РЕШЕНИЕ

№ 179

Гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и девети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 1049 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Кор кънстракшън“ ООД срещу решение № 796 от 21.12.2023 г. по т. д. № 568/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 450 от 04.04.2023 г. по т. д. № 1726/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Кор кънстракшън“ ООД срещу „Билдест“ ЕООД и „София парк“ АД искове за солидарното им осъждане, както следва: по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 21 946,55 лв. до пълния предявен размер от 1 846 287,24 лв. – претендирано възнаграждение за изпълнени довършителни СМР по договор за доставки и строителство от 25.01.2019 г.; по чл. 266, ал. 1 ЗЗД частичен за сумата от 10 000 лв. при пълен размер на вземането от 384 705,42 лв. - претендирано възнаграждение по същия договор, задържано като гаранция за добро и качествено изпълнение, и по чл. 268 ЗЗД частичен за сумата 10 000 лв. от пълен размер от 210 458,10 лв. – претендирана печалба по договора при отказ от договора от страна на възложителя, и в частта, с която са уважени предявените от „София парк“ АД срещу „Кор кънстракшън“ ООД насрещни искове по чл. 82 ЗЗД за сумата 327 086,66 евро - пропуснати ползи за периода 15.07.2019 г. - 20.02.2020 г., представляващи неполучен наем по договор, сключен на 28.12.2017 г. с „ВиЕмУ. Б. ЕООД, и сумата 125 260,11 евро – претърпени загуби за периода 15.07.2019 г. – 20.12.2019 г., представляващи извършени плащания на такси и разноски за управление на наетата от „ВиЕмУ. Б. ЕООД офис сграда 2, заедно със законната лихва върху всяка главница от предявяване на насрещната искова молба - 11.12.2020 г., до окончателното погасяване.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че за да отхвърли предявените главни искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд в нарушение на процесуалния закон и установените в последния принцип на диспозитивното начало и процесуални преклузии е разгледал непредявено от ответниците възражение по чл. 265 ЗЗД. Изтъква, че ответниците са поддържали възражение, че договорът е развален по причина на забавеното му изпълнение, което тяхно изявление недопустимо и при превратно цитиране на съдебна практика е преформулирано от съда като възражение за изпълнение с недостатъци, въз основа на което е отхвърлен в голямата си част искът за възнаграждение за изпълнените по договора СМР. Допълва, че и в дадения от първоинстанционния съд доклад на делото липсва посочване, че е предявено възражение за некачествено изпълнение на СМР, което счита за допълнителен аргумент за недопустимото му разглеждане с постановените по делото първоинстанционно и въззивно решения. Поддържа, че по делото липсва проведено доказване и събрани доказателства за некачествено изпълнение на СМР по договора. Подчертава, че изводът на съда за некачествено изпълнени СМР е основан единствено на заключението по събраната по делото СТЕ, без заключението на експерта да е оценено от съда във връзка с останалите събрани по делото доказателства и без да са изложени доводи защо съдът кредитира заключение, което е основано само на изходящ от страна на ответника частен документ, без посещение на място и при изрично дадените от вещото лице пояснения, че е невъзможно да бъде установено има ли и какви некачествено изпълнени СМР и че част от оценените като възложени на трети лица СМР, не са били възлагани на ищеца по процесния договор. Сочи, че и в представената от самия ответник справка претендираните суми като разходи за отстраняване на некачествени СМР са в много по-малък от приетия от съда размер – 671 643,53 лв., а разликата е претенцията по насрещните искове. Изтъква, че съдът не е обсъдил изобщо събраните по делото показания на разпитаните четирима свидетели, нито останалите събрани доказателства във връзка с изпълнението на процесния договор, включително писмени такива – протокол образец 15, отправени покани и др., които биха опровергали съдържанието на съставената от ответника справка, въз основа на която е дало оценка вещото лице по събраната СТЕ. Поддържа, че не е спазен и установеният с договора – чл. 7, ред за констатиране на некачествено изпълнени СМР – с писмен протокол. Сочи, че многократно са канили ответниците да извършат оглед на място и да съставят протокол за състоянието на обекта, включително евентуално да установят некачествено изпълнени работи, но последните са отказвали, което тяхно поведение определя като недобросъвестно и целящо да бъде увреден. Счита, че решението е постановено и в нарушение на законовата разпоредба на чл. 264 ЗЗД, като съдът не е отчел, че липсват доказателства за наличие предпоставките по последната норма, за да може да бъдат упражнени правата по чл. 265 ЗЗД. Подчертава, че е отстранен от обекта през м. август 2019 г. и към него не са отправяни никакви възражения по смисъла на чл. 264 ЗЗД, поради което и неправилно съдът е уважил претенциите по чл. 265 ЗЗД. По тези доводи поддържа, че субективно съединените искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД са основателни в пълния им предявен размер. По претенцията за възнаграждение, удържано като гаранция за добро изпълнение, подчертава, че по делото се установява, че страните са подписали шест броя актове за приемане на СМР, които са заплатени от ответника с удържани 10 % или сумата 384 705,42 лв. Изтъква, че доводите на въззивния съд защо последната сума не е дължима на ищеца са не само кратки, без обсъждане на доводите на страните, но и напълно неразбираеми, като не става ясно защо признава право на ответниците да задържат тази сума като санкция и какво се санкционира със задържането й. Подчертава, че гаранцията може да бъде задържана само за удовлетворяване на конкретни вземания на възложителя към изпълнителя. Излага, че с договора страните са уговорили началния момент, от който се дължи връщане на гаранцията - подписан окончателен протокол, за съставянето на какъвто многократно е канил ответниците още през 2019 г., поради което оттогава е следвало да текат и сроковете за връщане на удържаните като гаранция суми. Оспорва като необосновано въззивното решение и в частта, с която са уважени предявените насрещни претенции по чл. 82 ЗЗД, като поддържа, че не са налице предпоставките за тяхното уважаване. Излага, че няма никакво уговорено с процесния договор задължение към ответника „София парк“ АД, нито последният има насрещни права към него, а единствено „София парк“ АД се е задължил да отговаря солидарно с възложителя „Билдест“ ЕООД, поради което и „София парк“ АД не е легитимиран да претендира обезщетение за неизпълнение на задължения по процесния договор. Поддържа, че по делото не се установява да не е изпълнил виновно свое договорно задължение. Сочи, че многократно е възразявал срещу доводите на ответниците, че е забавил изпълнението на договора, включително че срокът за изпълнение на договорените дейности е многократно променян по причини, стоящи извън неговото поведение – желанието на ответниците да бъдат извършени множество промени спрямо първоначално зададените СМР, лошата комуникация между тях и бъдещия наемател, както и останалите лица, извършващи дейности на обекта, от чиято дейност е зависела и дейността на ищеца, които възражения не са обсъдени от въззивния съд, както не са обсъдени и събраните в тази насока доказателства – свидетелски показания, кореспонденция и заключение по СТЕ. Допълва, че съобразно заключението на експерта около половината от първоначално възложените СМР са променени и че с някои от заповедите за промяна се е налагало да бъдат променяни и сроковете за изпълнение на възложените дейности, като сроковете бъдат удължени. Изтъква, че по делото не се доказва настъпване на вреди за ответника, които да са непосредствени и да са били предвидими за изпълнителя, каквото е изискването на чл. 82 ЗЗД, което счита за самостоятелно основание за отхвърляне на исковете. Допълва, че наемният договор е за десет години, считано от предаване на обекта, и ответникът ще си получи всички наеми за тези десет години, независимо кога обектът ще бъде предаден. Поддържа, че не е налице и причинна връзка между евентуални вреди за ответника и неговото поведение като изпълнител по договора по вече изложените доводи, че не то е причина за забавата в изпълнението на възложените СМР. По същите доводи оспорва като неоснователна и претенцията за загуби за платените суми като такси и разноски за управление на сградата за исковия период от ответника. Добавя, че при условията на съществено процесуално нарушение въззивният съд не е изложил никакви мотиви по възраженията по въззивната жалба, че по отношение на тази претенция е налице допуснато съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в допускане на недопустимо изменение на иска, което по същество представлява предявяване на нов иск. Счита, че напълно недоказани са и твърдените по този иск вреди, като изтъква, че не са събрани никакви доказателства за източника на твърдените задължения, като вещото лице е потвърдило, че не е видяло фактури или платежни документи за тези разходи. По тези доводи моли въззивното решение да бъде обезсилено в частта за насрещните искове и отменено в останалата обжалвана част, евентуално отменено в цялата обжалвана част и исковете му да бъдат уважени в пълен размер, а насрещните отхвърлени, или делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на съда. Претендира присъждане на разноски.

Ответниците по касация, „София парк“ АД и „Билдест“ ЕООД, оспорват касационната жалба като неоснователна. Излагат, че с депозираните писмени отговори ясно са заявили, че няма точно изпълнени и приети работи, които да не са разплатени. Позовават се на утвърдена съдебна практика, че при направено възражение, че некачествено изпълнената работа не е приета, не е необходимо ответникът да се позовава на точната законова разпоредба, за да се приеме от съда, че е налице възражение за намаляване на претендираното възнаграждение. Изтъкват, че ищецът не е представил никакви доказателства за точно изпълнени и предадени съобразно договора СМР, а единствено се е позовал на твърдение за извънсъдебно признание на изпълнението. Считат, че лошото изпълнение се установява от събраните по делото свидетелски показания, които удостоверяват и необходимостта възложени с процесния договор СМР да бъдат изпълнявани от трети лица. Сочат, че освен некачествено, изпълнението е и престирано със забава, по която причина с отправена до ищеца нотариална покана договорът е развален. Поддържат, че по делото са събрани доказателства за поправяне на некачествено изпълнените от ищеца работи, по която причина правилно възражението им за намаляване на цената е уважено от въззивния съд. Оспорват въззивният съд да е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в несъбиране на искани доказателства и необсъждане на събрани такива. Излагат, че не е налице нарушение на процесуалния закон и при допуснатото от съда изменение на един от насрещните искове, изразяващо се в изменение на основанието му, но запазване на петитума. Излагат доводи за доказаност на насрещните претенции. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила в обжалваната му част и да им бъдат присъдени разноски по делото.

С определение № 198 от 22.01.2025 г. по т. д. № 1049/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви и да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с въведените от страните правно релевантни факти?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд с обжалваното решение е намерил за неоснователно възражението на въззивника „Кор кънстракшън“ ООД за нередовност на насрещната искова молба, като е посочил, че претенциите на „София парк“ АД са ясно заявени.

Приел е, че процесният договор има характеристиката на такъв за изработка и приложение следва да намерят разпоредбите на чл. 258 и сл. ЗЗД. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, е подчертал, че поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа, а основателността на исковете за реално изпълнение на задължение за престиране на възнаграждение се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието на което да е задължението за заплащане на претендираната парична сума, представляваща възнаграждение за изпълнени строителни работи; 2) настъпила изискуемост на задължението, като липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално изпълнение. Изтъкнал е, че предвид разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, доказателствената тежест за установяване на фактите, съставляващи основание на иска и имащи характер на положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно доказване.

Посочил е, че възнаграждението, следващо се за извършена възложена работа, по правилото на чл. 266, ал. 1 ЗЗД е изискуемо от приемането й, като съдебната практика е категорична, че приемането на извършена работа, възложена с договор за изработка, обхваща два момента: 1) фактическото получаване на изработеното от поръчващия (овеществен резултат на СМР) и 2) признанието, че изработеното съответства на възложеното. Позовал се е на дадените разяснения с решение № 84/30.07.2015 г. по търг. дело № 1428/2014 г. по описа на ВКС, ТК и намерил, че релевантно за приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо предаването на готовия резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено одобрение на изпълненото, като простото разместване на фактическата власт върху работата (изпълнени довършителни работи), без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Обобщил е, че необходима за приложението на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е кумулацията на фактическо (предаване) и правно действие (одобрение).

Приел, е че в конкретния случай между страните не е спорно, че достъпът на изпълнителя „Кор кънстракшън“ ООД до обекта, в който са изпълнявани възложените СМР - сграда 2, е бил отнет на 23.08.2019 г., като в сграда 3 изпълнение на довършителни СМР изобщо не е започвало, затова по отношение на нея въпрос за предаване на изработеното не се поставя. Подчертал е, че възложителят и инвеститорът са установили фактическа власт върху изработеното, т. е. обективният елемент предаване е налице, когато за възложителя е породено задължението да прегледа работата и да направи възражения за неточно изпълнение. Счел е, че такива възражения са обективирани в изпратената до изпълнителя нотариална покана, в която е направено изявление за прекратяване на договора поради неизпълнение в двете му форми - забавено и некачествено такова. Цитирал е съдебната практика по решение № 76/13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, съобразно която правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя характер, упражнява се с едностранно волеизявление и възниква при наличие на неизпълнение. Посочил е, че разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, установяваща предпоставки за едностранно прекратяване на двустранни договори при виновно неизпълнение, е диспозитивна и страните по договора са свободни и могат да се отклонят, като уговорят други условия и начин на разваляне. Изтъкнал е, че по делото не се спори, че „Билдест“ ЕООД и „София парк“ АД са отправили изявление за прекратяване на процесния договор в хипотезата на чл. 20 и чл. 27 от същия, което е получено от изпълнителя „Кор кънстракшън“ ООД на 21.08.2019 г., като срок за изпълнение не е предоставен. Счел е, че никоя от страните не твърди, че договорът е развален с обратно действие и съгласно общата им воля, изразена в чл. 27 от договора, възложителят има право да прекрати договора с предизвестие при неспособност на изпълнителя да изпълни предмета на договора или забава с повече от 20 дни. Подчертал е, че тълкувана волята на страните сочи на уговорено право на възложителя да прекрати, но за в бъдеще, действието на договора като възникналото право на възнаграждение за изпълнението не отпада. Намерил е, че при сключване на договора и след изменението му с анекс № 4 крайният срок за изпълнение на обекта е 14.07.2019 г., т. е. изпълнителят, като разполагащ със специални знания и необходимата професионална квалификация в областта на строителството, се е съгласил да изпълни възложеното за точно определен времеви период, като ищецът не доказва в условията на пълно и главно доказване, че този срок е удължаван поради възложени и приети за изработка допълнителни СМР. Изтъкнал е, че няма спор, че този срок за престиране не е спазен и завършването на обекта е възложено на трети лица, както и че е налице неизпълнение в качествено отношение, поради което е счел за обоснован извода, че е налице виновно неизпълнение на задълженията на „Кор кънстракшън“ ООД. По тези доводи е приел, че волеизявлението на ответниците е породило желаното действие и договорът следва да се счита за развален от датата на получаване на нотариалната покана, а именно 21.08.2019 г., към която дата следва да бъдат заплатени извършените и признати СМР, за които ищецът не е получил възнаграждение.

Добавил е, че макар по делото да са представени множество указания за изменение на възложената работа (близо 40 бр.), между страните не се е стигнало до подписване на съответните анекси, респ. до удължаване на сроковете за изпълнение на СМР, извън посочените по – горе, като вместо да спре изпълнение на задълженията си по договора и да състави съответния протокол, в т. ч. и без участието на насрещните страни, каквато възможност предвижда чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, ищецът твърди, че е продължил работа по процесните сгради, което твърдение остава недоказано в условията на главно и пълно доказване по смисъла на чл. 154 ГПК. По тези мотиви е приел за неоснователни оплакванията на въззивника за неправилност на решението, поради некредитиране на събраните гласни доказателствени средства, тъй като страните са предвидили изричен способ за продължаване на уговорените срокове - чрез подписване на анекси (чл. 8.4 от договора).

Досежно размера на дължимото възнаграждение е взел предвид представения и неоспорен протокол, изготвен от нотариус Г., за провела се на 10.09.2019 г. среща за извънсъдебно уреждане на спора, в който е счел, че е отразено признание за извършена, но неприета работа, за която се дължи възнаграждение в размер на 1 143 642, 41 лева без ДДС, както и че е дължима задържаната част от възнаграждението в размер на 499 069,66 лева без ДДС. Отчел е, че в този смисъл е и приетото от съда заключение на изслушаната по делото СТЕ. Намерил е за правилни изводите на СГС, че тази сума следва да бъде намалена със сторените от ответниците разноски по отстраняване на констатираните недостатъци, макар и да не са упражнили изрично правото си по чл. 265, ал. 1 ЗЗД за намаляване на дължимото възнаграждение със стойността на разходите за отстраняване на некачествено изпълнените работи, като се е позовал на практиката по решение № 23/04.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и решение № 48/29.07.2019 г. по търг. дело № 1213/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и изтъкнал, че установяването на неточно /некачествено/ изпълнение предпоставя и без изрично упражнено от ответника право по чл. 265, ал. 1 ЗЗД намаляване на дължимото възнаграждение на основание същата разпоредба, която разлика би съответствала на цената на необходимите материали и труд за отстраняване на недостатъците.

По тези мотиви е приел, че дължимото в полза на ищеца възнаграждение следва да се намали с разноските, направени за отстраняване на недостатъците му, или сумата 1 143 642,41 лева без ДДС следва да бъде намалена със сумата 1 125 353,62 лева без ДДС, което означава, че дължимото възнаграждение е в размер на 18 288,79 лева без ДДС или 21 946,55 лева с включен ДДС, до който е намерил субективно съединените искове за заплащане на изпълнените СМР по договора от 25.01.2019 г. за основателни и съответно неоснователни за разликата до предявения такъв от 1 846 287,24 лева.

По вторите кумулативно съединени искове е посочил, че между страните няма спор, а и заключението на съдебно - техническата експертиза установява, че между страните са подписани шест сертификата за приети СМР (протоколи образец 19) на обща стойност 3 847 054,18 лева без ДДС, като от дължимото на изпълнителя възнаграждение е задържана като гаранция сумата 384 705,42 лева без ДДС или 461 646,50 лева с включен данък, което е изрично признато в молба за потвърждение на задължение на „Билдест“ ЕООД от 20.02.2020 г. Подчертал е, че гаранцията има ясна функция и предназначение - макар изпълнителят да е предал във фактическа власт на възложителя материална престация на определена стойност, част от тази стойност не му се заплаща, т. е. възложителят правомерно не изпълнява задължението за заплащане на част от възнаграждението, която незаплатената част от възнаграждението подлежи на плащане при настъпване на допълнителни условия за това - в случая с изтичането на 25 дни, съответно 14 месеца от подписване на окончателен протокол за приемане на всички СМР по договора без забележки относно количеството и качеството на изпълнението. Изтъкнал е, че няма спор, че възложените на „Кор кънстракшън“ ООД СМР не са изпълнени във възложения им обем, нито с дължимото качество, а предпоставка за освобождаване на задържаната част от възнаграждението е именно пълно и качествено изпълнение. Посочил е, че такова ищецът не е престирал, поради което независимо че за целите на определяне дължимото възнаграждение за окончателен протокол е прието електронно писмо от 27.12.2019 г. на „София парк“ АД, в което е обективиран неоспорен от останалите участници в строителния процес размер на изпълнените от „Кор кънстракшън“ ООД дейности, които е следвало да бъдат приети, това писмо не представлява и не може да бъде разглеждано като окончателен протокол, представляващ основание за освобождаване на гаранцията. Обобщил е, че гаранцията е предоставена за обезпечаване на добро, т. е. в пълен обем и качествено, изпълнение, което означава, че освобождаването предполага да е престирано точно в количествено и качествено отношение, но това не е осъществено - изпълнителят е изпълнил 82,44 % от възложеното, включително не е пристъпил към изпълнение на довършителните работи в сграда 3. Подчертал е, че това непълно и некачествено изпълнение е резултат на причини, за които „Кор кънстракшън“ ООД отговаря, поради което е приел, че субективно съединените частични искове за сумата 10 000 лева като част от вземане в размер на 384 705,42 лева са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

За неоснователни въззивният съд е намерил и исковете за присъждане на печалба с оглед едностранния отказ на ответниците от договора, която се претендира в частичен размер от 10 000 лева от вземане в размер на 210 458,10 лева, тъй като е счел, че не е налице отказ от сключения договор при изправност на страната-изпълнител. Изтъкнал е, че разпоредбата на чл. 268 ЗЗД предвижда, че при основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работа, което предполага хипотеза на добросъвестно изпълнение от страна на „Кор кънстракшън“ ООД и прекратяване на правната връзка от възложителя по причини, които стоят извън правоотношението между поръчващия и изпълнителя, но които са във връзка с договора за изработка, тъй като мотивират възложителя да преустанови договорната връзка. Подчертал е, че при прекратяване на правоотношението поради виновно поведение на изпълнителя, какъвто е процесния случай, да му се дължи печалбата, която би получил при пълно изпълнение на договора, означава да се допусне да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

По насрещните искове се е позовал на задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че неточното изпълнение на договорните задължения поражда правото на кредитора да иска от длъжника изпълнение заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение (чл. 79, ал. 1 ЗЗД), от което право е счел, че се е възползвал кредиторът „София парк“ АД. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, регламентираща обема и границите на отговорността за вреди от виновно неизпълнение на договорните задължения, обезщетението обхваща всички причинени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, като подлежащите на обезщетяване имуществени вреди са два вида - претърпяна загуба и пропусната полза. Счел е, че пропуснатата полза е неосъществено сигурно увеличаване на имуществото на кредитора и установяването му се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му в резултат на неизпълнението. Добавил е, че тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Посочил е, че в случая пропуснатата полза представлява неполучен наем за ползването на недвижими имоти, по отношение на които на „Кор кънстракшън“ ООД е възложено изпълнение на довършителни СМР, като очакването на кредитора за получаване на престацията - наемна цена се основава на сключен на 28.12.2017 г. с трето лице договор за наем, който факт е отразен и в договора за доставки и строителство, сключен с ответника по насрещните искове. Добавил е, че в договора за наем предаването на наетите площи е уговорено да се осъществи до 01.06.2019 г. за фаза 1 и в периода 30.09.2019 г. - 30.10.2019 г. за фаза 2 от офис сграда 2. Счел е, че при сключен договор за наем в момент, предхождащ сключването на договора за изпълнение на довършителните работи и предвиден в договора срок за предаване на фактическата власт върху наетите площи, за наемодателя „София парк“ АД получаването на наемна цена е сигурно и се обуславя от предаването на наетите обекти, което е следвало да се осъществи в конкретно уговорените срокове. Обобщил е, че при точно във времево отношение изпълнение от длъжника на възложените му с договора от 25.01.2019 г. довършителни работи е било сигурно, че имуществото на кредитора е щяло да се увеличи с наемната цена, съответно неполучаването й за периода на забавата на ищеца до реалното предавано на наетите площи, представлява пропусната полза за наемодателя и тази вреда е била изцяло предвидима, тъй като наличието на наемател на сградите е отразено и в сключения договор за доставки и строителство.

По отношение размера на пропуснатата полза, съдът е кредитирал изготвеното заключение на изслушаната по делото пред първоинстанционния съд ССчЕ и след позоваване на чл. 162 ГПК е намерил, че неполученият от „София парк“ АД наем по сключения с наемателя договор за периода 15.07.2019 г. (датата на изпадане на ищеца в забава) до 20.02.2020 г. възлиза на сумата 196 967,68 евро (за фаза 1) и 325 544,82 евро (за фаза 2) или сумата от общо 522 512,50 евро. Посочил е, че ищецът претендира присъждане на сумата 327 086,66 евро, съответно в приложение на диспозитивното начало искът за пропуснати ползи, представляващи неполучен наем, следва да бъде уважен до предявения размер. Приел е претенцията за извършени разходи от „София парк“ АД в размер на 125 260,11 евро за периода 15.07.2019 г. - 20.12.2019 г. за основателна, като е посочил, че изложеното при разглеждане на иска за обезщетяване на пропуснатите ползи е релевантно и по отношение на отговорността на „Кор кънстракшън“ ООД за тези имуществени вреди, като единствената разлика е във вида им. Счел е, че от имуществото на „София парк“ АД са разходвани средства за поддръжка и управление на офис сграда 2 в общ размер от 480 181,45 лева, която сума е заплатена от инвеститора, но при срочно изпълнение на задълженията на ищеца и предаване на сградата на наемателя, последният би бил задължен за заплащане на тези разноски за управление на общите части на сградата, поради което е приел, че извършените разходи от инвеститора са претърпяна загуба, настъпила в резултат на неизпълнението на „Кор кънстракшън“ ООД.

По релевирания процесуалноправен въпрос:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, като е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, следва да обсъди и да се произнесе по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора по чл. 267 ГПК доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите или правни изводи, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно.

Решението е допустимо. Неоснователни са оплакванията на касатора за недопустимо изменение предмета на делото по предявените насрещни искове. С депозираната насрещна искова молба ответникът „София парк“ АД е очертал обстоятелствата, на които основава исковите си претенции, и е заявил ясен петитум за присъждане на претендираните парични суми като обезщетение за търпени вреди от забавеното изпълнение в едната част и неизпълнението в другата на процесния договор от ищеца. С депозираната допълнителна насрещна искова молба ответникът е пояснил естеството на търпените от него вреди, включително, че е заплатил разходи за поддържка на сградите, което уточнение, противно оплакванията на ищеца, не представлява предявяване на нов иск и няма за последица недопустимост на постановения съдебен акт по уточнените насрещни искове.

По правилността на въззивното решение:

Първото поддържано с касационната жалба на ответника възражение, заявено и с депозираната пред въззивния съд въззивна жалба, за допуснато нарушение на процесуалния закон и установените в последния принцип на диспозитивното начало и процесуални преклузии, изразяващо се в разглеждане на непредявено от ответниците в срока за писмен отговор на исковата молба възражение по чл. 265 ЗЗД, е обсъдено от въззивния съд, макар и лаконично, като съдът е приел, че при установяване на неточно /некачествено/ изпълнение и без изрично упражнено от ответника право по чл. 265, ал. 1 ЗЗД съдът следва да намали дължимото обезщетение на основание същата законова разпоредба с цената на необходимите разходи и труд за отстраняване на недостатъците.

Възприетото от въззивния съд разрешение е в отклонение от установената съдебна практика по приложение на процесуалния закон и очертаните в последния преклузивни срокове за въвеждане на възражения от ответника, включително такива по чл. 265 ЗЗД, в който смисъл са и поддържаните от касатора оплаквания.

Съгласно установения в процесуалния закон принцип на диспозитивното начало предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните /чл. 6, ал. 2 ГПК/. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т. д. 309/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, и заявените в преклузивните срокове възражения от ответника по спора.

Безпротиворечива е съдебната практика по приложението на чл. 367, ал. 1 ГПК, вр. чл. 370 ГПК, респ. чл. 131 ГПК, вр. чл. 133 ГПК, намерила отражение например в решение № 281 от 24.01.2019 г. по т. д. № 675/2018 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО и цитираната в мотивите съдебна практика, съгласно която с изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Счетено е, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които претендираните права произтичат и съответните въведени от страните възражения. Подчертано е, че ако съдът се произнесе по възражение на ответника, повдигнато за първи път след срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, респ. чл. 367 ГПК, ще е налице допуснато съществено нарушение на процесуалния закон, освен ако не се касае до хипотезата на особени непредвидени обстоятелства или до приложението на императивна материалноправна норма.

С постановените реда на чл. 290 ГПК решение № 209 от 20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 9/05.06.2017 г. по т. д. № 2690/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО и решение № 186/30.10.2013 г. по т. д. № 820/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е прието, че по отношение на формата, в която следва да се упражнят правата на възложителя по чл. 265, ал. 1 ЗЗД, не съществува ограничение. Това може да стане както чрез възражение за прихващане със спорни вземания в хода на висящ процес по предявен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, така и при възражение за неточно изпълнение, предявено в производството по иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, като съдът дължи даване на правилната правна квалификация на възраженията на ответника по иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, включително да даде точна квалификация в коя от хипотезите на чл. 265, ал. 1 ЗЗД е направено възражението за некачествено изпълнение.

С цитираните от въззивния съд решение № 23 от 04.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и решение № 48/29.07.2019 г. по т. д. № 1213/2018 г. по описа на ВКС, I ТО, е прието, че при заявено възражение за неточно изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение, на основание чл. 265, ал. 2 ЗЗД в производство по иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане дължимо на изпълнителя възнаграждение, при неустановяването на пълна негодност на изработеното, но при установяване на неточно/некачествено/ изпълнение, последното предпоставя и без изрично упражнено от ответника право по чл. 265, ал. 1 ЗЗД намаляване на дължимото възнаграждение на основание същата разпоредба.

Налице е утвърдена съдебна практика - решение № 157 от 08.11.2010 г. по т. д. № 1135/2009 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 186 от 30.10.2013 г. по т. д. № 820/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 9 от 05.06.2017 г. по т. д. № 2690/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 99 от 11.07.2017 г. по т. д. № 2483/2016 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 120 от 20.06.2017 г. по т. д. № 1032/2016 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и решение № 187 от 13.01.2020 г. по т. д. № 3093/2018 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, с която се приема, че недостатъците на престирания резултат - предмет на изработката, не погасяват задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права за него, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 ЗЗД, и ако бъдат упражнени, могат да доведат до намаляване размера на възнаграждението.

Горецитираната утвърдена съдебна практика на ВКС изцяло се споделя от настоящия състав на съда и налага извода, че за ответника е налице задължение да релевира всичките си възражения, основани на известни му факти към датата на изтичане на срока за писмен отговор с писмения отговор, включително възраженията си за некачествено изпълнение на СМР по предявен иск за заплащане на възнаграждение за изпълнението на същите СМР. Макар да липсва изискване последното да бъде заявено с нарочно възражение за прихващане с насрещното вземане на ответника за разходите за отстраняване на вредите или за точна квалификация, че се касае за възражение за намаляване на възнаграждението за некачествено изпълнените СМР, предвид установения в процесуалния закон принцип на диспозитивното начало ответникът следва да заяви ясни възражения, че престираното изпълнение страда от недостатъци, в какво се изразяват последните и че именно по причина на некачественото изпълнение отказва да заплати претендираното възнаграждение. При липса на въведено в преклузивния срок възражение в този смисъл и при липса на фактически твърдения за некачествено изпълнение на престирания резултат, съдът не може сам да разшири предмета на делото и да разгледа незаявени от ответника в срока за писмен отговор възражения и фактически твърдения, а ако стори последното, ще е налице хипотеза на допуснато съществено процесуално нарушение.

Видно от депозираните от ответниците отговори на исковата молба с тях са изложени твърдения за допусната от ищеца забава в изпълнението на договорените СМР, с която обосновават действията си по разваляне на договора, и общи възражения досежно наличието или липсата на признание на вземането на ищеца за възнаграждение в претендирания с исковата молба размер, както и че ищецът не е представил писмени доказателства, установяващи изпълнени точно, качествено и в срок СМР, които да са приети от възложителя и да не са разплатени. Липсва дори общо позоваване на изпълнение от ищеца на СМР с недостатъци, нито са заявени каквито и да е фактически твърдения и/или възражения в тази насока, поради което и при съобразяване на горецитираната непротиворечива практика разглеждането от въззивния съд на възражение за намаляване на цената по чл. 265, ал. 1 ЗЗД представлява съществено нарушение на процесуалния закон и има за последица неправилност на решението в тази му част.

За пълнота следва да бъде посочена и споделена практиката по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 60014 от 28.07.2021 г. по т. д. № 2563/2019 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, и решение № 68/11.07.2016 г. по т. д. № 1170/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, с която изрично е прието, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение /неизпълнени СМР въобще/ се различават от възражението за некачествено изпълнение по чл. 265 ЗЗД, тъй като некачественото изпълнение се изразява в отклонение от поръчаното или в недостатъци на изпълнената работа. В този смисъл основателно е оплакването на касатора, че е недопустимо при заявени с писмените отговори на ответниците доводи за изпълнение със забава предметът на делото да бъде разширен и да бъдат разгледани, незаявени в срока за писмен отговор възражения за некачествено изпълнение на договорените СМР.

По предявените субективно съединени искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД в частта за признатата от въззивния съд за безспорно дължима сума от 1 143 642, 41 лв. без ДДС, или в размер на сумата 1 372 370,89 лв. с вкл. ДДС, липсват възражения, по които въззивният съд да не се е произнесъл, и не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът в тази му част ще бъде разрешен от касационната инстанция.

Не са оспорени изводите на въззивния съд за доказаност от събраните по делото доказателства, включително представения и неоспорен протокол, изготвен от нотариус Г., за провела се на 10.09.2019 г. среща за извънсъдебно уреждане на спора, разменената кореспонденция между страните и заключение по СТЕ, основано на приложен по делото към писмо от директора на проекта И. Й. от 27.12.2019 г. проект на окончателен сертификат за изпълнени СМР, на релевантните обстоятелства, че за извършената от ищеца работа, за която не са съставени протоколи за приемането й, но е предадена на ответника в изпълнение на процесния договор, се дължи възнаграждение в размер на сумата 1 642 712,07 лева без ДДС, от които 1 143 642, 41 лева без ДДС, или в размер на сумата 1 372 370,89 лева с вкл. ДДС, която сума е дължима веднага, и сумата 499 069,66 лева без ДДС, или 598 883,59 лева с вкл. ДДС, задържана като гаранция за добро изпълнение и платима на изпълнителя при условията на чл. 9, ал. 5 и ал. 6 от договора.

Единственото релевирано от ответниците възражение, че не дължат плащане, доколкото изпълнението не е предадено и установено по уговорения с договора начин и при съставяне на съответните протоколи за приемане на работата, не може да обуслови неоснователност на иска. В тази насока настоящият състав на съда споделя утвърдената практика, намерила отражение в решение № 209 от 20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и решение № 147 от 30.09.2013 г. по т. д. № 934/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, с която се приема, че задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение възниква след приемане на работата на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, като установяването на изпълнената и приета работа може да се бъде осъществено с различни доказателствени средства - чрез писмени доказателства /приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. Относима е и споделяната от настоящия състав на съда съдебната практика по решение № 32 от 30.05.2016 г. по т. д. № 95/2015 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и решение № 121 от 27.09.2013 г. по т. д. № 621/2012 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с която се приема, че липсва обусловеност между задължението за подписване на актове и задължението за плащане на приети СМР поради характера на тези протоколи като количествено-стойностни актове за извършени СМР и няма основание за обвързване на заплащането на възнаграждение за извършената работа от допълнителни факти, които не са елемент от правопораждащия фактически състав на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, който включва само извършване на договорената работа и нейното приемане.

По вече изложените доводи и при споделяне на съдебната практика по решение № 157 от 08.11.2010 г. по т. д. № 1135/2009 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 186 от 30.10.2013 г. по т. д. № 820/2012 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 9 от 05.06.2017 г. по т. д. № 2690/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 99 от 11.07.2017 г. по т. д. № 2483/2016 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 120 от 20.06.2017 г. по т. д. № 1032/2016 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО и решение № 187 от 13.01.2020 г. по т. д. № 3093/2018 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, независимо от наличието или липсата на недостатъци на престирания резултат - предмет на изработката, не се погасява задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, и доколкото ответниците не са упражнили в преклузивните процесуални срокове евентуалните си права по чл. 265 ЗЗД, то предявените субективно съединени искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат уважени срещу ответниците „Билдест“ ЕООД – възложител по договора, и „София парк“ АД, поел да отговаря солидарно с възложителя за всички негови задължения по договора, за сумата 1 372 370,89 лева с вкл. ДДС – дължимо възнаграждение за изпълнени и предадени на ответника СМР.

По тези мотиви въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете срещу ответниците са отхвърлени за разликата над сумата 21 946,55 лева до сумата 1 372 370,89 лева и вместо него постановено друго, с което ответниците бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата 1 350 424,34 лева.

В останалата част за горницата над сумата 1 372 370,89 лева до пълния предявен размер от 1 846 287,24 лева, съобразно твърденията на ищеца, а и съобразно събраните по делото доказателства, плащането на дължимото възнаграждение, задържано като гаранция за добро изпълнение, е поставено в зависимост от сбъдването на предпоставките по чл. 9, ал. 5 и ал. 6 от договора.

В тази част, а и в останалата обжалвана част, въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната практика на ВКС и дадения отговор на процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в който смисъл са и поддържаните с касационната жалба доводи.

В нарушение на процесуалния закон и установената практика по приложението му въззивният съд не е отговорил на защитните доводи и възражения на ищеца, обективирани в сезиралата го въззивна жалба, както следва: 1. че липсва очертано конкретно вземане на възложителя, за обезпечаване на което се задържа дължимото възнаграждение като гаранция за добро изпълнение, и какво се санкционира със задържането й; 2. че с договора страните са уговорили началния момент, от който се дължи връщане на гаранцията - подписан окончателен протокол, за съставянето на какъвто многократно е канил ответниците още през 2019 г., поради което оттогава е следвало да текат и сроковете за връщане на удържаните като гаранция суми, най – късно от подписването на протокол - акт образец 15 за сградата; 3. че по делото не се установява, че не е изпълнил виновно свое договорно задължение, включително че е забавил изпълнението на договора, доколкото срокът за изпълнение на договорените дейности е многократно променян по причини, стоящи извън неговото поведение – желанието на ответниците да бъдат извършени множество промени спрямо първоначално зададените СМР, лошата комуникация между тях и бъдещия наемател, както и останалите лица, извършващи дейности на обекта, от чиято дейност е зависела и дейността на ищеца; че съобразно заключението на експерта около половината от първоначално възложените СМР са променени и че с някои от заповедите за промяна се е налагало да бъдат променяни и сроковете за изпълнение на възложените дейности, като сроковете бъдат удължени; 4. какво е правното значение на поведението на ответниците, които многократно са били канени да извършат оглед на място и да съставят протокол за състоянието на обекта, включително евентуално да установят некачествено изпълнени работи, но са отказвали; 5. относно липсата на проведено доказване и събрани доказателства за некачествено изпълнение на СМР по договора, включително за липса на обоснованост на събраното заключението по СТЕ, което е основано само на изходящ от страна на ответника частен документ, без посещение на място и при изрично дадените от вещото лице пояснения, че е невъзможно да бъде установено има ли и какви некачествено изпълнени СМР и че част от оценените като възложени на трети лица СМР, не са били възлагани на ищеца по процесния договор; 6. че от представената от самия ответник справка е видно, че претендираните суми като разходи за отстраняване на некачествени СМР са в много по-малък от приетия от съда размер – 671 643,53 лева, а разликата е претенцията по насрещните искове; 7. че не е спазен установеният с договора – чл. 7, ред за констатиране на некачествено изпълнени СМР – с писмен протокол; 8. че няма никакво уговорено с процесния договор задължение към ответника „София парк“ АД, нито последният има насрещни права към ищеца, а единствено „София парк“ АД се е задължил да отговаря солидарно с възложителя „Билдест“ ЕООД, поради което и „София парк“ АД не е легитимиран да претендира обезщетение за неизпълнение на задължения по процесния договор; 9. че по делото не се доказва настъпване на вреди за „София парк“ АД, които да са непосредствени, да се намират във връзка с неизпълнението и да са били предвидими за изпълнителя, включително че не са събрани никакви доказателства за източника на твърдените задължения за платени разходи за поддръжка, като вещото лице е потвърдило, че не е видяло фактури или платежни документи за тези разходи.

Въззивният съд не е обсъдил и събраните по делото гласни доказателства, при изрично оплакване във въззивната жалба, че същите не са обсъдени от първоинстанционния съд и че това са единствените преки доказателства относно релевантните обстоятелства: има ли забавено и /или некачествено изпълнение; на какво се дължи последното; има ли действия на ответника, които покриват възражението на ищеца за забава на кредитора и необоснован отказ да приеме договореното изпълнение; налице ли е едностранно налагане от възложителя на промяна във вида на работите; има ли действия на трети лица, допуснати на обекта от ищеца и препятствали изпълнението на възложените работи в срок.

Липсва обсъждане и на събраните по делото писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, включително водената между страните кореспонденция, относима към измененията във възложените работи, определянето на нови срокове, поканата за съставяне на протоколи за предадена работа, протокол образец 15 за предаване на обекта на възложителя и т. н., при изрично оплакване във въззивната жалба, че писмените доказателства не са обсъдени от първоинстанционния съд.

При нарочен довод във въззивната жалба въззивният съд не е изпълнил и задължението си по чл. 202 ГПК за оценка на събраните заключения по СТЕ и ССчЕ, разяснени с утвърдената съдебна практика, намерила отражение например в решение № 24 от 23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО, решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. по описа на ВКС, ГК, І ГО и решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. по описа на ВКС, ГК, ІI ГО, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост, като оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда.

Горните констатации на настоящия състав на съда обосновават извода, че въззивното решение в тази му обжалвана част е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - пълно отсъствие на мотиви по ясно въведените с въззивната жалба доводи и оплаквания на ищеца и липса на обсъждане на всички събрани по делото и относими към правилното решаване на спора доказателства, което изключва възможността касационната инстанция да се произнесе по същество по доводите за първи път, както и да обсъжда за първи път необсъдени доказателства, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в тази обжалвана част на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция за произнасяне по заявените във въззивната жалба конкретни оплаквания и за обсъждане на всички релевантни факти и доказателства.

Разноски следва да бъдат присъдени само в частта по разгледаните по същество субективно съединени искове по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. С оглед изхода на делото в тази част на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. Доказва разноски по приложени списъци по чл. 80 ГПК в размер на сумата 125 515,21 лева пред първоинстанционния съд, от които са му присъдени 1001,32 лева за уважената част на иска, в която част решението на първоинстанционния съд е влязло в сила, в размер на 82 745,03 лева пред САС и в размер на 110 011,08 лева пред ВКС. Пред касационната инстанция от ответниците е заявено възражение за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар от 56 400 лева, което съдът като съобразява предмета на делото и извършените от процесуалния представител процесуални действия намира за неоснователно. За разгледаната от настоящия състав на съда и уважена част на исковете по чл. 266, ал. 1 ЗЗД ищецът „Кор кънстракшън“ ООД има право на разноски за сумата 61 609,47 лева пред СГС, сумата 40 942,24 лева пред САС, и сумата 54 433,48 лева пред ВКС, или общо за трите инстанции сумата 156 985,19 лева, която ще бъде присъдена с настоящото решение.

В останалата част разноски не следва да се присъждат за настоящата инстанция, като същите следва да се определят на основание чл. 294, ал. 2 ГПК от въззивния съд при новото разглеждане на делото с оглед основателността на предявените искове.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло решение № 796 от 21.12.2023 г. по т. д. № 568/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 450 от 04.04.2023 г. по т. д. № 1726/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Кор кънстракшън“ ООД, ЕИК[ЕИК], срещу „Билдест“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], и „София парк“ АД, ЕИК[ЕИК], искове за солидарното им осъждане, както следва: по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 21 946,55 лева до пълния предявен размер от 1 846 287,24 лева – претендирано възнаграждение за изпълнени довършителни СМР по договор за доставки и строителство от 25.01.2019 г.; по чл. 266, ал. 1 ЗЗД частичен за сумата от 10 000 лева при пълен размер на вземането от 384 705,42 лева - претендирано възнаграждение по същия договор, задържано като гаранция за добро и качествено изпълнение, и по чл. 268 ЗЗД частичен за сумата 10 000 лева от пълен размер от 210 458,10 лева – претендирана печалба по договора при отказ от договора от страна на възложителя, и в частта, с която са уважени предявените от „София парк“ АД, ЕИК[ЕИК], срещу „Кор кънстракшън“ ООД, ЕИК[ЕИК], насрещни искове по чл. 82 ЗЗД за сумата 327 086,66 евро - пропуснати ползи за периода 15.07.2019 г. - 20.02.2020 г., представляващи неполучен наем по договор, сключен на 28.12.2017 г. с „ВиЕмУ. Б. ЕООД, и сумата 125 260,11 евро – претърпени загуби за периода 15.07.2019 г. – 20.12.2019 г., представляващи извършени плащания на такси и разноски за управление на наетата от „ВиЕмУ. Б. ЕООД офис сграда 2, заедно със законната лихва върху всяка главница от предявяване на насрещната искова молба - 11.12.2020 г., до окончателното погасяване, КАТО

ОСЪЖДА „Билдест“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], и „София парк“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплатят солидарно на „Кор кънстракшън“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 1 350 424,34 лева, явяваща се горница над присъдения размер 21 946,55 лева до сумата 1 372 370,89 лева, дължимо възнаграждение с вкл. ДДС за изпълнени довършителни СМР по договор за доставки и строителство от 25.01.2019 г., ведно със законната лихва от 11.09.2020 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 156 985,19 лева – разноски по делото.

ВРЪЩА делото в останалата част за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд и произнасяне по жалбата на „Кор кънстракшън“ ООД срещу решение № 450 от 04.04.2023 г. по т. д. № 1726/2020 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Кор кънстракшън“ ООД, ЕИК[ЕИК], срещу „Билдест“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], и „София парк“ АД, ЕИК[ЕИК], искове за солидарното им осъждане, както следва: по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата 1 372 370,89 лева до пълния предявен размер от 1 846 287,24 лева – претендирано възнаграждение за изпълнени довършителни СМР по договор за доставки и строителство от 25.01.2019 г.; по чл. 266, ал. 1 ЗЗД частичен за сумата от 10 000 лева при пълен размер на вземането от 384 705,42 лева - претендирано възнаграждение по същия договор, задържано като гаранция за добро и качествено изпълнение, и по чл. 268 ЗЗД частичен за сумата 10 000 лева от пълен размер от 210 458,10 лева – претендирана печалба по договора при отказ от договора от страна на възложителя, и в частта, с която са уважени предявените от „София парк“ АД срещу „Кор кънстракшън“ ООД насрещни искове по чл. 82 ЗЗД за сумата 327 086,66 евро - пропуснати ползи за периода 15.07.2019 г. - 20.02.2020 г., представляващи неполучен наем по договор, сключен на 28.12.2017 г. с „ВиЕмУ. Б. ЕООД, и сумата 125 260,11 евро – претърпени загуби за периода 15.07.2019 г. – 20.12.2019 г., представляващи извършени плащания на такси и разноски за управление на наетата от „ВиЕмУ. Б. ЕООД офис сграда 2, заедно със законната лихва върху всяка главница от предявяване на насрещната искова молба - 11.12.2020 г., до окончателното погасяване.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.