РЕШЕНИЕ

№ 562

гр. София, 18 декември 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди двадесети и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Х. М.

КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

при участието на секретаря Е. М. и в присъствието на прокурора Б. Д. изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 749/2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитниците на подсъдимия К. Б. Б. срещу решение № 69/06.06.2025г., постановено по внохд № 261/24г. по описа на Апелативен съд - В. Т. в частта му, с която е потвърдена първоинстанционната присъда № 26/24.10.23г. на Окръжен съд - В. Т.

В жалбата се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Наличието на съществени процесуални нарушения се подкрепят с аргументи в две насоки – отсъствие на мотиви поради „масивно копираното съдържание межди мотивите..“ по първоинстанционната присъда и въззивното решение и участието на един от защитниците на обвиняемите по делото в друго процесуално качество в нарушение на чл. 91, ал. 3, т. 4 от НПК, неправилно прието от въззивния съд на осн. чл. 248, ал. 3 от НПК като недопустимо. Нарушението на материалния закон се основа на твърдението за обективна и субективна несъставомерност на деянието. Поставя се акцент на отсъствието на причинна връзка между инкриминираните на подсъдимия нарушения на правилата за безопасност на труда и настъпилия съставомерен резултат. След анализ на норми от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗББУТ) и Наредба № 3 от 27.07.1998г. за функциите и задачите на длъжностните лица и на специализираните служби в предприятията за организиране изпълнението на дейностите, свързани със защитата от професионални рискове и превенцията на тези рискове ( Наредба № 3) се прави заключение, че подсъдимият, като главен инженер, не следва да носи отговорност за настъпилата трудова злополука, тъй като с оглед извършваната дейност по ремонт на работното оборудване, отговорността е за работодателя. Според защитата, неправилно съдът при обосноваване на извода, че именно подсъдимият е субект на престъплението по чл. 123 от НК, е смесил нормалната дейност на дружеството с дейността по ремонта на работното оборудване, като именно последната представлява източник на повишена опасност и тя е в компетентността на управителя на дружеството, а не на главния инженер подс. Б.. На последно място, справедливостта на наложеното наказание се оспорва с довод, че подсъдимият е осъден за престъпление, което не е извършено от него. В заключение се иска, при условията на алтернативност, отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или отмяната му и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В допълнение към касационните жалби се развиват подробни съображения в подкрепа на направените възражения.

В съдебно заседание на ВКС подсъдимият Б. и защитниците му поддържат жалбата и направените в нея оплаквания, като молят за уважаването й.

Подсъдимият Л. Т., редовно призован не се явява. От защитника му е постъпило писмено становище за оставяне в сила на въззивното решение.

Частните обвинители В. Й. и Н. С., редовно уведомени не се явяват и не вземат становище по касационната жалба. Не се явяват и упълномощените им повереници.

Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваният съдебен акт е правилен и законосъобразен.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:

Касационната жалба е допустима – подадени са от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.

По същество е неоснователна.

С първоинстанционната присъда на Окръжен съд съд - В. Т. постановена по нохд № № 29/23г. по описа на същия съд, подсъдимият К. Б. Б. е бил признат за виновен в това, че на 18.02.2022г. в с. Куцина, при условията на независимо съпричиняване с Л. К. Т., в производствена база собственост на търговското дружество Д. Д. К. ООД, поради немарливо изпълнение на правно - регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - ремонт на работно оборудване, като главен инженер на дружеството не организирал, ръководел и контролирал работата при ремонтиране на работното оборудване (съд за производство на мастни киселини) с оглед нейното правилно и безаварийно осъществяване, като:

- нарушил задълженията си по чл. 8, ал. 4 от ЗЗБУТ и чл. 22, т. 3 б. г от Правилника по безопасността на труда при заваряване и рязане на метали (Д08-002) - допуснал пострадалия Г. С. Й. да извърши ремонт на работното оборудване, без то да е изведено от експлоатация и обезопасено;

-по чл. 179, ал. 3 и чл. 202, ал. 2, т. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване - не разпоредил изключване на енергозахранването на двигателя, задвижващ металната бъркалка, монтирана в съда за производство на мастни киселини, в който работел пострадалия;

-чл. 202, ал. 2, т. 4 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване - не създал организация за реализиране на мерки против повторно включване на двигателя задвижващ бъркалката, монтирана в съда за производство на мастни киселини и

-чл. 202, ал. 2, т. 5 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване - не разпоредил поставянето на знаци и табели, с които да препятства повторното включване на електрозахранването на двигателя, задвижващ монтираната в съда бъркалка за производство на мастни киселини,

с което причинил по непредпазливост смъртта на извършващия ремонтни работи в съоръжението Г. С. Й., поради което на основание по чл. 123, ал. 1, вр. чл. 36 и чл. 54 от НК на подсъдимия Б. било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 (две) години, чието изпълнение било отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок от 3 (три) години, считано от влизане на присъдата в сила.

Със същата присъда подсъдимият Л. К. Т. бил признат за виновен в това, че на 18.02.2022 в с. Куцина, област В. Т. при условията на независимо съпричиняване с жалбоподателя К. Б., в производствена база собственост на търговското дружество Д. Д. К. ООД, натиснал бутона стартиращ електродвигателя, задвижващ металната бъркалка, монтирана в съда за производство на мастни киселини и я привел в движение, с което по непредпазливост причинил смъртта на извършващия ремонтни работи в него Г. С. Й., поради което на основание чл. 122, ал. 1, вр. чл. 36 и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 (една) година, чието изпълнение на осн. чл. 66, ал. 1 НК било отложено с изпитателен срок от 3 (три) години, считано от влизане на присъдата в сила.

Съдът се произнесъл по направените разноски по делото.

По въззивна жалба на подс. Б. било образувано внохд № 261/24г. по описа на Апелативен съд - В. Т. по което е постановено въззивното решение - предмет на настоящата касационна проверка.

С него въззивният съд упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 338 от НПК, като:

- признал подсъдимия Б. за невинен и го оправдал по обвинението, че е нарушил чл. 8, ал. 4 от ЗЗБУТ, чл. 22, т. 3 б. г от Правилника по безопасността на труда при заваряване и рязане на метали (Д08-002) и чл. 179, ал. 3 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване;

- потвърдил присъдата в останалата част.

І. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения - осн. по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Възраженията са развити в две основни направления – а) пороци в изграждането на вътрешното убеждение у решаващия съд предвид пълното копиране на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд във въззивното решение и б) участието на адвокат Р. И. в друго процесуално качество в нарушение на забраната по чл. 91, ал. 3, т. 4 от НПК – отстранимо съществено процесуално нарушение и неправилен отказ на въззивния съд да се произнесе по същество на възражението на осн. чл. 248, ал. 3 от НПК.

І.1. Доводът на защитата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, от категорията на съществените – отсъствие на самостоятелни мотиви, на основата на които да се проследи начина на изграждане на вътрешното убеждение по чл. 14 от НПК, не може да се сподели.

Действително въззивният съд е утвърдил изцяло приетата от първия съд фактическата обстановка по хронологията и механизма на деянието, като е обособил и фактите във връзка с изпълняваната от подсъдимия дейност на главен инженер в дружеството. На основата на приетите и неоспорени от страните писмени доказателства и свидетелските показания на св. Б., З. А., В. А., А. А. са очертани и основните функции и задължения на подсъдимия Б.. Възраженията за дадената им правна оценка с оглед нормите за безопасност на условията на труд, запълващи бланкетната диспозиция на чл. 123, ал. 1 от НК, е въпрос на правилното приложение на закона, но не и на развитата на плоскостта на процесуални пороци при установяване на релевантната за дееца фактология на деянието. Необходимо е да се посочи също, че оплакването е без особена конкретика, доколкото не се поясняват нито какви факти са останали неизяснени или пък са били погрешно приети за установени, нито в какво се изразяват пороците в доказателствената дейност на апелативния съд и то така, че те да са обусловили неправилна дейност по установяване на значимите за отговорността на дееца факти. Освен това, макар и поначало техниката на копирането на съображенията на първия съд в мотивите към въззивния съдебен акт, да търпи критика, тя не всякога представлява основание да се приеме наличието на особено съществено процесуално нарушение от категорията на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. То е налице тогава, когато съдът формално е изпълнил изискванията за съдържание на мотивите към съдебния акт, запълвайки го с механичен препис или копиране на възприетите в мотивите към първоинстанционната присъда и/или на посочените в обвинителния акт обстоятелства, но на практика отсъства собствена дейност по анализ и оценка на доказателствените материали, както и обосновка на изводите по фактите и приложимото право в рамките на конкретно осъществяваните от съответния съд правомощия. Това означава, че реализирането на автентична дейност на съответната инстанция по фактите, независимо от използването на техниката „copy – paste“ при утвърждаването на фактическите изводи, изключва наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. В настоящия случай, съдържанието на въззивния съдебен акт позволява проследяването на процеса на формиране на вътрешното убеждение относно доказателствената обезпеченост на приетите за установени факти по обвинението, спазен е изискуемия стандарт относно съдържанието на въззивното решение, а аналитичната дейност на въззивния съд не търпи критика. Пунктуално и в детайли (л. 135 - л. 142 от внохд № 261/24г. по описа на Апелативен съд - В. Т. са разгледани всички възражения и доводи във въззивната жалба, като са изтъкнати съображения, от които не само се установява начина на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, но и ясно се констатира, че въззивният съд не е подходил формално.

Поради изтъкнатото, ВКС намери, че атакуваният съдебен акт изцяло отговаря на изискванията на процесуалния закон в контекста на изискуемото му съдържание, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 във връзка чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

І.1. Второто основно възражение в касационната жалба се основава на твърдението за наличието на съществено и отстранимо процесуално нарушение, допуснато на досъдебната фаза на процеса и довело до нарушаване правото на защита на подс. Б..

Според развитата в жалбата теза упълномощеният защитник на другия подсъдим в наказателното производство - адв. Р. И., е участвал в друго процесуално качество на досъдебното производство (защитник по чл. 122, ал. 2 от НПК в процедура по разпит на свидетели), поради което и с оглед забраната по чл. 91, ал. 3, т. 4 от НПК, не е следвало да участва в съдебното производство, тъй като целта на посочената забрана е да се обезпечи „..риска от институционален или процесуален конфликт при защита на съответния обвиняем/подсъдим.“

Възражението е направено и във въззивната жалба, като апелативният съд го е обсъдил, като не само се е позовал на т. нар. преклузия по чл. 248, ал. 3 от НПК, но на практика му е дал отговор по същество.

При извършената касационна проверка, ВКС намери и това оплакване за неоснователно, както поради част от изтъкнатите от контролирания съд аргументи, така и с оглед някои допълнителни съображения.

Изяснено е по делото, че в хода на досъдебното производство, преди привличането им в качеството на обвиняеми, подсъдимите Б. и Т., са били разпитвани като свидетели. Като свидетел е бил разпитан и св. Б.. Двамата – подсъдимия Б. и св. Б. са упълномощили, с отделни пълномощни едноличното адвокатско дружество, представлявано от адв. Р. И. в качеството си на свидетели за „..защита по сл. д. № 10/22г. по описа на ОСО при ОП - В. Т. .

Адвокат Р. И. е участвал в разпита на подсъдимия в качеството му на свидетел (л. 71, т. 2 от ДП), като подс. Б. се е възползвал от правото си на свидетел по чл. 121, ал. 1 от НПК и е отказал да дава показания. Протоколът за разпит в качеството му на свидетел е подписан от водещия разследването, от него и участвалия в разпита адв. Р. И..

Въпреки упълномощаването от страна на св. Б., адв. Р. И. не е участвал в разпита на посочения свидетел. (л. 67, т. 2 от ДП.)

При привличането им в качеството на обвиняеми, подс. Б. упълномощил адв. Т. (л. 6, т. 2 от ДП), а подс. Т. – адв. Р. И. (л. 17, т. 2 от ДП), като от този момент на досъдебното производство именно това са защитниците, които са ги защитавали в хода на наказателното производство при неговото инстанционно развитие.

В проведеното разпоредително заседание пред първоинстанционния съд по нохд № 29/23г. по описа на ОС - В. Т. (л. 98 на гърба и сл. от нохд № 29/23г. по описа на съда), защитникът на подс. Б. направил възражение за „допуснати грешки“ на досъдебното производство, една от които се е изразявала в това, че доколкото и св. Б. също е следвало да бъде привлечен като обвиняем, то допускането на един и същи защитник да дава съвети както на него, така и на обвиняемите по делото, е довело до нарушаване правото на защита на подс. Б..

Първоинстанционният съд е отрекъл наличието на допуснато съществено процесуално нарушение в посочения по - горе смисъл, като е посочил, че отсъства пречка един и същи адвокат да бъде защитник и на повече от един обвиняем по делото, стига да не са налице пречките по чл. 91, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, а дори и да е допуснато претендираното от адв. Т. процесуално нарушение, то е било отстранено още в хода на досъдебното производство с упълномощаването му от страна на обв. Б..

Определението на окръжния съд в разпоредителното заседание по чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК в частта му, с която е било оставено без уважение искането на защитника на подс. Б. за прекратяване на съдебното производство и връщането му на досъдебното производство, не е било атакувано с частна жалба пред съответния въззивен съд.

При това положение е очевидно, че макар и възражението на защитата, че апелативният съд неправилно се е позовал на „преклузията“ по чл. 248, ал. 3 от НПК да е основателно, то не може да породи търсените от защитата правни последици. Преди всичко, възможността да бъде направена проверка на особено съществените нарушения не би следвало да се счита за преклудирана с провеждането на разпоредително заседание, тъй като това би означавало да се постави под съмнение правото на справедлив процес, в случай когато такива нарушения бъдат констатирани. С Решение С 282/20 г. на СЕС от 21.10.2021 г. по приложението на Директива 2012/13/ЕС за правото на информация в наказателния процес на заподозрени и обвиняеми лица СЕС е посочил, че правото на ЕС не допуска национално законодателство, в което не е предвиден процесуален ред за отстраняване след разпоредително заседание по наказателно дело на неясноти и непълноти, които опорочават съдържанието на обвинителния акт и нарушават правото на обвиняемия да получи подробна информация относно обвинението. Макар и решението да е относимо към хипотезата на съдържанието на обвинителния акт в контекста на правото на обвиняемия да е запознат в подробности с обвинението срещу него, не може да бъде отречена и приложимостта му към други особено съществени нарушения на процесуалните правила и особено тези, които касаят правото на справедлив съдебен процес и то в контекста на правото на защита на обвиняемото лице.

На следващо място, ВКС намира, че участието на адв. Р. И. в разпита на подсъдимия Б. като свидетел, възползвал се от правото си по чл. 122, ал. 2 от НПК, а впоследствие и ангажирането му като защитник на другия подсъдими по делото - подс. Т., не представлява съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правото на защита на подс. Б.. Необходимо е да се посочи, че основание за отмяна на съдебния акт представлява това процесуално нарушение, което по естество накърнява определени, принадлежащи на съответния процесуален субект, процесуални права. Затова, когато една от страните в процеса се позовава на процесуално нарушение, довело до накърняване правата на друга страна в производството, поначало исканията в тази насока се преценяват като недопустими предвид отсъствието на правен интерес, който да обосновава допустимостта на отправеното възражение. Това означава, че само по себе си твърдението за наличие на процесуално нарушение, извън категорията на абсолютните (по чл. 348, ал. 3, т. 2 - т. 4 от НПК), не е достатъчно да определи обхвата на дължимата преценка – т. е. да се констатира наличието или липсата на твърдяното нарушение. В равностойно отношение съдът дължи преценка и на още две категории предпоставки – а) дали то е довело до ограничаване на процесуалните права на страната, която се позовава на допускането му в някоя от фазите на производството и б) дали, въпреки допускането му, процесуалното нарушение не е било отстранено.

