РЕШЕНИЕ

№ 518

гр. София, 28 ноември 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Н. К. първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети септември, две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Христина Михова

ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев

Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Е. М. и прокурора К. И. като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №679 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационни жалби на подсъдимия М. И. Ц. и неговите защитници срещу решение №136 от 27.03.2025 г., постановено по ВНОХД №20241000601555 по описа на Софийски апелативен съд.

С първоинстанционна присъда № 6, постановена на 20.02.2024 г. по НОХД №20221600200294/2022 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, подсъдимият Ц. е признат за виновен в това, че на 16.09.2019 г. на главен път Е-79, км 87+300, в землището на [населено място], област Монтана, при управление на МПС - лек автомобил „Х. С.“, с ДК [рег. номер на МПС] е нарушил чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 ЗДвП и е причинил по непредпазливост смъртта на Е. Г. П., като на основание чл. 343, ал. 1, б.“в“ НК, във връзка с чл. 342, ал. 1 НК, във вр. с чл. 54 НК му е наложено наказание три години „лишаване от свобода“, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението му е отложено за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл. 343г НК подсъдимият Ц. е лишен от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати разноски по водене на делото общо в размер на 2 203 лева.

С атакуваното въззивно решение е изменена първоинстанционната присъда единствено по отношение на номера на управлявания от подсъдимия Ц. автомобил, като съдът е постановил той да се чете СА 9098 НН.

В останалата й част присъдата е потвърдена.

С касационните жалби на подсъдимия Ц. са направени оплаквания, свързани с касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК.

Твърди се, че неправилно предходните съдебни състави са приели обвинението за доказано, като не са отчели съществените дефицити в доказателствената съвкупност и конкретно липсата на достоверни доказателствени източници, които да установяват механизма на настъпилото произшествие, скоростта на движение на участвалите в него автомобили и претърпените вреди по автомобила, в който се е намира пострадалата П., които е следвало да бъдат отчетени при преценката на претърпените от нея увреждания. В подкрепа на тези оплаквания се сочат значителните противоречия между показанията на свидетелите И. и С., липсата на съставен протокол за оглед, което е направило невъзможно изготвянето на достоверна експертиза, която да даде отговор на тези въпроси.

В жалбата се оспорва съществуването на причинно - следствена връзка между пътния инцидент и настъпилата в последствие смърт на пострадалата, като се акцентира на това, че от заключението на приетата съдебно - медицинска експертиза не може да се направи несъмнен извод, че получените в резултат на произшествието травми са причинили смъртта на П.. Предлага се да бъде отчетено това, че посочената от експертите причина за смъртта - исхемичен инсулт представлява предположение, тъй като при извършване на аутопсията на пострадалата не е била взета проба, която да установи това обстоятелство по несъмнен и категоричен начин. Оспорва се момента на настъпването на част от уврежданията на П., възприети от вещите лица като причина за смъртта й. В жалбата се поддържа, че по делото липсват доказателства, както за наличието на причинна връзка между посочените увреждания и смъртта на пострадалата, така и такива, които изключват възможността тя да ги е получила в момент след произшествието, когато не се е намирала в болнично заведение.

В заключение се твърди, че по делото липсват доказателства, от които може да се направи несъмнен извод за съществуването на причинна връзка между процесното пътно произшествие и съставомерния резултат. На това основание се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно.

В касационната жалба на защитниците на подсъдимия Ц. се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК.

Основните оплаквания са идентични с тези, посочени в жалбата на подсъдимия, като се акцентира на липсата на доказателства, които да установяват съществени детайли от произшествието и конкретно - дали пострадалата П. е получила нараняванията, описани в аутопсионния протокол в резултат на пътния инцидент и дали те са предизвикали мастна емболия, довела до исхемичен инсулт, който е причинил смъртта й.

Оспорват се и изводите на предходните съдебни състави, че ударът между управлявания от подсъдимия автомобил и този, в който се е намирала пострадалата е бил силен, че в резултат на него са причинени уврежданията, за които експертите са приели, че са довели до настъпване на смъртта на П.. Обръща се внимание на това, че такива увреждания не са документирани при постъпване на пострадалата в болница.

С касационната жалба е направено искане за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и оправдаване на подсъдимия поради липса на доказателства, които по несъмнен и категоричен начин да установяват неговата съпричастност със смъртта на пострадалата П..

В касационното съдебно заседание подсъдимият Ц. и неговите защитници поддържат изцяло касационните си жалби и отразените в тях оплаквания. Твърдят, че въззивният съд при прилагането на процесуалния закон е допуснал сериозни нарушения и молят за оправдателна присъда, защото инкриминираното деяние не е престъпление, а е административно нарушение.

Представителят на държавното обвинение пледира, че касационните жалби са неоснователни. Твърди, че подсъдимият е извършил тежко престъпление, което макар и непредпазливо е довело до смъртта на пострадалата П.. Поддържа, че са събрани достатъчно писмени и гласни доказателства, които установяват извършеното от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата. Моли наложеното наказание да бъде преценено като изключително снизходително - още повече, че изпълнението му е било отложено.

На тези основания предлага касационните жалби да бъдат оставени без уважение, а въззивния съдебен акт да бъде потвърден.

Повереникът на частните обвинители предлага касационните жалби да бъдат оставени без уважение, а решението на въззивния съд да бъде потвърдено.

Подсъдимият Ц. моли съдът да се произнесе справедливо като спази изискванията на закона.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационните жалби са частично основателни.

По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:

Оплакванията, относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК са за погрешен доказателствен анализ, за който се твърди, че е довел до неправилни фактически изводи и постановяване на осъдителен съдебен акт въз основа на превратно тълкувани гласни доказателства и незаконосъобразно кредитиране на изводите на част от приетите комплексни съдебно - медицински експертизи.

Оспорват се и изводите на решаващите съдилища за това, че от събраните доказателства и доказателствени средства са установени по несъмнен начин релевантните за изхода на производството факти. Твърди се, че съдилищата неправилно са възприели обвинителната теза и незаконосъобразно са приели за установени обстоятелства въз основа единствено на предположения.

Преди да се отговори на това възражение касационният съд следва да отбележи, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал съществени фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти.

Въззивният съд е направил верен анализ на събраните доказателствени източници, като законосъобразно е извел фактите, въпреки съществуващия доказателствен дефицит. Правилно са кредитирани показанията на свидетелите П. и И., които са дали идентична информация, която изяснява начина на настъпване на произшествието и случилото се непосредствено след това. Вярно съдът е приел, че подсъдимият се е движил попътно след автомобила, в който се е намирала пострадалата П., че го е управлявал със скорост, която не му е позволила да спре и предотврати сблъсъка с движещият се пред него автомобил, в момент когато той е намалил скоростта си, че реализираният сблъсък между предната част на автомобила на Ц. и този, в който е била пострадалата е бил със значителна скорост и е довел до сериозни деформации по конструкцията на движещия се първи автомобил и до откъсване на пътническата седалка отпред, където се е намирала П..

Правилно съдът е приел, че непосредствено след произшествието пострадалата се е оплаквала от сериозни болки и видимо е била в тежко състояние, в резултат на получените травми на различни места на тялото и крайниците. Тя е била транспортирана в МБАЛ „Д-р Ст. И.“ АД- [населено място], където е била лекувана за периода от 16.09.2019 г. (датата на пътното произшествие) до 22.09.2019 г. когато е била изписана. За времето на престоя лечението се е състояло в извършена торакоцентеза - оперативна интервенция, насочена към подобряване на дихателната способност, като необходимостта за извършването й е било основното оплакване на пострадалата - съществени затруднения при дишане.

Правилно съдът е приел, че след изписването на пострадалата на 22.09.2019 г. здравословното й състояние не се е било подобрило съществено и това е била причината на следващият ден- 23.09.2019 г. по инициатива на нейни близки да бъде транспортирана и приета за продължаващо лечение в друго болнично заведение- „С. клиник Св. Г.“ Е., където същият ден е починала.

Основните оплаквания в касационните жалби са свързани с двата спорни въпроси в това производство - какъв е бил механизма на настъпване на произшествието и дали съществува причинна връзка между него и настъпилия съставомерен резултат - смъртта на пострадалата П..

Касационната инстанция прецени, че правилно въззивният съд е установил фактите относими към пътното произшествие, които са от значение за правилното решаване на делото. Безспорно е, че подсъдимият е управлявал автомобила със скорост и на дистанция, която не му е позволила да спре в момента, в който водачът на превозното средство, където се е намирала пострадалата П. е намалил скоростта си. Вярно е, че след произшествието пристигналите на мястото пътни полицаи са направили погрешна преценка за тежестта му и това е била причина да не бъде съставен протокол за оглед, да не се изготви скица и да не бъдат направени снимки, които биха позволили да се придобие детайлна представа за случилото се, но е вярно и това, че за изясняване на посочените по - горе обстоятелства те не са били необходими. В подкрепа на направените от въззивния съд изводи за избраната скорост от подсъдимия и дистанцията, на която той се е движил след предходния автомобил е и това, че подсъдимият и неговият защитник не оспорват, че той е осъществил състава на административно нарушение, изразило се именно в движение с несъобразена скорост при намалена дистанция.

Касационният съд споделя изцяло и изводите на въззивния съд за това, че смъртта на пострадалата П. е настъпила именно в резултат на травмите претърпени в резултат на пътното произшествие. И по този въпрос съществува видим доказателствен дефицит, доколкото при постъпване и в двете болнични заведения, където тя е лекувана не и е бил извършен детайлен преглед, който да установи действителните й увреждания - а именно травматичното счупване на ребра в резултат на произшествието. Наред с това след смъртта на П. не е извършено изследване за развилата се мастна емболия довела до настъпване на исхемичен инсулт. Въпреки този дефицит въззивната инстанция вярно е установила фактите, като правилно е кредитирала заключенията на приетите по делото съдебно - медицински експертизи и конкретно становището на експертите, че причината за смъртта е исхемичен инсулт, развил се след запушване на кръвоносен съд, което е настъпило в резултат на счупване на ребра, довели до мастна емболия. Вещита лица са категорични, за това, че счупването на двете ребра на пострадалата е настъпило в резултат на пътното произшествие (тъй като при аутопсията в близост до тях са констатирани кръвонасядания, които говорят за травми получени приживе) и тези травми заедно с размачкванията на меките тъкани (също настъпили в резултат на произшествието) без съмнение са довели до навлизане на мастни капки в кръвоносната система, които са запушили кръвоносни съдове, спрели са достъпа на кръв и са причинили исхемичния инсулт. Експертите са категорични, че установените общи травми и увреждания на пострадалата П. обясняват развитието на състоянието й и очертават верига, която е завършила със смъртта й. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие те са дали подробни разяснения за механизма на получените инициални увреждания, възможността те да настъпят дори при удар в предмети с мека повърхност, (каквато е седалката на автомобил) и вероятността при пострадала с възрастта и общото физическо състояние на П. те да доведат именно до развитие на мастна емболия.

Касационният съд прецени, че липсата на специализирано изследване за конкретната причина за смъртта на пострадалата не може да бъде формална пречка да бъде установено съществуването на причинна връзка между пътното произшествие и общественоопасния му резултат, още повече наличието й е прецизно обяснено от експертите и се установява от обективни факти за уврежданията на П., които се съдържат в събрани в хода на производството гласни доказателства и приети писмени такива каквито са издадените медицински документи.

На тези основания съдът прие, че въззивната инстанция е положила всички възможни усилия за изясняване на причината за смъртта на пострадалата и вярно е приела, че тя е настъпила именно в резултат на пътното произшествие, причинено от подсъдимия Ц..

Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивният съдебен състав не е допуснал при анализа на доказателствените материали съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК и не са налице основанията за отмяна на атакувания съдебен акт на това касационно основание.

По приложението на материалния закон:

Касационният съд прецени, че предходните съдебни състави правилно са приели, че подсъдимият Ц. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 343, ал. 1, б.“в“, във връзка с чл. 342, ал. 1 НК.

Вярно са отчели, че той е нарушил правила за движение по пътищата и с действията си е причинил пътно произшествие, което е дало начало на усложнен причинен процес, който е завършил със смъртта на пострадалата П..

От субективна страна подсъдимият Ц. е действал при условията на непредпазливост и конкретно в една от формите й - небрежност, като е могъл и е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици от извършеното престъпление, но не го е направил и така е предизвикал тяхното настъпване.

Диспозицията на основания състав на същинското транспортно престъпление е бланкетна, като тя препраща към норми извън НК, в които се съдържат нарушените конкретни императивни правила. В това производство държавното обвинение е посочило като нарушени разпоредби чл. 20, ал. 1 и ал. 2 и чл. 23, ал. 1 ЗДвП. В рамките на това обвинение решаващият съд дължи да установи дали е извършено конкретното инкриминирано нарушение и наред с това да прецени дали извършването му е свързано с настъпилия съставомерен резултат. Предходните съдебни състави са приели, че с действията си подсъдимият Ц. е нарушил и трите посочени разпоредби - извод, който касационният съд не може да сподели напълно. При вярно установените факти, неправилно въззивният съд е приел, че подсъдимият е загубил контрол върху управлявания от него автомобил от една страна, а дори това да се е случило, то няма връзка с настъпване на смъртта на пострадалата защото не това е причинило пътното произшествие.

Липсата на пряка причинно - следствена връзка между обсъжданото нарушение и съставомерния резултат е основание да се приеме, че подсъдимият не следва да носи отговорност за извършване на нарушението по чл. 20, ал. 1 ЗДвП.

По отношение на другите две инкриминирани нарушения - тези по чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по чл. 23, ал. 1 ЗДвП следва да бъде направен извод, че те са осъществени, тъй като Ц. се е движил след автомобила, в който се е намирала пострадалата на разстояние, което не му е позволявало да избегне удар в него и е бил избрал скорост, която не е била съобразена с условията в пътния участък на произшествието и конкретно с възможността видимостта на водача да бъде в значителна степен намалена (в резултат на заслепяване).

Касационният съд обмисли възможността нарушенията на чл. 20, ал. 2 и по чл. 23, ал. 1 ЗДвП да бъдат извършени едновременно и прие, че това е възможно, защото всяко едно от тях е в причинно - следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. Това е така, тъй като нарушаването на чл. 23, ал. 1 ЗДвП е била непосредствена причина за пътното произшествие, а избраната скорост на движение от подсъдимия е било причина за настъпване на удара между двата автомобила с такава сила, която е довела до причиняване на уврежданията на пострадалата П., които са дали начало на причинен процес, който е завършил със смъртта й. Възможността да бъдат нарушени едновременно норми регламентиращи минимална дистанция и скорост е приета от касационната инстанция в предходни решения - в този смисъл Р 226/2024 г. по НД 141/2024 г. 1 НО, Р 60150/2021 г. по НД 523/2021 г. 1 НО и други.

Касационният съд независимо, че прецени, че подсъдимият Ц. не следва да носи отговорност за извършено нарушение на чл. 20 ал. 1 ЗДвП намери за безпредметно да коригира атакувания въззивен съдебен акт по изричен начин, тъй като корекцията не се отнася до норми, част от особената част на НК, а единствено до норма, към която препраща бланкетната диспозиция на чл. 342, ал. 1 НК. В случая не следва да бъде постановен изричен оправдателен диспозитив, тъй като оправдаването не е по отношение на обвинението (така както то е формулирано съобразно внесения обвинителен акт и посочената правна квалификация по НК), а само по отношение на едно от инкриминираните нарушения на правилата за движение. Ето защо отразяването в мотивната част на касационното решение на липсата на причинна връзка за нарушението по чл. 20, ал. 1 ЗДвП е достатъчно (в този смисъл са Р 50166/2023 г. по НД 615/2022 г., І НО. Р 60182/2022 г. по НД 553/2021 г., І НО Р135/2021 г. по НД 501/2020 г., ІІІ НО).

Предвид изложеното касационният съд прецени, че с атакувания въззивен съдебен акт съдът е приложил правилно материалния закон, защото в вярно е приел, че подсъдимият Ц. е осъществил състава на чл. 343, ал. 1, б.“в“, във връзка с чл. 342, ал. 1 НК. На това основание въззивното решение не следва да бъде коригирано.

По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК:

С касационата жалба не са направени конкретни оплаквания, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, но доколкото е отправено изрично искане подсъдимият да бъде изцяло оправдан касационният съд прецени, че следва да провери атакувания въззивен съдебен акт и по отношение на справедливостта на наложените наказания.

Правилно при определянето им въззивният съд е ценил като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия Ц., добрите му характеристични данни, липсата на предходни нарушения на правилата за движение по пътищата и това, че престъплението е осъществено при форма на вината непредпазливост.

Законосъобразно въззивният съд не е ценил като отегчаващи отговорността обстоятелства настъпилия тежък резултат от престъплението и отказа на Ц. да даде обяснения, като е отчел, че първото е съставомерно обстоятелство за това престъпление, а второто е включено в правото му на защита.

Касационният съд прецени, че като смекчаващи отговорността обстоятелства следва да бъдат преценени и напредналата възраст на подсъдимия и това, че към настоящият момент наказателното производство е продължило повече от шест години (срок, които надвишава обичайния за приключване на наказателни производство по сходни обвинения). Ето защо съдът прие, че по отношение на подсъдимия Ц. са налице единствено смекчаващи отговорността обстоятелства и предвиденото по - тежко наказание следва да му бъде определено по реда на чл. 54 НК на съществуващия специален минимум за срок от две години „лишаване от свобода“, съобразно редакцията на чл. 343, ал. 1, б.“в“ НК към инкриминираната дата 16.09.2019 г.

В подкрепа на този извод е и изхода на производството по отношение на инкриминираното нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП.

Наложеното по - леко наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от три години не следва да бъде намалявано, както и определения по реда на чл. 66, ал. 1 НК изпитателен срок за наказанието „лишаване от свобода“.

В настоящото производство не са налице предпоставките за приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, тъй като липсват както многобройни, така и изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия Ц. обстоятелства, а и предвиденото минимално наказание при приложението на чл. 2, ал. 2 НК не е несъразмерно тежко.

Предвид изложеното касационният съд прецени, че атакувания въззивен съдебен акт следва да бъде изменен, като бъде намалено наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ от три на две години.

Въззивното решение следва да бъде оставено в сила в останалата му част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ решение №136 от 27.03.2025 г., постановено по ВНОХД №20241000601555 по описа на Софийски апелативен съд, като

НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия М. И. Ц. наказание „лишаване от свобода“ от три на две години.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.