РЕШЕНИЕ№ 132София, 20.05.2026 годинаВ И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

при секретаря Александра Ковачева

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1586/2025г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 3268 от 19.11.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решение № 281 от 17.03.2025 г. по в. гр. д. № 2406/2024 г. на Варненски окръжен съд в частта, потвърждаваща решение № 843 от 14.03.2023 г. по в. гр. д. № 11570/2021 г. на Варненски районен съд, с която предявеният от Д. С. М. от [населено място] срещу Застрахователна компания „Л. И. АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания в резултат от пътно-транспортно произшествие от 11.12.2019 г. – е отхвърлен за разликата от 2 000 лв. до 20 000 лв.

По отношение допуснатата до касационно разглеждане част от въззивното решение в касационната жалба се поддържа, че същото е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът изразява несъгласие с извода, че е съпричинил вредите, като твърди, че съдът не е посочил нито едно от събраните по делото доказателства, въз основа на които е достигнал до този извод. Счита, че в отклонение от Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК решаващият състав служебно, извън твърденията на страните, е въвел собствени фактически твърдения и че определената от него степен на съпричиняване е в явно противоречие с установения механизъм на произшествието.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „При преценка относно наличието и степента на съпричиняване в хипотеза на непозволено увреждане, следва ли съдът да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушенията на делинквента и на пострадалия и да отчете причинната им връзка с вредите, респ. да установи действителния обем, в който всеки от участниците в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат“.

Ответникът по касация – Застрахователна компания „Л. И. АД, [населено място] – моли за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор от 04.06.2025 г., поддържани и в съдебно заседание на 25.02.2026 г. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е взел предвид, че производството пред него е образувано след връщане на делото за ново разглеждане, след като Върховен касационен съд, Второ търговско отделение, с решение № 193 от 20.11.2024 г. по т. д. № 422/2024г., е отменил въззивно решение № 1280 от 03.11.2023 г. по в. гр. д. № 1139/2023г. на Варненски окръжен съд в обжалваната му част, с която предявеният от Д. С. М. срещу ЗК „Л. И. АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за сумата 20 000 лв. – обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие настъпило на 11.12.2019 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.04.2021 г. до окончателното й заплащане.

В изпълнение на дадените от ВКС указания за разглеждане на наведеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, с определение от 30.01.2025г. въззивният съд е допълнил доклада по делото в частта за разпределение на доказателствената тежест, като е указал на ответника, че в негова тежест е да установи наличието на принос от страна на ищеца.

На база заключението на тричленната авто-техническа експертиза, решаващият състав е приел за безспорно, че: На 11.12.2019г. в [населено място], на [улица]е реализирано ПТП между л. а. „Мицубиши“, модел „С. стар“, с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Д. С. М., който е излизал на булеварда от вход/изход на Спешен център на МБАЛ „Света А.“ с цел да се включи в движението към [улица], и движещия се по [улица]в посока към [улица]л. а. „Нисан М.“ с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Т. М. М.; Скоростта на движение на движещия се в крайна лява лента л. а. „Нисан М.“ е била около 58.81 км/ч, а на л. а. „Мицубиши“ – около 2.13 км./ч; Доколкото посоката на движение на л. а. „Мицубиши“ е била противоположна на посоката на движение на л. а. „Нисан М.“, той е следвало да пресече двете ленти за движение на [улица]в посока към [улица], преди да се включи в движението по булеварда в посока към [улица]; Ударът между двата автомобила е настъпил поради това, че нито един от двамата водачи не е предприел действия за аварийно спиране.

С оглед така установения механизъм на пътно-транспортното произшествие, въззивният съд е приел, че то е предизвикано от действията на всеки от двамата участници в него, но приносът на ищеца-водач на л. а. „Мицубиши“ е значително по-висок от този на водачката на л. а. „Нисан М.“, тъй като същият е навлязъл на път с предимство от крайпътна територия, без да изчака преминаването на движещите се по него превозни средства, както и че не е предприел каквито и да са действия за предотвратяването и избягването на настъпилата вследствие на това опасна ситуация, докато нарушението на водачката на л. а. „Нисан М.“ се състои единствено в това, че е карала със скорост около 58.81 км/ч, с което е нарушила разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, задължаващи я да управлява автомобила със скорост, съобразена с конкретните пътни условия, и че не е предприела действия за аварийно спиране за предотвратяване на ПТП, като е посочил, че тя не е имала основание да очаква навлизането на превозно средство перпендикулярно на нейната посока на движение, за да съобрази управлението си с това обстоятелство. По тези съображения е определил съпричиняването на ищеца в размер на 90 %.

Решаващият състав е изложил подробни съображения за наличието на всички предпоставки по чл. 432 КЗ за ангажиране отговорността на ответния застраховател – виновно и противоправно поведение на застрахован при него водач, което е причинило на ищеца вреди – телесни увреждания. Като справедлив размер на дължимото обезщетение е преценил сумата 20 000 лв., съобразявайки вида и тежестта на травмите, интензитета, степента и продължителността на болките и страданията, възрастта на ищеца към момента на настъпване на произшествието – 54 г., както и обществено-икономическите условия в страната към същия момент.

С оглед приетия процент на съпричиняване – 90%, след частична отмяна на първоинстанционното решение, искът е уважен за сумата 2 000 лв., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата 23.04.2021 г., на която ищецът е уведомил застрахователя за настъпилото ПТП.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е частично основателна.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (цитираната в определението по чл. 288 ГПК, а също и служебно известната на състава – решение № 50136 от 06.03.2023 г. по т. д. № 1706/2021 г. на ) т. о., решение № 150 от 18.12.2017 г. по т. д. № 1834/2016 г. на II т. о., решение № 142 от 07.08.2016 г. по т. д. № 3266/2015 г. на II т. о. и др.) съгласно която, при преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само фактът на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и в каква степен нарушенията са допринесли за настъпване на вредоносния резултат.

В случая решаващият състав неправилно е оценил поведението на двамата участници в процесното ПТП. Безспорно, с оглед установения от заключението на авто-техническата експертиза механизъм на произшествието, основна причина за настъпването му е поведението на пострадалия водач на л. а. „Мицубиши“ (ищеца Д. С. М.), тъй като същият е нарушил правилото, установено в чл. 37, ал. 3 ЗДвП – отнел е предимството на движещия се по булеварда л. а. „Нисан М.“, като, включвайки се в движението от крайпътна територия, е навлязъл в неговата пътна лента, без да съобрази скоростта му на движение и разстоянието между двата автомобила. Нарушаването на това правило е първопричината за настъпване на произшествието, което обуславя съответно и по-голям принос на допусналия го водач.

Немаловажен, обаче, е и приносът на водача на л. а. „Нисан М.“. Същият е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП (в редакцията на нормата към датата на ПТП – ДВ, бр. 51/2007 г.), тъй като, при възникналата опасност за движението (навлязъл в неговата лента за движение автомобил), не е намалил скоростта и не е спрял, за да предотврати удара с този автомобил. Обстоятелството, че л. а. „Нисан М.“ се е движил по път с предимство, не означава, че водачът му е бил освободен от задължението непрекъснато да наблюдава пътната обстановка, да съобразява скоростта си на движение с всички изисквания, визирани в посочената разпоредба на закона, като в случай на отнето предимство да направи всичко възможно, за да предотврати произшествието. Доколкото по делото няма данни (нито твърдения) видимостта на водача на л. а. „Нисан М.“ да е била ограничена, следва да се приеме, че в условията на пряка видимост същият е бил длъжен да отчете навлизането на л. а. „Мицубиши“ както в дясна пътна лента на булеварда, така впоследствие и в лявата пътна лента, и да предприеме навременни действия по спиране при възникналата опасност за движението. Съгласно заключението на приетата в първото въззивно производство тройна автотехническа експертиза л. а. „Мицубиши“ не е попадал в обсега на дължината на опасната зона на спиране на л. а. „Нисан М.“, от което следва категоричният извод, че водачът на последния автомобил е имал възможност да предотврати произшествието чрез аварийно спиране, данни за предприемането на каквото обаче по делото липсват.

Не може да бъде споделено становището на въззивната инстанция, че водачът на л. а. „Нисан М.“ не е имал основание да очаква навлизането на превозно средство перпендикулярно на неговата посока на движение, за да съобрази управлението си с това обстоятелство. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП (редакция 2007 г.) вменява задължение на водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, „когато възникне опасност за движението“. Това е задължение при възникване на каквато и да е опасност за движението, без значение дали е „очаквана“ или „неочаквана“ от водача, т. е. дали опасността е могла да бъде предвидена от него (условието „предвидимо препятствие“ в изр. 1 на същата норма е във връзка само с изискването за избиране скоростта на движение).

Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че пътно-транспортното произшествие е причинено от двамата участници в него в съотношение: 70 % – от водача на л. а. „Мицубиши“ (ищеца) и 30 % – от застрахования при ответника водач на л. а. „Нисан М.“.

С оглед така приетия принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат и предвид определеното му обезщетение за неимуществени вреди – 20 000 лв. (с равностойност 10 225.85 евро), искът по чл. 432 ал. 1 КЗ е основателен за сумата 6 000 лв. (с равностойност 3 067.75 евро). Поради това, след отмяна на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен за разликата от 2 000 лв. (с равностойност 1 022.58 евро) до 6 000 лв. (с равностойност 3 067.75 евро), искът следва да бъде уважен допълнително за сумата 4 000 лв. (2 045.17 евро). Върху тази сума следва да се присъди и законната лихва за забава, считано от датата на уведомяването на застрахователя – 23.04.2021 г. – до окончателното й изплащане. В останалата му част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Относно дължимостта на разноските:

При посочения изход на спора, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта за разноските, като на страните бъдат присъдени направените от тях разноски за разглеждане на делото във всички инстанции съразмерно уважената, съответно отхвърлената част от иска. По-конкретно:

В депозирания списък по чл. 80 ГПК ищецът Д. С. М. е претендирал разноски за настоящото производство в размер на 360 лв. (184.07 евро) – държавна такса. Освен това, претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ГПК на процесуалния му пълномощник адвокат Г. Ш.. С оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на осъществената правна защита, настоящият състав намира, че същото следва да бъде определено в размер на 1 500 евро. Следователно, съобразно уважената част от касационната жалба (уважена е за 4 000 лв. при обжалваем интерес 18 000 лв.) на ищеца следва да бъде присъдена сумата 40.90 евро, а на пълномощника му – адвокатско възнаграждение в размер на 333.30 евро.

В списъка по чл. 80 ГПК ответникът моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 345.12 евро, определено съгласно чл. 25, ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ. Предвид начина, по който се е развило касационното производство – допускане на касационно обжалване и разглеждане на спора по същество с провеждане на открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на застрахователното дружество е взел участие, настоящият състав намира, че са налице предпоставките за увеличаване на юрисконсултското възнаграждение по ал. 1 (450 лв.) с 50% до размер на сумата 675 лв. (345.12 евро). Следователно, съобразно отхвърлената част от касационната жалба, на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 268.43 евро.

По отношение разноските в предходните производства:

Ищецът е направил разноски в общ размер на 5 515 лв. (3 150 лв. – за първата инстанция и 2 365 лв. – за първото въззивно производство), равностойни на 2 819.77 евро. Или, съобразно изхода на делото на същия се дължи сумата 845.93 евро.

На основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, на процесуалния пълномощник на ищеца адвокат Г. Ш. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за второто въззивно производство и за първото касационно производство (за първоинстанционното и за първото въззивно производство такова не се дължи предвид липсата на представен договор за правна защита и съдействие с уговорка за безплатна правна помощ). С оглед фактическата и правна сложност на спора, същото е определено от въззивния съд (и не е оспорено от страните) в общ размер на 4 400 лв. (по 2 200 лв. за всяко от двете производства), равностойни на 2 249.68 евро. Или, съразмерно уважената част от иска, адвокатското възнаграждение възлиза на 674.91 евро.

Ответникът е направил разноски за първоинстанционното производство в размер на 590 лв. за адвокатско възнаграждение, както и разноски за първото касационно производство в размер на 730 лв. (430 лв. – държавна такса и 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено с въззивното решение, което не е оспорено), т. е. общо 1 320 лв., равностойни на 674.91 евро. Следователно, съобразно отхвърлената част от иска, на същия се дължи сумата 472.43 евро. За въззивните производства ответникът не е претендирал разноски и поради това такива не му се дължат. Заявеното едва в настоящото производство искане е несвоевременно и не може да бъде уважено.

Обобщено, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата 886.83 евро, а на ответника – сумата 740.86 евро. На процесуалния пълномощник на ищеца – адвокат Г. Ш. – следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1008.21 евро.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 281 от 17.03.2025 г. по в. гр. д. № 2406/2024 г. на Варненски окръжен съд в частта, потвърждаваща решение № 843 от 14.03.2023 г. по в. гр. д. № 11570/2021 г. на Варненски районен съд, с която предявеният от Д. С. М. от [населено място] срещу Застрахователна компания „Л. И. АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания в резултат от пътно-транспортно произшествие от 11.12.2019г. – е отхвърлен за разликата от 2 000 лв. до 6 000 лв., както и в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Д. С. М. от гр. Варна, [улица][жилищен адрес] на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, допълнително сумата 2 045.17 евро (две хиляди четиридесет и пет евро и седемнадесет евроцента), представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания в резултат от пътно-транспортно произшествие от 11.12.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.04.2021 г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 281 от 17.03.2025 г. по в. гр. д. № 2406/2024 г. на Варненски окръжен съд в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на Д. С. М. от гр. Варна, [улица][жилищен адрес] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 886.83 евро (осемстотин осемдесет и шест евро и осемдесет и три евроцента).

ОСЪЖДА „Застрахователна компания „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] да заплати на адв. Г. Ш. – Варненска адвокатска колегия, със служебен адрес: [населено място], [улица] адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в общ размер на сумата 1 008.21 евро (хиляда и осем евро и двадесет и един евроцента).

ОСЪЖДА Д. С. М. от гр. Варна, [улица][жилищен адрес] да заплати на Застрахователна компания „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 740.86 евро (седемстотин и четиридесет евро и осемдесет и шест евроцента).

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: