректна интерпретация на мотивите на решението. Позоваване, възприемане и съобразяване от въззивния съд на установени в практиката на ВКС /като отговор на правен въпрос по тълкуването на закона/ правни разрешения, които имат обуславящо за правните изводи на съда значение по конкретно дело, не опредметява неправилно възприемане на обвързващ задължителен характер на каузална/незадължителна за съдилищата /практика на ВКС,както се постулира от касатора.С посочване на формираната практика на ВКС по идентични правни спорове, която въззивната инстанция мотивирано споделя като правно разрешение в отговор на поддържаните от жалбоподателя доводи и възражения, не се нарушава принципа на чл. 12, чл 235, ал. 2 ГПК и чл. 236 ГПК.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните също не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.Практиката на ВКС е константна в разбирането, че въззивният съд е длъжен съобразно изискванията на чл. 12 ГПКи чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и мотивирано доводите на страните. Налице е многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС част от която цитирана в изложението, налице са и разясненията в т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС относно за изискванията към решаващата дейност на въззивният съд в процесуално-правен аспект. При постановяване на решението Софийски градски съд не е обективирал противоречие с тези изисквания и обжалваното решение е постановено в съответствие с така консолидираното в практиката на ВКС правно разрешение по поставения процесуалноправен въпрос (2.1 по реда на изложението). Въззивният състав е обсъдил относимите факти и е мотивирал своите правни изводи.Спорът между страните е пренесен пред въззивната инстанция касателно валидността на уговорката по т. 9 от допълнителното споразумение към трудовия договор с ищцата и е разрешен от Софийски граски съд при обсъждане на твърденията, възраженията и доводите на страните, включително обсъдени са оплакванията за нарушено от ищцата изискване за добросъвестно упражняване на правата по Кодекса на труда, което твърдение не е било подкрепено с изтъкване на факти, годни да обосноват подобен извод.

Не е налице изтъкваната очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 предл трето ГПК/.Не се констатира прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е приложена отменена, или изтъкната несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес.Не е налице и очевидна необоснованост на мотивите на съда, разбирана като явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Воден от горното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4442 от 23.07.2024г по в. гр. дело № 8837/2023г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .