РЕШЕНИЕ
№ 190
София, 28 април 2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ХРИСТИНА МИХОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при секретар: Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Петя Маринова
изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова
н. дело № 56/2025 година
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. А. П. и по жалби на частните обвинители А. А. М., С. И. М., К. И. А. и С. И. А., чрез поверениците им, срещу въззивно решение № 61/15.04.2024 г., постановено по ВНОХД № 57/2024 г. от Апелативен съд – Пловдив.
В жалбата на защитника на подсъдимия и представените към нея писмени бележки се твърди, че при постановяване на въззивното решение са допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон, а наказанието е явно несправедливо. В обхвата на второто от касационните основания се изтъкват аргументи, че съдът е основал фактическите си и правни изводи върху негоден доказателествен материал. Изразява се съмнение в правилността на съдебно-психиатричната и психологична експертиза (СППЕ), съдържаща произнасяне по правни въпроси. Според касатора апелативният съд е игнорирал обясненията на подсъдимия и не е зачел адекватно позицията на непълнолетния му син Г. П.. Посочва се, че в резултат на така допуснатите нарушения на процесуалните правила неправилно извършеното от подсъдимия престъпление е квалифицирано по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК, вместо по чл. 115 от НК. Оспорена е и справедливостта на измененото с въззивната намеса наказание, наложено за престъплението по чл. 116 от НК. Наред с това се изтъкват аргументи за наличие на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, останали недооценени от предходните инстанции, налагащи приложение на чл. 55 от НК. Сочи се още, че възраженията, свързани със справедливостта на определеното наказание за престъплението по чл. 339 от НК, били останали без отговор. Отправените искания са за отмяна на решението и присъдата в частта, с която подсъдимият П. е признат за виновен относно квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК и намаляване размера на наложените наказания на подсъдимия, съответно на определеното общо такова.
Жалбите на поверениците на частните обвинители се позовават на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Наложеното на подсъдимия наказание от осемнадесет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК е счетено за несъответно на тежестта на деянието и на чл. 36 от НК. В тази връзка се излагат твърдения, че той е набавил оръжие два месеца преди деянието, планирал е извършването му и прикриването на следите, използвано е опасно средство, които обстоятелства надхвърляли обикновените случаи на съответното престъпление и свидетелстват за липса на каквото и да е съжаление у подсъдимия и осъзнаване на тежките последици. Според касаторите наказание, определено по първата алтернатива на чл. 116 от НК, противоречи на генералната превенция. Отправеното искане в една от жалбите е да се отмени въззивното решение в частта по наказанието, тъй като същото следва да бъде увеличено на „доживотен затвор“, а в другата да се измени съдебният акт в тази му част и ВКС да наложи „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“.
В съдебното заседание пред настоящата инстанция подсъдимият А. П. и неговата защита поддържат жалбата по изложените в нея доводи и искания.
Жлбоподателите частните обвинители и техните повереници не вземат лично участие в съдебното заседание.
По делото е постъпила молба от частния обвинител Г. П., с която изразява становище, че подсъдимият не следва да бъде „до живот в затвора“. В съдебното заседание този частен обвинител поддържа подадената молба.
Особеният представител, назначен за частните обвинители С. П. и Г. П., поддържа депозираното по делото писмено становище, като счита, че жалбата на останалите частни обвинители е основателна.
Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите на подсъдимия и на частните обвинители и пледира за оставяне в сила на атакуваното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
Окръжният съд – Пловдив с присъда № 88/28.11.2023 г., постановена по НОХД № 1441/2023 г., признал подсъдимия А. А. П. за виновен в това, че на 25.11.2022 г., в с. Пъдарско, умишлено умъртвил Ф. И. П., като убийството е извършено предумишлено, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК и при условията на чл. 54 от НК го осъдил на шестнадесет години лишаване от свобода. Подсъдимият П. е признат за виновен и осъден и за това, че през м. септември 2022 г., в гр. Раковски, е придобил и държал до 25.11.2022 г. огнестрелно оръжие –пистолет и боеприпаси, подробно описани, без да има надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание, а именно шестнадесет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален „строг“ режим. От така определеното общо наказание на основание чл. 59 от НК е приспаднато времето, през което П. е бил задържан в настоящия процес. П. е бил осъден да заплати сторените по делото разноски.
