РЕШЕНИЕ

№ 332

гр. София, 03.06. 2026 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

при секретаря С. Т. като разгледа докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 2837 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община против решение № 380 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 129/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 3092/2022 г. по описа на Софийски градски съд с уважен от Е. Д. Т. против Столична община иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение от 30 000 лева за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 19.08.2021 г. увреждане, заедно със законната лихва върху тази сума.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Извежда тези касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с липсата на обсъждане на събраните доказателства в тяхната съвкупност и извеждането на необосновани изводи относно наличието на причинна връзка при отсъствието на преценка за липсата на проява на обичайна житейска бдителност при обичайно място на преминаване и на положена грижа за здравето, и относно установяването на твърдените неимуществени вреди, при определянето на размера на обезщетението за които не са обсъдени всички значими обстоятелства. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски.

Ответникът в касационното производство Е. Д. Т. в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба и в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователността на същата поради обсъждането от въззивния съд на всички събрани по делото доказателства, установяващи елементите от фактическия състав на търсената от ответната община деликтна отговорност, и относими за определянето на справедлив размер на обезщетението за причинените вреди. Претендира разноски.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по подадената касационна жалба с определение № 961 от 28.02.2025 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за проверка на съответствието му с практиката на Върховния касационен съд по правния въпрос за критериите при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от значение за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

С обжалваното въззивно решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 4630 от 24.08.2023 г. по гр. д. № 3092/2022 г. на Софийски градски съд за осъждането на Столична община (ответник и понастоящем касатор) на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати на ищеца и ответник в касационното производство Е. Т. сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие увреждане, настъпило на 19.08.2021 г. от падане на тротоар на ул. „Д. М. в гр. София, заедно със законната лихва върху обезщетението от датата на увреждането до изплащането му.

За да постанови решението, въззивният съд от фактическа страна е приел за установено, че на 19.08.2021 г., около 10 часа сутринта, ищецът Е. Т. вървяла заедно със своята дъщеря – св. Р. Д., към свои близки по десния тротоар на ул. „Д. М. в гр. София в посока бул. „П. С. , като преди кръстовището с ул. „В. Г. , се спънала на изпочупени и разположени на различна височина плочки на тротоара, в резултат от което паднала. Изправяйки се с помощта на своята дъщеря, тя започнала да вика, ръката й висяла и по нея имало кръв, като преминаващ непознат мъж й помогнал, пренасяйки я на близка пейка, а след идването на сина на св. Р. Д., тя била заведена в УМБАЛСМ „Н. И. П.“ ЕАД, където й оказали спешна медицинска помощ и се провело лечение. В резултат от падането ищецът Е. Т., която към този момент е на 86 година, е получила травматично увреждане, изразяващо се в открити многофрагментни фрактури на лява лъчева и лява лакътна кости в долната им част (в областта на китковата става) и разкъсно-прорезна рана на вътрешната повърхност на лявата китка, довели до трайно затруднение на движенията на левия й горен крайник за 3 месеца, след които тя започнала да си служи с лявата ръка. За лечението на тези фрактури се провела операция и поставила гипсова имобилизация за 30 дни, която се подменила с ортопедична ортеза за две седмици. Счупените лъчева и лакътна кости са зараснали, но с голяма дислокация под ъгъл и деформация, тъй като поради възрастта й и остеопоротичните кости при проведеното оперативно лечение не е извършена фиксация с метални остеосинтези. Полученото увреждане не е оказало въздействие върху общото й здравословно състояние, но порочното зарастване е довело до трайно радиално изкривяване на лявата й киткова става и затруднения при боравене на ръката с малки предмети, установено и при обсъждане на експертното заключение.

Въззивният съд, при така установеното от фактическа страна, е направил извод за наличие на всички елементи от фактическия състав по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, обуславящ ангажиране отговорността на възложителя на работата за вреди, причинени от негови служители при или по повод на възлагането й, свързана със стопанисване и управлението на имотите и вещи общинска собственост в интерес на населението и с контрол на дейностите по ремонт и поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения и тротоарите. При определяне размера на обезщетението от 30 000 лева за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид характера и тежестта на увреждането, претърпените болки и страдания и тяхната продължителност, както и техния интензитет през период от три месеца на тяхното възстановяване, неправилното трайно зарастване на костите, водещо и до затруднения при боравенето с лявата й ръка, възрастта й към момента на получаване на уврежданията й – 86 години, причинените й стрес и страх от придвижването й, неудобства от необходимостта от чужди грижи и затваряне. Приел е, че тази сума е справедливото обезщетение за неимуществени вреди в случая.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

С ППВС № 4 от 23.12.1968 г. са дадени задължителни указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно по своя характер, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да са: характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; усложнения на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и установената последователна практика на ВС и ВКС по чл. 52 ЗЗД (решение № 111 от 01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 223 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 1839/2016 г. на ВКС, III г. о., и други), с която се приема, че обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване. Обезщетението не следва да надвишава достатъчния и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. За това размерът му се определя като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната.

Настоящият състав възприема така дадения отговор на правния въпрос, който следва да намери приложение при разглеждане на спора по настоящото дело.

По основателността на касационната жалба:

Неоснователни са оплакванията за необсъждане от въззивния съд на всички събрани по производството доказателства и за необоснованост на изводите му при следващото се от тях относно установяването на причинната връзка като елемент от фактическия състав на търсената деликтна отговорност. За обосноваване на фактическите и правни изводи относно установяването на причинната връзка от състава на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на ответната община въззивния съд в съответствие с установените процесуални правила на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК е извършил анализ и преценка не само на свидетелските показания, събрани пред първоинстанционния съд чрез разпита на близките роднини на ищеца Е. Т. - дъщеря и внук, но и на останалите доказателствени средства - писмени и експертно заключение. Именно въз основа на тяхната преценка, включително и съвкупна такава, въззивният съд е извел извод за установяването на причинната връзка на противоправно деяние и увреждането, който извод е и в съответствие със събраните доказателства, влючително и експертно заключение, което изрично посочва получаването на увреждането при приетия за установен механизъм.

Задълженията на общината да управлява в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин имоти – общинска собственост, и да поддържа пътищата и техните съоръжения, като осигурява необходимите изисквания за непрекъснато, безопасно и удобно движение на пешеходците и превозните средства са уредени в закона – чл. 2, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗОС, чл. 19, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 3 ЗП във вр. с пар. 1, т. 1 и 2 от ДР на закона и чл. 31, ал. 1 на ЗП. Тя може да се освободи от отговорност, ако е предприела предписаните от закона действия с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди. В случая ответната община не е установила в процеса на доказване да е предприела такива действия по обезопасяване на тротоарната настилка, която е част от пътното платно – общинска собственост, а и не го твърди. След като е нарушена тротоарната настилка на пътното платно и същата не е надлежно обезопасена, тя несъмнено е представлявала препятствие, създаващо реално опасност за безопасното придвижване на пешеходците по пътното платно. Именно ответникът Столична община като юридическо лице, чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението, е следвало да осъществи действията по поддържане състоянието на пътя с цел осигуряване на безопасното придвижване по него. Бездействието на последните, чиято вина според уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага, в настоящия случай е довело и до неизпълнение на горепосочените законови задължения, поради което фактическият състав, обуславящ възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност на общината за противоправното й бездействие по реда на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД е несъмнено установен.

Неоснователни са и доводите за необоснованост на този извод на въззивния съд и поради несъобразяване на липсата на обичайна бдителност от ищеца Е. Т. при преминаването й през познато място и неполагане на грижа към собствено й здраве, наведени като възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат. В ППВС № 7/1965 г. и в мотивите към т. 7 на ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС е разяснено съдържанието на съпричиняването на вредоносния резултат, като е посочено, че поведението на пострадалия следва да е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди, че приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие, но винаги поведението му следва да бъде противоправно и да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен. Ползването на публична общинска собственост, предназначена за придвижване на пешеходци, не може да бъде квалифицирано като противоправно действие, дори и в релевантния момент да е съществувал и друг възможен маршрут, по който пешеходецът да се придвижи. Не се установява и от събраните доказателства, включително и от наведените в исковата молба твърдения, ищецът Е. Т. (сега касатор) да е знаела за неизправността на тротоарната настилка преди настъпване на увреждането й, респ. относно съществуването на обичаен за нея маршрут на преминаване преди този момент, поради което и не може да се изведе извод за изискване на по-голямо внимание от нея при придвижването й в този участък от пътното платно. По тези съображения такова поведение не може да се изведе и от липсата на позвъняване на тел. 112, което в случая несъмнено следва и от близостта на мястото на увреждането до най-голямата и водеща болница за спешна медицинска помощ в България.

При дадения отговор на въпроса обаче основателно е оплакването за допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за понесените от ищеца Е. Т. неимуществени вреди. Въззивното решение не съответства на изискванията относно преценката на конкретно установените по делото обстоятелства с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението и присъденото с него обезщетение е завишено. Естеството на порока не налага връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция на основание чл. 293, ал. 2 във вр. с ал. 1 ГПК.

При установените по делото обстоятелства от една страна относно възрастта на ищеца Е. Т. към момента на увреждането – 86 години; вида, естеството и тежестта на полученото травматично увреждане – открити многофрагментни фрактури на лява лъчева и лява лакътна кости и разкъсно-прорезна рана на вътрешна повърхност на лява китка; продължителността на лечебно-възстановителния период от 3 месеца до възможността за ползване на лявата й ръка, макар и при трудно служене с малки предмети поради порочното зарастване на травмираните кости; претърпяната операция при съобразяване на нейната възраст и състояние (остеопоротични кости); ползването на помощни средства след операцията; изпитваните болки и страдания (по-интензивни по характер непосредствено след увреждането и операцията); обстоятелството, че тя е разчитала на чужда помощ в периода на възстановяването си; негативното въздействие върху психиката й, а от друга страна - липсата на сериозно влошаване на здравето й и на негативно въздействие на увреждането върху общото й здравословно състояние; липсата на данни за понесени болки и страдания над обичайните за периода на възстановяване и раздвижване, липсата на сериозни последици за психиката й и общото ниво на благосъстояние в страната към 2021 г., съобразено с данните от НСИ за среден тримесечен доход средно на лице от домакинство в размер на 1 894 лева или месечен такъв – 631 лева (който дори е и под минималната работна заплата от 650 лева за страната към този момент), касационната инстанция приема, че в случая справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 20 000 лева. Този размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца Е. Т. е съобразен и с определените размери на обезщетение за неимуществени вреди при други сходни случаи, при които, съобразявайки конкретните особености за период на възстановяване и причинени неудобства, е определян в размер от 7 000 лева до 15 000 лева (решение № 50070 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 3499/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 75 от 17.06.2022 г. по гр. д. № 4987/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 177 от 05.11.2020 г. по гр. д. № 1350/2020 г. на ВКС, III г. о., определение № 3335 от 02.11.2023 г. по гр. д. № 515/2023 г. на ВКС, II г. о., определение № 422 от 31.01.2024 г. по гр. д. № 1775/2023 г. на ВКС, II г. о., определение № 50182 от 18.05.2023 г. по гр. д. № 3386/2022 г. на ВКС, II г. о., и други). Това съобразяване е съответно и на разбирането, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид.

Ето защо, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която касаторът е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдената сума от 20 000 лева до присъдената такава от 30 000 лева и в тази част искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото, разноските по делото следва да бъдат определени окончателно от настоящата инстанция. Ищецът Е. Т. на основание чл. 83, ал. 2 ГПК е освободена от заплащане на такса и разноски, възлизащи общо за първоинстанционното производство в размер на 1 500 лева (1 200 лева държавна такса и 300 лева възнаграждение за вещо лице), а присъденото на адвоката за предоставената й безплатна правна помощ за производството пред първата инстанция възнаграждение е определено в размер на 3 450 лева и за производството пред въззивната инстанция – в размер на 3 050 лева. Съобразно изхода на спора дължимите разноски за производството пред първата инстанция възлизат на 1 000 лева и за същите следва да бъде осъдена ответната община, както и за сумата 2 000 лева на адвоката, предоставил безплатна правна помощ по същото производство. Такова възнаграждение се дължи и за въззивната инстанция. Затова решението на въззивния съд следва да бъде отменено и в частта, с която, като е потвърдено решението на първата инстанция, ответната община е осъдена да заплати за първоинстанционното производство на СГС разликата над сумата от 1 000 лева до сумата от 1 500 лева, а на адв. И. Т. - възнаграждение за разликата над 2 000 лева до присъдения размер от 3 450 лева, както и в частта с присъденото на адвоката възнаграждение за разликата над сумата от 2 000 лева за производството пред въззивната инстанция.

Съобразно изхода на спора на ответната община (понастоящем касатор) се дължат разноски за първата и за въззивната инстанции в общ размер на 333.34 лева (66.67 лева за първата инстанция и 266.67 лева за втората инстанция), които следва да й се присъдят като равняващи се на 170.43 евро.

За производството пред касационната инстанция на касатора Столична община следва да се присъдят разноски в размер на 276.67 лева (141.46 евро), а на адв. И. Т. на основание чл. 38 ЗАдв като предоставил безплатна правна помощ на насрещната страна по производството сумата 2 000 лева (1 022.58 евро) - адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, съобразно изхода на спора.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 380 от 02.04.2024 г. по гр. д. № 129/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на Е. Д. Т. на основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД разликата над присъдената сума от 20 000 лева до сумата от 30 000 лева, заедно със законната лихва върху нея от датата на увреждането, както и в частта, с която са присъдени на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК разноски за първата инстанция за разликата над 1 000 лева и на адв. И. П. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38 ЗАдв адвокатско възнаграждение за предоставената на Е. Д. Т. безплатна правна помощ за първата инстанция за разликата над 2 000 лева и за предоставената такава за въззивното производство за разликата над 2 000 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Д. Т. против Столична община иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на разликата над сумата от 20 000 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди от травматично увреждане, получено на 19.08.2021 г., вследствие на падане от неравна тротоарна настилка на ул. „Д. М. в гр. София, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането – 19.08.2021 г.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Е. Д. Т., ЕГН [ЕГН], да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата 170.43 евро (с левова равностойност 333.34 лева), представляваща разноски за производствата пред първата и въззивната инстанции.

ОСЪЖДА Е. Д. Т., ЕГН [ЕГН], да заплати на Столична община на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК сумата 141.46 евро (с левова равностойност 276.67 лева), представляваща разноски за производството пред касационната инстанция.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на адв. И. П. Т. от САК на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38 ЗАдв на сумата 1 022.58 евро (с левова равностойност 2 000 лева), представляваща адвокатско възнаграждение за предоставената на Е. Д. Т. безплатна правна помощ за производството пред касационната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.