ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3569
гр. София 08.07.2025 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 25.09.2024 (двадесет и пети септември две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 1462 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба вх. № 10 293/14.12.2023 година, подадена от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 516/27.10.2023 година на Окръжен съд София, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 387/2023 година.
С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд София е потвърдил първоинстанционното решение № 12/25.03.2019 година на Районен съд Етрополе, постановено по гр. д. № 447/2018 година, допълнено с решение от 01.01.2019 година по същото дело, с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземанията на „П. К. ООД, [населено място], против Ц. Т. Т. от и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] въз основа на спогодба от 29.12.2010 година, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 131/24.07.2013 година по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 216/2013 година по описа на Районен съд Етрополе, както следва: парично вземане в общ размер от 17 165.08 лева, от които 12 500.00 лева-главница, заедно със законната лихва, считано от 24.07.2013 година–датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на вземането и сумата 2500.00 лева–еднократна договорна неустойка по чл. 3, ал. 6 от спогодбата; договорна лихва в размер на 2165.08 лева, от които 291.39 лева лихва за времето от 01.01.2011 година до 31.12.2011 година; 1292.09 лева лихва за времето от 01.01.2012 година до 31.12.2012 година и 581.60 лева лихва за времето от 01.01.2013 година до 16.06.2013 година, както и разноски по делото в размер на 1943.30 лева, от които 343.30 лева за държавна такса и 1600.00 лева за адвокатско възнаграждение.
Със същото въззивно решение е потвърдено и първоинстанционното решение № 10/30.01.2023 година на Районен съд Пирдоп, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 215/2022 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] срещу „П. К. ООД, [населено място] инцидентен установителен иск по чл. 212 от ГПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 и ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на спогодба от 29.12.2010 година, сключена между „П. К. ООД, [населено място] от една страна и Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] от друга страна.
В подадената от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от касаторите срещу „П. К. ООД, [населено място] инцидентен установителен иск да бъде уважен, а предявения от ответника по касацията срещу тях иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „П. К. ООД, [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 3637/12.04.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 516/27.10.2023 година на Окръжен съд София, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 387/2023 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Касаторите са били уведомени за обжалваното решение на 14.11.2023 година, а подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 10 293/14.12.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд София е приел за безспорно установено, че Ц. Т. Т. и третото лице-цедент П. Т. К. били валидно обвързани от сключен на 24.08.2005 година договор за заем, като с последващи спогодби от 11.07.2007 година и 29.12.2010 година отношенията по първоначалния договор били преуредени, включително чрез извършена обективна и субективна новация.
Неоснователно било възражението на Т., че по делото било останало недоказано реалното предоставяне на сумата по договора за заем от първоначалния заемодател. Обстоятелството, че договорът за заем в действителност бил сключен чрез предоставянето на сумата (т. к. бил реален договор) се доказвало по категоричен начин от приложения нотариален акт № / година за учредяване на договорна ипотека, в който се съдържало извънсъдебно признание на заемателя Т., че бил получил „дадената в заем сума по договора за заем“, подробно описан в пункт първи на нотариалния акт, а именно-левовата равностойност на 6647,63 € по договор за заем от 24.08.2005 година, сключен между П. Т. К.–заемодател и Ц. Т. Т.-заемател, като според този договор била уговорена и месечна лихва в размер на 3 % за срок от 60 месеца (до изтичане срока на договора).
С последваща спогодба от 11.07.2007 година страните по първоначалния договор установили по взаимно съгласие какъв е размерът на дълга към момента на спогодбата-13 000.00 лева главница и договорна лихва и преуредили отношенията си, като подписали нов погасителен план. С договор за прехвърляне на вземане от 01.10.2010 година П. Т. К. прехвърлил на „П. К. ООД, [населено място] вземанията си към Ц. Т. Т. по договора за заем от 24.08.2005 година. Без значение било обстоятелството дали и кога до длъжника било достигнало уведомлението от 01.10.2010 година за извършеното прехвърляне по чл. 99 от ЗЗД. Съобщаването на длъжника за прехвърляне не било елемент от фактическия състав на договора и било ирелевантно за пораждане на правни последици между страните по него.
