РЕШЕНИЕ

гр. София, № 114/ 24.04. 2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в открито заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

при секретаря Л. З. като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 1205 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. И. Б. срещу решение № 253 от 07.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1648/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 37 от 21.03.2024 г., постановено по т. д. № 131/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, 11 състав, са отхвърлени предявените от Й. И. Б. искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ЗЕАД „Б. В. иншурънс груп“ ЕАД да заплати на ищцата сума над 51 000 лв. до 70 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания, както и сума над 3 988, 73 лв. до 5 141, 42 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на телесни увреждания, които вреди са получени в резултат на ПТП, настъпило на 31.01.2023 г., по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд не е определил справедлив размер на обезщетението, което се следва на пострадалата за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на настъпилото ПТП. Заявява се, че съдът не е взел предвид всички доказани в производството факти, които са свързани с критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и не е отчел правилно значението им за интензитета на търпените вреди. Не е съобразено, че ищцата е получила тазобедрени фрактури и на двата долни крайника, което й е причинило тежка психотравма и бързо развитие на заболяването деменция, както и че перспективата за възстановяване от уврежданията е неблагоприятна. Въззивният съд не е зачел в достатъчна степен и икономическите условия в страната към момента на увреждането – 2023 г. Касаторката счита, че е необоснован изводът на апелативния съд, че нейното поведение по движение върху пътното платно в момента на настъпване на произшествието е противоправно. Той е направен, без да е взето предвид, че мястото, където тя е била ударена от лекия автомобил, представлява междублоково пространство в жилищен район и че там няма пешеходни пътеки, на които да бъде извършено пресичането. Съдът не е отчел и това, че с оглед фактите, установени от събраните по делото доказателства, за скоростта на движение на автомобила, за скоростта на придвижване на пешеходката и за мястото на настъпване на удара между тях, може да се заключи, че когато пешеходката е тръгнала да пресича пътното платно, автомобилът все още е бил паркиран и не е бил приведен в движение, поради което тя е нямало как да се съобрази с неговото движение. Касаторката намира, че поведението, с което въззивният съд е приел, че тя е допринесла за настъпване на вредите, изразяващо се в това, че ненужно е удължила времето за пресичане на пътното платно и е спряла без необходимост на него, не е въведено от ответника като факт, на който основава възражението си за съпричиняване. Освен това по делото не се и доказва пострадалата пешеходка да е нарушила правилото на чл. 113, т. 2 ЗДвП, тъй като е установено, че тя е забавила хода си при пресичане на пътното платно, защото й е прилошало, а не без причина. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Ответникът по касационната жалба ЗЕАД „Б. В. иншурънс груп“ ЕАД не заявява становище по нейната основателност.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

Предмет на разглеждане в настоящото исково производство са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от увреденото лице Й. И. Б. срещу застрахователно дружество ЗЕАД „Б. В. иншурънс груп“ ЕАД, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. С оглед частта от решението на въззивния съд, която се обжалва с подадената касационна жалба, делото по тези искове е висящо пред касационния съд само за част от размера, до който те са предявени – искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е висящ за сумата над 51 000 лв. до 70 000 лв., а искът за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е висящ за сумата над 3 988, 73 лв. до 5 141, 42 лв.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че от заключенията на изготвената в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза и на изготвената във въззивното производство комплексна съдебна медицинска и автотехническа експертиза се установява, че причина за настъпване на ПТП-то на 31.01.2023 г., от което се твърди да е увредена ищцата, е противоправното поведение на водача на лек автомобил „Инфинити QX70“, който преди да започне движението си назад и по време на това движение не се е убедил, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да бъде създадена опасност за останалите участници в движението, в резултат на което е ударил ищцата, която се е движила по пътното платно, като го е пресичала. Въззивният съд е счел, че по делото е доказано, че при произшествието ищцата е получила телесни увреждания, представляващи тазобедрени фрактури на двата долни крайника. Съобразил е, че за лечение на тези увреждания пострадалата е претърпяла операция, като болничният престой е бил от 14 дни. Взел е предвид, че от заключението на изготвената съдебномедицинска експертиза се установява, че към момента на прегледа ищцата не е възстановена напълно и няма благоприятна прогноза да се постигне това, което се дължи и на възрастта й от 87 години. Отчел е и това, че през първите месеци от произшествието пострадалата се е нуждаела от денонощна грижа, че е преживяла негативни емоции, като чувство за безпокойство, плачливост, честа емоционална дистанцираност. Направил е извод, че тези промени в психическото състояние са и на фона на личностови промени от дементен тип, както и че проблемите на ищцата с паметта и дезориентацията не са предизвикани от уврежданията при произшествието, тъй като са били налице и преди това, като само са се задълбочили след инцидента. С оглед на тези обстоятелства и съобразявайки възрастта на пострадалата към датата на настъпване на увреждането от 87 години, както и на икономическите условия в страната към същия момент - 31.01.2023 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от получаване на описаните увреждания възлиза на сумата от 60 000 лв. Счел е, че по делото се доказва, че ищцата е направила разходи за лечение на получените телесни увреждания в размер на 4 692, 62 лв., за които в представените документи е вписано точно за какво са платени паричните средства. Намерил е, че по делото не е доказано, че разходът от 448, 80 лв. е извършен във връзка с лечението на получените от ищцата при ПТП-то телесни увреждания, защото в издадената за тази сума фактура е записано, че тя представлява стойността на лекарства, без да е уточнено какви са те. Ето защо е заключено, че искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за тази сума е неоснователен и трябва да се отхвърли. Въззивният съд е приел, че от мащабната скица в комплексната експертиза се установява, че в момента на удара ищцата е пресичала пътното платно на кръстовище, като не е била на продължението на тротоар, което означава, че пресичането не е осъществено на предназначеното за това място и това е нарушение на правилото, предвидено в чл. 113 ЗДвП. Счел е също, че дори и да се приеме, че ищцата в момента на произшествието е престоявала на пътното платно, то нейното поведение пак е противоправно, защото е в нарушение на чл. 113, т. 2 ЗДвП, която норма предвижда, че при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение. Така установеното противоправно поведение на пострадалата е в причинна връзка с настъпилото ПТП и получените увреждания, поради което възражението на ответника, че тя е допринесла за тях, е основателно. Въззивният съд е съобразил това поведение на пешеходката, поведението на водача на автомобила, както и това, че съгласно чл. 116 ЗДвП последният е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към престарелите хора, и е определил, че приносът на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат е 15 %, а този на водача е 85 %. С оглед на това дължимите на ищцата обезщетения за претърпените вреди са намалени с 15 %, в резултат на което обезщетението за неимуществени вреди възлиза на сумата от 51 000 лв., а обезщетението за имуществени вреди възлиза на сумата от 3 988, 73 лв. Поради частично разминаване на изводите на първата и въззивната инстанция решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която предявените искове са уважени за сумата над 51 000 лв. до 70 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и за сумата над 3 988, 73 лв. до 5 141, 42 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди и исковете до тези размери са отхвърлени. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено.

С определение № 3101/ 05.11.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по два въпроса.

По първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Първият въпрос, по който решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване, е: Как следва да се прилага от съда принципът на справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите, които трябва да бъдат съобразени при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от деликт, в хипотезата на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?

По поставения въпрос има формирана съдебна практика. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т. д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т. д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т. д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т. о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т. д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т. о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. В практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. Настоящият съдебен състав споделя разрешението на правния въпрос, дадено в цитираната практика.

По втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Вторият въпрос, по който решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване, е: Какви са предпоставките за намаляване на размера на дължимото на пострадалия обезщетение за вреди от деликт съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

По поставения въпрос има формирана съдебна практика. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС и в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г., постановено по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 98 от 24.06.2013 г., постановено по т. д. № 596/ 2012 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 24 от 21.02.2024 г., постановено по т. д. № 2224/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 15 от 19.02.2020 г., постановено по т. д. № 146/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 151 от 12.11.2012 г., постановено по т. д. № 1140/2011 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 169 от 02.10.2013 г., постановено по т. д. № 1643/2013 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т. д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 504 от 29.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1455/2023 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 117 от 08.07.2014 г., постановено по т. д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 116 от 28.04.2025 г., постановено по к. т.д. № 698/2024 г. по описа на ВКС, II т. о. В тези актове се приема, че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от надлежно релевиране на възражение за принос на пострадалия, както и от установяване на конкретно поведение на пострадалия, което може да се изрази в действие или бездействие, като всякога трябва да е противоправно, но не е необходимо да е виновно, и на причинна връзка между това поведение и вредоносния резултат. Изводът за наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по категоричен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При предявен пряк иск от увредения срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и с оглед разпределението на тежестта за доказване в процеса, ответникът е този, който следва да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата. За да определи степента на приноса на пострадалия, съдът следва да съпостави неговото поведение с това на делинквента, като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията на всяко от тези лица, довели до настъпване на вредоносния резултат. Настоящият съдебен състав споделя разрешението на въпроса, даден в цитираната практика.

По основателността на касационната жалба:

С оглед частта от въззивното решение, която се обжалва с касационната жалба и заявените в нея оплаквания, първият спорен въпрос, по който касационният съд следва да се произнесе, е този за справедливия размер на дължимото на ищцата обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени при настъпилото пътно произшествие.

За да бъде определен този размер, трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, които са доказани по делото и са относими към общите и специфичните критерии, които се вземат предвид при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, както бяха изяснени при отговора на правния въпрос. На първо място трябва да бъде отчетен характерът на получените при ПТП-то от ищцата Й. И. Б. телесни увреждания, които представляват тазобедрени фрактури едновременно и на двата долни крайника. От значение е и възрастта на пострадалата към момента на произшествието от 87 години, който факт се отразява на възможностите за пълно възстановяване от травмите. От заключението на изготвената в първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза /СМЕ/ се установява, че получените фрактури са лекувани оперативно, което е наложило болничен престой на ищцата от 14 дни, както и че възстановителният период за травмите продължава две години. От изводите на вещото лице в тази експертиза, както и от показанията на разпитаните в производството свидетели се доказва, че ищцата е търпяла болки с висока интензивност в резултат на увреждането, които са били особено силни непосредствено след инцидента и след извършената операция. В случая следва да бъде съобразено и това, че в резултат на счупванията, засегнали и двата долни крайника, пострадалата е била обездвижена на легло за период от повече от три месеца след произшествието, през който е била напълно неспособна да се обслужва самостоятелно. Доказва се, че тя е започнала да се движи след третия-четвъртия месец с проходилка. Към момента на събиране на доказателствата в хода на първоинстанционното производство придвижването й все още е било трудно, като самостоятелно се е движила предимно в рамките на жилището си, а за да излиза от него, се е нуждаела от проходилка и от помощта на сина си. Пострадалата е изпитвала необходимост от постоянна помощ и за задоволяване на ежедневните си нужди. Трябва да бъде взет предвид и изводът на вещото лице по изготвената СМЕ за това, че не се очаква в бъдеще съществено подобрение в състоянието на ищцата, което означава, че ограниченията, които тя има, няма да бъдат преодолени. По делото са събрани доказателства и за това, че в резултат на произшествието и получените при него телесни увреждания са настъпили трайни негативни последици за психичното състояние на пострадалата. От заключението на изготвената в производството съдебнопсихологична експертиза /СПЕ/ и разпита на вещото лице в съдебно заседание се установява, че за нея ПТП-то представлява психотравма, тъй като е настъпило внезапно и неочаквано, като то, заедно с дългия лечебен и възстановителен процес на получените при него увреждания, са довели до болезнени психически преживявания, а именно чувство на отчаяние, несигурност и страх, вътрешна напрегнатост, започнала е да изпитва емоционални промени в настроението, по-лесна плачливост без конкретна причина и е станала по-затворена. Експертът е установил, че в резултат на произшествието са се задълбочили и хронифицирали симптоми на деменция, достигащи степени на умерена към тежка деменция. Въпреки че е отчел посочените обстоятелства, въззивният съд не е оценил правилно тяхното значение за интензитета на търпените от пострадалата неимуществени вреди, което е довело до определяне на занижен размер на обезщетението, дължимо за тяхното възмездяване. Тежките увреждания на двата долни крайника на ищцата, тежкото лечение и продължителен възстановителен период, липсата на благоприятна перспектива за пълно възстановяване, трудностите в придвижването, които пострадалата ще продължава да има, изпитваните физически болки и силни емоционални страдания, водещи до дестабилизиране на психическото и социалното функциониране на личността, свидетелстват за висок интензитет на търпените болки и страдания. Въззивният съд е направил необоснован извод, че психичните страдания, които е доказано, че ищцата е преживяла, се дължат и на започналите преди произшествието при нея личностови промени от дементен тип. Този извод не е съобразен с фактите, установени от изготвената в производството СПЕ. В разпита си пред съда вещото лице-психолог уточнява, че неочаквани събития, като процесното ПТП, представляват психотравма и за лице, при което има започнали изменения от дементен тип, и заявява изрично, че констатираното от него нарушаване на цялостното психично равновесие на ищцата и нейните емоционални страдания са в резултат от настъпилото с нея ПТП. Ето защо трябва да се приеме, че е налице пряка причинна връзка между това произшествие и описаните последствия върху психологичното състояние на пострадалата, като те трябва да бъдат отчетени изцяло като такива, водещи до по-висок интензитет на претърпените от нея страдания.

При съобразяване на всички изброени обстоятелства, които са относими към критериите по чл. 52 ЗЗД, както и на икономическите условия в страната към релевантния момент, който е 31.01.2023 г., когато е настъпило увреждането, настоящият съдебен състав счита, че справедливият размер, на който възлиза обезщетението за неимуществени вреди, което ответното застрахователно дружество дължи на ищцата, е от 70 000 лв.

Следващото оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, което е заявено в подадената от ищцата касационна жалба, е за това, че при разглеждане на направеното в процеса възражение за допринасяне на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, съдът се е произнесъл по факти, на които ответникът не се е позовал, както и че изводът му за основателност на това възражение не отговаря на обстоятелствата, установени от събраните в производството доказателства.

Възражението за принос на ищцата за настъпване на вредоносния резултат е направено от ответното застрахователно дружество в отговора на исковата молба, като то се основава на твърдения за това, че тя не е пресякла пътното платно на пешеходна пътека, както и че при предприетото пресичане е излязла внезапно на пътното платно, без да се съобрази с движението на заден ход на автомобила и подадените от него сигнали. Това са и фактите, които ответникът поддържа във въззивната жалба при излагане на оплакването си срещу първоинстанционното решение, свързано с направения в него извод за принос на пострадалата. Ето защо при разглеждане на възражението въззивният съд е следвало да се произнесе само по това дали са доказани тези факти, но не и за установяване на други такива, които не са въведени от ответника, каквото е действието на ищцата по бавно движение и престояване на платното за движение по време на неговото пресичане. Въззивният съд се е произнесъл и дали това поведение е противоправно, което е в нарушение на процесуалните правила. То не може да бъде съобразявано при определяне на приноса на ищцата за настъпване на вредоносния резултат.

Въззивният съд правилно е счел, че по делото е доказано, че произшествието, при което ищцата е пострадала, е настъпило на платното за движение. Това е така, тъй като мястото на удара представлява терен с асфалтово покритие, който се намира пред магазин и който не е спорно, че се използва както за паркиране на превозни средства, така и за движение на превозни средства и на пешеходци. Ето защо то има характеристиката на „път“ по смисъла на § 6, т. 1 от ДР към ЗДвП и конкретно на пътна лента, която е тази част от пътя, осигуряваща движението на превозни средства съгласно § 6, т. 2 от ДР към ЗДвП /в тази насока е разрешението, дадено по отношение на терен, представляващ паркинг, в Решение № 346 от 12.12.2025 г., постановено по к. т.д. № 2636/2024 г. по описа на ВКС, I т. о./. С оглед на тази характеристика на терена, на който е настъпило ПТП-то, следва да се приеме, че когато пешеходец пресича платното за движение на този път, той е длъжен да спазва правилото на чл. 113 ЗДвП, като прави това на пешеходна пътека. От данните за състоянието на пътя, установени от заключението на изготвената във въззивното производство комплексна медицинска и автотехническа експертиза, е видно, че на платното за движение не е имало очертана с пътна маркировка пешеходна пътека. Доколкото обаче пътят е на кръстовище, където има изградени тротоари, то на основание § 6, т. 54 от ДР на ЗДвП пешеходна пътека на него представлява продължението на тротоарите. От изводите на вещите лица в комплексната експертиза следва да се приеме за доказано, че ищцата е пресичала платното за движение на около 2, 7 м. от продължението на тротоара, което означава, че не е предприела това действие на пешеходната пътека. С това тя е нарушила задължението си по чл. 113, ал. 1 ЗДвП да пресече платното за движение по пешеходната пътека. В чл. 113, ал. 2 ЗДвП е предвидено правото на пешеходците да пресичат платното за движение и извън определените за целта места, но то възниква само по пътища извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека. Процесният случай не е такъв, тъй като, както беше посочено, на мястото, на което пострадалата е предприела пресичане, е имало пешеходна пътека по смисъла на § 6, т. 54 от ДР на ЗДвП, представляваща продължението на тротоара на платното за движение, и тя е била длъжна да предприеме пресичането по нея, което не е сторено. След като Й. Б. не се е съобразила със задължението си да пресече на пешеходната пътека, която е била налице в близост, то нейното поведение е противоправно и то е в пряка причинна връзка с удара между нея и движещото се на пътното платно МПС и съответно с получените при този удар телесни увреждания. Това, че пешеходецът допринася за настъпване на вредоносния резултат с поведението си по пресичане на платното за движение не на определеното за целта място, се приема в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 43 от 16.04.2009 г., постановено по т. д. № 648/2008 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., и Решение № 85 от 19.03.2026 г., постановено по т. д. № 112/2025 г. по описа на ВКС, I т. о.

При определяне на приноса на водача на МПС-то и на ищцата за настъпване на вредоносния резултат въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като при извършената съпоставка на нарушенията на тези лица не е установил действителния обем, до който всяко от тях е способствало за увреждането. Степента на принос зависи от вида и броя на извършените нарушения на правилата за движение. Нарушението на водача се изразява в това, че при движението си назад не се е убедил, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението /чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП/, а това на ищцата е единствено, че не е пресичала платното за движение на предвиденото за това място – пешеходна пътека. В практиката на ВКС се приема, че съгласно установените в ЗДвП правила отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по - голяма в сравнение с тази на пешеходците. Съгласно чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и чл. 116, ал. 1 от ЗДвП водачът на МПС дължи да положи завишена грижа към уязвимия участник в движението, какъвто е пешеходецът, което предпоставя, че неговият принос за реализирането на пътното произшествие е по-голям от този на пешеходеца. В този смисъл е произнасянето в Решение № 85 от 19.03.2026 г., постановено по т. д. № 112/2025 г. по описа на ВКС, I т. о. и Решение № 43 от 16.04.2009 г., постановено по т. д. № 648/2008 г. по описа на ВКС, II т. о. В случая от значение е и това, че ищцата, освен че има качеството пешеходец, е била на възраст от 87 години. Ето защо тя попада сред тази категория пешеходци, включваща престарелите хора, по отношение на които в действащата към момента на ПТП-то редакция на чл. 116 ЗДвП е предвидено, че водачът на превозното средство е длъжен да бъде особено внимателен. С оглед на това приносът на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат трябва да се определи на 10 %, а този на водача на МПС на 90 %. Това означава, че е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на размера на дължимите на ищцата обезщетения за претърпени вреди с 10 %, като в резултат на това те възлизат на сумата от 63 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и на сумата от 4 223, 36 лв. – обезщетение за имуществен вреди /настоящият съдебен състав приема, че размерът на доказаните имуществени вреди, за които се следва обезщетение, е този, определен от въззивния съд от 4 692, 62 лв., тъй като срещу този негов извод няма оплаквания в касационната жалба, и от тази сума извършва намаляването с 10 %/.

Предвид изложеното решението на въззивния съд трябва да бъде отменено в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Й. И. Б. искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 51 000 лв. до 63 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и за сумата над 3 988, 73 лв. до 4 223, 36 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, и вместо него да бъде постановено друго, с което ЗЕАД „Б. В. иншурънс груп“ ЕАД да бъде осъдено да заплати на ищцата обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на още 6 135, 50 евро и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на още 119, 96 евро, ведно със законната лихва, която трябва да се присъди от датата, приета за начална от първоинстанционния съд, която е счетена за правилно определена и във въззивното решение, срещу който извод в настоящото производство не са въведени оплаквания. В останалата обжалвана част решението на въззивния съд трябва да бъде оставено в сила.

По присъждане на направените разноски:

С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане за това, в полза на касатора, имащ качеството на ищец по предявените искове, следва да се присъдят разноски, направени от него в производството пред трите съдебни инстанции, съразмерно на уважената в касационното производство част от предявените искове. Неговото искане е само за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, който е осъществил безплатната му адвокатска защита.

По въпроса дали по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв ответникът следва да бъде осъден да заплати възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на ищеца в първоинстанционното и във въззивното производство е налице произнасяне в решенията, с които те са приключили, както и в определението, постановено от първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК. Тези произнасяния по разноските не са оспорени пред по-горна инстанция, поради което касационният съд не може да ги преразглежда, а следва само да присъди в полза на упълномощения от ищците адвокат Р. И. допълнителна част от разноските за защита в първоинстанционното и във въззивното производство, която е съразмерна на уважената в касационното производство част от предявените искове и възлиза на 554, 44 евро – възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита в първоинстанционното производство, и на 416, 25 евро – възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита във въззивното производство.

В производството пред касационния съд ищцата е представлявана от адвокат Р. И., която е направила изявление, че е оказала безплатно адвокатска помощ на страната в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, която разпоредба е приложима в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 17 от 2026 г., адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, чийто размер ще се определи от съда при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност - предмет на спора, интерес на делото, вид и количество на извършената от адвоката работа. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22.

Първото от обстоятелствата, което е от значение за определяне на размера на дължимото на адвокат Р. И. възнаграждение за защита на ищцата, е това, че материалният интерес в касационното производство по предявените от това лице искове е в размера от 20 152, 69 лв., който е по-нисък от този в първоинстанционното и въззивното производство. Следва да се съобрази и това, че с оглед спецификите на касационното производство в него не се извършват процесуални действия по събиране на доказателства, като предприетите от упълномощения адвокат действията по защита са такива по подаване на касационна жалба и явяване в едно открито съдебно заседание. При съобразяване на тези обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че в полза на упълномощения от ищцата адвокат на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да се определи възнаграждение за осъществената от него безплатна защита в касационното производство в размер на 750 евро, който размер съответства и на основателната част от подадените от това лице касационна жалба спрямо общия материален интерес на делото в тази инстанция.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата от 375, 33 евро, представляваща държавни такси, дължими за разглеждане на подадените от ищцата искова молба /250, 22 евро/ и касационна жалба /125, 11 евро/, от заплащане на които тази страна е освободена, изчислени съразмерно на уважената в касационното производство част от предявените искове.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 253 от 07.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1648/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 37 от 21.03.2024 г., постановено по т. д. № 131/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, 11 състав, са отхвърлени предявените от Й. И. Б. искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ЗЕАД „Б. В. иншурънс груп“ ЕАД да заплати на ищцата сума над 51 000 лв. до 63 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания, и сума над 3 988, 73 лв. до 4 223, 36 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на телесни увреждания, които вреди са получени в резултат на ПТП, настъпило на 31.01.2023 г., както и в частта, с която Й. И. Б. е осъдена да заплати на ЗЕАД „Б. В. иншурънс груп“ ЕАД сумата над 274, 27 лв. до 698 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА на основание чл. 432, ал. 1 КЗ „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Б. В. иншурънс груп““ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], ДА ЗАПЛАТИ на Й. И. Б., с ЕГН: [ЕГН], сума в размер на 6 135, 50 евро /шест хиляди сто тридесет и пет евро и петдесет евроцента/, представляваща разликата в евро над присъдената сума от 51 000 лв. до дължимата такава от 63 000 лв. за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 31.01.2023 г., по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху сумата от 11.05.2023 г. до окончателното й плащане, както и сума в размер на 119, 96 евро /сто и деветнадесет евро и деветдесет шест евроцента/, представляваща разликата в евро над присъдената сума от 3 988, 73 лв. до дължимата такава от 4 223, 36 лв. за обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на телесни увреждания, получени в резултат на ПТП, настъпило на 31.01.2023 г., по вина на водача на лек автомобил, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, ведно със законната лихва върху сумата от 23.02.2023 г. до окончателното й плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 253 от 07.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1648/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Б. В. иншурънс груп““ ЕАД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокат Р. З. И. - П., с ЕГН: [ЕГН], сума в размер на 1 720, 69 евро /хиляда седемстотин и двадесет евро и шестдесет и девет евроцента/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на ищцата безплатна адвокатска помощ в първоинстанционното, въззивното и касационното производство, съразмерно на уважената в касационното производство част от предявените искове.

ОСЪЖДА „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Б. В. иншурънс груп““ ЕАД да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Върховен касационен съд сума в размер на 375, 33 евро /триста седемдесет и пет евро и тридесет и три евроцента/, представляваща държавни такси за разглеждане на исковата молба и на касационната жалба, подадена от ищцата, от заплащане на които тя е освободена, изчислени съразмерно на уважената в касационното производство част от предявените искове.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.