РЕШЕНИЕ

№ 255

гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Теодора Стамболова

Членове:Милена Панева

Весислава Иванова

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова

в присъствието на прокурора Ася Б. Петрова

като разгледа докладваното от Т. С. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200330 по описа за 2026 година

С присъда №15/09.05.25 г., постановена от ОС-Хасково по Н.Д.173/24 г., подсъдимият Р. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 115 НК,като вр. чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 години, търпимо при първоначален строг режим.

С решение №8/19.01.26 г., постановено от АС-Пловдив /ПАС/, Първи наказателен състав по В.Н.Д.316/25 г., постановената присъда е изменена, като е намалено наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от 12 на 10 години. В останалата част същата е потвърдена.

Срещу решението на ПАС е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник. В нея са релевирани цифрово касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Словно са развити съображения и за авторство на деянието и механизма на осъществяване на същото, наред с оплаквания за некачествена процедурна дейност на проверяваната инстанция. По цифров начин е поискано този съд да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК и директно да оправдае дееца; или да измени решението /неразвито в каква насока/; или да отмени същото и да върне делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с отразените в нея доводи и искания. М., в дадената му последна дума изрично уточнява, че не е автор на процесното деяние, но няма друг изход, освен да твърди, че то е извършено при неизбежна отбрана. Ако не се приеме това, моли да бъде намалено наложеното му наказание.

Защитникът от своя страна настоява за оправдаване при наличие на условията на неизбежна отбрана на първо място. На второ, ако се намери за присъстваща някаква вина на подсъдимия /изявление на самия защитник/, иска да се отмени решението и делото да бъде върнато за ново разглеждане. И най-накрая, при неналичие на някое от тези основания, се настоява ВКС да намали наложеното наказание, в насока на което не се излагат никакви съображения.

Представителят на ВП моли решението да бъде оставено в сила.

Частният обвинител А. М. А. не се явява. Не се явява и повереникът му, чрез когото той е призован. Не се изразява становище по сезиращия тази инстанция документ.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и аргументите и исканията по нея, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл.НПК, намира за установено следното:

Голяма част от касационния сезиращ документ е посветена на оспорване на решението на ПАС по приетото авторство на деянието и механизма на извършване на същото. Генерално погледнато, са анализирани доказателствени материали по начин, по който атакуващата страна намира, че това трябва да стане. Изтъкнати са все пак и три възражения, които могат да бъдат охарактеризирани като оплаквания за негодна аналитична дейност на решаващата втора инстанция. Следователно, от една страна може да се приеме, че макар и непрецизно, защитата спори за допуснати процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, дори и да не ги споменава като такива.

От друга-липсва цифрово отразяване за оплакване по посочения касационен повод.

Въпреки това, ВКС ще подчини изложението си и на него, доколкото в съдържателен план е възможно да формулира допустимите словно изразени в жалбата процедурни неблагополучия на атакувания съдебен акт.

В светлината на току-що казаното трябва да се уточни, първо, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото и при липса на изключението по чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, се занимава със съдебни грешки и отговаря на релевирани доводи само по заложените в процесуалния закон основания - чл. 348, ал. 1, т. 1-т. 3 НПК /служебно следи за наличието на отменителни основания от категорията на абсолютните/. Претенции за необоснованост на атакувания съдебен акт и недоказаност на обвинението, коренящи се в несхождащо се с мнението на недоволната страна приемане на определени доказателствени материали от решаващия съд, чийто акт е предмет на проверка, не формулират самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, по който да се очаква произнасяне. На оплаквания в процесната жалба в такъв смисъл ВКС няма да отговаря.

