РЕШЕНИЕ

№ 347

София, 08.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети март, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: М. П.

Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при секретаря Анжела Богданова

изслуша докладваното от съдията М. П. гр. д. № 2716 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор П. Е., против въззивно решение № 476 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 6502/27.11.2024 г. по гр. д. № 4391/2023 г. на Софийския градски съд, Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца Т. М. Ш. допълнително 18 000 лв. - общо 30 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като се сочат основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че ищецът има качеството на пострадал, тъй като престъплението, предмет на забавеното производство, е формално и следователно не се предвижда настъпването на конкретни вредни последици. На следващо място според касатора в конкретния случай е неприложим чл. 2б ЗОДОВ, тъй като за обезщетяването на вредите от репресиите по време на т. нар. „Възродителен процес“ е приет Закона за политическата и гражданската реабилитация. Поддържа се, че съдът е приложил неправилно нормата на чл. 52 ЗЗД, като размерът на присъденото обезщетение не е съобразен с обективните обстоятелства, поради което е необосновано завишено.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Т. М. Ш., със съдебен адрес [населено място], подаден чрез адвокат М. И., в който се поддържа становището, че по същество касационната жалба е неоснователна. Не е направено искане за присъждане на разноски.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ, предявен от Т. М. Ш. против Прокуратурата на Р. Б. за обезщетяването му вследствие на нарушаване правото му на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок. Въззивният съд на първо място е разгледал възраженията за недопустимост на първоинстанционното решение. Отхвърлил е като неоснователни твърденията на Прокуратурата за неприложимост на нормата на чл. 2б ЗОДОВ към настоящия казус, поради това, че същата е приета и действа след изменението на закона от 15.12.2012 г. Аргументирал се е, че не е необходимо придаването на ретроактивно действие на нормата, доколкото тя изрично предвижда, че по този ред следва да се търсят обезщетения и за забавянето на висящи и неприключили производства, каквото е процесното. Като неоснователно е отхвърлено и възражението, че за допустимостта на настоящия иск е следвало първо да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава III от ЗСВ.

От представените писмени и събраните гласни доказателства е установено, че ищецът е потърпевш от репресивната държавна политика през т. нар. „възродителен процес“ като в периода от март 1985 г. до септември 1986 г. е бил принудително въдворен в затвора в Белене, след което принудително изселен в [населено място] дол, където търпял различни ограничения – включително и не е могъл да се свърже със семейството си, като след освобождаването му през 1988 г. се прибрал в родния си край, след което бил принуден да емигрира в Р. Т. Направен е извод, че ищецът е сред пострадалите от „възродителния процес“, във връзка с който е образувано следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11048/1999 г. по описа на ВОП-София. Последното е прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – [населено място], потвърдено от СГС, но прекратяването е отменено с окончателно определение от 22.12.2022 г. по ч. н. д. № 821/2022 г. на САС. Преди това прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 30 години, все още е на досъдебна фаза. Съдът е приел, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като независимо от неколкократното връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на съдопроизводствените правила, не са установени фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство. Съдът се е позовал на съдебната практика, според която нормата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но и на всяко друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството, каквито лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или неимуществени вреди от същото. Предвид извода на съда за доказаност на иска по основание, той е изложил мотиви във връзка с дължимия размер на обезщетението. Посочил е, че относимите критерии за определянето размера на дължимото обезщетение в конкретната хипотеза са продължителността и предметът на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното решаване на спора и за прилагането на критерия за справедливост, установен от нормата на чл. 52 ЗЗД. Съдът е приел, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, безпокойство за развитието на производството и неблагоприятния му изход, накърняване на чувството за справедливост и доверието в държавността. Посоченото е установено и от ангажираните по делото свидетелски показания. Като извънредно обстоятелство е отчетена продължителността на наказателното производство, надхвърляща не само законоустановените срокове, но за периода от повече от 30 години, през които делото е висящо е изтекла и абсолютната давност за деянията, за които са били повдигнати обвинение на подсъдимите, починали в хода на производството. Съдът е взел предвид още характера и продължителността на упражнената спрямо пострадалия репресия, засегнала правото му на име, на самоопределение, на свободно придвижване и избор на начин на живот, на труд, на зачитане на личния и семейния му живот, като е определил, че обезщетение в размер на 30 000 лв. съответства на изискването на чл. 52 ЗЗД.

С определение № 120 от 12.01.2026 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 476 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, по въпроса, касаещ обстоятелствата, които съдът следва да прецени при приложение на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато се обезщетяват неимуществени вреди, вкл. и от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делата в разумен срок..