Със сключването му вземането преминавало в патримониума на цесионера, без да били необходими допълнителни волеизявления, правни или фактически действия. Уведомяването по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД стабилизирало правата в лицето на цесионера и след получаването му длъжникът не можел да изпълни валидно другиму. Длъжникът можел да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърдял, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. В случая такива твърдения и доказателства за извършено плащане в полза на стария кредитор по делото не били налице.
След като бъдел известен за цесията, длъжникът не можел да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване. До момента на уведомяването длъжникът имал право да откаже да плати на всяко лице, което било различно от първоначалния му кредитор (включително и на цесионера), тъй като за всяко трето лице по договора за цесия (т. е. включително и за длъжника), титуляр на вземането остава цедентът.
В конкретния казус обаче Т. не навеждал възражения, че бил изпълнил задължението си по договора за заем към първоначалния кредитор, а обстоятелството, че бил наясно с извършената цесия било видно от съдържанието на процесната спогодба от 29.12.2010 година, с която се преуреждали именно отношенията във връзка с договора за заем, но вече с новия кредитор „П. К. ООД, [населено място], като изрично били посочени както договора за заем, така и обстоятелството, че вземанията по него са прехвърлени на приобретателя-„Профинанс консулт“ ООД. В спогодбата се съдържало признание за съществуващия дълг на заемателя по силата на заемния договор.
Със спогодбата било налице преуреждане на отношенията във връзка с договора за заем, като били уговорени нови срокове за погасяване на неиздължената част от дълга, нова договорна месечна лихва и неустойки, като освен това представляваното от Ц. Т. Т. дружество „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] било встъпило като солидарно отговорен длъжник (чл. 101 от ЗЗД). Постигнатата между страните спогодба представлявала „новация“-договор, по силата на който старият дълг по едно валидно правоотношение се подновявал с ново съглашение. Разликата между стария и новия дълг се изразявала в това, че бил налице нов кредитор (той вече бил станал такъв по силата на договора за цесия), като встъпвал нов солидарен длъжник и била налице разлика в клаузите относно предмета на договора-въвеждали се изцяло нови задължения за неустойка и нов срок за изпълнение, което било допустимо.
По своята правна същност новацията представлявала един договор, чрез който едно задължение се погасявало, а на негово място възниквало ново. Предпоставките за новацията били следните: наличие на валиден дълг; създаване на ново задължение; намерение за новиране; смяна на някоя от страните, респективно разлика между двете задължения. Новацията можела да бъде обективна и субективна.
При субективната била налице промяна на субектите на правоотношението-ако се заменял кредиторът новацията била активна, а ако смяната била в лицето на длъжника, новацията била пасивна. В случая първоначалното заемно правоотношение било валидно, като със спогодбата същото било новирано чрез встъпване на още един солидарен длъжник и преуреждане на сроковете за изпълнение, с въвеждане на нова договорна лихва и неустойки.
Спогодбата била нищожна единствено в частта, в която с чл. 6 от същата било предвидено, че учреденото то третите лица обезпечение-ипотека, запазва действието си до изпълнение на задълженията на длъжниците по спогодбата. Това било така, тъй като съгласно чл. 107, ал. 1 изр. 2 от ЗЗД обезпеченията на старото задължение се запазвали за новото, само ако лицата, които са ги били дали, се съгласели с това. В случая не било налице такова съгласие на ипотекарните длъжници, дадено в нотариална форма. Поради това и в тази част спогодбата било призната за нищожна по предявения инцидентен установителен иск с решението от 30.01.2023 година по гр. д. № 215/2022 година на Районен съд Пирдоп, което в тази част не било обжалвано и било влязло в сила.
Въззивният съдебен състав намирал, че спогодбата в останалата й част била валидна. Несъстоятелни били оплакванията на Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място](ищци по инцидентния установителен иск) за нищожност на спогодбата поради невъзможен предмет. Съобразно утвърдената съдебна практиката невъзможен предмет на договора бил налице, когато към момента на сключването му такъв липсвал-вече не съществувал или бил погинал и не съществувал в оборота. Невъзможен предмет на договора бил налице, когато имало начална невъзможност за изпълнение, т. е., когато предмет на договора бил обект, който бил изключен от гражданския оборот или който в нито един момент не можел да бъде предмет на прехвърлителна сделка, като този порок не можел да бъде саниран. В случая предметът на договора бил дадения заем по силата на договора от 24.08.2005 година, който бил валидно сключен.
Не била налице и неяснота относно размера на дълга-в спогодбата били посочени както размера на непогасената главница, така и новият срок за изпълнение, уговорената месечна и дължимите неустойки. Въззивният съдебен състав споделял и препращал и към мотивите на Районен съд Пирдоп за това, че предметът на спогодбата бил изцяло възможен, тъй като се касаело за плащане на определени суми, които били конкретно посочени, а предмет, имащ парично изражение, бил винаги възможен. Спогодбата не била нищожна и в частта относно договорената лихва в чл. 3, ал. 1 и неустойката по чл. 3, ал. 6 на твърдяното от Т. и„Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] основание-противоречие с добрите нрави поради прекомерност. Уговорената месечна лихва била в размер на 2.35 % върху останалата неиздължена част от заетата сума-12 500.00 лева, т. е. ГЛП възлизал на 28,20 %.
При преценка дали тази уговорка била нищожна поради противоречие с добрите нрави, следвало да се съобразят конкретните данни по производството. Утвърдената съдебна практика приемала, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, съществено надвишаваща трикратния размер на законната лихва.. В случая такова превишение не било налице. Освен това, независимо че претендирало договорна лихва по чл. 3, ал. 1 от спогодбата, в счетоводната справка и в петитума на предявения иск „П. К. ООД, [населено място] било предявило иска си в по-малък размер (претендираната сума по размер съответствала на размера на законната лихва за процесния период). Не била нищожна и клаузата за заплащане на еднократна неустойка в размер на 20.00 % върху неиздължения остатък от главницата, ако кредиторът бъдел принуден да се удовлетвори по съдебен път (чл. 3, ал. 6 от спогодбата).
По въпросите относно предпоставките, при които съдът можел да намали уговорената неустойка и за разпределението на доказателствената тежест при доказване на прекомерност на неустойката била налице практика на ВКС, в която се приемало, че прекомерната неустойка поначало била действително задължение, което можело само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, при това намаляването следвало да се осъществи чрез предприемане на активни действия от страна на длъжника в съдебното производство, като в случай на висящ съдебен процес, длъжникът можел да противопостави възражение като процесуално средство за защита срещу предявения иск за присъждане на договорната неустойка. Прекомерната неустойка не се намалявала по право или служебно от съда, а само ако правото на намаляване бъдело упражнено от длъжника.
В този случай, при намаляване на неустойката следвало да се установява съотношението с претърпените вреди, което не означавало непременно, че тя следвало да бъде сведена точно до тях, и при отсъствие на данни за тези вреди, предвид характера на иска по чл. 92 от ЗЗД и при незаявено и необосновано с аргументи искане от страна на длъжника за намаляване на неустойката, не следвало да се възлага на съда служебно да замества една от страните (неизправната), чрез промяна в правната сфера на изправната страна по договора. При намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди била върху длъжника, тъй като установяването на несъответствието на неустойката с вредата не било въпрос на право, а на факт, който подлежал на доказване. Намаляването не целяло да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налагал от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер.
Преценка за прекомерност на неустойката не можела да бъде извършена само въз основа на уговорения в договора размер, без да бъдели ангажирани доказателства относно действителния размер на претърпените от кредитора вреди. Освен обезпечителна и обезщетителна не на последно място неустойката изпълнявала и наказателна функция, тъй като кредиторът бил в право да претендира неустойката и когато вреди изобщо не били настъпили, или не били настъпили в предвидения размер. В случая страните били определили предварително размера на щетите, които изправната по договора страна щяла да претърпи, ако другата страна не изпълнела задълженията си. Щом като вредите от неизпълнението на неизправната страна били предварително определени от страните, то изправната страна не била длъжна да доказва техния размер, а когато ответникът възразявал, че неустойката била прекомерно голяма, същият трябвало (съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК) да докаже това свое възражение.
В случая това не е направено от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място]. С оглед това предявеният инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на спогодбата в останалите й части бил неоснователен и подлежал на отхвърляне.
Въззивният съдебен състав намирал за основателни предявените искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за установено съществуването на вземанията на „П. К. ООД, [населено място] против Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] въз основа на спогодба от 29.12.2010 година, за което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 131/24.07.2013 година по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 216/2013 година по описа на Районен съд Етрополе, както следвало: 12 500.00 лева–главница, заедно със законната лихва, считано от 24.07.2013 година–датата на подаване на заявлението в съда до изплащане на вземането и сумата 2500.00 лева–еднократна договорна неустойка по чл. 3, ал. 6 от спогодбата. Това било така, тъй като от заключението на вещото лице и останалите събрани по делото доказателства се установявало, че през периода 01.01.2011 година–31.12.2012 година „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] било заплатило на „П. К. ООД, [населено място] общо сумата 3720.00 лева, а през януари 2013 година–една вноска в размер на 200.00 лева, или общо 3920.00 лева, с които били погасени договорните лихви по чл. 3, ал. 4, във връзка с б. „б“ от Преамбюла на спогодбата в размер на 2920.00 лева, дължими към 28.12.2010 година, както и част в размер на 1000.00 лева от дължимата договорна лихва върху главницата за периода 01.01.2011 година–31.12.2011 година, по правилото на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД.
Според заключението на вещото лице договорната месечна лихва от 2,35 % върху главницата от 12 500.00 лева възлизала общо на 10 575.00 лева (293.75 лева месечно със срок на издължаване 36 месеца), т. е. в по-голям от претендирания в производството размер (равен на законната лихва), но тъй като „П. К. ООД, [населено място] не бил изменил (увеличил) размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК, същият следвало да бъде уважен, така както е предявен.
С оглед изхода на спора, Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] дължали на „П. К. ООД, [населено място] и направените в заповедното производство разноски в размер на 1943.30 лева, от които 343.30 лева за държавна такса и 1600.00 лева адвокатско възнаграждение, както и сумата 1738.30 лева, представляваща направените в исковото производство пред районния съд разноски, съгласно списък по чл. 80 от ГПК. Тъй като изводите на въззивната инстанция съвпадали с тези на първата такава, обжалваното решение от 25.03.2019 година по предявените от „П. К. ООД, [населено място] главни искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК следвало да бъде потвърдено. По подадената въззивна жалба от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] срещу допълнителното решение от 01.10.2019 година на Районен съд Етрополе, въззивният съдебен състав намирал, че при постановяване на решението по предявените главни искове първоинстанционният съд бил пропуснал да посочи в диспозитива на съдебното решение ЕИК и адрес на управление на ищеца „П. К. ООД, [населено място], както и на ответника „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място], както и ЕГН и постоянен адрес на ответника Ц. Т. Т..
По молба на ищеца от 10 31.07.2019 година първоинстанционният съд бил отстранил тези пропуски и бил постановил допълнителното решение, с което бил допълнен диспозитива на съдебното решение. В случая не се касаело за допълване на решение по реда на чл. 250 от ГПК, което било обусловено с преклузивен срок и ставало само по искане на някоя от страните, а за поправка на допусната грешка в индивидуализацията на страните в диспозитива на съдебния акт по реда на чл. 247 от ГПК, което можело да стане по искане на всяка от страните или по инициатива на съда, като не било обвързано с определен срок. Съгласно чл. 247, ал. 3 от ГПК призоваването на страните в открито съдебно заседание също не било задължително условие за извършването на такава поправка. Поради това допълнителното решение било допустимо и законосъобразно (независимо от посочената в мотивите на районния съд погрешна квалификация на искането по чл. 250 от ГПК) и също следвало да бъде потвърдено.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] са поискали въззивното решение на Окръжен съд София на бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите:
1) Допустимо ли е договор за заем да бъде прекратен два пъти и с всяко негово прекратяване да възниква по същество новация-нов договор и допустимо ли е да съществуват две новации-два договора по едно облигационно правоотношение-един договор за заем?
2) Поражда ли правно действие втората по ред новация-нов договор, ако първата по ред новация-нов договор не е прекратен или приключен и нищожен или недействителен е сключеният между страните втори по ред договор-спогодба, представляващ новация?
3) Представлява ли вторият по ред договор (новация) нов договор за заем на самостоятелно основание и следва ли кредиторът по него да доказва към момента на сключването му предоставянето на размера на заема по него?
4) Следва ли изначално, при образуването на делото и при наличието на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 2 от ГПК, съставът на съда да си направи отвод преди да е постановил решение?
5) Какво е решението на първоинстанционния съд ако постановилия го състав си е направил отвод след връщането на делото от въззивната инстанция на първата инстанция, поради непроизнасяне по предявен от една от страните иск и впоследствие същия състав преди произнасяне и допълване на първоинстанционното решение си е направил отвод на основание чл. 22, ал. 1, т. 2 от ГПК?
6) Представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила ако постановилият решението съд е поправил същото след подаване на въззивната жалба и след индивидуализиране на пороците в него, а отстраненият порок е съществен елемент от защитата на въззивния жалбоподател, относно неправилност и недопустимост на съдебното решение?
Касаторите Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] са формулирали горепосочените въпроси, които да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не са обосновали връзката между тях и някоя от допълнителните предпоставки за това по т. 1-т. 3 на посочената разпоредба. Обосноваването на такава връзка, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС е задължение на касатора, като съдът не може да направи това служебно. Липсата на такава обосновка, съгласно посоченото ТР, е достатъчно основание за да не бъде допуснато исканото касационно обжалване.
Въпреки това следва да се посочи, че шестият от въпросите не е свързан с обжалваното въззивно решение на Окръжен съд София. Той се отнася до постановеното от първоинстанционния съд решение, с което са поправени очевидни фактически грешки в основното решение на първоинстанционния съд. Въззивният съд се е произнесъл по въззивната жалба срещу това решение приемайки, че то е такова по чл. 247 от ГПК, а не както неправилно е било квалифицирано от първоинстанционния съд по чл. 250 от ГПК. При това правилно е прието, че се касае до непосочване в диспозитива на решението на част от индивидуализиращите белези на страните в производството, който пропуск може да бъде отстранен по реда на чл. 247 от ГПК без да се променя смисъла на решението по същество. При това е без значение дали тези пропуски са релевирани като основание за недопустимост или неправилност на обжалваното решение във въззивната жалба, тъй като вида и степента на порока на съдебното решение се определя с оглед на законовите разпоредби, а не с оглед преценката и волята на подалата жалбата страна.
Четвъртият и петият от въпросите също се отнасят до първоинстанционното решение, което не е предмет на проверка в касационното производство. При това първият от тях не е формулиран с оглед конкретните факти по делото доколкото не се е твърдяло, че за съдията постановил първоинстанционното решение по иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК, още от началото на производството са били налице предпоставките за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 2 от ГПК. Такива предпоставки са възникнали едва впоследствие след като въззивният съд е върнал делото за произнасяне по предявения от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] инцидентен установителен иск за нищожност на спогодбата от от 29.12.2010 година, тъй като произнасянето по иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК е пряко свързано с преценката за действителността на тази спогодба, който въпрос е преюдициален по отношение на съществуването на задълженията по основния иск. Затова произнасянето по иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК означава, че съдът е взел становище и по предмета на инцидентния установителен иск, което създава предпоставки за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 2 от ГПК.
Останалите въпроси също не обуславят допускането на обжалваното решение на Окръжен съд София до касационно обжалване. При уреждане на отношенията помежду си страните са ограничени само от императивните правни норми и от правилата на добрите нрави. Затова едно правоотношение може да бъде новирано един или повече пъти, по преценка на страните по него. За да бъде направено това правоотношението трябва да е налично към момента на новацията, т. е. да не е прекратено на някое от предвидените в закона основания за това, включително и евентуално плащане на задължението, ако се касае до договор за заем. В последния случай, доколкото новацията изисква новираното правоотношение да е съществуващо и да е действително, при спор ще трябва да се установи и това, че първоначалното правоотношение е възникнало надлежно, като се установи и факта на първоначалното предаване на заетата сума. Такова предаване обаче не се изисква при сключването на последващите договори за новиране на задължението по договора за заем.
Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Окръжен съд София да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност.
Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока.
В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора.
Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.
Изложените от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд София.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 516/27.10.2023 година на Окръжен съд София, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 387/2023 година, по подадената срещу него от Ц. Т. Т. и „Катрин-Ц.Т.“ ЕООД, [населено място], касационна жалба с вх. № 10 293/14.12.2023 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 516/27.10.2023 година на Окръжен съд София, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 387/2023 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.