РЕШЕНИЕ

№ 343

[населено място], 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П.

ЧЛЕНОВЕ: Д. Д.

МАРИЯ БОЙЧЕВА

при участието на секретар И. А. като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1878 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Емко“ ООД срещу въззивно решение № 487/14.07.2023 г. по в. т. д. № 184/2023 г. на Апелативен съд С. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1347/30.11.2022 г. по т. д. № 894/2022 г. на СГС за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Кемира“ ООД /н./ искове по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на неприети от синдика вземания /74 641 лв. главница и 36 280, 99 лв. лихва/, придобити по силата на суброгация в правата на удовлетворения кредитор НАП, евентуално поради наличие на неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД.

В касационната жалба се поддържа наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на съдопроизводствените правила – съставът на апелативния съд е оставил без всякакъв коментар наведения във въззивната жалба довод относно възможността субект на частното право да стане носител на публични вземания и в контекста на откритото производство по несъстоятелност да заеме място в реда по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ, който е резервиран само за публични кредитори. Това е довело до формиране на правилния извод, че съществува материалноправно вземане на „Емко“ ООД по силата на осъществилата се законова суброгация /според въззивния съд с ефект на цесия/, но до неправилно постановяване на диспозитив, с който се отхвърлят предявените установителни искове за съществуване на предявеното вземане. Тезата на касатора е, че суброгацията погасява старото вземане и на негово място възниква ново такова, поради което дружеството следва да бъде прието като кредитор с ред за удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ. В жалбата се излага становище за некоректност и едностранчивост на виждането, изразено от въззивния съд, че интересът на суброгиралия се кредитор се свежда само до очакването му да получи частично удовлетворяване при осребряване на имуществото, формиращо масата на несъстоятелността. Всъщност след измененията на ТЗ със ЗИДТЗ /обн. ДВ бр. 66/02.08.2023 г./ кредиторът в производството по несъстоятелност разполага с много по-широк кръг права и правни възможности, а не единствено с правото вземането му да бъде включено в сметката за разпределение. Поддържа се оплакване срещу липсата на мотиви по повод твърденията, че платената от дружеството сума в размер на 499 457 лв. неправилно е била отнесена вместо за погасяване на главница и лихви по ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., за частично погасяване на главница по следващ ревизионен акт № 22221019002-727-091-001/02.01.2020 г. Завява се убеждение, че тази незаконосъобразност може да бъде отстранена с решение на съда по предявения иск с правно основание чл. 694 ТЗ, като се прави позоваване на решение № 179/18.03.2021 г. по т. д. № 15/2020 г. на II т. о. на ВКС. Правомерността на извършеното от публичния изпълнител разпределение според касатора препятства правилната преценка дали суброгацията относно вземането за лихви изобщо е осъществена. Ако се приеме за правилно разпореждането на публичния изпълнител, то тогава вземането в размер на 36 280, 99 лв. за лихва ще следва да се основава на кондикционната претенция по чл. 59 ЗЗД, заявена в условията на евентуалност, което основание се поддържа и в настоящото производство. В касационната жалба се твърди, че, с оглед постановяване на решение № 2575/13.03.2023 г. по адм. х. д. № 101/2023 г. на ВАС, вземането на НАП срещу „Кемира“ ООД /н./ е редуцирано до размер на 74 641 лв. главница и 36 280, 99 лв. лихва, като до този размер от касатора се поддържа наличието на интерес да предяви исковете, респективно до този размер се обжалва решението на Апелативен съд С. и се формулира искане то да бъде частично отменено.

От ответника по касация „Кемира“ ООД /н./ е депозиран отговор, с който не се оспорва основателността на касационната жалба. Поддържа се касационната жалба.

От синдика на „Кемира“ ООД /н./ не е депозирано становище по подадената касационна жалба.

В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора поддържа изложеното в касационната жалба и не претендира присъждане на разноски. Упълномощеният от „Кемира“ ООД /н./ представител заявява становище за основателност на касационната жалба и моли тя да бъде уважена. Синдикът на „Кемира“ ООД /н./ не се явява и не изпраща представител.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените касационни основания в жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

Производството е образувано по искове на „Емко“ ООД против „Кемира“ ООД /н./ с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на неприети от синдика вземания, предявени с молба вх. № 317592/17.05.2021 г., както следва: вземане в размер на 491 185, 60 лева, придобито по силата на встъпване (суброгация) в правата на удовлетворения кредитор НАП в резултат от плащане на главница по ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на плащането - 09.04.2021 г., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ; вземане в размер на 499 457 лева, придобито по силата на встъпване (суброгация) в правата на удовлетворения кредитор НАП в резултат от плащане на лихви по ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., ведно със законната лихва от датата на плащането - 21.04.2021 г., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ относно лихвите преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ за лихвите след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност; вземане в размер на 0, 80 лева, придобито по силата на встъпване (суброгация) в правата на удовлетворения кредитор НАП в резултат от плащане на главница и лихва за задължителна осигурителна вноска към УПФ, съгласно подадена от длъжника по реда на КСО декларация образец 6, вх.№ 22250021300600551 за месец януари 2013 г., ведно със законната лихва от датата на плащането - 09.04.2021 г., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ. При условията на евентуалност вземанията се претендират поради наличие на неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД.

Ответникът „Кемира“ ООД /н./ чрез законния си представител признава исковете. Синдикът на „Кемира“ ООД /н./ оспорва основателността на исковете, тъй като с молбата за предявяване на вземанията не е била представена декларация по чл. 180 ДОПК, а такава била представена едва с депозиране на възражението по чл. 692 ТЗ. Според него това представлява изменение на основанието на предявените вземания, извършено недопустимо след изтичане на срока по чл. 688 ТЗ. Отделно, общата норма на чл. 74 ЗЗД не е приложима при изпълнението на публични задължения, за които се прилага ДОПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установени следните факти: с решение № 260490/04.12.2020 г. по търг. дело № 1500/2020 г. на СГС, VI-10 състав е открито производство по несъстоятелност на „Кемира“ ООД; с молба вх. № 262792/07.01.2021 г. държавата чрез НАП е предявила за принудително удовлетворяване в производството по несъстоятелност вземания, както следва: 491 185, 60 лева - главница по невлязъл в сила ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., 482 400,43 лева - обезщетение за забава върху главницата до 04.12.2020 г., 409, 35 лева - обезщетение за забава за периода 05.12.2020 г. - 07.12.2020 г., заедно със законната лихва след 08.12.2020 г., както и 0, 71 лева - задължителна осигурителна вноска към УПФ, заедно със законната лихва от 08.12.2020 г. до погасяването й, които вземания са включени от синдика в списъка на приетите; с молба вх.№ 317592/17.05.2021 г. „Емко“ ООД е предявило в производството вече приетите за удовлетворяване публични вземания по ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г. и за задължителна осигурителна вноска към УПФ, съгласно подадена от длъжника по реда на КСО декларация образец 6, вх. № 22250021300600551 за месец януари 2013 г., в която е твърдяло наличие на суброгация в резултат от извършени плащания на 08.04.2021 г. по отношение на главниците и на 21.04.2021 г. по отношение на обезщетението за забава, установени с ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., като изпълнението дружеството е обосновало с правен интерес, произтичащ от предявен от НАП отменителен иск с правна квалификация чл. 216 ДОПК, по който „Емко“ ООД е било ответник; вземанията дружеството е предявило и на евентуално основание - чл. 59 ЗЗД; синдикът е включил предявените вземания в списъка на неприетите такива поради липса на условия за суброгация по чл. 180 ДОПК и липсата на имуществено разместване по чл. 59 ЗЗД въпреки безспорността на извършените плащания; с определение № 261244/04.05.2022 г. съдът по несъстоятелността е оставил без уважение възражението срещу неприемане на вземанията; с окончателно решение № 2575/13.03.2023 г. на ВАС, постановено по адм. х. д.№ 101/2023 г., е бил отменен частично ревизионен акт № 22002217003813-091-001/30.08.2018 г., в резултат на което приетите като условни вземания на НАП са били чувствително редуцирани до размер на 74 641 лева – главница, и до размер на 36 280, 99 лева – лихва за забава.

При тези факти съставът на Апелативен съд С. е разгледал исковете като процесуално допустими. Идентифицирал е спора като такъв не по фактите, а относно правното значение на осъщественото от третото лице „Емко“ ООД плащане на вече приети вземания, предявени от НАП в производството по несъстоятелност на длъжника „Кемира“ ООД /н./, и възможността това трето лице да се суброгира в правата на държавата. На този въпрос въззивният съд е дал отрицателен отговор. Счел е за неприложимо правилото на чл. 180 ДОПК, доколкото ищецът „Емко“ ООД е извършил плащането при липса на влязъл в сила ревизионен акт при все още висящо съдебно производство по оспорването му. Постановеното от ВАС окончателно решение, с което ревизионният акт е бил частично потвърден, съдът е счел за негодно обстоятелство да промени този извод. Преценил е, че в случая приложение намира общата уредба на суброгацията и, че налице е единствено промяна в носителя на приетите вземания, а не са налице нововъзникнали вземания, които да изискват ново предявяване. Суброгацията е следвало да бъде съобразена от синдика при изготвяне на сметката за разпределение, респективно да бъде зачетена редукцията на вземането за главница и лихви съобразно решението на ВАС. За платената сума по ревизионния акт, надхвърляща установените от ВАС размери, според въззивния съд ищецът би могъл да търси защита срещу НАП по общия исков ред чрез иска по чл. 55, предл. 3 ЗЗД. В мотивите на решението си апелативният съд се е позовал на решение № 400/20.01.2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г., IV г. о. на ВКС и е приел, че ищецът се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор, тъй като е имал интерес от това. При наличието на суброгация съдът е преценил иска по чл. 59 ЗЗД за неоснователен. Отделно е приел, че по делото не се установява имуществено разместване в правната сфера на ищца и ответника – липсва обедняване на ищца за сметка на обогатяването на ответното дружество. Последното не се е обогатило – неговото задължение не се е погасило, а само е бил променен кредиторът.

Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила по двата иска с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ над размерите, посочени в касационната жалба, а именно – над 74 641 лв. главница и над 36 280, 99 лв. лихва.

С определение № 2311/26.08.2024 г. при преценка за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК настоящият състав на ВКС е допуснал касационно обжалване за отговор на въпроса: „Когато трето лице погаси вземане на кредитор, включено в списъка на приетите вземания, следва ли последното да бъде предявено пред синдика по реда на чл. 688, ал. 3 ТЗ като нововъзникнало?“.

Допуснатият до касация въпрос е поставен в аспекта на правилата за суброгация. За да му бъде даден отговор, следва да се изясни какви са последиците от приложението на тези правила. Нормата на чл. 74 ЗЗД сочи, че този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора – чл. 74 ТЗ. Фактическият състав изисква изпълнение на чуждо задължение със свои средства при наличие на интерес от това, в резултат на което настъпва разместване на блага, т. е. възникване на регресни права в полза на третото лице, изпълнило чуждо задължение. Изключение от това правило е предвидено в чл. 178 ЗЗД - суброгация без регресни права. Възможно е третото лице и кредиторът да не са обвързани от правоотношения помежду си, но въпреки това, поведението на кредитора да застрашава патримониума на третото лице. Интерес за третото лице ще е налице тогава, когато без суброгацията „то би било изложено на загуби“ според В.. В правната доктрина съществуват различия относно последиците, които настъпват с извършване на плащането от страна на третото лице. Болшинството автори /П. В., А. К., М. М., А. К., П. Г./ приемат, че законната суброгация транслира в полза на третото лице вземането на кредитора във вида, в който той го е притежавал – с всички привилегии и акцесорни права. Извършеното от третото лице плащане не погасява правото, респективно задължението на длъжника. На мястото на старото правоотношение не възниква ново. И. Р. е на обратното становище, а именно, че с изпълнението на чуждо задължение третото лице се снабдява с едно ново /регресно/ право, което се различава от това на кредитора и по основание – независимо какво е било основанието на кредиторовото вземане, новото е регресно и е подчинено на принципа на неоснователното обогатявате. С плащането кредиторовото вземане вече е погасено и третото лице не се суброгира в него. Придобитото ново вземане към длъжника поначало е необезпечено. Третото лице встъпва само в кредиторовите обезпечения, а не във всички негови права.

В съдебната практика се приема, че удовлетвореното от третото лице вземане на кредитора продължава да съществува и то преминава в полза на третото лице заедно с всичките му принадлежности. Суброгацията не е способ за погасяване на задължения – решение № 5/04.07.2016 г. по гр. д. № 2723/2015 г. на IV г. о., решение № 122/2014 г. по т. д .№ 3228/2013 г. на I т. о., решение № 773/2002 г. по гр. д. № 1534/2001 г. на V г. о., вкл. решение № 400/2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г. на IV г. о., ВКС, на което касаторът се позовава. В него съставът на касационната инстанция не е излагал съображения в твърдения от „Емко“ ООД смисъл, а именно, че с плащане на чуждо задължение от трето лице, което е имало интерес да стори това, вземането на кредитора се погасява, а на негово място в полза на третото лице възниква ново право, което е различно от правото на кредитора. В решението фокусът е върху спорните по казуса факти, а именно дали плащане, извършено от трето лице, освобождава длъжника от неговата отговорност към кредитора, на което е даден утвърдителен отговор с приложение на чл. 73 ЗЗД. В допълнение е посочено, че при наличие на интерес от плащането третото лице се суброгира в правата на кредитора и има суброгаторен иск срещу длъжника, а при липса на интерес може да защити правата си с иска по чл. 59 ЗЗД. В последния смисъл е и произнасянето на ВКС с решение № 459/2010 г. по гр. д. № 1238/2009 г. на IV г. о.

С оглед изложеното настоящият състав приема, че при осъществяване на фактите от хипотезиса на чл. 74 ЗЗД в полза на третото лице не възниква ново право, различно от това на удовлетворения кредитор, а то придобива правото на кредитора такова, каквото е с всичките му характеристики, включително основанието за възникването му, и акцесорните принадлежности. Другата теза се явява изолирана, а и възприемането й би довело до ощетяване правата на платилото при наличие на интерес трето лице, доколкото в производството по несъстоятелност би се променил редът за удовлетворяване на вземането – нововъзникналите вземания винаги се удовлетворяват в ред седми – чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ.

В случай, че трето лице плати задължение на длъжника в полза на кредитор, чието вземане е възникнало преди датата на откриване на производството по несъстоятелност и е включено в списъците на приети вземания по чл. 686 ТЗ, то третото лице, „влизайки в обувките на кредитора“, става на свой ред кредитор за същото вземане и участва в разпределението в реда, в който вземането е било включено. Следователно суброгацията не води до възникване на ново вземане и не променя реда на удовлетворение по смисъла на чл. 722, ал. 1 ТЗ. Обратно би било разрешението, ако правилата за суброгация не могат да бъдат приложени, а отношенията между платилия и длъжника се уреждат от правилото на чл. 59 ЗЗД. В този случай е налице възникнало право от различни юридически факти, т. е. на друго основание, поради което вземането следва да се счита нововъзникнало по смисъла на чл. 688, ал. 3 ТЗ и платимо на падежа. Тук е нужно да се направи и следното уточнение - доколкото плащането, извършено от третото лице се реализира извън производството по несъстоятелност, респективно без участието на синдика, то и при наличие на суброгация в правата на удовлетворения кредитор третото лице следва да предяви вземането при съответно приложение на чл. 688, ал. 3 ТЗ. Новото предявяване ще легитимира третото лице като кредитор на собствено основание с произтичащите за него от това права, както и ще отвори възможност на останалите кредитори да се защитят срещу третото лице по реда на чл. 690 ТЗ. Синдикът и съдът следва да приемат, че в този случай не важат преклузивните срокове по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ, тъй като именно след извършване на плащането третото лице встъпва в правата на удовлетворения кредитор и на свой ред придобива това качество. Соченото разрешение следва да се приеме по аргумент от правилото на чл. 730 ТЗ, според което кредитор, който е предявил вземането си след извършено разпределение, може да се включи в следващи разпределения, както и правилото на чл. 721 ТЗ, което гласи, че в сметката за разпределение не могат да участват кредитори, които не са предявили вземанията си по надлежния ред и не са включени в изготвения от синдика и одобрен от съда списък на приети вземания.

Горните съображения мотивират отговор на поставения правен въпрос в следния смисъл: Когато трето лице погаси вземане на кредитор, включено в списъка на приетите вземания по чл. 686 ТЗ, и в резултат на това се суброгира в правата на кредитора, вземането следва да бъде предявено пред синдика при съответно приложение на чл. 688, ал. 3 ТЗ.

По основателността на касационната жалба:

Изложените в исковата молба факти обуславят извод за наличие на правен интерес от водене на предявените искове по чл. 694 ТЗ, както са приели и двете предходни инстанции. С плащане на публичните задължения на длъжника „Кемира“ ООД /н./ „Емко“ ООД е удовлетворил кредитора НАП с цел да бъде преустановено воденото срещу него производство по чл. 216 ДОПК и предотвратена публична продан на акции на дружеството в „Дунарит“ АД. Установено е по делото, че касаторът е погасил публични вземания по невлезли в сила ревизионни актове, поради което въззивната инстанция правилно е приела, че не са налице основания за суброгация по смисъла на чл. 180 ДОПК. Неправилно обаче е приела, че в този случай приложение може да намери общата разпоредба на чл. 74 ЗЗД, доколкото в този случай специалният закон дерогира общата норма – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Даденото от въззивната инстанция разрешение води като краен резултат до заобикаляне нормата на чл. 180 ДОПК, която лимитативно определя в кои случаи може да се признае право на третото лице да встъпи в правата на удовлетворения публичен взискател. Отделно от това, съставът съобразява и забраната за цесия на публични вземания, разписана в чл. 190 ДОПК. Изводът е, че нормативната рамка позволява заместване на държавата като кредитор единствено в конкретно регламентираните хипотези, които не могат да бъдат тълкувани разширително. Горното мотивира настоящия състав да приеме, че предявеният иск, черпещ правното си основание в чл. 74 ЗЗД, се явява неоснователен. Съответно като краен резултат решението на Апелативен съд С. по предявения на главно заявеното основание иск се явява правилно и следва да бъде оставено в сила в обжалваната от касатора част.

След като установените по делото факти не могат да бъдат подведени под някоя от хипотезите на чл. 180 ДОПК, нито да бъде приложено правилото на чл. 74 ЗЗД, няма как да се приеме, че с плащането „Емко“ ООД е встъпило в правата на публичния взискател и е придобило вземане със съпроводните на него обезпечения и ред за удовлетворяване в производството по несъстоятелност, или в изпълнителното производство по реда на ГПК или ДОПК, т. е. няма как „Емко“ ООД да бъде удовлетворено в реда по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ. В същото време, безспорно с извършеното плащане, което е сторено със собствени средства и при липса на индикация да е с дарствено намерение, или в изпълнение на задължение спрямо „Кемира“ ООД /н./, е налице разместване на блага – увеличаване имуществото на длъжника и намаляване имуществото на „Емко“ ООД. В този случай отношенията между двете дружества следва да бъдат разгледани на плоскостта на неоснователното обогатяване. За да бъде уважен иск по чл. 59 ЗЗД, трябва да е налице увеличаване на имуществото на едно лице и намаляване имуществото на друго лице и да липсва друга възможност за правна защита на обеднелия, като е установено, че обедняването и обогатяването произтичат от един факт или група факти. В този смисъл е дадено казуално тълкуване на чл. 59 ЗЗД и чл. 74 ЗЗД в постановените решение № 400/20.01.2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г., IV г. о. и решение № 459/2010 г. по гр. д. № 1238/2009 г. на IV г. о. Следователно с плащането от страна на „Емко“ ООД на публичното задължение на „Кемира“ ООД /н./ в полза на първото дружество е възникнало ново вземане, т. е. с ново основание. Това е станало след постановяване на решението за обявяване несъстоятелността на „Кемира“ ООД, поради което същото следва да бъде платено на падежа без да бъде предявявано, а ако не бъде платено, следва да бъде предявено пред синдика по реда на чл. 688, ал. 3 ТЗ и включено за удовлетворяване в реда по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ. Предявените в евентуалност искове по чл. 694 ТЗ се явяват принципно основателни.

Касаторът е заявил възражения срещу отнасяне на част от платените суми за погасяване на последващ ревизионен акт № 22221019002-727-091-001/02.01.2020 г. в отклонение от правилото на чл. 169, ал. 3 ДОПК. Позовал се е на противоречие с приетото в решение на ВКС № 179/18.03.2021 г. по т. д. № 15/2020 г., II т. о., че изплатените от синдика суми за погасяване на задължения, възникнали на/след откриване на производството по несъстоятелност не могат да бъдат отнасяни от кредитора за погасяване на по-стари задължения към длъжника, независимо дали последните са били своевременно заявени, тъй като би се накърнил установеният от законодателя императивен ред за справедливо удовлетворяване на кредиторите в универсалното принудително изпълнение, каквото е производството по несъстоятелност. Публичните вземания не са изключени от соченото правило, поради това разпоредбата на чл. 169, ал. 3 ДОПК, даваща право на данъчния орган да избере кои задължения да погаси, не може да намери приложение в производството по несъстоятелност. Тези възражения въззивният съд не е разгледал, с което е допуснал съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК, поради което след отмяна на решението делото следва да бъде върнато на Апелативен съд С. за разглеждането му от друг състав на съда, който да се произнесе по тях.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, вр. чл. 694, ал. 7 ТЗ въпросът за дължимата се държавна такса за касационното производство следва да бъда разрешен от въззивната инстанция при новото разглеждане на делото.

При тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 487/14.07.2023 г. по в. т. д. № 184/2023 г. на Апелативен съд С. в частта, с която е потвърдено решение № 1347/30.11.2022 г. по т. д. № 894/2022 г. на СГС за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Кемира“ ООД /н./ искове по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на неприети от синдика вземания /74 641 лв. главница и 36 280, 99 лв. лихва/, придобити по силата на суброгация в правата на удовлетворения кредитор НАП.

ОТМЕНЯ решение № 487/14.07.2023 г. по в. т. д. № 184/2023 г. на Апелативен съд С. в частта, с която е потвърдено решение № 1347/30.11.2022 г. по т. д. № 894/2022 г. на СГС за отхвърляне на предявените от „Емко“ ООД срещу „Кемира“ ООД /н./ искове по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване съществуването на неприети от синдика вземания, възникнали на основание чл. 59 ЗЗД в размер 74 641 лв. главница и 36 280, 99 лв. лихва.

ВРЪЩА делото на Апелативен съд С. за разглеждане от друг състав на съда на предявените от „Емко“ ООД срещу „Кемира“ ООД /н./ претенции с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, вр. чл. 59 ЗЗД за установяване съществуването на неприети от синдика вземания в размер 74 641 лв. главница и 36 280, 99 лв. лихва.

В останалата част решението на Апелативен съд С. е влязло в сила като необжалвано.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.