ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4099
гр. София 16.09.2025 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 09.10.2024 (девети октомври две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 2321 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 3732/23.05.2024 година, подадена от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 305/14.05.2024 година на Апелативен съд Варна, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по ч. гр. д. № 198/2024 година в частта му, с която:
(1.) е потвърдено определение № 448/05.02.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година;
(2.) е отменено определение № 1042/19.03.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година в частта му, с която е отхвърлена молбата на Й. Б. Б.-Д. за допълване на определение № 448/05.02.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година в частта за разноските за сумата от 250.00 лева адвокатско възнаграждение (за явяване в съдебно заседание) и вместо това е постановено допълване на определение № 448/05.02.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година в частта за разноските като Р. С. е осъдено да заплати на Й. Б. Б.-Д. допълнително сумата от 250.00 лева за адвокатско възнаграждение в производството по възстановяване на срок;
(3.) „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] е осъдено да заплати на Й. Б. Б.-Д. разноски за въззивното производство в размер на 100.00 лева адвокатско възнаграждение в производството по чл. 64 от ГПК и на 7.00 лева, съразмерна с резултата част от разноските за държавна такса в производството по чл. 248 от ГПК.
В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение в обжалваната му част е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част като се постанови друго с което да се приеме, че определение № 4188/03.11.2023 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година за отстраняване на нередовностите на подадените по делото насрещни искове не е надлежно връчено на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място], поради което определение № 448/05.02.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година да бъде обезсилено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд с указание за приемане на насрещните искове, а евентуално ако бъде прието, че определението е редовно връчено да се уважи молбата за възстановяване на срока, а молбата на Й. Б. Б.-Д. за допълване на определение № 448/05.02.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година в частта му за разноските да бъде оставена без уважение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Варна.
Ответницата по частната касационна жалба Й. Б. Б.-Д. е подала отговор на същата с вх. № 4220/12.06.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 305/14.05.2024 година на Апелативен съд Варна, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по ч. гр. д. № 198/2024 година в обжалваната му част, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето й без уважение, като оспорваното с нея определение да бъде потвърдено.
„Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] е било уведомено за обжалваното определение на 16.05.2024 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 3732/23.05.2024 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че производството пред него е било образувано по две частни въззивни жалби. Първата от тях била подадена от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място], против определение № 448/05.02.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година, с което била оставена без уважение, депозирана чрез адвокат Р. С., молба по чл. 64, ал. 2 от ГПК за възстановяване на срок за отстраняване нередовности в предявените в срока по чл. 131 от ГПК насрещни искове. Дружеството твърдяло, че определението било неправилно като постановено в нарушение на процесуалните правила, на материалния закон и било необосновано.
Изложени били съображения, че поради липсата на редовно връчване, срокът за поправяне на нередовности по насрещната искова молба не бил пропуснат, а молбата за възстановяване на срок била преждевременно подадена, поради което и съдът следвало да я остави без уважение и да разгледа насрещния иск.
Евентуално, при наличие на редовно връчване на определението с указанията на съда за поправяне на нередовности в насрещния иск, се настоявало съдът да приемел, че адвокат Р. С. била отсъствала от адреса и съобщението „по случайни обстоятелства извън волята на адвоката“, поради което съобщението не й било предадено, което обосновавало извод за наличие на хипотезата на чл. 46, ал. 4, изр. 2 от ГПК и за основателност на молбата по чл. 64 от ГПК за възстановяване на срока.
Насрещната страна Й. Б. Б.-Д. била подала писмен отговор на частната жалба, с който била оспорила същата и по съображения за недопустимост, евентуално за неоснователност, като искала оставянето й без разглеждане, евентуално-без уважение и за присъждане на разноските, включително за производството пред въззивната инстанция по приложен списък по чл. 80 от ГПК в размер на 400.00 лева.
С допълнителна молба, „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] било възразило срещу претендираните разноски, като било навело възражения, че същите следвало да се присъдят в края на производството по делото с крайния съдебен акт, предвид несамостоятелността на производството по чл. 64 от ГПК, евентуално, че адвокатското възнаграждение не било договорено с договор за правна защита и съдействие, евентуално, че същото било прекомерно с оглед работата на адвоката по подготовка на отговор на жалбата.
Втората частна въззивна жалба била подадена от Й. Б. Б.-Д., против определение № 1042/19.03.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година в частта, с която била отхвърлена молбата й за допълване на определение № 448/05.02.2024 година в частта за разноските чрез присъждане на сумата от 507.80 лева, от която за явяване в съдебно заседание 250.00 лева и командировъчни разходи, включващи дневни, пътни и нощувки в общ размер на 257.80 лева. Б.-Д. настоявала, че определението било неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила, на материалния закон и било необосновано, като искала отмяната му в обжалваната част и присъждане на разноските до пълния им претендиран размер, както и присъждане на направените във въззивното производство разноски за държавна такса от 15.00 лева.
Изложените оплаквани били за това, че първоинстанционният окръжен съд неправилно бил разглеждал въпроса за прекомерността на адвокатското възнаграждение служебно и бил намалил размера на същото при липсата на заявено в срок възражение от насрещната страна по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение; като бланкетно бил цитирал и неправилно бил приложил решението на СЕС без да отчете конкретиката на случая; както и не бил съобразил дължимостта на всички разноски в производството по чл. 64 от ГПК;
Насрещната страна „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] била оспорила жалбата като излагала съображения за неоснователността й, като искала същата да бъде отхвърлянето й. Дружеството твърдяло, че разноски за адвокатско възнаграждение не се дължали, тъй като страната не била представила договор за правна защита и съдействие за уговаряне на същите и начина на заплащането им, както и че в протокола от съдебното заседание била възразила срещу разноските, а също така и че на възстановяване подлежали само съдебно-деловодни разноски, но не и командировъчни и пътни такива. Били направени възражения срещу присъждането на разноски за въззивното производство.
Въззивният съд, след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, намирал, че частните жалби били депозирани в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, насочени били срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и изхождали от лица с правен интерес от обжалване на неизгодните за тях определения на първоинстанционния окръжен съд, а също така били редовни и допустими.
Производството по гр. д. № 1005/2023 година по описа на Окръжен съд Варна било образувано по искова молба на Й. Б. Б.-Д., с която срещу „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] бил предявен иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В срока за отговор, дружеството било депозирал писмен отговор и насрещна искова молба, които били нередовни и оставени от съда без движение с указания за поправянето им, съответно-с разпореждане № 5043/03.11.2023 година за отговора на исковата молба и с определение № 4188/03.11.2023 година-за насрещния иск. Указанията на съда били изпратени на страната чрез упълномощения адвокат Р. С. на посочения от нея служебен адрес: [населено място], [улица], ет. , ап. и били получени на 08.11.2023 година от М. В. С. с отбелязване качеството й на технически сътрудник.
В едноседмичния срок адвокат С. била изпълнила указанията по разпореждане № 5043/03.11.2023 година, отнасящи се до отговора на исковата молба. Указанията за поправяне на насрещната искова молба, дадени с определение № 4188/03.11.2023 година не са били изпълнени в срока, поради което и на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, с определение № 4453/27.11.2023 година първоинстанционният съд бил прекратил производството по насрещните искове. Това определение било изпратено на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] чрез адвокат Р. С. на горепосочения адрес и било връчено чрез технически сътрудник Л. М. на 29.11.2023 година. Същото не било обжалвано и било влязло в сила. В срока по чл. 66, ал. 1 от ГПК, адвокат Р. С. в качеството на пълномощник на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място], била подала молба за възстановяване на срока за отстраняване нередовностите на насрещните искове по определение № 4188/03.11.2023 година. (към която била приложила и поправена насрещна искова молба).