Доводът на защитата, че адв. И. е участвал в друго процесуално качество в нарушение на забраната по чл. 91, ал. 3, т. 4 от НПК, поради това, че е присъствал на разпита на свидетеля Б., който впоследствие е бил привлечен в качеството на обвиняем по делото, е неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл. 122, ал. 2 от НПК, свидетелят има право да се консултира с адвокат при разпита му, ако смята че се засягат неговите права, което не придава на консултиралия го адвокат процесуалното качество на страна в процеса и не се явява процесуална пречка да участва като защитник на другия подсъдим в производството, още повече когато се касае до обвинение за независимо съпричиняване, т. е. при отсъствие на обвинение за деяние, извършено при условията на съучастие.(вж. Р.№ 30 от 11.01.2024 г. на ВКС по н. д. № 606/2023 г., III н. о.). Основанието за отвод на защитника по чл. 91, ал. 3, т. 4 от НПК ще е налице тогава, „когато лицето е участвало в производството в такова процесуално качество, при което се формира вътрешно убеждение в противоречие с интереса на обвиняемия, както и такова, което осъществява ръководно-решаващата функция в процеса“ (Д. - Д., Д. „Защитникът в наказателния процес на Р. Б. Сиби, 2017, с. 130). Следователно, отнесено към спецификите на настоящия случай, всъщност възражението е не за наличието на друго процесуално качество при адв. Р. И. и основание за отвеждането му от наказателното производство поради забраната по чл. 91, ал. 3, т. 4 от НПК, а това за допуснато нарушение по чл. 91, ал. 3, т. 2 от НПК. Последната разпоредба посочва, че не може да бъде защитник който е представлявал или е давал съвети на друг обвиняем, ако защитата която му се възлага, противоречи на защитата на другия обвиняем. Доколкото обаче адв. И. е бил упълномощен от подс. Б. в качеството му на свидетел за да участва в разпита му при условията на чл. 122, ал. 2 от НПК, а от момента на привличането му като обвиняем е бил представляван в наказателното производство от друг защитник, не може да се приеме, че правото му на защита е било нарушено. Същевременно, мислима е тезата, че даването на съвети в разпита на досъдебното производство на свидетеля Б. от страна на адв. Р. И. би могло да доведе до нарушаване на правото на защита на защитавания от него подсъдим - Л. Т., но както бе подчертано по-горе този подсъдим не е обжалвал въззивното решение, касае се за негови процесуални права, поради което жалбоподателят Б. не разполага с процесуален интерес да атакува съдебния акт с оплакване за нарушение на чужди процесуални права.

С оглед на изложеното, настоящата инстанция не намира въззивният съд да е допуснал претендираните в касационната жалба процесуални нарушения, поради което липсва необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

ІІ. По доводите за нарушение на материалния закон.

Инстанциите по същество са приели значимите за отговорността на подсъдимия по чл. 123 от НК фактология, като подробно са очертали както хронологията на събитията, така и обхвата на дължимото от дееца поведение по спазване на безопасните условия на труд.

Изяснено е, че подсъдимият Б. е работел като главен инженер в дружеството Д. Д. К. ООД [населено място], чиято основна дейност се състояла в преработка на маслени утайки и други продукти за производство на мастни киселини и масла за фуражни цели. Дружеството се управлявало от св. Б.. Към датата на инкриминираното деяние работел и подсъдимия Т. въз основа на граждански договор (договор за изработка) по повод възникнала работа по монтаж на автоклав, като му било възложено и да участва в монтирането на тръба за пара по южната фасадна стена на сградата. Дружеството разполагало с шест съоръжения за производство, представляващи цилиндрични метални съдове с двойни стени от неръждаема стомана (автоклави), с вместимост от по 4-5 тона, в които се изливали утайки от производство на растително масло, към която се добавяли различни суровини и чрез бъркане и нагряване се хомогенизирали. Разбъркването се осъществявало чрез бъркалка, представляваща метална ос с монтирани на нея перки, която се задвижвала от електрически двигател свързан с редуктор. Горепосочените автоклави, поради работата с агресивни суровини, често ерозирали, водещо до необходимост от ремонтирането им. Работата била специфична и изисквала специални умения, поради което за осъществяването на ремонтните дейности били наемани външни лица.

Изяснено е също, че електрозахранването на двигателите на всички съдове можело да се спира и пуска от електрическото табло, като на съдовете с № 1, 2 и 4 било изведено от таблото с изградена пускова система, но все още можели да се контролират и от самото табло. От електрическото табло се спирало захранването на съд № 3. Бутоните на съд № 3 и съд № 4 били разположени един до друг. Електрозахранването на всеки един от съдовете можело да бъде изключено без това да повлияе на процеса на работа на останалите.

Организацията на ремонтните дейности по автоклавите и осигуряването на лицата, които да ги осъществяват, била извършвана от подс. Б.. Така, на два пъти, ремонтни дейности били извършвани от св. З. А. и пострадалия Г. Й., които притежавали и съответната квалификация по заваряване на машини и съоръжения.

При последвалата през м. 02.2022г., нова необходимост от ремонт на автоклав № 3, подсъдимият Б. отново се свързал със З. А. и Г. Й.. След като прегледали съоръжението и уточнили детайлите по необходимата ремонтна дейност се пристъпило към ремонтирането на автоклав № 3. След подготвителни действия и осигуряване на материали, пострадалият започнал работа по автоклав № 3, в неговата вътрешност, като по разпореждане на подс. Б., подс. Т. помагал на Г. Й., подавайки му материали. На следващия ден, дейността продължила, но без участието на подс. Т., като всички лица в цеха били запознати с обстоятелството, че в автоклав № 3 има човек, който го заварява. Паралелно протичала обичайната производствена дейност в останалите три автоклава № 1, № 2 и № 4, които били в работен режим. Подсъдимият Т. в това време изпълнявал възложената му задача по монтиране на тръба за пара по южната фасадна стена на сградата. От съд № 4 започнал да се чува звук, сигнализиращ, че процесът на работа приключва. В този момент подсъдимият Т. се намирал в близост до таблото за стартиране и спиране на производствените съдове, поради което решил да спре захранването на съд № 4 от таблото, но вместо да натисне бутона, спиращ работата на съд № 4, натиснал бутона, стартиращ работата в съд № 3, в който се намирал пострадалият Й.. При задвижване на металната бъркалка на работещия в автоклав № 3 Г. Й. било нанесено нараняване, несъвместимо с живота, вследствие на което той починал.

При правилно установените факти, които впрочем не се оспорват от защитата, инстанциите по същество законосъобразно са квалифицирали поведението на подс. Б. като престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК.

Неоснователно се оспорва извода, че жалбоподателят като главен инженер в производствения цех носи наказателна отговорност за настъпилата трудова злополука, при която е причинена смърт на пострадалото лице. Според защитата такава отговорност, като работодател следва да понесе св. Б.. Подробно се сочат текстове от ЗЗБУТ и Наредба № 3 от 27.07.1998г. за функциите и задачите на длъжностните лица и на специализираните служби в предприятията за организиране изпълнението на дейностите, свързани със защита от професионални рискове и превенция на тези рискове.(Наредба № 3). Обосновава се защитна теза, че подсъдимият не е субект на чл. 123 от НК, поради това, че: 1) отсъстват нормативни задължения, съгласно които той е бил задължен да действа при осъществяването на организацията, контрола и ръководството на строително монтажните работи; 2) докато обичайната дейност в цеха не представлява източник на повишена опасност и именно за нейната организация и контрол отговаря подсъдимия, то дейността по ремонта на автоклава е източник на повишена опасност и за безопасното й осъществяване носи отговорност св. Б. като управител на дружеството, работодател и лице, наело пострадалия да извърши тази дейност.

Възраженията са неоснователни. Те са направени и пред въззивната инстанция, която законосъобразно ги е отхвърлила по съображения, които напълно се споделят от настоящия състав на ВКС.

Преди всичко следва да се уточни, че независимо от това дали св. Б. като работодател следва да носи наказателна отговорност за злополуката с оглед предвидените в ЗЗБУТ и Наредба № 3 негови задължения, наказателната отговорност на жалбоподателя Б. не може да бъде изключена на това основание. Известно е, че субекти на престъпни деяния, извършени поради професионална непредпазливост, могат да бъдат не само лицата от ръководния, организационния или техническия надзор в предприятието, но и всеки друг работник, чиято работа е свързана с повишена опасност за някое друго лице и който е задължен да спазва известни правила за обезпечаване безопасността на труда. Поради това, субект на престъплението по чл. 123, ал. 1 от НК може да бъде и лице с организаторски или контролиращи функции по осъществяването на такава дейност. Съгласно т. 2 на ППлВС 2/ 79 субект на престъпление по чл. 123 от НК може да е както прекия изпълнител на правно регламентираното занятие или дейност, така и лицето, което има нормативни задължения по организирането, ръководенето или контролирането на тази дейност за нейното правилно или безаварийно изпълнение, като отговорността му не може да отпадне, когато и други длъжностни лица не са отстранили предпоставките за настъпване на вредоносния резултат, щом като това тяхно бездействие или неправилно действие е съставка от обстоятелствата за неговото настъпване. Освен това, под упражняване на занятие, представляващо източник на повишена опасност, следва да се разбира съвкупността от действия, които се извършват при спазването на определени правила във връзка с производствена или друга дейност на физическите лица. Именно защото упражняването на занятието съдържа определена опасност за живота и здравето, както на тези лица, които са непосредствено ангажирани с упражняването му, така и на тези, които са прибягнали към ползването на съответните услуги, е необходимо да съществува система от правила и знания, регламентиращи условията на труда, който се полага и целия комплекс от действия, които се извършват. Иначе казано - занятието с повишена опасност неразривно е свързано със създадени определени или комплекс от специфични за отделните отрасли правила, без спазването на които се създават условия и причини за настъпването на вредни последици.

Въззивният съд изключително подробно се е занимал с възраженията на защитата (преповторени и в касационната жалба) и им е дал верен и законосъобразен отговор. Цялостният анализ на длъжностната характеристика на подсъдимия и задълженията му по т. 5 и т. 12 от нея с основание са съобразени като такива, вменяващи му задължения по контрола на техническата изправност на използваните в предприятието машини, апарати и съоръжения, както и задължения по спазването на нормативните на изисквания и вътрешните правилници и правила за безопасна работа и пожарна безопасност. Едно от основните задължения на подсъдимия като главен инженер е било свързано с контрола на техническата изправност на използваните в предприятието машини, апарати и съоръжения, а е несъмнено, че за осигуряването на техническата изправност на съоръженията е необходимо те да бъдат и обезопасени. Въззивният съд е поставил акцент на нормативната основа, съгласно която и подсъдимият е субект на нормативни задължения по чл. 202, ал. 2, т. 2, т. 4 и т. 5 от Наредба № 7 от 23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, регламентиращи необходимост от предприемане на активно негово поведение по осигуряване на организационни и технически мероприятия за безопасност, включително и при извършване на ремонтни дейности, свързани с риск за работещите. Такива са били задълженията за изключване на енергозахранването на автоклава, създаване на организация за избягване на повторно включване и поставяне на знаци, табели и ограждения. Определящо значение за квалификацията на деянието има характера на изпълняваната дейност и фактическото съдържание на правата и задълженията на лицето, което я осъществява, а не наименованието на заеманата от него длъжност. По делото са налице достатъчно доказателства, че подсъдимият Б. фактически е лицето, което е осъществявало пряка организационна, техническа и контролираща дейност при това не само по отношение на целия нормален и обичаен производствен процес (който не представлява сам по себе си източник на повишена опасност), но и във връзка с ремонтната дейност на автоклава. Подсъдимият Б. е лицето, установило повредата, в значителна степен е участвал в организирането на ремонта и снабдяването с материали за него, организирал целия производствен процес и работниците са го приемали като техен пряк ръководител в предприятието, тъй като е разполагал с необходимата техническа компетентност. Комуникацията с лицата, осъществяващи ремонта, също е било служебна дейност на подсъдимия, а организацията по паралелно протичащата производствена дейност също е била ръководена и контролирана от подсъдимия. Известно е също, че определящо значение за квалификацията на деянието има характера на изпълняваната дейност и фактическото съдържание на правата и задълженията на лицето, което я осъществява, а не наименованието на заеманата от него длъжност. С оглед на всичко това и в контекста на задълженията на жалбоподателя по длъжностната му характеристика и организацията и контрола по осъществяването на ремонтната дейност (представляваща източник на повишена опасност, при осъществяването на която е настъпила злополуката и смъртта на пострадалия Й.) правилно въззивният съд е отрекъл възражението на защитата, че подсъдимият не е имал каквито и да било задължения по осигуряване на безопасни условия на труд при ремонтната дейност на автоклава. Неизпълнението на задължението за изключване на електрозахранването, създаването на марки против повторно включване и поставяне на знаци, табели и ограждения обуславя отговорност за главния инженер, тъй като той е знаел за необезопасяването на автоклава и извършваната по него ремонтна дейност чрез изключване на електрозахранването. Сравнителното разглеждане на задълженията на главния инженер и задълженията на работодателя води до извода, че главният инженер е отговарял за обезопасяването на ремонтната дейност, която фактически е организирал и контролирал. Той е бил длъжен да обезпечи безопасността на осъществяваната в автоклава ремонтна дейност, която непосредствено е организирал и като не е изпълнил тези си задължения, е съпричинил злополуката, защото е могъл и е бил длъжен да предвиди резултата и да го предотврати.

С оглед на това касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон, поради което не са налице основанията за упражняване на правомощията й за оправдаване на дееца.

ІІІ. По доводите за явна несправедливост на наказанието.

При констатираното от касационната инстанция правилно приложение на материалния закон от страна на въззивния съд, решението му се явява и справедливо с оглед наложеното наказание на подс. Б. наказание. Действително, въззивният съд е оправдал жалбоподателя за част от вменените му нормативни правила, запълващи бланкетната диспозиция на чл. 123, ал. 1 от НК, но с основание е акцентирал че това не води до необходимост за корекция на наказанието. Същото е било определено при условията на чл. 54 от НК в размер, близък до минимума в санкцията на чл. 123, ал. 1 от НК, при наличието единствено на смекчаващи отговорността му обстоятелства, които обаче не са нито многобройни, нито изключителни по смисъла на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Така, при законния минимум от 1 (една) година лишаване от свобода на подс. Б. е наложено наказание 2 (две) години лишаване от свобода, чието изтърпяване на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено с минимално предвидения в закона изпитателен срок от 3 (три) години. Според касационния съд този размер напълно съответства на тежестта на деянието и на обществената опасност на дееца и ще реализира целите на чл. 36 от НК. Доводите, свързани с налагането на по-ниско наказание на съпричинителя - другия подсъдим Т., не могат да обусловят корекция на наказанието на подс. Б. в насока на намаляването му, доколкото не държат сметка, че подс. Т. е признат за виновен по чл. 122, ал. 1 от НК, т. е. за причиняване на смърт при обикновена непредпазливост, което е с по-ниска степен на обществена опасност, предвид предвидената по-лека наказуемост за него. Липсват аргументи за по-нататъшно намаляване, тъй като в този обхват и начин на изтърпяване наложеното на подс. Б. наказание е адекватно на целите на чл. 36 от НК.

Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи, на осн. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 69 от 06.06.2025г., постановено по внохд № 261/2024г. по описа на Апелативен съд - В. Т.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: