ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1524

гр. София, 21.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

разгледа докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1218 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б. АД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. С. Ц., срещу решение № 244 от 04.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2419/2021 г. на Апелативен съд - София, 14-ти граждански състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 762359 от 08.04.2021 г. по гр. д. № 4545/2017 г. на Софийски градски съд, I-12 състав, в обжалваните пред въззивната инстанция части, с които са прогласени за нищожни клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 3, ал. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 22 от договор за банков кредит за покупка на недвижим имот и други разплащания № HL33416 от 28.03.2008 г., сключен между С. С. С. и „Ю. Б. АД, и е осъдено „Ю. Б. АД да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на Свилена Х. Х. (приобретател на наследството, останало след смъртта на кредитополучателя С. С., съгл. договор за покупко - продажба на наследство от 31.01.2017 г., сключен с Н. С. С.) сумата 56 510.99 лв. - платена при начална липса на основание главница, и сумата 3 314.64 лв. - лихва за периода от 15.09.2014 г. до 11.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 11.04.2017 г., до окончателното плащане, и съобразно изхода на въззивното производство „Ю. Б. АД е осъдено да заплати на Свилена Х. разноски в размер на сумата 2 215 лв. В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК срещу частта от въззивното решение, с която е отменено постановеното от Софийски градски съд по реда на чл. 248 ГПК определение от 15.06.2021 г. и е изменено първоинстанционното решение в частта относно присъдените на „Ю. Б. АД разноски като е оставено без уважение искането на банката - ответник за присъждане на разноски по компенсация за производството пред първата инстанция.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част решението на въззивния съд е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по осъдителния иск за сумата 58 847.27 лв. (уважен от първоинстанционния съд за сумата 56 510.99 лв.) на „новопредявено основание“, заявено за пръв път пред въззивната инстанция чрез недопустимо изменение на иска по чл. 214 ГПК, а също и по непредявен с исковата молба осъдителен иск за сумата 3 314.64 лв. Излагат се и оплаквания за неправилност на решението на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които най-общо се свеждат до: Нарушение на материалния закон - чл. 145, ал. 1 ЗЗП, при извършване на преценката дали оспорените с установителните искове клаузи от договор за кредит са неравноправни и момента, спрямо който следва да се преценява наличието на неравноправност; Нарушения на процесуалните разпоредби на чл. 12 ГПК, чл. 202 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК по повод обсъждането и преценката на доказателствата, в т. ч. заключенията на съдебно - счетоводната експертиза по делото, необсъждане на всички твърдения, доводи и възражения на банката - ответник (настоящ касатор), несъобразяване на всички факти от значение за изхода на спора и непълнота на мотивите към решението; Нарушение на чл. 633 ГПК, изразяващо се в несъобразяване на задължителната за националните съдилища практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) по тълкуването и прилагането на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори; Необоснованост на извода на въззивния съд, че кредитополучателят не е бил осведомен и не му е разяснен детайлно валутния риск от сключването на договор за кредит в швейцарски франкове, както и на извода, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит от 2008 г., уреждаща възнаградителната лихва по кредита, е неясна и има неравноправен характер. В подкрепа на заявените оплаквания са развити следните съображения: Въззивният съд е формирал незаконосъобразни изводи по повод клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договор № HL33416 от 28.03.2008 г. като е приел, че те са неравноправни поради това, че не са индивидуално договорени и че са довели до прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателя - потребител, без последният да е бил надлежно информиран за съществуването на такъв риск; При произнасяне по доводите на ищцата за нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2 въззивният не е отчел обстоятелствата, че тя не задължава кредитополучателя да превалутира месечните анюитетни вноски, а изисква връщане на кредита във валутата, в която е уговорен и усвоен - швейцарски франкове, посочвайки и възможностите за изпълнение на задължението в случай, че кредитополучателят не получава доходите си във валутата на кредита, чрез закупуване на швейцарски франкове от другаде или от самата банка и заплащане на дължимото в лева или в евро; Въззивният съд погрешно е приел, че кредитополучателят е останал неинформиран за начина, по който промяната във валутния курс може да повлияе върху конкретните задължения за погасяване на кредита, без да обсъди съдържащата се в самия договор за кредит и в оспорената като нищожна клауза на чл. 22 информация за механизма на действие на повишаването на курса на швейцарския франк и за възможните рискове от промяна в курса на франка след сключването на договора; В противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение по дело C-186/16 и в определение по дело C-119/17, въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че валутните курсове се влияят от обективни фактори, какъвто фактор е световната финансова криза, настъпила след сключването на договора през 2008 г. и станала причина за промяната в курса на швейцарския франк, а също и че финансовата криза е събитие, което изключва възможността банката да го предвиди и предотврати; Въззивният съд е достигнал до неправилен извод, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит от 2008 г. имат неравноправен характер поради това, че позволяват на банката да променя едностранно условията на договора за кредит и конкретно дължимата от кредитополучателя лихва - в действителност клаузата на чл. 3, ал. 5 отговаря на изискванията за добросъвестност и съответства на чл. 58, ал. 4 ЗКИ, тъй като според нея лихвата се определя съобразно публикувана на интернет страницата на банката методология, останала непроменена за целия исков период, и всяко изменение на базовия лихвен процент се оповестява надлежно, а клаузата на чл. 12, даваща право на банката да променя приложимата към договора за кредит тарифа, е в съответствие с чл. 58, ал. 3 ЗКИ и чл. 43 ЗПУПС; Приложимостта на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП по отношение на клаузите на чл. 3 и чл. 12, респ. неприложимостта на разпоредбата на чл. 143, т. 12 ЗЗП, изобщо не са обсъдени от въззивния съд; Въззивният съд неправилно е уважил осъдителните искове, тъй като страните в кредитното правоотношение не са уговаряли изплащане на кредита в лева, а са предвидили погасяването му в швейцарски франкове, и всякакви изчисления в лева на месечните анюитетни вноски не може да обоснове отговорност на банката за възстановяване на суми, квалифицирани като „недължимо платени“; При произнасянето по осъдителния иск съдът не е съобразил, че присъдената на ищцата сума за главница е платена на валидно правно основание - договор за кредит от 15.09.2014 г., чиято единствена цел е предсрочно погасяване на отпуснатия с договора от 2008 г. кредит; Въззивният съд неправилно не е приложил погасителната давност за вземанията, възникнали преди 11.04.2012 г., въпреки изтеклия за тях давностен срок.