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Съгласно задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно приетото в ППВС № 4/1968 г. справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обективно съществуващи за всеки отделен случай обстоятелства. В хипотезата на нарушено право за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. В съдебната практика на ВКС е изведена презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, изразяващи се в обичайните притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Освен това следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето и т. н. От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези, като обезщетението при сходните случаи да не се различава съществено, а не да е еднакво.

С оглед изложеното по-горе и след проверка на обжалваното решение по чл. 290, ал. 2 ГПК, съдът намира жалбата за частично основателна поради следните съображения:

С иска по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, се цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, независимо от вида на делото и от неговия изход, като този иск могат да предявят както страните в гражданско или наказателно производство, така и всички други лица, чиято правна сфера е накърнена пряко от съответното производство. Правилно съдът е приел, че в настоящия случай ищецът е легитимиран да търси обезщетение за причинени му вреди от неразумната продължителност на процесното производство, доколкото спрямо него са осъществени незаконни действия през периода 1984 – 1989 г. в рамките на т. нар. „Възродителен процес“. Правилен е и изводът на съда, че предявеният иск е доказан по основание, доколкото е установено, че процесното производство, независимо от фактическата и правната му сложност, е продължило прекомерно дълго, като към настоящия момент над 30 години след образуването му, при изтекла абсолютна давност за наказателното преследване, все още е на етап досъдебно производство. Тези обстоятелства за взети предвид и при определянето на размера на дължимото обезщетение, както и последиците в тази връзка, че виновните лица няма да бъдат наказани, които допълнително засилват разочарованието и притеснението на пострадалите от действията им.

Въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи релевантните фактите и обстоятелствата, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, но не е съобразил в достатъчна степен липсата на по-висок интензитет на търпените от ищеца негативни преживявания. Както беше посочено, в съдебната практика, включително и тази на ЕСПЧ, съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди – безпокойство, притеснения и неудовлетвореност по повод развитието на делото, засегнато чувство на справедливост, поради ненаказуемостта на виновните лице, уронване на доверието на пострадалия в държавните институции и ефикасността на предприетите от тях действия. В конкретния случай обаче извън тези обичайни вреди не са установени допълнителни негативни изживявания, обуславящи определянето на по-висок размер на обезщетението. По делото липсват и доказателства за трайна промяна в психо-емоционалното състояние на ищеца, както и такива, от които да се установи, че воденото наказателно производство се е отразило негативно върху личната му и професионална реализация. Следва да се съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. В тази връзка изложените още в исковата молба твърдения, подкрепени от ангажираните гласни доказателства по делото, че ищецът бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а впоследствие е принудително изселен в [населено място] дол и съответно в крайна сметка принуден да заживее в Р. Т. са неотносими към настоящото производство, доколкото не са пряка последица от неефективните и неефикасни действия на правораздавателните органи във връзка с провеждане на наказателното производство. Вредите от престъплението, предмет на забавеното производство, имат значение единствено за преценка на значението, което делото е имало за пострадалия.

С оглед посоченото, присъденият от въззивния съд размер на обезщетението не съответства на критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Като съобрази конкретните за случая обстоятелства, икономическата обстановка в страната, както и съдебната практика по сходни случаи / решение № 245/20.04.2026 г. по гр. д. № 1719/2025 г. на ВКС, IV г. о., решение № 730/04.12.2025 г. по гр. д. № 1650/2025 г. на ВКС, IV г. о., решение № 241/20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022 г. на ВКС, III г. о. и др./, настоящият състав приема, че справедливият размер на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди вследствие на нарушаването на правото му за разглеждане и решаване на процесното дело в разумен срок, възлиза на 9203,25 евро /равностойността на 18 000 лв./. Сочената от ответника по касационната жалба разлика в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ произтича от различните факти при различните казуси. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка за всеки отделен случай, поради което унификация е невъзможна, а придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било методика би накърнило принципа на справедливост при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

Гореизложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Решението на апелативния съд трябва частично да се отмени, като предявеният иск бъде отхвърлен за разликата над 9203,25 евро /равностойността на 18 000 лв./ до присъдените 15 338,76 евро /равностойността на 30 000 лв./. В останалата му обжалваната част – решението следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 476 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на основание чл. 2б ЗОДОВ на Т. М. Ш. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок, за разликата над 18 000 лв. до присъдените 30 000 лв., и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. М. Ш., със съдебен адрес [населено място], срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата 6135,51 евро /равностойността на 12 000 лв./, представляваща разликата над 9203,25 евро /равностойността на 18 000 лв./ до 15 338,76 евро /равностойността на 30 000 лв./ - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 476 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд в останалите му обжалвани части, с които искът по чл. 2б ЗОДОВ е уважен до размера на 9203,25 евро /равностойността на 18 000 лв./, ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.