РЕШЕНИЕ

№ 522

гр. София, 02 декември 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в публично съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

Д. В.

при секретаря М. П. и в присъствието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно дело № 636 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.

Образувано е по касационна жалба от подсъдимия И. Л. Н., чрез защитника адвокат М. П. от САК, срещу решение № 68 от 15.04.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600101 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив.

Релевира се касационно основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание), което се обвързва с оплакване срещу отказа на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК въпреки наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, изброени и анализирани в касационната жалба. Иска се ВКС да измени обжалвания съдебен акт като определи наказанието при условията на чл. 55 от НК и да не наложи кумулативното наказание лишаване от право да се управлява МПС.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият И. Н. и защитникът му адвокат М. П. се явяват лично и поддържат касационната жалба, като акцентират, че подсъдимият е самотен родител на две деца и така определеното наказание лишаване от право да управлява МПС би го лишило от възможността да се грижи за тях. Останалите, също упълномощени защитници, адвокатите П. П. и Е. К. – П., не се явяват пред ВКС, редовно призовани и подсъдимият не възразява за разглеждане на делото в тяхно отсъствие.

Частните обвинители Н. К. А. и Н. Н. А., както и поверениците им адвокат А. В. и адвокат Я. Д., всички редовно призовани, не се явяват. Явява се повереникът на частния обвинител Н. Н. А. – адвокат Т. М., която оспорва касационната жалба и моли ВКС да остави в сила обжалваното въззивно решение.

Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като излага подробни съображения, че не е налице претендираното касационно основание. Предлага да бъде оставен в сила атакуваният съдебен акт.

В последната си дума подсъдимият моли да отпадне наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира следното:

С присъда № 2 от 14.01.2025 г., постановена по НОХД № 20245200200925 по описа за 2024 година на Окръжен съд – Пазарджик, подсъдимият И. Л. Н. е признат за виновен в това, че на 12.02.2021г., около 16.30 часа в местността „Тултуре“, в землището на с. Сестримо, обл. Плевен, при управление на МПС - едноместно четириколесно *****, движейки се по местен земен и неасфалтиран път в посока от север на юг, е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал. 1 от ЗДвП (’’Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват”) и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП („Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.”), като не се е съобразил със състоянието на пътя и на превозното средство, а именно, че се движи по земен/ неасфалтиран път с едноместно ***, не се е съобразил с превозвания товар - наличието на пътник зад него, движел се е с несъобразена скорост от 37 км./ч., която не му е позволила да премине през следващия десен завой по избраната крива, загубил е контрол над МПС, вследствие на което е предизвикал ПТП и по непредпазливост е причинил смъртта на И. К. А. от [населено място] обл. П., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. ”в” във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, вр. с чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП и чл. 54, вр. чл. 58а, ал. 1 и чл. 2 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода.

С присъдата подсъдимият И. Н. е признат за виновен и в това, че по същото време и на същото място е управлявал посоченото МПС - едноместно четириколесно *****, без същото да е регистрирано по надлежния ред, предвиден в чл. 140, ал. 1 от ЗДвП и чл. 2 от Наредба № 1-45 от 24 март 2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторни превозни средства и ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, поради което и на основание чл. 345, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, във връзка чл. 140, ал. 1 от ЗДвП и чл. 2 от посочената Наредба и чл. 54, чл. 57 и чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание четири месеца лишаване от свобода.

На основание чл. 343г от НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия И. Н. от право да управлява МПС за срок от три години.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил едно общо най-тежко наказание – две години лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил за изпитателен срок от три години.

В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, включително тези на частните обвинители.

С решение № 68 от 15.04.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600101 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – Пловдив, присъдата е изменена, като подсъдимият е признат за невинен в това да е извършил нарушение на правилото за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и е оправдан в тази част на повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, като на основание чл. 23, ал. 2 от НК към наложеното общо наказание две години лишаване от свобода е присъединено наказанието по чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК - лишаване от право да управлява МПС за срок от три години.

Присъдата е потвърдена в останалата част.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

При проведеното от първоинстанционния съд съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК по искане на подсъдимия Н. и при съобразяване на задължителните указания на ВКС в ТР № 1/2009 г. по тълкувателно дело №1/2008 г., са били установени всички обстоятелства, относими към законосъобразната индивидуализация на всяко от предвидените наказания за извършените от подсъдимия престъпления по транспорта, които двете предходни инстанции коректно и адекватно са съобразили при определяне на размера на всяко от тях.

Съобразена и приложена е задължителната редукция по чл. 58а, ал. 1 от НК (поради провеждането на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК), като определените наказания лишаване от свобода за всяко от извършените от подсъдимия престъпления от съвкупността, съответно по чл. 343, ал. 1, б.“в“ от НК - за срок от три години и по чл. 345, ал. 1 от НК - за срок от шест месеца, са намалени с по една трета съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК или на две години лишаване от свобода за първото престъпление и на четири месеца лишаване от свобода за второто. Правилно не е предприето намаляване на същото основание на кумулативно предвиденото наказание по чл. 343г от НК за първото престъпление – три години лишаване от право деецът да управлява МПС, тъй като законът не го допуска за този вид наказание.

Макар и твърде лаконично, двете съдилища са аргументирали изрично отсъствието на предпоставките за претендираната в касационната жалба индивидуализация на наказанията по чл. 58а, ал. 4 от НК, ерго по чл. 55 от НК, които ВКС напълно споделя и е безпредметно да повтаря (вж. л. 15 от мотивите към първоинстанционната присъда и л. 16 и л. 17 от въззивното решение). Напълно несъстоятелни са доводите за пренебрегване на чистото съдебно минало на дееца, неговите положителни характеристични данни, грижите, които той полага за децата и болния си брат, на когото е личен асистент, както и съпричиняването на вредоносния резултат от неправомерното поведение на пострадалия. Всички тези обстоятелства са изрично отчетени в мотивите на обжалваното въззивно решение, както и правилно и адекватно са оценени като смекчаващи отговорността обстоятелства. Дори въззивният съд е анализирал съпричиняването от страна на пострадалия в съдържателен план и за разлика от първостепенния съд, не го е отчел като „минимално“, а е приел, че то се изразява във возенето на пострадалия отзад на **** без каска, противно на забраната да се вози като пътник, както и това, че с поведението си той е спомогнал подсъдимият като водач на **** да загуби контрол и да предизвика ПТП, което сочи на една висока степен на приноса на пострадалия за настъпилите вредни последици. Следователно коментираните факти със смекчаващ отговорността характер не са били игнорирани от съда.

В касационната жалба леталният изход от ПТП се аргументира с предхождащо заболяване на пострадалия, което е в противоречие с признатите от подсъдимия факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласно които смъртта е настъпила в резултат на тежката шийна травма на пострадалия, причинила разрушаване на жизненоважни гръбначномозъчни нервни пътища и довела до дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност. Налице е незачитане на последиците от това признание от страна на защитата предвид особения ред за разглеждане на делото по чл. 371, т. 2 от НПК, защото такова фактическо положение не е установено по делото. Констатацията на вещото лице по СМЕ, че болестта Б., от която действително жертвата е страдала, е спомогнала в известна степен за получаването на шийната травма, не дава основание за качествено различна оценка на тежестта на коментираното обстоятелство до степен да обуслови приложението на чл. 55 от НК. Това е така, защото ПТП и съставомерният резултат, в това число шийната травма, която го е причинила, не биха настъпили, ако подсъдимият беше съобразил очевидното неправомерно поведение на пострадалия и ако беше контролирал непрекъснато ****, както го задължава чл. 20, ал. 1 от ЗДвП независимо от заболяването на пострадалия. За разлика от първата инстанция, въззивният съд е отчел като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство изразеното от дееца съжаление за извършеното, поради което упрекът на касатора в обратна насока е неоснователен. Според съображенията в мотивите на обжалваното въззивно решение, именно посочените в касационната жалба смекчаващи отговорността обстоятелства са предпоставили наказанието лишаване от свобода за престъплението по чл. 343 от НК, което всъщност се оспорва с касационната жалба, да бъде определено още преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК за срок значително под средния предвиден в закона за размер за извършеното престъпление. При това съдилищата са определили наказанието лишаване от свобода съгласно най-благоприятния за подсъдимия закон в сравнителен план по критериите в чл. 2, ал. 2 от НК, като в изпълнение на изискването в посочената разпоредба е отчетено последвалото след инкриминираната дата завишаване на наказуемостта за този вид престъпления, доколкото със ЗИД на НК, обн. ДВ, бр. 67/04.08.2023г., заварената към инкриминираната дата наказуемост - от две до шест години лишаване от свобода, в които граници е определено оспореното наказание, е била увеличена, както относно минимума, така и за максимума и вече е от три до осем години лишаване от свобода. Настоящата инстанция не споделя довода, че личността на дееца е с ниска степен на обществена опасност, макар по този въпрос страните да не спорят и въззивният съд да се е съгласил с това в мотивите на обжалваното решение. За опровергаването му е достатъчно да се посочи признатият от подсъдимия факт в обстоятелствената част на обвинителния акт, че непосредствено преди да предприеме управлението на *****, е употребил алкохол, при това два вида (един литър бира и неустановено количество ракия), както и многократните му административни наказания за нарушения на правилата за движение по пътищата, включително за превишена скорост (вж. справка от КАТ на л. 115-116 от ДП, в която са документирани 4 бр. ел. фишове и 2 НП). Тези отрицателни характеристични данни не предпоставят основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за налагане на по-тежко наказание в контекста на принципа reformatio in pejus и липсата на съответен протест от прокурора и/или жалба от частните обвинители, но самостоятелно изключват приложението на чл. 55 от НК, защото видно от редакцията на посочената правна норма не е достатъчно смекчаващите отговорността обстоятелства да са изключителни или многобройни. За приложението й е необходима още положителна преценка, че най-лекото предвидено в закона наказание ще е несъразмерно тежко, какъвто не е настоящият случай.

ВКС не намира основание за отмяна на наложеното наказание лишаване от право деецът да управлява МПС, каквото е главното оплакване на подсъдимия, тъй като същото е предвидено кумулативно за извършеното от него престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“б“ от НК и отмяната му би представлявала нарушение на принципа за законността при фиксиране съдържанието на отговорността на дееца. Срокът на това наказание е определен на три години, колкото е срокът на определеното ( преди редукцията с една трета по чл. 58а, ал. 1 от НК) наказание от три години лишаване от свобода. Разпоредбите на чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК и чл. 49 от НК и съдебната практика по приложението им налагат категоричния извод, че наказанието лишаване от права, когато се налага заедно с наказанието лишаване от свобода, не може да е за срок, по-малък от срока на лишаване от свобода, защото срокът на лишаването от права по чл. 37, т. 7 от НК започва да тече от влизане в сила на присъдата, но осъденият не може да се ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода. Следователно срокът на наложеното наказание по чл. 343г от НК е определен в минималния възможен срок предвид, че не надвишава срока на определеното (не на наложеното на основание чл. 58а, ал. 1 от НК) наказание лишаване от свобода, поради което и като споделя изложените съображения в атакувания пред настоящия касационен състав съдебен акт за неговата законосъобразност, касационният съд намира, че обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила и в тази част. Тълкувателно решение № 1/23 г. по т. д. №1/22 г., ОСНК на ВКС е цитирано коректно в касационната жалба, но неправилно се счита за релевантно в процесния случай, тъй като приетата с него възможност да не се налага предвиденото наказание „лишаване от право“ по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е поставена в зависимост от това дали основното наказание за извършеното престъпление по чл. 343 от НК е определено при условията на чл. 55 от НК. Иначе казано, при отсъствие на предпоставките за индивидуализация на наказанието лишаване от свобода по чл. 55, ал. 1 от НК, е недопустимо приложението на чл. 55, ал. 3 от НК, съответно отпадане на кумулативното наказание лишаване от право, както настоява касаторът. ВКС не приема за основателен и доводът, че с налагането му е отнето правото на подсъдимия да управлява МПС за твърде дълъг период от време, без да се отчита, че обществена опасност на деянието не кореспондира по никакъв начин с крайно ниската лична такава на подсъдимия. Както вече се изложиха съображения, оценката на настоящия касационен състав не съвпада с тази на предходните съдилища за обществената опасност на личността на дееца. Освен това, оспореното наказание е определено под средния предвиден в закона размер. Допълнителното му намаляване не намира основание по аргумент от мотивите към т. 2 от ТР 2/19.06.2015 г. по т. д. №2/2015 г., ОСНК на ВКС, съгласно които:“ При едновременно предвидени две или повече наказания (кумулативна санкция), едното от които е лишаване от свобода, ръководейки се от разпоредбите на чл. 57, ал. 2 от НК съдът определя размера на всяко едно от тях така, че в своята съвкупност като комплексна санкция да отговарят на целите по чл. 36 от НК. След това намалява само размера на наказанието лишаване от свобода с една трета. По този начин поощрителната норма на чл. 58а, ал. 1 от НК засяга единствено наказанието лишаване от свобода от всички възможни кумулативно предвидени наказания в комплексната санкция“. Ето защо и като намира, че отчетените от въззивния съд отегчаващи отговорността обстоятелства завишават степента на обществена опасност на деянието и предопределят съответност на оспорените наказания с извършените от дееца престъпления, ВКС не намира основание за касационна намеса в исканата от жалбоподателя насока независимо от предприетото с обжалваното решение оправдаване на подсъдимия по обвинението за нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.

В заключение следва да се отбележи, че определянето на размера на наказанието за извършено престъпление, не е резултат на механичен математически сбор на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а е следствие на една комплексна логическа дейност по цялостната им оценка, позволяваща установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление като сложно обществено явление и налагането на онова наказание, което с оглед на тази тежест и личността на дееца най-добре отговаря на целите по чл. 36 от НК. В контекста на тези принципни законови положения наложеното общо наказание две години лишаване от свобода с приложеното условно осъждане за минимално предвидения в закона срок от три години и присъединеното към него наказание три години лишаване на дееца от право да управлява МПС, не са явно несправедливи и липсват основания за намаляването им.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 68 от 15.04.2025 г., постановено по ВНОХД № 20255000600101 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1

2.