С касационната жалба е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК - вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по непредявени/недопустимо изменени осъдителни искове, и с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 ГПК, поддържани по отношение на следните въпроси, определени като значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК: „1. При постановяване на въззивното решение длъжен ли е съдът при обсъждането на всички доказателства относими към конкретните факти по конкретното дело и доводите на страните в тази връзка конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не; В тази връзка може ли съдът да направи изводите си. като препрати към изводи на други съдебни състави по други дела; 2. Следва ли преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение; 3. Изключва ли се отговорността на продавача или доставчика от настъпването на събития след сключването на договора за кредит в чужда валута, които не зависят от волята на страните; 4. Предполага ли изискването договорна клауза да е изразена на ясен и разбираем език при договорите за кредит банката да предоставя на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие; 5. При преценка за спазването на изискването за добросъвестност на банката изисква ли се банката да представи на ищеца информация какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс; 6. Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута; 7. При наличието на какви доказателства за това, че банката е имала експертна компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, може да се приеме, че клаузата за валутния риск в договор в чуждестранна валута може да доведе до значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните; 8. Как следва да бъде разяснен от кредитодателя валутният риск от сключване на договор в чуждестранна валута; 9. Предполага ли изискването договорна клауза да е изразена на ясен и разбираем език при договорите за кредит банката да предоставя на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие; 10. При преценка за спазването на изискването за добросъвестност на банката изисква ли се банката да представи информация какви са очакваните прогнози относно промяната на чуждата валута на кредита спрямо курса на националната валута; 11. При установяване на нищожност на клаузите за валутния риск и промяната на лихвата по договор за кредит в чужда валута как се изчислява остатъчният дълг по кредита към датата на сключването на договор в националната валута за рефинансиране на остатъчния дълг по първия кредит; 12. При установяване на нищожност на клаузите за валутния риск и промяната на лихвата по договор за кредит в чужда валута как се прилага петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД за вземанията, произтичащи от нищожните клаузи, като се има предвид и сключването на договор за рефинансиране на кредита в националната валута; 13. След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на услугата, и след като съгласно договора за кредит е уговорено, че лихвата може да се променя през срока на договора, а изменението на лихвата по кредита е свързано с изменения на индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката, следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 във вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП“. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът е цитирал практика на ВКС, а в подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се е позовал на практика на СЕС и ЕСПЧ, както и на решение на Конституционния съд на Република С.. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, заявено по отношение на част от поставените въпроси, е аргументирано с необходимост от създаване на съдебна практика и от преодоляване на съществуваща, но преценена от касатора като неправилна, практика на ВКС. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване е заявена и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В частта, имаща характер на частна касационна жалба, касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд, че поради качеството й на потребител ищцата не дължи разноски по компенсация на ответника за производството пред първата инстанция, въпреки отхвърлянето на част от предявените искове. Според касатора, произнасянето на въззивния съд по отговорността за разноски е в нарушение на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК и противоречи на даденото от СЕС задължително тълкуване в решение по дела С-224/19 и С-259/19 относно разпределянето на разноските при спор за нищожност на клаузи в потребителски договор. Във връзка с наведените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпрос, за който се твърди, че е от значение за изхода на делото в частта за разноските и поради липса на съдебна практика покрива допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Противоречи ли на практиката на СЕС присъждането на разноски по компенсация във връзка с отхвърлен иск за нищожност на клаузи от потребителския договор.“.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от Свилена Х. Х. от [населено място], представлявана по пълномощие от адв. В. В.. В отговора са изложени подробни съображения за отсъствие на поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество, като е направено искане за присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

Производството пред Апелативен съд - София е образувано по въззивна жалба на „Ю. Б. АД срещу частта от решение № 762359/08.04.2021 г. по гр. д. № 4545/2017 г. на Софийски градски съд, с която по предявени от Свилена Х. Х. установителни искове с възприета от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД са прогласени за нищожни клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 3, ал. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 22 от договор за банков кредит № HL 33416/28.03.2008 г., сключен между С. С. и „Ю. Б. АД, и на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Ю. Б. АД е осъдено да заплати на Свилена Х. Х. сумите 56 510.99 лв. и 3 314.64 лв., ведно със законната лихва от 11.04.2017 г. до окончателното плащане.

В разпоредително заседание по чл. 267 ГПК въззивният съд е констатирал, че исковата молба, с която е бил сезиран първоинстанционният съд, е останала нередовна. Поради това е указал на ищцата да отстрани нередовностите като приведе обстоятелствена част на исковата молба, съдържаща твърдения за недължимо плащане от кредитополучателя на сума в размер на 58 847.27 лв. в резултат на прилагане от банката на неравноправни и поради това нищожни клаузи в договора за кредит от 2008 г., извършено при предсрочно погасяване на кредита на 15.09.2014 г. чрез сключване на втори договор за кредит с цел рефинансиране на първия кредит, в съответствие с петитума на исковата молба, в който е формулирано искане за осъждане на банката - ответник да заплати посочената сума (съобразно допуснато от първата инстанция увеличение на иска) под формата на реално изпълнение на договора от 15.09.2014 г., предвид неусвояването от кредитополучателя на цялата посочена в съдържанието на договора главница с размер 175 720 лв. при действителен размер на непогасеното задължение по договора от 2008 г. в размер на 123 495.91 лв. В срока за изпълнение на указанията ищцата е уточнила, че към датата на сключване на втория договор за кредит е съществувало остатъчно задължение на кредитополучателя по първия договор за кредит в размер на 113 637.64 лв. - непогасена редовна главница, но въпреки това при рефинансиране на дълга банката е погасила несъществуващо задължение в размер на 172 484.91 лв., т. е. с 58 847.27 лв. в повече от реално дължимото; По тази причина сумата 58 847.27 лв. и по-точно установените от съдебно - счетоводната експертиза 56 510.99 лв., представляващи неусвоен остатък от кредита по втория договор, получен след редуциране на задължението по първия договор при прилагане на разпоредбите на ЗЗП по отношение на неравноправните договорни клаузи, се дължи на кредитополучателя. Съобразявайки направеното уточнение, въззивният съд е приел, че нередовността на исковата молба е отстранена и че сумата 56 510.99 лв. се претендира като недължимо платена на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД поради прилагането от банката на оспорените с установителните искове неравноправни договорни клаузи, касаещи валутата по кредита и дължимите от кредитополучателя възнаградителни лихви. При преценката за допустимост на направеното уточнение въззивният съд е съобразил липсата на спор между страните, че съгласно изричната клауза на чл. 2а договорът за кредит от 15.06.2014 г. е сключен с целево предназначение - единствено и само да се погаси остатъчното задължение на кредитополучателя по договора от 2008 г., не и да бъде извършвано повторно кредитиране с нова, допълнителна сума. Изхождайки от тази констатация, въззивният съд е приел, че с погасяване на задълженията по първия договор породената от втория договор облигационна връзка е изчерпана като предмет и тази специфика на правоотношенията налага двата договора да се разглеждат съвместно, включително с оглед последиците на сочените за неравноправни клаузи.

Въззивният съд е определил като спорен по делото въпроса какви биха били задълженията на кредитополучателя, ако не е било извършено превалутиране на дълга по договора от 2008 г. от швейцарски франкове в евро и разплащане в левова равностойност, както и ако не е бил сключен договора за рефинансиране от 2014 г., съгласно който всички непогасени към 15.09.2014 г. задължения на кредитополучателя са капитализирани като главница. За да разреши спора по същество, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и съобразно правомощията по чл. 269 ГПК е приел за установено от фактическа страна, че: Между С. С. и банката - ответник е сключен договор за потребителски кредит № HL 33416/28.03.2008 г. в швейцарски франкове за покупка на жилище, по който реално кредитополучателят е получил 136 000 лв. В договора е уговорено, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове, като усвоеният кредит се превалутира служебно от банката по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и се превежда по открита в банката левова сметка на кредитополучателя (чл. 6, ал. 2); За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент (БЛП) за жилищни кредити в швейцарски франкове - в размер на 5 процента през релевантния за спора период, плюс надбавка 5.65 пункта (чл. 3, ал. 1); Действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяване на видно място в банковите салони (чл. 3, ал. 5); В случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове, размерът на погасителните вноски по кредита се променя автоматично (чл. 6, ал. 3); Банката има право по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви при евентуално превалутиране на кредита по реда на чл. 20, а измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора (чл. 12). В клаузата на чл. 22, ал. 1 е обективирана декларация на кредитополучателя, че е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането, може да има за последица повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, и напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени/повишаване. На 15.09.2014 г. между банката и С. С. е сключен втори целеви договор за кредит в лева за рефинансиране (пълно предсрочно погасяване) на първия договор с посочен размер на кредита общо 175 720 лв. (неплатена остатъчна главница с капитализирани лихви по договора от 2008 г., лихви за забава, такси и разноски).

В хода на делото е назначена и изготвена съдебно - счетоводна експертиза, чиито заключения са анализирани от въззивния съд и от тях са установени следните факти: Лихвеният процент по договора от 28.03.2008 г. е формиран като сбор от БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс уговорената в договора надбавка. Методологията за определяне на БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове, прилагана от банката, предвижда включването като компоненти в БЛП на трансферна цена на ресурса (тримесечен либор за швейцарския франк, разходи на банката за ФГВБ в размер на 0.5 % годишно от привлечената депозитна база, рискова премия) и буферна надбавка. Лихвата по договора от 2014 е сбор от „прайма“ и надбавка. Липсва алгоритъм, който да определя относителната тежест на компонентите по които се увеличават лихвените нива в периода 2008 г. - 2014 г. В заключенията са посочени сумите, формирани от курсови разлики през периода на действие на договора от 2008 г., както и историческите нива на швейцарския франк към българския лев. След сключване на договора от 15.09.2014 г. задължението на С. С. по първия договор е погасено изцяло и е закрито счетоводно. Размерът на реално непогасената главница по първия договор към датата на сключване на втория договор е 125 586.61 лв. (103 867.85 швейцарски франка), но вместо нея банката е отнесла за погасяване сума в размер на 176 000 лв., т. е. 50 414 лв. повече. Общият размер на внесените суми по първия договор след преизчисление на погасителните вноски в евро/швейцарски франк е 82 497.86 лв., а курсовата разлика е 5 095.20 лв. В погасителния план към договора от 2014 г. размерът на дължимите погасителни вноски е определен с включване на главница, договорна (възнаградителна) лихва, начислена такса за управление на кредита и застрахователна премия, а всички неплатени до 15.09.2014 г. задължения на кредитополучателя са капитализирани като главница.

Въз основа на така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

Клаузите в договора за кредит от 2008 г., които предвиждат възможност за банката в периода на съществуване на кредитното правоотношение да променя едностранно размера на лихвите, таксите и комисионните по кредита, са нищожни като неравноправни по общите критерии на чл. 143 ЗЗП. Тези клаузи (чл. 3, ал. 3 и ал. 5 и чл. 12) не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя във вреда на потребителя - в тях не са посочени условията, при които ще се променя базовия лихвен процент, представляващ компонент при изчисляване на дължимата от кредитополучателя годишна лихва, а методологията за определяне на базовия лихвен процент на банката не е част от съдържанието на договора за кредит и кредитополучателят не е дал предварително съгласие условията в нея да влияят върху облигационната връзка. Кредитополучателят не е имал възможност да повлияе върху съдържанието на клаузите и е поставен в неравностойно положение спрямо банката, която е установила условия в негова вреда.

Неравноправни и на това основание нищожни са и клаузите в договора за кредит от 2008 г., които уреждат валутата на кредита и прехвърлят изцяло валутния риск от промяна в курса на швейцарския франк върху кредитополучателя, конкретно - чл. 6, ал. 2 и ал. 3 и чл. 22. В чл. 1 от договора по ясен и разбираем начин е договорен кредитен ресурс в швейцарски франкове с превалутиране в евро в деня на усвояването и дължима цена (лихва) за ползване на паричния ресурс в швейцарски франкове, както и връщане на кредита в същата валута, но същевременно реален паричен поток към кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен. Липсва основание да се приеме, че валутата, в която е договорен и предоставен кредитът, е евро, тъй като волята на страните е за предоставяне на кредит в швейцарски франкове с превалутиране на паричния ресурс от швейцарски франкове в евро/лева в деня на усвояването. С оглед съдържанието на постигнатите договорености следва да се имат предвид съображенията в решение № 136/20.01.2022 г. по т. д. № 1467/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 168/29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната - евро, а не в уговорената чуждестранна валута - швейцарски франкове, кредитът е остойностен в същата чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в нея, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната - евро и връщането на кредита се дължи във валутата, която е уговорена - швейцарски франкове. Възприетото в практиката на ВКС разрешение по отношение на договорите за кредит в швейцарски франкове, какъвто характер има договорът между страните по делото, е съобразено със задължителната практика на Съда на ЕС в определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 и решение от 29.01.2017 г. по дело С-186/16 по тълкуването на разпоредбите на чл. 4, параграф 2 и чл. 3 - чл. 5 от Директива 83/2013/ЕИО в хипотеза на договор за кредит, в който е записано, че кредитът се отпуска и погасява в чуждестранна валута (швейцарски франкове), но фактически цялата сума е предоставена на разположение на кредитополучателя в национална валута (румънски леи), като паричната единица на сметката е използвана виртуално само за изчисление. В т. 20 на определението по дело С-119/17 е прието, че кредитът следва да се погасява в чуждестранната валута, независимо, че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични по банковата сметка на кредитополучателя ликвидни средства в националното платежно средство във валутата по кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски; Такъв договор не следва да се приравнява на договор за кредит, индексиран в чужда валута, и при извършване на преценката за неравноправен характер на неговите клаузи следва да се съобразяват критериите, посочени в решението по дело С-186/16.

Уговорката относно валутата на кредита в договора от 2008 г. поставя въпроса за поемането от кредитополучателя на валутния риск и информираното съгласие за това. Според практиката на Съда на ЕС клауза от договор за кредит в чуждестранна валута, предвиждаща месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица поставя курсовия риск в тежест на потребителя - кредитополучател; При сключване на договор за кредит с продължителен срок банката следва да предостави на кредитополучателя информация за очакваните прогнози относно промяната на чуждестранната валута, респ. на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката би следвало да разполага като неизменна част от професионалната й дейност. По делото не е доказано към датата на сключване на договора за кредит от 2008 г. кредитополучателят да е получил такава информация, за да може да прецени въз основа на ясни критерии икономическите последици от сключването на договора. При сключване на договора кредитополучателят е бил уведомен, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, но тази информация е недостатъчна поради липса на предоставени данни за икономическите последици от трайното обвързване със задължения по кредит в швейцарски франкове в случай на обезценка на лева спрямо еврото и швейцарския франк и на разяснения относно възможностите за минимализиране на риска напр. чрез застраховане. С клаузата на чл. 22 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката обменен курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, вкл. в случаите по чл. 6, ал. 2 от договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, и че приема да носи за своя сметка риска от промяната/повишаването с поемане на всички произтичащи от това вреди. Посредством декларацията кредитополучателят се е съгласил изцяло с носенето на валутния риск, но макар да е заявил, че разбира и че е запознат с последиците от прехвърлянето на риска, поемането на риска, чиято проекция е уговорката в чл. 6, ал. 2, е извършено при липса на необходимата яснота и разбираемост, което е лишило кредитополучателя от възможността да осъзнае в пълнота действителните икономически последици от изразеното съгласие. В същото време банката, въз основа на високия професионализъм и експертен потенциал на служителите си, е разполагала с възможност чрез анализ на обективно съществуващи и настъпили в световен икономически план факти към момента на сключване на договора (напр. криза в рисковото ипотечно кредитиране в САЩ, започнала през 2008 г., неприсъщо ниски нива на курса на швейцарския франк към 2007 г.) да достигне до собствен извод, че не може да се разчита в дългосрочен план на устойчив, нисък курс на валутата на кредита, доколкото в исторически план последното е изключение, а не правило. Предоставената от банката на кредитополучателя информация не е била достатъчна, за да може той да прецени дали да поеме носенето на валутния риск при ползване на кредит срещу по-нисък лихвен процент - с каквато цел е сключен договорът, или да получи кредит срещу по-висок лихвен процент, но без да носи валутен риск. Кредитополучателят не е защитен и от договорната клауза на чл. 21, в която за него е предвидено право да поиска превалутиране на кредита от швейцарски франкове в евро, тъй като упражняването на това право е поставено в зависимост от съгласието на банката за извършване на превалутирането. С клаузите относно валутата на кредита кредитополучателят е поел изцяло валутния риск, доколкото за банката са предвидени механизми за преодоляване на негативите при евентуално понижаване на курса на швейцарския франк чрез едностранно увеличение на лихвата по кредита, хеджиране и т. н. Задължението на банката е на фиксирана стойност и не се влияе от курса на швейцарския франк, а превалутирането на кредита е по търговския курс на банката, не по официален курс или при прилагане на други обективни критерии. Напълно неясни са и общите разходи по кредита, които съгл. чл. 58 ЗКИ подлежат на предварително оповестяване. При липса на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици от уговорките в договора, не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин.

Лихвата по кредита също е обвързана с изменението в курса на швейцарския франк, без кредитът реално да е предоставен и ползван в швейцарски франкове. Предвид неравноправния характер на клаузите за носене на валутния риск и за едностранна промяна на участващ в размера на лихвата компонент, през периода на действие на договора от 2008 г. кредитополучателят е заплатил на банката без основание парични суми, формирани от курсови разлики и от разликата между уговорената при усвояване на кредита възнаградителна лихва и лихвата, начислена вследствие настъпилите курсови изменения. Действителният размер на платените в повече от дължимото, т. е. без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, суми по договора за кредит от 2008 г. чрез извършеното през 2014 г. рефинансиране на кредита ще бъде установено във висящото пред друг съд производство по предявен от банката иск по реда на чл. 422 ГПК, спряно до приключване на производството по установителните искове за нищожност на договорни клаузи, като в случай на положително решение по чл. 422 ГПК банката ще може да прихване вземанията си срещу сумите, присъдени на ищцата по повод на осъдителните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на претендираните с осъдителните искове вземания, дължими за времето до 11.04.2012 г. Позовал се е на задължителното тълкуване в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на ЕС, според което разпоредбите на чл. 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директива 93/2013/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат предявяването на иск относно реституционните последици от установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с давностен срок при условие, че началният момент на този срок и неговата продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане. Изхождайки от посочената практика и от указанията в Постановление № 1/79 г. на Пленума на ВС относно началния момент на погасителната давност за вземания, произтичащи от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл, че в случая плащането без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да се счита извършено към 15.09.2014 г. - моментът на рефинансиране на кредита от 2008 г. и получаване от банката на суми, формирани в резултат на прилагането на признатите за неравноправните договорни клаузи. В подкрепа на даденото разрешение е посочено, че доколкото дългът е преизчислен пред 2014 г., получените валутни разлики следва да се отнесат именно към 15.09.2014 г. и изтичането на погасителната давност да се преценява спрямо тази дата. Поради факта, че исковете са предявени на 11.04.2017 г., съдът е приел, че претендираните на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вземания не са погасени по давност.