Второ, не може да се отрече, че върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела е оправомощена да пристъпи към оправдаване на подсъдим, както е поискано в сезиращия документ и поддържано в съдебно заседание. Както неведнъж досега този съд е отбелязвал становището си, това е възможно да стане, най-общо казано, когато страната не се оплаква от неверност на доказателствения път и достигането до съответна фактология, надлежно мотивирани, за която настоява, че не съставлява противоправно поведение по реда на НК; а дори и да се оплаква за доказателствени неблагополучия, най-малко алтернативно приема, че при установените фактически положения, които не са престъпни, неправилно деецът е признат за виновен и осъден.

Винаги в същата насока е било тълкувано приложението на чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. посл. вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК.

В този ред на мисли трябва да се уточни, че при правилно установени факти, доколкото приложението на института на неизбежната отбрана е въпрос на оценка на материалното право, е допустимо да бъде осъществено от ВКС и той да пристъпи към надлежно оправдаване при наличие на предпоставките на чл. 12, ал. 1 НК. Именно за това се бори и подсъдимият, видно от неговите изявления. Директно произнасяне от ВКС, а не връщане на делото за ново разглеждане, би било допустимо и при намиране на предпоставките на чл. 118 НК, защото отново иде реч за приложение на материалното право.

След поставянето на сочените дотук общи постановки, в сферата на преценка на възможните за разглеждане възражения, окачествими като подведими под нормата на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, а именно съществени процесуални нарушения, ВКС извежда три такива. Твърди се, че въззивната инстанция, както и първата такава, са приели, че преди нанасяне на фаталния удар с нож пострадалият е бил легнал на земята. А това не се схождало с нанесеното му увреждане в гръб, което по експертни теории не би могло да е причинено в легнало положение.

И най-повърхностният прочит на мотивите към въззивния съдебен акт, който е предмет на разглеждане от този съд, установява, че ударът наистина е нанесен в гръб на потърпевшия, но след като той се подхлъзнал, изгубил равновесие и паднал на земята „на седалището си“. Казано по друг начин, торсът му е бил разположен относително перпендикулярно на земята, когато е нанесен ударът с нож отгоре - надолу, отзад напред и отдясно наляво. А това е допустимо, видно от разясненията на съответния експерт пред първостепенния съд /л. 162/. Според защитата, по-нататък, не бил уточнен редът, по който са се развили събитията - кога подсъдимият е бил нападнат и пребит от потърпевшия и неговите приятели, в кой момент е нанесен ударът с нож, кога е изваден последният, както и движенията на жертвата след нанасяне на увреждането, както и тези на дееца след това. Казаното не отговаря на видимата процесуална действителност. В рамките на доказаната по надлежен процесуален начин фактология въззивната инстанция е взела отношение по важните установени факти, изведени от съответно посочени доказателствени източници. Те са достатъчно, за да бъде преценено поведението на подсъдимия и да му бъде дадена наказателноправна оценка.

На последно място в тази част на изложението, твърди се, че не бил разискван въпросът в мотивите на атакуваното решение на ПАС, дали ако ножът не бил изваден от тялото на пострадалия, щяло да има летален изход за него; или при извикана медицинска помощ е можело да се овладее състоянието му- „кога е изваден от тялото - непосредствено след нанасянето му /на удара/, когато е бил в легнало положение /потърпевшият/ или след като се е изправил и е извършил няколко движения самостоятелно и отново е паднал. Този въпрос не е поставян за разглеждане, но е важен при определяне на правната квалификация на деянието“, се заявява в касационната жалба

И това не отговаря на процесуалната истина. Видно от мотивите към съдебното решение, доказателствено обезпечено е прието, че след нанасяне на удара с нож в дясната половина на гърба на потърпевшия, в областта на лопатката, подсъдимият бързо се отдалечил от мястото на инцидента, като преди да влезе в хале №11 на Регионален приемателен център - Харманли, изхвърлил ножа в затревена площ.

Пострадалият пък успял да се изправи, направил няколко крачки и отново с оглед причинените му несъвместими с живота травми - прободно-порезно нараняване в областта на гръдния кош, довело до разхерметизиране на гръдната кухина и колапс на белия дроб, пряко нараняване на дроба, кръвоизлив в гръдната кухина и остра кръвозагуба, вдишване на кръв в левия бял дроб с последвала остра дихателна и сърдечна недостатъчност - паднал на терена и починал. Следователно, става ясно, че ножът е бил изваден от тялото на потърпевшия веднага след промушването му в седнало на земята състояние, след което деецът избягал и го изхвърлил; а жертвата се изправила, правейки някакви движения и после паднала и починала вследствие на фаталното за живота си състояние. В този смисъл, дори и да се приеме, че тя би била спасена при навременно оказана медицинска помощ, поне в границите на вменената от държавното обвинение квалификация бихме били изправени пред довършен опит за убийство. Което несъмнено би могло да окаже влияние при индивидуализиране на дължимото наказание, но не и върху квалификацията сама по себе си. В жалбата са отправени възражения и по приложението на материалното право.

Преимуществена част от тях обаче представляват оплакване за начина, по който е третиран доказателственият материал и се е стигнало до подвеждане на поведението на подсъдимия под нормата на чл. 115 НК, а не на първо място - под липсата на общественоопасно и противоправно поведение по реда на чл. 12, ал. 1 НК. В частта по обсъждане на поведението на подсъдимия от правна страна ПАС подробно е обсъдил защо не приема наличие на предпоставките на този институт на наказателното право.

Разяснена е тезата за отхвърляне на непрекратено и потенциално възобновяемо нападение от страна на пострадалия, принадлежал към групата от мъже, за която категорично е прието, че стои в основата на сложилите се трагични събития. Този съд се съгласява с казаното и не намира поставени пред него аргументи, които да разисква в друга посока.

Същото се отнася и до претенцията на защитата за прилагане на нормата на чл. 118 НК, ако се отхвърли позицията за присъствие на условията на чл. 12, ал. 1 НК. ПАС се е спрял подробно и на този въпрос и въпреки че е приел подсъдимият да се е намирал в остра конфликтна ситуация, застрашаваща физическата му неприкосновеност, както и да се е чувствал несправедливо нападнат, не е намерено да е достигната степента на проявление на физиологичен афект. Психическото му състояние е позволявало да предвиди последиците от действията си. Изписани са съображения, с които ВКС се солидаризира. Обратната аргументация не държи сметка за изложените от контролирания съд мотиви и не е от характер да се противопостави на неговата теза.

Макар и в жалбата цифрово да е налице оплакване за присъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, липсва дори и един аргумент в посока на явна несправедливост на наложеното наказание. Не бива да не се подчертае, че отмереното от ПАС е минималното по размер лишаване от свобода, визирано в санкционната част на материалноправната норма на чл. 115 НК - десет години. Няма развитие на цитираното касационно основание и в съдебно заседание пред ВКС, освен обща за подсъдимия и защитата претенция за намаляване на дълготрайността на лишаването от свобода.

Съображения в насока на явна несправедливост на наложеното наказание най - малко с искане за приложение на разпоредбата на чл. 55 НК от страна на този съд /което макар и да би се отнасяло към неправилно приложение на материалното право, би било допустимо да се обсъжда и в тази част, тъй като фактически би водело да снижаване на наказанието/, също не е отправено.

Ето защо не се съзират доводи, които да се обсъдят при надлежно релевиране.

ВКС се съгласява с казаното от ПАС в частта по отмерения размер на наказанието лишаване от свобода и на собствено основание не счита, че поведението на групата мъже, сред които е бил и потърпевшият, би могло да се охарактеризира като изключително смекчаващо обстоятелство, правещо обмислима разпоредбата на чл. 55 НК.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №8/19.01.26 г.,постановено от АС-Пловдив, Първи наказателен състав по В.Н.Д.316/25 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

РЕШЕНИЕТО да бъде незабавно преведено в писмен вид на арабски език и да се изпрати на РАМАДАН МОХАМАД на основание чл. 395 А,ал. 1 вр. чл. 55, ал. 4 НПК.