Присъдата е била предмет на въззивен контрол, осъществен по протест на прокурора, по жалба на подсъдимия и по жалба на част от частните обвинители. С атакувания съдебен акт присъдата е била изменена, като размерът на наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК е увеличен от шестнадесет години на осемнадесет години лишаване от свобода. Извършена е корекция в частта по приложението на чл. 23, ал. 1 от НК и размерът на определеното общо наказание е увеличен на осемнадесет години. В останалата част присъдата е потвърдена.
І. По доводите в жалбата на подсъдимия П..
Във връзка с оспорването на доказателствените източници основният акцент е поставен върху показанията на полицейския служител Д. С.. Според касатора именно въз основа на тези показания са изградени изводите на въззивния съд за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Повод за така поддържаното оплакване очевидно се дължи на това, че във въззивното решение са маркирани показанията на С., възпроизвеждащи споделеното му от П. в проведената оперативна (разузнавателна) беседа.
Не е необходимо подробно да се разисква, че показанията на полицейския служител, който е провел „разговор“ с подсъдимия и е възприел неговите извънпроцесуални изявления в хода на осъществяваната от него служебна дейност по разкриване на престъпление, не могат да послужат за постановяване на осъдителна присъда. По разглежданото дело, макар и не особено прецизно, в мотивите на атакувания съдебен акт е отразено, че „информацията, придобита чрез извънпроцесуалната оперативна беседа не е годно и допустимо доказателствено средство“ (виж, решение, стр. 14, съответно стр. 16). В тази връзка настоящият състав само отбелязва, че апелативният съд е могъл да прояви по - голяма категоричност и яснота при изказа си, но посочената констатация разкрива позицията му за изключване от доказателствената база показанията на полицейския служител С., съдържащи споделените пред него изявления на П. преди привличането му като обвиняем, в отсъствие на адвокат и без информиране за последиците от самоуличаване.
Изводът, че убийството, чието авторство подсъдимият П. не отрича, е предумишлено, не е поставено под съмнение от апелативния съд и след отстраняването на коментирания доказателствен източник. Упреквайки съда в ползването на показанията на С., касаторът пропуска поредицата от факти, намиращи опора в останалите доказателствени материали, съотносими към признака по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Изложената мотивировка в атакуваното решение показва съобразяване със съдебната практика, разясняваща, че указание за наличие на „предумисъл“ са извършените от дееца подготвителни действия, изработването на план, предварително набавяне на средства, избор на място, където да се причака жертвата, проследяването й с оглед установяване на маршрута на движение, взети мерки за укриване на деянието и прочие. Именно тези характеристики са били съобразявани от въззивната инстанция при интерпретацията на установените по делото фактически данни – за предварително търсене и набавяне на оръжие и боеприпаси, изводимо от показанията на М.; фактът на изпробване на оръжието за годност да възпроизведе изстрел, осъществено от подсъдимия; поставеното от него приспособление (фенерче), като своеобразен мерник; проследяване на пострадалата, неколкократно преди деянието с използването на това приспособление, изводимо от показанията на А. М. и С. М.; изборът на безлюдно място за причакване на жертвата в тъмната част на сутринта около 05: 00 ч.; приложените по делото веществени доказателства, използването на част от които са били предназначени да препятстват разкриването му. Всички тези факти, очертаващи хронологично поведението на подсъдимия преди инкриминираното деяние, са обусловили извод за проявена обмисленост, целенасоченост и предварителна подготовка, нетипични за убийство, извършено при възникнал внезапен умисъл. В този контекст обект на съдебно внимание са били и последващите действия на П. по прикриване на извършеното, макар и за кратко време, за които действия той е споделил при проведения разпит в присъствието на защитник в хода на досъдебното производство. Ето защо, не въз основа на недопустимите преразказани обяснения на П., както се твърди в жалбата, са били изведени уличаващи данни, сочещи на предварително взето от него решение при сравнително спокойно състояние.
Лишено от основание е възражението, че процесът на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд е протекъл при необосновано игнориране на обясненията на П.. Отказът на съда да признае достоверност на тези обяснения в частта им, че единствената причина да се сдобие с оръжие са отправените към него заплахи, както и че действията му по умъртвяване на П. са били спонтанни, а не обмислени, не означава, че така съобщеното е пренебрегнато. Игнориране на едно или друго доказателствено средство предполага съдържащата се в него информация да е оставена без съдебно внимание, когато не е подложена на анализ или пък избирателно са ползвани части, изведени от контекста на цялостния разказ на разпитваните лица. В разглеждания случай достоверността на посочените твърдения на подсъдимия не е отхвърлена произволно и безмотивно, а след надлежното им обсъждане в контекста на цялата доказателствена съвкупност. Втората инстанция не само е утвърдила разсъжденията на основния съд да откаже съдебен кредит на тази част от обясненията. Мотивите на въззивното решение опредметяват и извършен самостоятелен анализ, както и оценка на всички обяснения на подсъдимия пред съда и от досъдебното производство, приобщени във въззивната процедура. Апелативният съд е дал и съответните разяснения в коя част и защо обективността им е счетена за компрометирана, съобразявайки както техните качествени характеристики, така и несъответствието им с останалия доказателствен материал, за който е констатирал хармоничност и взаимно допълваща се връзка (виж, мотиви стр. 15-16). Само за пълнота се отбелязва и това, че всъщност с изложените доводи защитникът оспорва подхода на въззивния съд към гласните доказателствени средства и кредитирането на едни от тях с доверие, а други – не, като на съдебната оценка за тяхното качество противопоставя собствения си прочит. Достоверността на доказателствата и доказателствените източници е от компетентността на предходната инстанция, която е такава по същество, и не подлежи на преобсъждане в касационната процедура, стига да са спазени изискванията за тяхното аналитично изследване и оценка, което да е намерило израз в атакувания въззивен съдебен акт, които условия са спазени по делото.
Твърденията за нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд не е „отчел адекватно позицията“ на непълнолетния Г. П., аргументирайки се с това, че е той е син на подсъдимия, но без да съобрази същата родствена връзка на свидетеля с пострадалата – негова майка, са неприемливи. Информацията, съдържаща се в показанията на Г. П., е свързана не с инкриминирания престъпен акт, а с отношенията между неговите родители преди фактическата им раздяла. Не може да се отрече известната пестеливост на апелативния съд при обсъждането на коментираното доказателствено средство, но това не представлява съществен порок, изискващ отмяна на решението, тъй като съдебната теза е ясна. В атакувания акт е отразено, че при преценката на тези показания се взема предвид освен възрастта на свидетеля, но и факта, че след раздялата на съпрузите детето е останало да живее при баща си. Негативното преживяване и разбирането на Г. П., че е изоставен от майка си, несъмнено се отразяват на свидетелстването му. Грижата, която е полагана от подсъдимия за двете деца, обясняват заетата позиция от Г.П. в процеса чрез депозираната от него молба, чието съдържание коректно е посочена в решението.
Неоснователно се възразява срещу приетата по делото СППЕ, която била изготвена единствено въз основа на „негодни“ обяснения на подсъдимия (вероятно се има предвид снетите такива в рамките на коментираната по-горе оперативна беседа), без експертите да забележат наличието на протокол за разпит на обвиняем след привличането на П.. Видно от съдържанието на експертизата в раздел „Данни от досъдебното производство“, на л. 5 е отразен протокол за разпит на обвиняемия А. П. от 27.11.2022 г.. Освен това, крайните експертни изводи са обосновани не само от материалите по досъдебното производство, но и с оглед на проведеното от назначените вещи лица интервю с подсъдимия, психиатричен преглед и психологично изследване. Доводът, че експертизата се е произнесла по правни въпроси е само маркиран, но не насочва коя част от заключението има такъв характер. Извън декларативността на заявеното, няма и основание да се сподели тази трактовка на експертното заключение. Независимо от известна непрецизност при формулировката на въпросите в постановлението на разследващия орган за назначаване на експертизата, вещите лица са ограничили изследването си до сферата на своята компетентност относно интелектуалното, емоционално и личностно ниво на развитие и функциониране на подсъдимия, които особености на личността му не биха могли да бъдат установени без използването на специални познания и не представляват правни оценки. Ето защо съдът не е имал основание да елиминира експертизата като валиден способ на доказване.
В жалбата се изтъкват аргументи, че през цялото време стремежът на подсъдимия П. е да възстанови семейния живот с пострадалата, какъвто е и мотивът му той да отиде сутринта да разговаря с нея, което не се „покрива“ с идея за предварително взето решение за лишаването й от живот, а е възникнало спонтанно на база натрупаните ревност, обида и унижение. Извън вече казаното, по повод това поддържано възражение, свързано с правната квалификация, следва да се отбележи, че проявените от подсъдимия емоционални чувства към неговата съпруга, желанието му да наложи и запази семейните отношения с нея, не изключва наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Освен това, както е известно за квалифициране на убийството като предумишлено е без значение, че решението за неговото извършване е взето под условие – деецът да действа само ако жертвата не се съгласи и не удовлетвори неговите очаквания (в т. см. Р № 477-81-І). Предумисълът не е изключен и от това, че решението е породено от някакво раздразнение, вкл. и като изтъкваните от касатора. Преценката относно приложимата правна квалификация трябва да обхваща всички релевантни фактически обстоятелства на деянието, а не изолирана част от тях.
Обобщено, не се съзират пороци при обсъждане на доказателствата, въз основа на които въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение по фактите и приложимия материален закон. Атакуваният съдебен акт не е засегнат от претендираните с жалбата нарушения от процесуално и материалноправно естество, поради което не са налице основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК за неговата ревизия.
ІІ. По доводите на страните за наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Този касационен повод се поддържа както от поверениците на частните обвинители, така и от подсъдимия П. и неговата защита, но с противоположни по насоченост аргументи и искания.
1.По повод оспорената от частните обвинители справедливост на наложеното наказание и отправените в тази връзка искания, така както бяха посочени по-горе, трябва да се направят няколко уточнения. В една от депозираните жалби от името на частните обвинители е направено алтернативно искане за налагане на „доживотен затвор без замяна“ или „доживотен затвор“. Прегледът на материалите по делото показва, че частните обвинители –касационни жалбоподатели, представлявани от друг повереник, както в хода на съдебното производство пред първата инстанция, така и с въззивната си жалба, са настоявали на подсъдимия да бъде наложено наказание „доживотен затвор“. Сега за първи път пред касационната инстанция е заявена претенция за налагане на най-тежкото по вид наказание по чл. 38 от НК. От една страна, в жалбата не присъстват каквито и да са аргументи, свързани с кумулативното изискване на чл. 38, ал. 1 от НК - невъзможност за постигане на целите по чл. 36 от НК чрез налагане на по-леко наказание. От друга, поддържаното сега искане надхвърля и обема, в който се е претендирало във въззивната процедура утежняване на положението на подсъдимия, ограничен до втората алтернатива на предвидените в чл. 116, ал. 1 от НК наказания, по който въпрос се е произнесъл и апелативния съд и чиято преценка подрежи на проверка.
Второто уточнение във връзка с тази жалба е с оглед искането ВКС да измени въззивното решение и да увеличи наказанието на подсъдимия в посочените параметри от жалбоподателите. Касационната инстанция, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, няма правомощия да увеличи наказанието, а само да осигури такава възможност чрез отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на предходния съд - чл. 354, ал. 3, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 5 от НПК.
В конкретния случай обаче касационната проверка не констатира необходимост от упражняване на посоченото правомощие. Неоснователно частните обвинители считат, че са налице предпоставките по чл. 38а, ал. 2 от НК. Съгласно посочената разпоредба наказанието „доживотен затвор“ се налага само на лица, извършили изключително тежко престъпление, като преценката се прави с оглед на наличните данни по делото за деянието и неговия автор, разкриващи особена степен на обществена опасност, значително/радикално надхвърляща тази на останалите случаи. Доколкото изключителната тежест на престъплението е характеристика, която има отношение към индивидуализацията на наказанието, тя не може да бъде преценявана от гледна точка на съставомерни обстоятелства. Предложените аргументи в жалбите, с които се претендира, че престъплението разкрива белезите на „изключително тежко“, се основават именно на такива обстоятелства. Установените действия по предварително набавяне на огнестрелно оръжие, монтиране на приспособление върху него, следене на жертвата и пр., са дали основание да се ангажира отговорността на П. по квалифицирания състав на чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Тоест, взети са предвид при определяне на съответното престъпление, затова не могат да се отчитат повторно и да обосноват изключителност по смисъла на чл. 38а, ал. 2 от НК.
Предпоставката извършеното престъпление да е изключително тежко се извлича от фактическите белези на конкретното деяние, а не с оглед разпространеността на сходни деяния, към каквато оценка насочват част от доводите на жалбоподателите. В съдебната практика, а и в правната доктрина, е изразено становище, че извършването на подобни престъпни явления от други лица, както и процесите в общата престъпност, не са признак на конкретното деяние и такива аргументи противоречат на принципа за личната отговорност на дееца, както и на задължението на съда да я индивидуализира според особеностите на случая. Именно така е подходил и апелативният съд, изследвайки конкретната специфика на разглежданото деяние, като в атакувания съдебен акт са изложени достатъчно аргументи, придружени и с позоваване на съдебната практика, поради какви основание е приел, че не са налице предпоставките за налагане на наказание „доживотен затвор“.
Възражението, че изразеното от подсъдимия съжаление за стореното не следва да се отчита като обстоятелство от значение за справедливото отмерване на наказанието също е несподелимо. Твърденията, с които се оспорва стойността и значението на изказаното от него разкаяние, се свързват отново с предварителното от страна на подсъдимия обмисляне на извършения престъпен акт, което според касаторите свидетелства за неговата неискреност. Заявено така, оплакването по същество означава, че при престъпления, извършени при квалифициращо обстоятелство като коментираното, разкаяние у дееца е по принцип немислимо. По делото няма, а и не са идентифицирани в жалбите обективни факти, които опровергават искреността на проявеното от П. съжаление, или такива, показващи липса на мотивация у него за положителна промяна.
С оглед на всичко изложено настоящият касационен състав, съобразявайки по същество доводите на частните обвинители, не намира за основателна претенцията им, че съответно на престъплението, на обществената опасност на дееца и на целите по чл. 36 от НК, се явява наказанието „доживотен затвор“.
2. Доводите за явна несправедливост на наказанието, съдържащи се в жалбата на подсъдимия, са частично основателни.
Първо, се оспорва предприетото от апелативния съд увеличение на наложеното наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 116, ал. 1 от НК до размера на осемнадесет години.
Първостепенният съд е наложил на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от шестнадесет години, прогласявайки наличен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, изразяващи се в чистото съдебно минало на П., трудовата му ангажираност, грижите за двете деца, частично признание на вина, изразеното съжаление, оказаното съдействие на органите на разследване.
Втората инстанция, за разлика от основния съд, е приела, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, излагайки собствени съображения относно налични според нея утежняващи такива. За да увеличи тежестта на санкцията въззивният съдебен състав се е позовал на завишена степен на обществена опасност на деянието, която е аргументирал с начина, подготовката и организацията на убийството, взетите мерки деецът да остане неразкрит и да се прикрие. Същите обстоятелства обаче са обсъдени и при извеждане на доказателствената база за правната квалификация на деянието, поради което повторното им отчитане и като отегчаващо обстоятелство влиза в конфликт с разпоредбата на чл. 56 от НК. С изтъкнатото съображение в решението, че това се коментира извън обстоятелствата, послужили за квалифициране на убийството като предумишлено, апелативният съд е създал привидна предпоставка за увеличаване срока на наказанието лишаване от свобода. Така направената уговорка не може да преодолее посочената забрана, независимо от опита за преформулиране на същината на тези факти, с оглед на които всъщност е утвърдена квалификацията по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Включвайки ги в комплекса на обстоятелствата, значими за индивидуализиране обема на наказателната принуда дължима се на подсъдимия за извършеното престъпление, съдът е допуснал нарушение на закона.
По отношение на смекчаващите отговорността обстоятелства в съдебния си акт апелативният съд е маркирал наличието им, така както те са били дефинирани от първата инстанция, но единствено е отбелязал, че те не са нито многобройни, нито изключителни по смисъла на чл. 55 от НК. С формалното им изброяване съдът практически е подценил тяхната роля и значение при преценката за нивото на справедливост, постигнато с отмереното от първата инстанция наказание. Обективната и справедлива оценка на съвкупността от облекчаващи фактори, освен вече казаното по-горе за допуснатото нарушение на закона, не подкрепя и направения извод за баланс между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, обусловил решение за необходимост от осемнадесет години лишаване от свобода – срок, ориентиран малко над средния размер на предвиденото в чл. 116, ал. 1 от НК наказание лишаване от свобода.
Въпреки неправилното формулиране от апелативния съд на съотношението между индивидуализиращите отговорността обстоятелства, искането на касатора за приложението на чл. 55 от НК не може да бъде удовлетворено. Приложимостта на посочената разпоредба изисква проявление на двете предпоставки, като принципно е възможно и при установени многобройност, както се настоява в жалбата, и/или изключителност на смекчаващите обстоятелства предвиденото в закона минимално наказание да не се явява несъразмерно тежко. Установените данни за предишни прояви на насилие от страна на подсъдимия спрямо жертвата (виж, напр. показания С.), както и значението на факта, че деянието е мотивирано от неговата непримиримост към раздялата им и към нежеланието на П. да се върне към съвместния им живот, не могат да бъдат пренебрегнати при индивидуализацията на наказанието. Тези обстоятелства придават негативни нюанси на личността на подсъдимия, а и на самия престъпен акт, лишил от живот майката на двете им деца, и не дават основание да се приеме, че съдът разглежда престъпление с по-ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца в сравнение с типичните за този вид престъпна дейност.
Предвид на изложеното настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК за намаляване на наложеното на А. П. наказание лишаване от свобода от осемнадесет на шестнадесет години поради превес на смекчаващите обстоятелства, като в този размер ще бъдат постигнати целите на индивидуалната и генералната превенция. Тази корекция налага редукция и на наложеното на подсъдимия П. на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода до посочения размер от шестнадесет години.
В жалбата е споменато и възражение, че въззивният съд не е отговорил на поддържаните доводи за несправедливост на санкция за престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК. Прегледът на материалите по делото показва, че във въззивната жалба, както и в хода на пренията във въззивната процедура, конкретни аргументи, с които да е оспорван размерът на това наказание, не се откриват. В съдебното решение в тази насока е отразено, че наказанието от три години лишаване от свобода, определено при условията на чл. 54 от НК, освен че не се атакува от страните, е законосъобразно по вид и размер и съответства на целите по чл. 36 от НК. Тоест, апелативният съд е направил преценка за справедливостта на санкцията, възприемайки тезата на първата инстанция, а и сега по повод нейния размер не се изтъкват доводи, които да подлежат на касационно обмисляне.
С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 61/15.04.2024 г., постановено по ВНОХД № 57/2024 г. от Апелативен съд – Пловдив, като
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия А. А. П. наказание за извършеното престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК от осемнадесет години на шестнадесет години лишаване от свобода;
НАМАЛЯВА определеното на подсъдимия А. А. П. на основание чл. 23, ал. 1 общо най-тежко наказание на шестнадесет години лишаване от свобода.
Настоящето решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.