В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваните от „Ю. Б. АД части, с които са уважени предявените от Свилена Х. Х. установителни и осъдителни искове.

С решението си въззивният съд е отменил обжалваното с частна жалба от ищцата определение на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК и е оставил без уважение искането на „Ю. Б. АД за присъждане на разноски по компенсация за производството пред първата инстанция. За да се произнесе в този смисъл, въззивният съд е съобразил произнасянето в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на ЕС, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя на част от процесуалните разноски в зависимост от размера на недължимо платени суми, които са присъдени вследствие на установяване на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, тъй като подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното в Директива 93/13/ЕИО право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. След като е преценил, че изчислените по компенсация разноски, които първоинстанционният съд е възложил върху ищцата, са във връзка с уважените установителни искове за неравноправен характер на клаузи в договора за кредит, въззивният съд е направил извод, че присъждането на разноски в полза на ответника е неправилно по причина, че създава съществена пречка за ищцата при упражняване на предоставеното й с цитираната директива право на ефективен съдебен контрол върху неравноправните клаузи в сключения от праводателя й договор за кредит.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.

Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване на първо място с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, излагайки доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по осъдителния иск за сумата 56 510.19 лв. (в който размер искът е поддържан пред въззивната инстанция) на основание, различно от предявеното с исковата молба, съответно недопустимо изменено по реда на чл. 214 ГПК във въззивното производство, както и по осъдителен иск за сумата 3 314.64 лв., какъвто не е предявен с исковата молба.

След преценка на данните по делото съставът на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и не се налага да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК. Константна е практиката на ВКС, че изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК е възможно само тогава, когато исковата молба отговаря на изискванията за редовност по чл. 127 ГПК и съдържа ясно очертан предмет на спора, съответно ясно формулирано искане за предоставяне на съдебна защита. Нередовната искова молба е несъвместима с института на изменение на иска и преди да бъдат отстранени нередовностите, ищецът не може да предприеме, респ. съдът не може да допусне, изменение на предявения по делото иск. В случая при осъществяване на правомощията си в разпоредително заседание по чл. 267 ГПК въззивният съд е констатирал, че подадената от Свилена Х. искова молба е нередовна в частта относно осъдителния иск, поддържан пред въззивната инстанция до размер на сумата 56 510.99 лв., поради противоречие между изложените в обстоятелствената част твърдения за фактите, от които се извежда осъдителната претенция срещу ответника, и формулираното в петитума искане за присъждане на търсената сума по правилата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД (реално договорно изпълнение). Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд също е установил непрецизната формулировка на петитума на исковата молба (стр. 2 от мотивите към първоинстанционното решение), но не е предприел действия и не е предоставил възможност на ищцата да поправи недостатъка на исковата молба. Въззивният съд е преценил, че фактическите твърдения в молбата насочват към претенция за връщане на суми, недължимо платени за погасяване на главница и лихви по договора за банков кредит от 2008 г. вследствие прилагане от банката - кредитор на неравноправни договорни клаузи, а не към претенция за реално изпълнение на договора за кредит от 2014 г., сключен с цел предсрочно погасяване/рефинансиране на отпуснатия с договора от 2008 г. кредит, без поемане на задължение от страна на банката за реално предоставяне на допълнителна сума с цел кредитиране. Противно на становището на касатора, предприетото от ищцата и допуснато от въззивния съд уточнение на исковата молба в смисъл, че сумата 56 510.99 лв. се претендира като недължимо платена в резултат на курсови разлики и едностранно изменен размер на лихвите по договора от 2008 г., довели до отразяване във втория договор на задължение на кредитополучателя в размер на 175 720 лв., вместо на предсрочно погасения действителен остатъчен дълг по първия договор, не е довело до недопустимо изменение на иска. Уточнението е позволило ясно очертаване на предмета на правния спор, който е следвало да бъде разрешен от въззивния съд, а тезата на касатора, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по иск, основан на договора от 2008 г., при предявен с исковата молба осъдителен иск за връщане на недължимо платени суми по договора от 2014 г., е правно неиздържана и не се възприема от касационната инстанция (включително като се има предвид позицията на въззивния съд, че доколкото единствената цел на втория договор е рефинансиране на отпуснатия с първия договор кредит, двата договора следва да се разглеждат съвместно при преценката за наличие на елементите от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). В п. 3 на исковата молба ищцата е поискала да бъде осъден ответникът да й заплати и лихви за забава върху недължимо получената от ответника сума от датата на сключване на втория договор за кредит до датата на исковата молба. Присъдената от първоинстанционния съд сума от 3 314.64 лв. е счетена от въззивния съд за дължима като част от формулираната в п. 3 искова претенция, обусловена от уважаването на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 56 510.99 лв., поради което първоинстанционното решение е потвърдено в осъдителната част за тази сума. Доводът на касатора, че исковата молба не съдържа претенция, по каквато се е произнесъл въззивният съд, предполага проверка на правилността на извода на въззивния съд, че сумата 3 314.64 лв. се дължи като последица от недължимото плащане на суми по договора за кредит от 2008 г. в резултат на прилагане от банката - кредитор на неравноправни договорни клаузи, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не извършва проверка за обоснованост и законосъобразност на изводите, до които е достигнал въззивният съд при постановяване на обжалваното с касационната жалба въззивно решение. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Въззивното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно, за да бъде допуснато до касационно обжалване на заявеното самостоятелно основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Въз основа на мотивите към решението съставът на ВКС не констатира при постановяване на решението да са допуснати тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон или изводите на въззивния съд по съществото на спора да са формирани в грубо нарушение на правилата на формалната логика, с каквито пороци се свързва очевидната неправилност в практиката на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Изтъкнатият от касатора довод в подкрепа на очевидната неправилност, че въззивният съд не е съобразил глобалната криза във финансовите пазари, довела до оскъпяване на кредита поради непредвидимите резки промени на швейцарския франк, може да се обсъжда при разглеждане на касационната жалба по същество в случай, че въззивното решение се допусне до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, но не и да предпостави допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Другият довод, с който е аргументирана очевидната неправилност - че въззивният съд неправилно е приел за основателни осъдителните искове „към датата на сключване на договора за рефинансиране при наличие на изцяло отхвърлени установителни искове за нищожност на клаузите за основния предмет на договора за рефинансиране“, не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и не води до извод за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано от касатора с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 1/1985 г. на Пленума на ВС и в Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а също и практиката на ВКС в посочени решения по чл. 290 ГПК, по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд, свързани с обсъждането и преценката на доказателствата, установяването на фактите по делото и мотивирането на съдебното решение. Значението на въпроса за изхода на делото е обяснено със съображения, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд „не е приложил правомощията си по чл. 269 ГПК да се произнесе по основателността на исковете и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правно - релевантните факти след съвкупна преценка на събраните в двете инстанции доказателства“; че въззивният съд е направил в мотивите на решението си необосновани констатации за неравноправен характер на клаузи в договора за кредит; че ако е обсъдил обективно и пристрастно всички приети по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а също така твърденията и доводите на страните, въззивният съд би достигнал до различни от направените в обжалваното решение изводи, включително този, че кредитополучателят С. самостоятелно е избрал в каква валута да поиска и да сключи с банката договора от 2008 г., преценявайки за по-изгодно кредитът да е в швейцарски франкове; че въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелката Х. В. - Н., която е служител на банката и също е ползвала кредит в швейцарски франкове, и констатацията в заключението на съдебно - счетоводната експертиза, че в периода 2005 г. - 2008 г. швейцарският франк се е търгувал в сравнително тесни граници, в резултат на което е достигнал до извод, почиващ на предположения, че банката е разполагала с възможност за експертна оценка за появата на глобалната финансова криза през 2008 г. Изложените съображения разкриват, че в поставеният процесуален въпрос се свежда до оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение и за необоснованост на изводите на въззивния съд за неравноправен характер на оспорените с установителните искове договорни клаузи, което изключва възможността да бъде подведен под общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е извършил дължимата преценка на доказателствата, в т. ч. и на констатациите в заключението на съдебно - счетоводната експертиза, и в резултат на нея е достигнал до съответните фактически и правни изводи, чиято правилност не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изводът, че банката е разполагала с възможност за експертна оценка на риска от промяна в курса на швейцарския франк, е мотивиран от съда със съображения за притежаваната от служителите на банката професионална компетентност в областта на финансовите пазари и кредитирането и тъй като този факт не се нуждае от доказване - с оглед предмета на осъществяваната от банката търговска дейност, необсъждането на свидетелските показания по никакъв начин не се е отразило на формирането на посочения извод. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика и от практиката на ВКС по поставения въпрос, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а дали направените в решението изводи са правилни и дали съдържанието на мотивите към него отговарят на изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, не може да бъде преценявано по повод селектирането на касационната жалба.

Формулираните в т. 2 на изложението въпроси (възпроизведени в уводната част на определението под № 2 - № 5), за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, са свързани с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е отчел обективната промяна на обстоятелствата във връзка с глобалната финансова криза, настъпила след сключване на договора от 2008 г. и непредвидима за банката, и позовавайки се неправилно на решението по дело С-186/16 г. на Съда на ЕС, е приел, че кредитополучателят не е бил информиран в достатъчна степен за формиране на осъзнато решение относно валутата на кредита и поемането на валутния риск. Преди всичко следва да се отбележи, че преценката на въззивния съд за неравноправен характер на спорните клаузи в договора за кредит от 2008 г. е извършена спрямо момента на сключване на договора при отчитане на заложената в съдържанието им неравноправност, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора, а не както погрешно счита касаторът към по-късен момент във времето, след като изпълнението на договора е започнало и е настъпила промяна в курса на швейцарския франк в резултат на световната финансово - икономическа криза. На следващо място, изводът на въззивния съд за недобросъвестност на банката - касатор при уговаряне на клаузите относно възможните валутни промени, които ще се отразят на размера на погасителните вноски, включително на лихвите по кредита, произтича от констатацията, че въпреки присъщите на търговското качество на банката, в лицето на нейните служители, професионални знания и експертна оценка за състоянието и прогнозите на финансовия пазар, а оттук - и за възможните неблагоприятни процеси при промяна в курсовете на чуждестранната валута по кредита, които неминуемо ще се отразят на задълженията на кредитополучателя, банката е прехвърлила валутния риск изцяло върху кредитополучателя като по-слаба страна в кредитното правоотношение. Относно информираността на банката за възможния риск от възлагане на валутните разлики в тежест на потребителя следва да се имат предвид мотивите на настоящия съдебен състав, изложени в определение по т. д. № 774/2023 г. на ВКС, ІІ т. о., че индикацията за предстояща криза на финансовите пазари са се проявили още през 2007 г., когато различни банки във Франция и Великобритания са обявили проблеми с ликвидността си, а началото на кризата е поставено през м. октомври 2008 г. с фалита на Lehman Brothers - събития, за които банката несъмнено е разполагала с информация с оглед сферата на осъществяваната от нея търговска дейност. Преценявайки съдържанието на клаузите на чл. 22 и чл. 6 (в релевантната за спора част) от договора за кредит, с които кредитополучателят практически се е съгласил да поеме за своя сметка всички вреди от валутните промени и валутния риск, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК по повод на идентични правни спорове, обективирана в цитираните от съда решения на ВКС по т. д. № 1467/2019 г. и т. д. № 2184/2019 г., както и в други служебно известните на съдебния състав решения - напр. решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ІІ т. о., решение № 294/27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ІІ т. о., решение № 314/29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на ІІ т. о. Съобразно възприетите в практиката на ВКС правни разрешения, въззивният съд е приел, че макар кредитополучателят да е декларирал съгласие с последиците от поемане на валутния риск, клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора за кредит са неравноправни според критериите на ЗЗП, тъй като прехвърлят върху последния валутния риск, без да съдържат ясна и пълна информация за възможните неблагоприятни последици от поемането на риска и създават в негова вреда значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики не намират приложение изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Въззивният съд се е позовал изрично на разясненията в решението по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на член 3, параграф 1 и член 4, параграф 2 от Директива 93/13, транспонирани в чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП. Според т. 50 от цитираното решение потребителят трябва да е добре информиран, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, а от своя страна банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с получаването на кредит в чуждестранна валута, когато кредитополучателят не получава доходите си в тази валута; При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответния кредитополучател цялата относима информация, която му позволява да прецени икономическите последици от клаузата за финансовите задължения. В т. 55 от разяснителната част на същото решение е посочено, че клауза в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута поставя курсовия риск в тежест на потребителя. Въззивният съд е препратил и към определение по дело С-119/17 на съда на ЕС, в което експертната компетентност и познанията на търговеца относно евентуалните промени на обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, са приети за значими при преценката дали е неравноправна клауза в договор за кредит, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя - кредитополучател и която не е съставена по прозрачен начин, даващ възможност на кредитополучателя да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора. В съответствие с посочената практика на Съда на ЕС, а не в противоречие с нея, както твърди касаторът, въззивният съд е формирал и извода си, че банката е разполагала с възможност да разясни по ясен и разбираем начин на кредитополучателя съществуването на валутен риск и последиците от поемането му, докато кредитополучателят не е бил в състояние да прецени потенциално значимите икономически последици, които могат да произтекат от залегналите в клаузите на чл. 22 и чл. 6 уговорки, по отношение на поетите с договора за кредит финансови задължения. Като е достигнал до изводи в посочения смисъл, въззивният съд не е допуснал противоречие с практиката на Съда на ЕС, с която касаторът е обосновал наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съображенията на касатора за неправилна интерпретация на практиката на Съда на ЕС от страна на въззивния съд предполагат проверка на правилността на осъществената от въззивния съд решаваща правораздавателна дейност и с оглед разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., не следва да се вземат предвид при преценката за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Обстойният анализ в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на решение от 13 януари 2022 г. на Конституционния съд на Република С. и препращането към решение на ЕСПЧ от 19.01.2021 г. по делото „Антонополу срещу Гърция“ са неуместни, тъй като тези актове не попадат в обхвата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и възприетите в тях правни разрешения не могат да се ползват като аргументи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Посочените в т. 3 на изложението въпроси (възпроизведени в т. 6 - т. 10 на определението), за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са определени от касатора като значими за изхода на делото с обяснението, че „ако се установи, че въззивният съд погрешно е тълкувал и приложил материалния закон и неправилно е приел наличие на неравнопоставеност между произтичащите от договора за кредит права и задължения на страните, ще следва, че въззивното решение е неправилно в обжалваната част и че предявеният иск за заплащане на суми от валутни разлики следва да се отхвърли като неоснователен“. Аргументите, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, сочат, че въпросите са насочени към проверка на правилността на обжалваното решение и в частност - на законосъобразността на решаващите изводи на въззивния съд за неравноправен характер на конкретни клаузи от договора за кредит, чието прилагане от банката е довело до заплащане от кредитополучателя на недължими суми в резултат на валутни разлики и едностранна промяна на лихвата по кредита. Преценени от гледна точка на постановките в т. 1 от тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване и е безпредметно да се разглеждат доводите на касатора за наличие на специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка със съдържание, изяснено в т. 4 от същото тълкувателно решение. Освен това въпросите как следва да бъде разяснен от кредитодателя валутния риск от сключване на договор за кредит в чуждестранна валута и при наличие на какви доказателства за предвидимост от страна на банката на глобалната финансова криза може да се приеме за неравноправна клаузата за валутния риск не са правни, а фактически, което изключва подвеждането им под общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се има предвид и това, че зададените в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси се припокриват със съдържанието на въпросите по т. 2 от изложението, поради което по отношение на тях важат изложените по - горе съображения за недопускане на касационно обжалване, а именно - че изводите на въззивния съд относно момента, към който трябва да се преценява дали дадена клауза в договор с потребител е неравноправна, наличието на неравноправност в съдържанието на договорни клаузи, прехвърлящи изцяло валутния риск върху кредитополучателя, и недобросъвестността на банката при включване в договора на такива клаузи, без предварително разясняване по ясен и разбираем начин на възможните неблагоприятни икономически последици от поемането на риска, са формирани в съответствие с относимата практика на ВКС и с релевантната за спора практика на Съда на ЕС. Съществуващата практика на ВКС по идентични спорове за неравноправен характер на договорни клаузи, с които валутният риск се прехвърля върху кредитополучателя и банката си запазва правото да променя условията по кредита, в частност - размера на погасителните вноски, при промени в курса на чуждестранната валута, не е неправилна, както твърди касаторът, тъй като възприетите в нея разрешения са формирани при съобразяване на задължителното тълкуване на приложими разпоредби от правото на ЕС, дадено от Съда на ЕС. Сочените в изложението решения на въззивни съдилища, в които според касатора въпросът за неравноправния характер на клаузите в договор за кредит, които се отнасят до валутния риск, поемането му от потребителя и влиянието на глобалната финансово - икономическа криза, е разрешен по различен начин спрямо практиката на ВКС, не води до извод, че константната практика на ВКС, в която този въпрос е разрешен еднозначно, е неправилна и се нуждае от промяна и/или осъвременяване. С оглед на тези съображения въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените в т. 3 на изложението въпроси.

В т. 4 на изложението (т. 11 според номерацията в определението) касаторът е формулирал въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловено изцяло от възприемането на заключението на съдебно - счетоводната експертиза. Съобразявайки изчисленията в експертното заключение, въззивният съд е приел, че банката - ответник дължи на ищцата присъдените от първоинстанционния съд на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД суми, формирани в резултат на прилагането на преценените като неравноправни клаузи в договора за кредит от 2008 г. Преценката на въззивния съд как следва да се изчисли размерът на остатъчния дълг към датата на рефинансиране на кредита през 2014 г. е значима единствено за изхода по конкретното дело, а доколкото поставеният въпрос не може да получи отговор, еднакво приложим при всички договори за кредит в чуждестранна валута, същият не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът по т. 5 от изложението (т. 12 според номерацията в определението) е изведен от фактите по делото, но условно може да се счете за обуславящ изхода на спора поради връзката му с извода на въззивния съд за неоснователност на противопоставеното от ответника - касатор възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните с осъдителните искове парични вземания. Касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос не може да се допусне поради отсъствие на специфичната за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допълнителна предпоставка - значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С Постановление № 1/79 г. Пленумът на ВС е дал указания, че вземанията за неоснователно обогатяване, произтичащи от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, се погасяват с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД и че началният момент, от който тече погасителната давност, е моментът на даване/получаване на лишената от основание престация. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената задължителна практика на ВС като е приел, че претендираните с исковете по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД парични вземания е приложима общата петгодишна погасителна давност, която е започнала да тече от момента на неоснователното разместване на блага в правните сфери на страните по кредитното правоотношение. Началният момент на давностния срок е отнесен конкретно към датата 15.09.2014 г., когато е извършено рефинансиране на отпуснатия с договора от 2008 г. кредит посредством сключения единствено с тази цел втори договор за кредит. Правилността на направения от въззивния съд извод, че за момент на даването (плащането) и съответно на получаването по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да се приеме датата на рефинансиране на кредита, към която е преизчислен остатъчният дълг на кредитополучателя, не е предмет на проверка в стадия за селектиране на касационната жалба и несъгласието на касатора с този извод не е основание въззивното решение да се допусне до касационно обжалване. Разрешението, че погасителната давност относно вземането на кредитополучателя за връщане на платените в резултат на прилагане на неравноправни клаузи в договора за кредит от 2008 г. суми не е започнала да тече от сочения от банката - ответник начален момент, съвпадащ с датите на плащане на погасителните вноски по кредита, е съобразено и с практиката на Съда на ЕС относно началния момент на течението на давностния срок при кондикционна претенция на потребител за връщане на суми, платени в изпълнение на прогласена за нищожна неравноправна клауза в договор за кредит с оглед ползвана защита по Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според практиката на Съда на ЕС (решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/19 и С-782/19 г., решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21, решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, решение от 22.04.2021 г. по дело С-485/19 г.) противопоставянето на давностен срок на искове с реституционен характер, предявени от потребител с цел претендиране на права, черпени от Директива 93/13/ЕИО, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с тази директива; Давностен срок може да бъде съвместим с принципа за ефективност, ако потребителят е имал възможност да узнае за правата си преди този срок да започне да тече или да изтече. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е констатирал, че ищцата, в качеството й на правоприемник на кредитополучателя, е знаела за правата си, произтичащи от наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит от 2008 г. преди извършеното през 2014 г. рефинансиране на кредита. Предвид факта, че кондикционните претенции по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД са обосновани с твърдения за недължимо плащане от кредитополучателя на суми в резултат на валутни разлики и едностранно изменен размер на лихвата по кредита, установено едва след сключване на договора за кредит от 2014 г., въззивният съд е приел, че противопоставянето срещу претенциите на давностен срок, започнал да тече преди датата на узнаване на неравноправните клаузи, противоречи на принципа за ефективност. При така приетото правно разрешение, което кореспондира с практиката на Съда на ЕС, няма причина въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по въпроса за началния момент на погасителната давност на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последният въпрос от изложението пресъздава некоректно решаващия извод на въззивния съд относно неравноправния характер на клаузата на чл. 3 от договора за кредит в частта, с която е предвидено право в полза на банката да променя едностранно лихвата по кредита с последваща автоматична промяна на размера на погасителната вноска. За да се произнесе, че клаузата е неравноправна и че за нея не се прилага изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, въззивният съд е изходил от преценката, че тя не съдържа яснота относно условията за промяна на базовия лихвен процент, включен като компонент при формиране на годишната лихва по кредита, както и информация за методологията, по която органите на банката ще променят базовия лихвен процент при настъпване на съответните изменения на финансовите пазари, а също и че чрез включването й в договора кредитополучателят е поставен в неравностойно положение, тъй като като е бил лишен от възможност да повлияе върху установените в негова вреда условия за цената на ползвания кредит. Извършената от въззивния съд преценка е съобразена изцяло с константната и непротиворечива практика на ВКС по спорове за потребителска защита, част от която е цитирана в изложението. Признаването на клаузата за неравноправна е обусловено от нейното съдържание, а не от извод на съда, че банката е имала контрол върху лихвените нива и/или че промяната в базовия лихвен процент е зависела от нейната воля. След като резултатът от делото не е обусловен от разрешаване на поставения въпрос, същият не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, в който смисъл са разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид изложените съображения за отсъствие на поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за достъп до касационен контрол, не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 2419/2021 г. на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решението по гр. д. № 4545/2017 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените срещу „Ю. Б. АД установителни и осъдителни искове.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и в частта, имаща характер на определение, с която въззивният съд се е произнесъл по частната жалба на ищцата срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК.

Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроса „Противоречи ли на практиката на СЕС присъждането на разноски по компенсация във връзка с отхвърлен иск за нищожност на клаузи от потребителски договор“. Поставеният по този начин въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е относим към формирането на конкретен решаващ правен извод на въззивния съд по повод дължимостта на разноските за производството пред първата инстанция, а е от значение за правилността на постановения с обжалвания съдебен акт краен резултат. За да остави без уважение искането на банката - ответник за присъждане на разноски, изчислени по компенсация, въззивният съд се е мотивирал със задължителното за националните юрисдикции тълкуване в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на ЕС и е приел, че с оглед обективираната в решението практика на Съда на ЕС възлагането в тежест на ищцата на разноски за съдебното производството, инициирано с цел защита срещу неравноправни клаузи в договора за кредит, препятства упражняването на предоставеното с Директива 93/13/ЕИО право на ефективен съдебен контрол върху оспорените клаузи. Отговор на въпроса дали въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС може да бъде даден само след извършване на проверка на правилността на така направения от въззивния съд решаващ извод, което означава, че въпросът не може да предпостави допускане на касационно обжалване и не се налага да бъде обсъждана поддържаната във връзка с него допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация направените в производството по чл. 288 ГПК разноски в размер на 3 911.66 лв. (левова равностойност на 2 000 евро) - адвокатско възнаграждение, заплатено в брой на основание сключен с адв. В. В. договор за правна защита и съдействие, приложен към отговора по чл. 287 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 244 от 04.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2419/2021 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА „Ю. Б. АД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], да заплати на Свилена Х. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 3 911.66 лв. - разноски по делото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: