РЕШЕНИЕ

№ 556

Гр. София, 17 декември 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА

СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря Е. М. в присъствието на прокурора А. П., като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 835 по описа за 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби от защитниците на подсъдимия А. К. К., от повереника на частния обвинител Б. Т. Б. и от повереника на частния обвинител Д. А. Б. срещу решение № 54 от 14.07.2025 г., постановено по ВНОХД № 297/24 по описа на Апелативен съд – Бургас.

В жалбата, депозирана от защитниците на подс. К. /адв. Р. и адв. Ж./ се сочат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Конкретно за процесуален пропуск се сочи необсъждането на свидетелски показания (на свидетелите Н. Г. и И. Ш.) относно обстоятелството дали пострадалата е била жива към момента на пътния инцидент. По приложението на закона се твърди, че съдът неправилно е отказал да преквалифицира деянието като по-леконаказуемо престъпление с оглед оказаната помощ на пострадалата. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е аргументирано с наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, с необходимостта да се постигне баланс в съчетаването на специалната и генерална превенция по чл. 36 от НК, като изначално не се изключва приложението на чл. 66 от НК за престъпленията по чл. 343 от НК. Въз основа на това се правят алтернативни искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за налагане на наказание с приложението на чл. 66 от НК.

В жалбите на частните обвинители Б. Т. Б. и Д. А. Б., депозирани от повереника на всеки от тях, но идентични по съдържание се заявява касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В тази насока се излагат доводи за неправилно налагане на наказание при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, тъй като наред с отчетените отегваващи такива – дръзко поведение на пътя с двукратно завишена скорост в градски условия и застрашаване на останалите участници в движението, не са били взети предвид палитрата от други нарушения на правилата за движение, тоталното унищожение на превозното средство и неправилната квалификация на деянието по основния престъпен състав вместо този по чл. 343, ал. 3 от НК (ред. ДВ, бр. 67/04.08.2023 г.). По тези съображения е направено искане за увеличаване на наказанието лишаване от свобода на четири години, а лишаването от право на управление на МПС да се постанови за срок от пет години.

В касационното съдебно заседание депозираните жалби се поддържат, като частните обвинители вземат лично участие с общ повереник – адв. Я., доводите им се преповтарят, като се изразява съгласие помежду им относно исканията в жалбите, а тази на подсъдимия считат за неоснователна.

Подсъдимият и защитникът (адв. Ж.) му също поддържат депозираната жалба с искането за приложение на чл. 66 от НК като допустимо в процесния случай. Акцентират на значимото според тях възприятие на водача за възможността да се помогне на пострадалата, в която насока били и необсъдените свидетелски показания. Изразява се несъгласие с тезата на съда за недопустимото обсъждане на факти и обстоятелства извън тези в обстоятелствената част на обвинителния акт.

Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата на подсъдимия за неоснователна и предлага оставянето й без уважение. Липсвало допуснато нарушение от въззивния съд при обсъждане на свидетелските показания, включително и тези на свид. Ш., както и при преценката, че оказаната помощ от подсъдимия е била безпредметна. Относно определеното наказание прокурорът изразява становище за правилната му индивидуализация с необходимостта от ефективното му изтърпяване при липсата на възможност за постигане целите по чл. 36 НК при отлагането му. Поради съответността на определеното наказание със закона и със справедливостта, счита, че не е налице основание и за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наказанието, а се иска постановеният съдебен акт да се остави в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, прие следното:

С присъда № 22 от 22.10.2024 г., постановена по нохд № 310/2024 г. на ОС - Ямбол, подсъдимият А. К. К., с ЕГН [ЕГН] г. е признат за виновен в това, че на 16.12.2023 г. около 10.16 ч. в гр. Ямбол на бул. Крайречен пред блок 82, с посока на движение от кръгово кръстовище с ул. Търговска към „Р. п.“ при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „*****“ с рег. [рег. номер на МПС] , нарушил чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, като се движил със скорост 117 км/ч. и по непредпазливост причинил смъртта на А. Б. Б., ЕГН [ЕГН], поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3 НК, вр. чл. 58а, ал. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, което да се изтърпи при първоначален общ режим. На основание чл. 343г от НК е постановено и наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от четири години.

По жалби от защитника на подсъдимия и от повереника на частните обвинители е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – Бургас. С решение от 14.07.2025 г. по внохд № 297/2024 г. присъдата е изцяло потвърдена, като подсъдимият е осъден да заплати в полза на частните обвинители разноски в размер на по 1500 лв. за всеки от тях, направени за повереник пред въззивната инстанция.

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. При разглеждането им по същество, съдът счете, че същите са неоснователни.

На първо място следва да се уточни, че единствено в жалбата на подсъдимия се съдържа оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, касаещо пропуск на съда да обсъди част от свидетелските показания, относими към възприятията им за наличието на признаци на живот у пострадалата непосредствено след инцидента. Касационната инстанция не констатира да е допуснато процесуално нарушение от категорията по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК в дейността на въззивния съд. Проследеният процесуален развой на делото сочи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК след като подсъдимият е заявил, че признава изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че ще ползва направеното самопризнание при постановяване на присъдата с оглед преценката за подкрепа на същото от събраните в досъдебното производство доказателства. При валидно направеното признание на изложената в обвинителния акт фактология, съдът не е имал основание да провежда съдебно следствие по общия ред, а приетите факти и доказателствата, счетени за годни да ги удостоверят, не са били спорни, което лишава от основание довода за неизяснена в пълнота обективна истина. На свой ред въззивният съд е споделил извода за възможността делото да се разгледа при условията на посочената диференцирана процедура, като също е приел за подкрепено от доказателствата направеното от подсъдимия признание. Поради това в основата на съдебния акт е залегнало обсъждането и правната оценка на приетата за установена по несъмнен начин фактическа обстановка, като детайлно са обсъдени всички поставени на вниманието му оплаквания на страните в депозираните въззивни жалби и същите са получили конкретен отговор. Прочитът на изложените за това съображения не дава основание за упрек към процесуалната дейност на въззивния съд.

Направеното от подсъдимия признание е относимо за фактически описаното му в обвинителния акт поведение като правоспособен водач на превозно средство на процесния пътен участък в населено място – гр. Ямбол, по бул. „Крайречен“, където при скорост на управление от 117 км/ч. загубил на контрол върху автомобила, напуснал платното за движение и се блъснал в метален стълб на осветителната мрежа при челен удар, преминаващ в приплъзващ по десните странични състави на автомобила с едновременно деформиране и срязване на десните състави на купето от тавана до прага. Наред с посочения механизъм на настъпване на произшествието, от подсъдимия са признати и обстоятелствата, свързани причинената в резултат на него смърт на возилата се в автомобила А. Б.. Тя получила несъвместима с живота тежка съчетана травма на гръдния кош, главата и десния крайник и непосредствено след произшествието починала. Позицията на защитата за необходимостта в така установената фактология да залегнат и действията на подсъдимия, с които се е опитал за окаже помощ на пострадалата е била отстоявана и пред въззивния съд, който аргументирано е счел същата за неоснователна, като е приел за установено, че действително са били предприети такива действия, но е отказал да оцени същите в желаната насока, тъй като смъртта на пострадалата е настъпила веднага след произшествието. Подкрепата на този факт е открита в показанията на свидетелите – очевидци С. Б. и И. Ш., както и на счетеното за компетентно дадено експертно заключение на съдебномедицинската експертиза, според което пострадалата бързо е изпаднала в състояние на травматичен и хеморагичен шок, причинил смъртта. В тази връзка е прието за изолирано субективното възприятие на свид. Н. Г., че пострадалата е била жива след произшествието. Такъв факт според касационната инстанция принципно не е недопустимо да бъде установен допълнително дори и в рамките на съдебно следствие, провеждано под формата на съкратено такова по смисъла на чл. 371, т. 2 от НПК, но само в случай, че обратното не е залегнало изрично в обстоятелствената част на обвинителния акт. В конкретния случай последното условие не е налице не само заради избрания ред за провеждане на съдебното производство, налагащ възприемането единствено на признатите от подсъдимия факти, изложени от прокурора, но най-вече поради това, че те включват последователно посочени твърдения за бързо настъпилата смърт на пострадалата непосредствено след произшествието, направени въз основа на цитираните експертни изводи. Поради това, без да се отрича принципната възможност за допълнително изясняване на обсъжданото обстоятелство, както се твърди от страна на защитата, съдържащият се категоричен извод в обратната насока в описаната обвинителна теза, не позволява възприемането му. Отделен е въпросът, че и съдилищата са го намерили за недоказано въз основа на процесуално коректната си (и с оглед на това суверенна и неподлежаща на корекция в касационното производство) преценка по обсъдените доказателства, счетени за подкрепящи направеното признание. Именно с оглед фактически описано от обвинението и установено в процедурата по чл. 371, т. 2 НПК бързо настъпване на смъртта на пострадалата, е отказано възприемането на различно положение, като констатирането му извън вече заявеното съгласие с фактите, е недопустимо по аргумент от ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС, доколкото би довело до промяна в същите с въвеждането на обсъждания нов елемент. Предвид тези съображения касационната инстанция не счете, че е налице соченото процесуално нарушение в дейността на въззивния съд по установяване на значимата за делото фактическа обстановка.