В молбата се твърдяло, че от около месец по здравословни и семейни причини адвокат Р. С. рядко посещавала офиса в [населено място], [улица], ет., ап. , който посочила за получаване на съдебни книжа по делото. Там обикновено имало други колеги през обичайното работно време и затова била дала съгласието си други колеги да получават предназначените за нея книжа и да й ги пращат по ел. поща. На 08.11.2023 година била получила по системата „Вайбър“ съобщение от М. В. С. с прикачен файл–съобщението от Окръжен съд Варна и разпореждане № 5403/03.11.2023 година, в изпълнение на което била подала поправен отговор на исковата молба. За определение № 4188/03.11.2023 година била научила едва на 29.11.2023 година с връчването на прекратителното определение.
До този момент не била поискала електронен достъп до делото. Твърдяло се, че посочените обстоятелства по късното узнаване на определение № 4188/03.11.2023 година се явявали особени непредвидени такива, които адвокат Р. С. не била могла да преодолее и били пречка за изпълнение на указанията на съда, поради което се искало възстановяване на срока за поправяне на нередовностите в насрещната искова молба.
В срока по чл. 66, ал. 1 от ГПК, насрещната страна Й. Б. Б.-Д. била подала писмен отговор, с който била оспорила молбата по съображения за неоснователността й (липсата на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл. 64 от ГПК), като искала същата са бъде отхвърлена. Претендирало се присъждане на разноските от 727.00 лева по приложен списък, на основание чл. 67 от ГПК независимо от изхода на производството. С допълнителна молба в съдебно заседание, адвокат Р. С. била навела нови твърдения: Твърдяло се, че на адреса не се помещавала адвокатска кантора и М. В. С. не била нейн сътрудник, както и че не била натоварвала същата да получава съдебни книжа, като само веднъж, инцидентно се било случило С. да получи предназначени за нея съдебни книжа и да впише качеството на технически сътрудник, имайки предвид че била такъв на „Казус БГ“ ЕООД [населено място].
В молбата за възстановяване на срок под „нейни колеги“ на същия адрес била имала предвид колеги–юристи, а С. не била такава. Пред първата инстанция била разпитана свидетелката М. В. С.-работеща като технически сътрудник на адвокат З. Б. С. в кантора „Казус БГ“ЕООД [населено място], намираща се на адрес [населено място], [улица] ет. , ап. , който бил посочен от адвокат Р. С. за връчване на съдебните книжа по делото. Според свидетелката, адвокат С. имала свое бюро в офиса, но ходела там „от време на време“.
На 08.11.2023 година свидетелката била сама в офиса и била получила съдебни книжа от призовкаря за адвокат С. по молба на последната и след предварителен разговор по телефона с нея. Свидетелката била заявила, че не й било направило впечатление колко документа е получила, но ги била пратила по системата „Вайбър“ на адвокат С.. Оказало се, че била пратила един документ, а се твърдяло че били два. После сложила документите на бюрото на адвокат С..
Доказателства за наличие на конкретни причини, поради които адвокат С. не била посещавала офиса в срока за изпълнение на указанията по определението на съда, не били депозирани. Според разпоредбата на чл. 64, ал. 2 от ГПК страната, която била пропуснала установения от закона или определения от съда срок, можела да поиска неговото възстановяване, ако докажела, че пропускането се дължало на особени непредвидени обстоятелства, които не била могла да преодолее. Такива обективни причини, настъпили през времетраенето на срока, който бил пропуснат например били природните стихии и бедствия, размирици, внезапното тежко заболяване, злополука и други. Касаело се за обстоятелства с изключителен и изненадващ характер, които, поради това, че били настъпили в течение на срока, обективно били попречили на страната да предприеме дължимото действие.
Препятствието трябвало да бъде внезапно, изненадващо и непреодолимо, да не е било краткотрайно, а да продължавало през почти целия период на срока и да бъдело единствената причина за пропускането му. В съдебната практика безпротиворечиво под „особени непредвидени обстоятелства“ се разбирали такива факти от обективната действителност, които стояли извън волята на страната, върху чието възникване тя не можела да повлияе и които обичайно не можели да бъдат предвидени.