Процесното поведение на подсъдимия като водач на превозно средство е оценено като нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП въз основа на обсъдените експертни изводи по автотехническа експертиза, според които при управление с разрешената за пътния участък скорост от 50 км/ч, е имал обективна възможност да контролира непрекъснато автомобила, за да не напусне платното за движение. С оглед приетото надлежно извеждане по посочения процесуален ред на тези обстоятелства, законосъобразно въззивният съд се е съгласил и с преценката въз основа на тях за реализирано от подсъдимия от обективна и субективна страна на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК. Основният довод на защитата за необходимостта деянието да се квалифицира като по-леконаказуемо престъпление по чл. 343а, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“ НК, основан на твърдението за пропуск при изясняване на фактите, е неоснователен по вече посочените съображения, поради което не е обусловило и неправилно приложение на материалния закон.

Законосъобразно въззивният съд се е произнесъл и по основния довод във въззивните жалби на подсъдимия и на частните обвинители за справедливостта на отмереното с присъдата наказание „лишаване от свобода“ и начина на изпълнението му, като се е съгласил с приложения за това ред по чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 от НК и с постановеното изпълнение при общ режим на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС. В тази връзка в дейността си не е допуснал нарушение на закона, в чийто рамки и при съобразяване наказуемостта за посоченото престъпление е определена счетената за справедлива санкция на подсъдимия.

Оспореното по тежест наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години и осем месеца е наложено на подсъдимия А. К. при отчитане на реда за протичане на производството по делото по чл. 371, т. 2 НПК. Размерът на наказанието за извършеното престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, чл. 342 ал. 1, пр. 3 НК, приет за съответен на комплекса от обстоятелства, значими за индивидуализирането му е четири години, след което е редуциран на основание чл. 58а, ал. 1 НК с една трета на две години и осем месеца, като е наложено кумулативно предвиденото наказание „лишаване от право на управление на МПС“ за срок от четири години. Апелативният съд е утвърдил така прецененото за справедливо наказание, като в отговор на направените идентични на настоящите оплаквания в съответните въззивни жалби е приел за правилна крайната преценка на първата инстанция, коригирайки единствено извода за значимостта на наложени административни санкции за нарушения на ЗДвП в периода 2019 – 2022 г., чийто последици са отпаднали поради изтичане на давностен срок и зачитайки допълнително тоталното унищожаване на процесния лек автомобил, собственост на трето лице. Преимущественото наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства съдът е откроил в чисто съдебно минало, младата възраст на подсъдимия, трайната му трудова ангажираност, влошеното му здравословно състояние от получени при произшествието травми и настъпилия посттравматичен стрес от случилото се с пострадалата, която е била негова приятелка и за която е положил, макар и без успех, усилия за спасяването й, както и изразеното съжаление за стореното. Те са приети в крайна сметка не като многобройни или някое от тях с изключителен характер, което да налага приложението на чл. 55 НК. От друга страна е изразено съгласие с извода за завишена степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от реализирането му при грубо нарушение на правилата за движение (значително превишаване на разрешената скорост с повече от два пъти) при застрашаване на останалите участници в движението в населено място. Отделено е внимание и на предходно поведение, разкриващо подсъдимия като недисциплиниран водач на пътя, тъй като в кратък период от девет месеца през 2023 г. е бил санкциониран по административен ред за общо осем нарушения. Именно по тези решаващи съображения на съда е преценено за неоснователно искането на подсъдимия и защитата за отмерване на наказанието при условията на чл. 55 от НК и за отлагане на изтърпяването му, като е прието за неоснователно и желаното увеличаване на санкцията от страна на частните обвинители. В тази насока са изложени в пълнота съображения, които се споделят от касационната инстанция. На първо място не е пренебрегнато нито едно от сочените в жалбата от защитника на подс. К. обстоятелства, намаляващи укоримостта на извършеното и отнасящи се основно до личността на дееца, отражението на случилото се върху него и изразеното му разкаяние, обяснимо и със загубата на неговата приятелка. Отказът да се отчете наличие на съпричиняване в поведението на пострадалата вярно е мотивиран с невъзможността се приеме за доказана причинна връзка между евентуално допуснато от нея нарушение на правилата за движение по чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП (за ползване на обезопасителен колан) и причинения съставомерен резултат основно поради избрания ред за провеждане на съдебното производство, налагащ възприемането единствено на признатите от подсъдимия факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, които не включват фактически твърдения за липсата на поставен колан от возилото се в автомобила лице. Без да се отрича принципната възможност то да е от значение за сериозното нараняване на пострадалата главно в областта на гърдите, както се твърди от страна на защитата, категоричен извод в този смисъл не се сдържа в описаната обвинителна теза, поради което не би могло на тази основа да се приеме за установена причинна връзка между евентуално неизпълнено такова задължение и настъпилото тежко увреждане, обусловило смъртния изход. Липсва извършено изследване и възприето компетентно становище дали при процесното движение на автомобила в процесния участък с избраната за това скорост и напускането на пътя с последвалия челен удар в метален стълб с видимо разрушаване и силно деформиране на десните състави на автомобила, поставянето на обезопасителен колан би осуетило причиняването на тежки и водещи до смъртен изход увреждания. Поради това и правилно в процесния случай не е прието за фактически описано от обвинението и доказано в процедурата по чл. 371, т. 2 НПК съпричиняване на съставомерната последица от страна на пострадалата чрез допуснато и от нейна страна нарушение на правилата за безопасност.

От друга страна правилно са обсъдени и останалите значими за отговорността фактори, касаещи конкретните характеристики на деянието, отличаващи го от обичайните случаи със сходна правна квалификация. Така с основание въззивният съд, а преди това и първоинстанционния, са обсъдили наличието и на сериозно отегчаващи отговорността обстоятелства, сред които допускането на особено укоримо нарушение на правилата за движение в неблагоприятни атмосферни и пътни условия (валеж от дъжд, мокра настилка и интензивно движение), касаещо скоростта на управление на превозно средство. Управлението със скорост, превишаваща разрешената такава в населено място с повече от 50 км/ч. действително представлява квалифициращо отговорността обстоятелство по смисъла на чл. 343, ал. 3 от НК (в приложимата му в случая актуална редакция) и без съмнение може да се отчете допълнително в процесния случай и като увеличаващо тежестта на извършеното без това да е в разрез с изричната забрана по чл. 56 НК, тъй като то не е елемент от обвинението спрямо подсъдимия, както се сочи от повереника на частните обвинители. Именно така професионално издържано в дейността си по индивидуализиране на наказанието са подходили и двете съдебни инстанции, които са подчертали този факт със самостоятелна значимост в желаната от частните обвинители насока. Поради това касационният съдебен състав се съгласява с довода на частното обвинение, че осъщественото непредпазливо деяние практически представлява квалифициран случай на престъплението по чл. 343, ал. 1 от НК, но конкретното посочено обстоятелство, стоящо в основата на този извод не би могло да се съобрази по друг начин, освен вече обсъдения и взет предвид от съдилищата при отмерване размера на наказанието и отчитането му в по-голяма степен не се налага.

На следващо място в отговор на доводите на частното обвинение следва да се посочи, че процесуалното поведение на подсъдимия с изложеното от него обяснение за случилото се нито може да се цени в негова вреда с оглед правото му на защита, нито сочи за липса на действително разкаяние, каквото ясно е демонстрирано и е логично при отражението на случилото се и върху психичното му здраве. Личността на пострадалата („младо момиче в началото на житейския си път“) също не е от преимуществено значение и не може да се цени в желаната посока за увеличаване размера на наказанието. Загубата на частните обвинители е несъмнено изключително тежка, но в случая тя е засегнала и самия деец, като следва да се отчете и увърденото в съдебната практика разбиране, че се касае за непредпазливо престъпление, при което съставомерните общественоопасни последици или отсъстват в представите му (при небрежност) или настъпват против волята му (самонадеяност), като не се целят или допускат от него.

При извършения верен анализ на значимите за отговорността обстоятелства, макар количествено смекчаващите да са с превес, апелативният съд с основание е счел за правилна преценката, че те не са многобройни и сред тях липсва изключително такова, което да обуславя прекомерност на предвиденото най-леко наказание в чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3 НК, предвиждащ лишаване от свобода от три до осем години, поради което не са налице предпоставките за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. С оглед констатирания превес на смекчаващите отговорността фактори правилно е прието, че целите на наказанието в най-пълна степен биха били изпълнени с лишаване от свобода в размер от четири години, което е под средния законов такъв и именно то се явява преценено като справедливо в процесния случай, а редуцирането му с една трета на основание чл. 58а, ал. 1 НК, предопределящо наложения окончателен размер от две години и осем месеца, е законова последица от проведената диференцирана процедура за разглеждане на делото. Поради това определеното наказание е справедливо, гарантира постигането на индивидуалната и генерална превенция, като е съответно на обществената опасност на деянието и дееца, без да са игнорирани значимите за отговорността обстоятелства.

Изложените съображения са относими и за кумулативно предвидената санкция в чл. 343г НК – лишаване от право на управление на МПС, което отмерено за срок от четири години се явява достатъчно за постигането на поправителен ефект спрямо подсъдимия, поради което не се налага неговото завишаване съобразно искането на частните обвинители.

Независимо, че приетият от съдилищата справедлив размер на наказанието лишаване от свобода формално позволява след редукцията му на две години и осем месеца приложението на чл. 66 от НК при чистото съдебно минало на подсъдимия, правилно с обжалваното решение е постановеното ефективно изпълнение. В процесния случай без изолиране от обществото не би могло да се прогнозира постигането на целите, визирани в чл. 36 НК. Конкретната тежест на престъплението, очертана от начина на извършването му – при тежко и поредно нарушение на правилата за движение, с наличните допълнителни отегчаващи обстоятелства, налага извода, че поправителното въздействие върху подсъдимия и предупредителното такова спрямо обществото би се постигнало само с ефективното му изтърпяване. Преценката за това несъмнено е индивидуална и логично се изгражда при съвкупното отчитане на всички вече обсъдени за индивидуализация на отговорността фактори, без някое от констатираните отегчаващи такива да се разглежда като самостоятелно обуславящо решението по този въпрос, но също така следва да се държи сметка и за постигане на нужния възпиращ ефект занапред и спрямо останалите членове на обществото.

Наличието на поправителен личностов ресурс у подсъдимия и демонстрираното негово разкаяние дават основание да се счете, че вече е започнало преосмисляне на рисковото му поведение като водач на пътя, но само те не могат да създадат убедителност за бъдещо правомерно поведение, а още по-малко способстват за постигане на нужното общопревантивно въздействие. Положителните характеристични данни не могат да се разглеждат изолирано от конкретната му престъпна проява като недисциплиниран и рисков водач с тежестта на отегчаващите я характеристики в конкретната пътната ситуация и поради това не налагат освен вече обсъденото като правилно отмерване на наказанието по-близо до предвидения минимален законов размер, приемането им като самостоятелно основание за отлагане на изтърпяването му.

В обобщение на казаното, настоящият съдебен състав счете, че наложеното наказание, чиято промяна се иска, макар и в различни посоки с касационните жалби, не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5 от НПК и не са налице предпоставките за упражняване правомощията му по чл. 354, ал. 1, т. 2-4 или по ал. 3, т. 1 от НПК.

Предвид изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 54/14.07.2025 г. по внохд № 297/2024 г. по описа на АС - Бургас.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.