Необходимо било те обективно да са били лишили страната от възможността в срок да упражни предоставеното й от закона процесуално право. В конкретния случай изобщо не се било твърдяло и не било установено да са били съществували причини по смисъла на разпоредбата на чл. 64, ал. 2 от ГПК. Всички твърдения и съответно оплаквания във въззивната частна жалба за нередовност на връчването на определение № 4188/03.11.2023 година имали отношение към производството по обжалване на определението за прекратяване на производството по насрещните искове и не можели да бъдат разглеждани в производството по възстановяване на срок.
В случая, определението за прекратяване на производството по насрещните искове, заради непоправяне на нередовностите на насрещната искова молба в срока, не било обжалвано и било влязло в сила, поради което се налагал извода, че връчването било редовно, в съответствие с чл. 51 от ГПК и било извършено в кантората на лице, което работело или сътрудничело на адвоката–в случая на М. С.. Освен това, по делото било установено, че адвокат Р. С. била посочила офиса като адрес за връчване на съдебните книжа по делото, че тя имала работно място там, че свидетелката М. В. С. работела в същата кантора като технически сътрудник, че била получила книжа за нея (включително определението за поправяне на нередовности в насрещната искова молба), след уведомяване на адвокат С. по телефона, както и че след това била оставила приетите книжа на бюрото на адвокат С..
Нямало конкретни твърдения и не били ангажирани доказателства за наличие на такива причини, които обективно да са били възпрепятствали адвокат С. да получи книжата от офиса. Твърденията, че определението не й било съобщено и пратено по електронна поща от свидетелката М. В. С. сами по себе си не съставлявали такива за наличие на особени и непредвидени обстоятелства.
Предвид, че връчването било на адвокат съгласно чл. 51 от ГПК, неприложима в случая била хипотезата на чл. чл. 46, ал. 4 от ГПК, която касаела случаи на „връчване на друго лице“. Независимо от това, дори и в такава хипотеза (при нововъведеното твърдение, че офисът не представлявал кантора на адвокат С., че свидетелката М. В. С. не била нейн сътрудник, а друго лице, което се било съгласило да приеме съобщението), то възможността за възстановяване на срока и в този случай би била само при отсъствие на лицето от адреса и невъзможност да узнае своевременно за връчването, а в настоящия казус такова не е доказано, дори напротив-адвокат С. била уведомена по телефона за връчване на съдебни книжа, книжата са били оставени на бюрото й и не са били ангажирани доказателства за отсъствието й от адреса и причините за това.
Молбата за възстановяване на срока била неоснователна и следвало да бъде оставена без уважение. В този смисъл било и обжалваното първоинстанционно определение по чл. 64 от ГПК, поради което същото следвало да бъде потвърдено.
Насрещната страна Й. Б. Б.-Д. била поискала присъждане на разноски в размер на 400.00 лева–платено адвокатско възнаграждение на адвокат Д. за отговор на частната жалба, срещу които своевременно било заявено възражение за прекомерност от насрещната страна. Работата била извършена от пълномощника и възнаграждението от 400.00 лева било заплатено съгласно приложената по делото разписка и такова се дължало на основание чл. 67 от ГПК, но било прекомерно с оглед малкия обем (изготвен бил само писмен отговор по частната жалба) и липсата на сложност на производството, поради което и при липса на ограничения за минимален размер и липсата на обвързаност с размерите по Наредба 1/2004 година съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 година по дело С-438/22, то следвало да бъде намалено до размер на 100.00 лева.
По жалбата на Й. Б. Б.-Д., против определение № 1042/19.03.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 1005/2023 година въззивният съд намирал, че разноските, произтекли за насрещната страна в производството по възстановяване на срока, се понасяли от молителя съгласно чл. 67 от ГПК, като те се дължали независимо от изхода от производството.
Поради това, че се касаело до пропуснат срок за поправяне на нередовности в насрещен иск, производството по който поради това било прекратено и съответно било приключило, тези разноски се присъждали в края на това производство, т. е. с определението по молбата по чл. 64 от ГПК. Затова и възраженията на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] в тази насока били неоснователни. Искането за присъждане на разноски било заявено от Б.-Д., своевременно, в съдебното заседание по молбата по чл. 64 от ГПК и за тях бил представен списък по чл. 80 от ГПК.
Молбата по чл. 248 от ГПК за допълване на определението в частта на разноските била в срок и била допустима. Уважената част от адвокатския хонорар по списъка била в размер на 200.00 лева и той бил присъден с влязлата в сила част от определението на първоинстанционния окръжен съд съд, като спорът бил за остатъка от хонорара в размер на 250.00 лева, както и за останалите разходи за пътни, нощувка и командировъчни разходи. Работата на адвокат Д. по молбата била извършена-подаден бил писмен отговор и била осъществена защитата на страната в открито съдебно заседание в производството по чл. 64 от ГПК, като сумата от 450.00 лева била платена на адвокат Д., съгласно приложената разписка.
Срещу тези разноски, насрещната страна „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] не била възразила за прекомерност, като изявлението в протокола срещу разноските било че те се дължали в края на производството. Т. е. възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК не било заявено от насрещната страна, поради което и съдът служебно не можел да намалява адвокатското възнаграждение. Затова на страната се дължали разноски за адвокатско възнаграждение в това производство в общ размер от 450.00 лева, от които сумата от 200.00 лева била присъдена от първоинстанционния окръжен съд и следвало да се присъдят още 250.00 лева след отмяна в тази част на първоинстанционното определение. Разходи за нощувки, пътни и командировъчни не представлявали разноски по делото по смисъла на ГПК (съдебно-деловодни такива), поради което те не следвало да се възлагат в тежест на насрещната страна. Жалбата в тази част била неоснователна и следвало да бъде отхвърлена.
За производството по 248 от ГПК, на Й. Б. Б.-Д. следвало да се присъдят само разноски за държавна такса, съразмерно с резултата-сумата от 7.00 лева.
Предвид направеното от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] искане за обезсилване на обжалваното въззивно определение и потвърденото с него първоинстанционно такова, с които съдилищата по същество са се произнесли по искането по чл. 64 от ГПК може да бъде направен извод, че дружеството иска допускането на касационното обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, а именно поради евентуална недопустимост на определенията. Последната се обосновава в това, че поради нередовното връчване на указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба, с която дружеството е предявило насрещните искове, срокът за отстраняването им не бил започнал да тече.
Последното от своя страна водело до извод, че не са били налице предпоставките за възстановяване на срока, тъй като той не бил изтекъл и нередовностите са били отстранени впоследствие с подадената от процесуалния представител на дружеството поправена искова молба. Затова след обезсилване на определението делото трябвало бъде върнато на първоинстанционния съд с указание за приемане на насрещните искове. Това обаче е невъзможно, доколкото първоинстанционният съд е прекратил производството по предявените от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] насрещни искове именно поради неотстраняване на нередовностите на исковата молба в определения от съда срок.
Както е приел въззивният съд това определение на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Затова уважаването на направеното от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] искане за обезсилване на обжалваното определение в частта относно чл. 64 от ГПК и връщане на делото на първоинстанционния съд за приемането на насрещните искове на практика би означавало контрол на определението за прекратяване на първоинстанционното производство по тези искове, който не може да бъде извършван след влизането му в сила. След този момент дружеството разполага с възможността или да иска възстановяване на срока за отстраняване на нередовностите или да предяви наново исковете в отделно производство.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] е поискало въззивното определение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това:
(1.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение?;
(2.) При преценката на доказателствата и формиране на вътрешното си убеждение съдът следва ли да спазва правилата на формалната логика и опитните правила, следва ли да осигури установяване на истината и ако не спази тези правилата на формалната логика и опитните правила съдът допуска ли нарушение на съществени процесуални правила?;
(3.) Представлява ли особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК непредаването на съобщението на адресата от лицето, на което е връчено със задължението за предаване?;
(4.) Какво е значението на факта, че връчването за адвокат е извършено чрез лице, което не е негов сътрудник, а сътрудник в юридическо лице-търговско дружество, което се помещава под наем на адреса, посочен като съдебен адрес по делото и това лице не е предало съобщението на адвоката, а го е оставило на бюро, което адвокатът ползва като идва на адреса, но без да съобщи на адвоката за получаване на оставеното съобщение-това обстоятелство има ли значение на особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК?;
(5.) Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 от ГПК в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд? има ли право и длъжен ли е въззивният съд без да се ограничава от презумпцията на доказателствата с оглед установяване на обективната истина да събира нови доказателства в този вид производство? Има ли право и длъжен ли е въззивният съд да извършва пълна преценка на допустимостта и правилността на съдебното определение, включително по въпроси, за които няма оплакване в частната въззивна жалба?;
(6.) Има ли право съдът да осъди насрещната страна за разноски за адвокатско възнаграждение, ако страната, която претендира за присъждането на това възнаграждение, не е представила по делото писмен договор за правна помощ, в който да е уговорено посоченото възнаграждение на адвоката, а само разписка, подписана само от адвоката за получената сума, и ако няма право какво нарушение е допуснал съдът с присъждането на адвокатско възнаграждение без представен договор между клиент и адвокат? И
(7.) Може ли съобразно чл. 81 от ГПК и при спазване на чл. 67 от ГПК съдът да се произнесе по искането за разноски, направени в производството по възстановяване на срока за поправяне на насрещна искова молба с решението си по съществото на спора, с което приключва делото в първа инстанция и ще допусне ли съдът нарушение и какво, ако се произнесе по този начин?.
По отношение на първия от посочените по-горе въпроси „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] излага твърдения, че е разрешен от състава на Апелативен съд Варна в противоречие с решение № 22/29.06.2017 година, постановено по гр. д. № 2113/2016 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 100/08.07.2020 година, постановено по гр. д. № 4564/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 222/27.03.2018 година, постановено по т. д. № 504/2017 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., поради което попада в обхвата на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Това допълнително основание се твърди и по отношение на втория от така поставените въпроси, като се твърди противоречие между обжалваното определение от една страна и ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС и решение № 246/28.12.2018 година, постановено по гр. д. № 4719/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Първият от посочените по-горе въпроси не обуславя допускането на въззивното определение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване тъй като не се установява твърдяното от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] противоречие с посочената от него практика на ВКС. Видно от мотивите на определението въззивният съд е съобразил с установеното от закона и доразвито в съдебната практика задължение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, като при това да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема, като въз основа на това обсъждане посочи, какво точно е установено по делото и кой е приложимия по отношение на спора закон, като отрази изводите си в мотивите към постановения от него акт.
В т. 12 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС е посочено, че грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и ал. 2 и чл. 157 ал. 1 и ал. 3 от ГПК (отм.)-чл. 235, ал. 1 и ал. 3 и чл. 195 и чл. 202 от действащия ГПК. На това основание в решение № 246/28.12.2018 година, постановено по гр. д. № 4719/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обосноваването (на решението или определението) представлява логическа операция, в чиято основа лежат трите основни действия на мисленето, а именно тези на просто схващане или представяне (на предмети и явления чрез понятия), на отсъждане (че определено свойство е присъщо или не е присъщо на един или група предмети и явления) и на извличане на извод (че едно положение на нещата следва с необходимост да се приеме за факт въз основа на дадено допускане).
Това означава, че съдът трябва да гради своите фактически и правни изводи въз основа на формално-валидните умозаключения–неговите изводи и заключения трябва да са логически следствия от дадени условия (предпоставки). Логическото мислене се опира на теоретичните познания-характеризират се с рационални концепции, теории, закони и други мисловни операции и отразяват явленията и процесите чрез вътрешни връзки и универсални закономерности, достигнати чрез рационална обработка на емпиричните знания (извлечени от опита). Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила.
Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства. В същия смисъл е и решение № 100/08.07.2020 година, постановено по гр. д. № 4564/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. (посочено при първия от поставените въпроси). Въззивното определение на Апелативен съд Варна не е в противоречие с посочената съдебна практика доколкото, видно от мотивите му, изводите да направени след като са обсъдени всички събрани по делото доказателства и установените въз основа на тях факти, от значение за производството за възстановяване на срока. Изводите на решаващия съд са логични, последователни, не съдържат в себе си вътрешни противоречия и не противоречат на правилата на формалната логика. Същите са ясни и последователни, като съответстват на установеното по делото. С оглед на това не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване по втория от поставените от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси.
Третият и четвъртият от посочените по-горе въпроси са посочени като два подвъпроса на един общ въпрос (3-ти) в изложението на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като се твърди, че същите попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречието на обжалваното определение с определение № 216/18.12.2018 година , постановено по гр. д. № 4360/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и определение № 989/01.11.2012 година, постановено по ч. т. д. № 665/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
В двете определения, при факти сходни, с посочените в двата въпроса е прието, че са налице предпоставките за възстановяване на срока по чл. 64 от ГПК. Това обаче е станало не само и единствена въз основа на непредаването на съобщението на адресата от лицето, на което е връчено със задължението за предаване или поради това, че връчването е извършено чрез лице, което не е негов сътрудник, а сътрудник в юридическо лице-търговско дружество, а след преценката и на всички останали установени в производството факти имащи отношение към това.
При това не без значение е и поведението на адресата на съобщението, т. е. дали непредаването на документа или невъзможността да узнае за съдържането на връчените документи не се дължи на негово поведение.
Поради това на така поставените въпроси не може да бъде даден еднозначен отговор, без преценка на останалите установени в производството факти, което води до извод, че те се отнасят до фактическите изводи на решаващия съд. Затова и съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, същите не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на въззивното определение на Апелативен съд Варна до касационно обжалване.
Същевременно въззивният съд е съобразил това, че обстоятелствата за нередовно връчване не могат да служат като обосновка за възстановяване на пропуснатия срок, доколкото не могат да поставят началото на същия, поради което са основания за обжалване на връщането на исковата молба и прекратяването на производството по нея.
Възстановяването на срока може да се иска ако той е пропуснат по други причини, след като началото му е било поставено надлежно.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] твърди, че допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК е налице и по отношение на петия от въпросите, доколкото въззивното определение било в противоречие с ТР № 6/15.01.2019 година, постановено по тълк. д. № 6/2017 година на ОСГТК на ВКС. В последното е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 от ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба.
Прието е, че съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството.
Въззивното определение на Апелативен съд Варна не е постановено в отклонение от тази практика. Решаващият съд не е приемал, че е ограничен само от оплакванията в частната жалба на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място], а самостоятелно е обсъдил всички релевантни за спора факти, доводи, твърдения и възражения на страните, заедно със събраните по делото във връзка с тях доказателства като е направил собствени изводи във връзка с тях, без да приема, че е обвързан от определени становища на първата инстанция.
Следва да се има предвид обаче, че по отношение на причините за пропускането на срока и за това дали те са извинителни както първоинстанционния, така и въззивния съд са ограничени от твърденията на молителя в производството за възстановяване на срока, като не могат служебно да изследват други такива.
Приложното поле на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се твърди и за шестия от поставените в изложението на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси като се изтъква противоречие между обжалваното въззивно определение на Апелативен съд Варна и т. 1 от ТР № 6/02.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС. В цитираното ТР е посочено, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. в договора следва да е вписан начина на плащане-ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.
Даденото тълкуване не е в противоречие с възприетото от състава на Апелативен съд Варна при постановяване на обжалваното определение. Същото е в смисъл, че страната, която претендира възстановяване на направените от нея разноски трябва да докаже, както реалното им извършване, така и връзката им с производството.
Същевременно не е предвидена специална форма и съдържание на договора за правна помощ, поради което той може да бъде установяван с допустимите от закона доказателства, включително и с евентуална разписка за получаване на възнаграждението от процесуалния представител, стига от нея да могат да бъда извлечени горепосочените данни.
Наред с това при уговорено заплащане на възнаграждението на части не е задължително за заплащането на всяка част да бъде сключван отделен договор за правна помощ, а е достатъчно, чрез съответния документ да се докаже извършването на съответното плащане. Обжалваното въззивно определение не е в отклонение от посоченото, поради което и така поставения въпрос не обосновава допускането му до касационно обжалване.
По отношение на последния от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] се твърди наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Във връзка с това следва да се има предвид, че в т. 2 от ТР № 5/12.07.2018 година, постановено по тълк. д. № 5/2015 година на ОСГТК на ВКС е посочено, че въззивното определение, постановено в производство по жалба срещу отказ за възстановяване на срок на основание чл. 64 от ГПК подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК, а именно като определение, с което се дава разрешение по същество на други производства.
Същевременно понятието „други производства“ е дефинирано в т. 1 от същото ТР, като е посочено, че това са самостоятелни производства с обособен предмет, които се развиват извън или в рамките на исковия процес, в които съдът се произнася по молба за защита и съдействие на лично или имуществено право и това произнасяне няма привременен характер. Тези производства са обособени като самостоятелни, независимо дали протичат предварително, успоредно или след исковото производство.
Постановените в тези производства актове пораждат собствени правни последици. Макар и в болшинството случаи намиращи се във функционална връзка с основните производства, те имат самостоятелен живот, като се проявяват като тяхна възможна част (производството срещу отказ за възстановяване на срок или за освобождаване от такси и разноски по делото) или се развиват съвсем самостоятелно, каквото е производството по издаване на охранителен акт. Поради това производството по възстановяване на срока по чл. 64-чл. 67 от ГПК има самостоятелен характер, макар и да се намира във функционална връзка с исковото производство.
Същото приключва с постановяване на определението на съда за възстановяване или отказ за възстановяване на срока, като съответно страните имат право на възстановяване на направените в това производство разноски. Съгласно правилото на чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, което означава, че съдът следва да се произнесе по направените в производството по възстановяване на срока разноски, с горепосоченото определение.
Самата разпоредба на чл. 67 от ГПК не определя момента на присъждането на разноските, а само как се разпределя отговорността за тях в посоченото производство. Затова присъждането на разноски, които са произтекли за насрещната страна от пропускането на срока и в производството по възстановяване на срока се извършват с определението, което се постановява в това производство. Не съществува пречка, при пропуск това да бъде направено, съдът да се произнесе по тези разноски и в евентуалното исково производство, при постановяването на решението по спора, но при задължителното отчитане на правилото на чл. 67 от ГПК, което е различно от начина за определяне на отговорността за разноски по чл. п 78, ал. 1-ал. 4 от ГПК.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] е поискало въззивното определение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното определение представлява основание за касационно обжалване на въззивното определение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка.
Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното определение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на определението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока.
В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в частната касационна жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК.
Изложените от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното определение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Апелативен съд Варна
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 305/14.05.2024 година на Апелативен съд Варна, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по ч. гр. д. № 198/2024 година, по подадената против него от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място]. частна касационна жалба с вх. № 3732/23.05.2024 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място] ще трябва да заплати на Й. Б. Б.-Д. сумата от 1200.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 305/14.05.2024 година на Апелативен съд Варна, гражданско отделение, І-ви състав, постановено по ч. гр. д. № 198/2024 година в обжалваната с подадената от „Б. С. Р. 8“ ЕООД, [населено място], [улица], ет. , частна касационна жалба с вх. № 3732/23.05.2024 година част.
ОСЪЖДА „БЯЛА САН РЕЗИДЕНС 8“ ЕООД, [населено място], [улица], ет. да заплати на Й. Б. Б.-Д. с адрес И., [населено място], [улица], ап. , с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], ул. Г. С. Р.“ № , чрез адвокат Л. Д. от САК, сумата от 1200.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.