РЕШЕНИЕ

№ 384

гр. София, 17.06.2026 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ:АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

Ф. В.

при участието на секретаря Албена Рибарска

разгледа докладваното от съдията Декова

гр. дело № 3639 по описа за 2025 год.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от О. В. представлявана от кмета д-р К. К., чрез процесуален представител адв. Д. С., против въззивно решение № 207 от 20.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 227/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено № 443 от 13.12.2024 г., постановено по гр. д. № 765/2024 г. по описа на Районен съд - Велинград, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗАдв., че О. В. дължи на адв. Г. Х. Б. от АК – Пловдив сумата в размер 6026,84 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на О. В. по ч. гр. д. № 1273/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, определено с решение № 141 от 13.03.2024 г. на Адвокатски съвет - Пловдив по протокол № 7 от 13.03.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 08.04.2024 г., до изплащане на вземането, за което е издадена заповед № 230 от 09.04.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 428/2024 г. по описа на Районен съд - Велинград. С решението касаторът е осъден за разноски.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 64 от 08.01.2026г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения и конкретизиран от настоящия съдебен състав /съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ въпрос: за задължението на въззивният съд да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба, да основе изводите си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, в това число възражение за прекомерност на уговорения размер на насрещната престация.

Касаторът обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация Г. Х. Б., подаден чрез процесуален представител адв. С. С.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество – че решението е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Представя писмена защита.

По правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване настоящият състав споделя константната съдебна практика на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, обективирана в ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. д. № 1/2000 г., ОСГК, приетото в мотивите на т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, а също и създадената в утвръждаване на горните задължителни постановки практика на ВКС с решения по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 915/2012 г. на ІV г. о., решение № 228 от 1.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на І г. о., решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ІV г. о., решение № 260 от 12.01.2017 г. по гр. д. № 1511/2016 г. на ІV г. о, решение № 104 от 26.11.2020 г. по т. д. № 2441/2019 г. на ІІ т. о., решение № 86 от 6.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г. на ІІ т. о., решение № 243 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 481/2020 г. на ІV г. о., вкл. и решенията, на които касаторът се позовава. Според тази практика дейността на въззивната инстанция при действащия ГПК е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаването на самия материалноправен спор, като контролът над първоинстанционния съдебен акт е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща. Поради това въззивният съд, давайки собствено разрешение по спорния предмет на делото въз основа на извършената самостоятелна преценка на събрания пред него и в първоинстанционното производство относим и допустим доказателствен материал, е длъжен да даде и самостоятелен отговор на всички своевременно заявени и поддържани от страните възражения и доводи, дори и когато сподели мотивите на първоинстанционното решение. След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези. Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към постановяването на въззивното решение са гаранция както за спазване на принципа на състезателност в гражданския процес, така и за реалното осъществяване на правото на защита на страните в процеса. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и своевременни възражения при разглеждане на спора по същество е съществено процесуално нарушение.

Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:

По делото не е било спорно и е установено от приетите и неоспорени писмени доказателства, че на 04.02.2019 г. между кмета на О. В. д-р К. К. от една страна и адвокат Г. Х. Б. е сключен писмен договор за представителство по пълномощие по чл. 33, вр. с чл. 32, т. 1 ГПК, вр. с чл. 286 ЗЗД, с наименование пълномощно с изх. № 92-00/383 от 04.02.2019 г., по силата на което кметът упълномощава адвоката със следните права: да осъществява процесуално представителство в производството по ч. гр. д. № 1273/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, като извършва всякакви съдопроизводствени действия до приключването му във всички съдебни инстанции, включително и с права по чл. 34, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ГПК. До приключване на производството по процесното дело, пълномощното не е оттеглено от страна на доверителя О. В. нито е налице прекратяване на представителството на адвоката по реда на чл. 36 ГПК. Безспорно между страните е било, че помежду им няма сключен писмен договор за правна защита и съдействие по процесното дело с уговорено писмено или устно адвокатско възнаграждение в полза на представляващия О. В. адвокат Б.. Установено е, че към датата на упълномощаването по процесното ч. гр. д. № 1273/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград е издадена по реда на заповедното производство заповед № 654 от 19.12.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която заповедният съд е разпоредил длъжникът О. В. да заплати на кредитора „Еко-Титан“ ЕООД, клон София, сумата /главница/ от 338 588,90 лева, мораторна лихва за забава от 3800 лева за периода 05.12.2013 г. до 17.12.2013 г., законна лихва от 18.12.2013 г. до окончателното изплащане на вземането и разноски от 6847,78 лева за внесена държавна такса, като вземането произтича от нотариално заверен договор между страните за обществена поръчка от 16.02.2009 г. и е разпоредено незабавно изпълнение на заповедта, както и да се издаде въз основа на нея изпълнителен лист. Три дни след упълномощаването, от пълномощника на длъжника О. В. – адвокат Б. е депозирана по делото писмена молба с вх. № 671/07.02.2019 г. с искане отправено до заповедния съд да обезсили издадените в полза на заявителя заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, като в молбата са изложени правоизключващи отговорността на длъжника възражения и правопогасяващи вземането на кредитора възражения поради липса на правосубектност на заявителя в заповедното производство, имащ качеството на клон на търговско дружество, както и доводи за приликите и отликите между исковото и заповедното производство по отношение правомощията на страните и съда по конституирането на надлежни страни в производството с акцент на изначална липса на възникнало надлежно процесуално правоотношение в заповедното производство на страната на заявителя поради липса на надлежна активна процесуална легитимация и като резултат следващо се прекратяване на заповедното производство поради нередовност на сезирането и невъзможност порокът да бъде отстранен, водещо до невъзможност за предприемане на валидни процесуални действия и невъзможност за обвързване на постановения акт от заповедния съд с неправосубектна страна и пораждане на правни последици. Цитирана е съдебна практика по въпроса. Заповедният съд е оставил молбата без движение без да има основание за това, доколкото обстоятелствата и петитума в нея са ясно очертани. В изпълнение на съдебното разпореждане, длъжникът О. В. чрез адвокат Б., е повторил доводите и искането си, изложени в молбата, с допълнителна молба вх. № 1433/21.03.2019 г., като с разпореждане № 756 от 23.04.2019 г. заповедният съд е оставил без разглеждане молбата на О. В. подадена чрез пълномощника й адвокат Б., с вх. № 671/07.02.2019 г. Това разпореждане е обжалвано в законния срок от пълномощника адвокат Б. с въззивна частна жалба вх. № 2480/22.05.2019 г., в която е възпроизведено почти буквало съдържанието на молбата с вх. № 671/07.02.2019 г., съдържанието на допълнителната молба с вх. № 1433/21.03.2019 г., както и доводи, подкрепени със съдебна практика за неправилността на обжалваното разпореждане. Поискано е да се отмени разпореждането на заповедния съд и се задължи същия да се произнесе по същество по искането на длъжника за обезсилване на двата съдебни акта. Частната жалба е уважена от въззивния съд, който с определение № 358 от 08.07.2019 г. по в. ч. гр. д. № 458/2019 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, е отменил разпореждане № 756 от 23.04.2019 г. по ч. гр. д. № 1273/2013 г. на Районен съд - Велинград и е върнал делото на същия съд за произнасяне по основателността на молбата с вх. № 671/07.02.2019 г. С определение № 588 от 10.07.2019 г. Районен съд - Велинград е отхвърлил молбата на длъжника О. В. Въпреки, че заповедният съд е постановил, че актът му не подлежи на обжалване от длъжника О. В. чрез пълномощника адвокат Б., е депозирана частна жалба от дата 12.09.2019 г. /без регистриран в програмата на съда номер/ с изложени доводи по допустимост на частната си жалба и доводи по основателността на същата, като се цитира и съдебна практика, с искане да се отмени акта на заповедният съд и се обезсилят процесните заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. С разпореждане № 1727 от 25.09.2019 г. заповедният съд е постановил връщане на частната жалба с вх. № 4455 от 12.09.2019 г.

Срещу разпореждането за връщане в законния срок е подадена въззивна частна жалба от О. В. чрез адвокат Б., с вх. № 5013 от 10.10.2019 г., с изложени доводи по допустимостта и основателността на върнатата частна жалба и с искане за отмяна на разпореждането за връщане и последващо администриране на частната жалба до Окръжен съд - Пазарджик. Частната жалба е изпратена по компетентност на Окръжен съд - Пазарджик като междувременно е постъпила до Окръжен съд - Пазарджик писмена молба с вх. № 11086/04.12.2019 г. подадена лично от законния представител на длъжника О. В. – кметът д-р К. К., с която еднозначно и недвусмислено се заявява, че се оттегля подадената от пълномощника адвокат Б. частна жалба и изрично е поискано производството по образуваното в. ч. гр. д. № 843/2019 г. да бъде прекратено. В молбата не са изложени нито фактически нито прави мотиви и доводи за предприетото процесуално действие от страна на законния представител на общината длъжник и жалбоподател. Въз основа на така постъпилата молба с определение № 672 от 06.12.2019 г., постановено по в. ч. гр. д. № 843/2019 г. Окръжен съд - Пазарджик е върнал частната жалба с вх. № 5013/10.10.2019 г. на О. В. подадена чрез пълномощника адвокат Б., против разпореждане № 1727 от 25.09.2019 г. по ч. гр. д. № 1273/2013 г. на Районен съд – Велинград, поради оттеглянето й, като връщането й не е обжалвано и е влязло в законна сила на 23.12.2019 г. Съгласно двустранно подписано писмено споразумение № 1378 от 10.12.2019 г., сключено между „Е. Т. ЕООД и О. В. е постигнато съгласие по уреждане на паричните вземания на дружеството срещу Общината. Според споразумението общия размер на задължението, които има Общината към дружеството по инициираните заповедни производства пред Районен съд - Велинград и образувани изпълнителни дела за събирането му, е в размер на 9 354 470 лева, формирана от главница, лихви и съдебно-деловодни разноски, като според т. 4, на основание чл. 108 ЗЗД, дружеството се отказва от сумата от 500 000 лева, с включен ДДС и същата ще бъде приспадната пропорционално от главницата на вземането на дружеството, натрупаните лихви и разноски и други, при което и поради направения отказ размерът на дълга се намалява на 8 854 470 лева, представляваща сбор на вземанията по всички образувани изпълнителни дела, погасявана доброволно, извънсъдебно на вноски – 72 бр. месечни плащани с начало 01.01.2020 г. Във връзка със споразумението страните поемат взаимни задължения по висящите изпълнителни дела от дружеството като взискател, а от своя страна длъжникът О. В. се задължава за оттегли предявените от последната въззивни жалби, въззивни частни жалби, между които и въззивната частна жалба по ч. гр. д. № 1273/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, срещу задължение на дружеството да не претендира от общината никакви съдебно-деловодни разноски и адвокатски възнаграждения по тези дела. По искане на адвокат Г. Б. до Адвокатски съвет - Пловдив за определяне на възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. по посоченото ч. гр. д. № 1273/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, Адвокатски съвет -Пловдив е постановил решение № 141 по протокол № 7 от заседание от 13.03.2024 г., с което е определил възнаграждение на адвоката в размер на 6026,84 лева, с включен ДДС, като е отчетен материален интерес за определянето му от 174 618,34 лева, представляващ половината от заявения материален интерес по делото. Решението на Адвокатски съвет - Пловдив не е обжалвано от заинтересованите страни и е влязло в сила. Въз основа на него ищецът адвокат Б. е инициирал заповедно производство по чл. 410 ГПК, като е образувано ч. гр. д. № 428/2024 г. по описа на Районен съд - Велинград против длъжника О. В. с искане да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение в размер на 6026,84 лева, ведно със законната лихва от 08.04.2024 г. до изплащане на вземането. Искането е уважено и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 230 от 09.04.2024 г. Заповедта е връчена на длъжника О. В. на 10.04.2024 г., като в едномесечния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило писмено възражение, в което е заявено, че общината не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение за посочените в нея суми – главница, лихва, държавна такса и адвокатско възнаграждение. Предмет на настоящото производство е предявения установителен иск по чл. 422 ГПК. При данните по делото въззивният съд е приел, че исковата претенция е основателна в пълен размер. Изложил е, че сключеното между страните редовно пълномощно по смисъла на чл. 32 и чл. 33 ГПК, с надлежно учредена представителна власт, е възпроизвело правото си действие. Упълномощеният адвокат по процесното делото в заповедното производство и предвид етапа от развитие на производството към момента на упълномощаването му от страна на длъжника О. В. е предприел незабавно всички възможни и необходими фактически и правни действия с цел да постигне изгоден и благоприятен за представлявания правен резултат. Всички искания от пълномощника адвокат Б. са били направени в съответните процесуални срокове и със съответната задълбочена правна и фактическа аргументация и обосновка, при добросъвестно упражняване от адвоката на учредените му от О. В. процесуални права. Факт е, че производството по което ищецът адвокат Б. е представлявал общината е завършило по начин, независещ от пълномощника. О. В. е постигнала положителен правен резултат – интересите й са защитени в голяма степен благодарение на активната професионална и правна работа и действия на пълномощника й адвокат Б., тъй като паричният й дълг реално е редуциран с условие да се оттеглят от нея всички предприети по закон оспорвания и частни жалби, с което да могат безпрепятствено да продължат изпълнителните действия по принудително събиране на вземанията на дружеството „Е. Т. ЕООД срещу общината. Вземането не е погасено по давност, защото когато се касае за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 2 ЗАдв. за него е приложима общата 5-годишна погасителна давност /чл. 110 ЗЗД/. По отношение размера на дължимото адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв., инстанцията по същество, позовавайки се на съдебната практика на ВКС, е приела, че то може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, при която страната /представляваната по заповедното производство община, сега ответник по иска/ е направила изрично възражение за това с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и са налице условията на закона. В случая е намерено, че нито в отговора на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба са изложени такива доводи от ответника. Посочено е, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, а е признал действието на Наредба № 1/09.07.2004 г. в отношенията между страните /представител и представляван/; той не е оспорил като прекомерен или необоснован размера на определеното на ищеца адвокатско възнаграждение, а възраженията му се свеждат единствено до това, че предприетите от последния процесуални действия по частното производство не били в интерес на общината.

Няма въведен такъв довод за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението дори и с подаденото възражение срещу заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 414 ГПК и в самото заповедно производство от общината длъжник, поради което такова възражение е и преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК и не може да бъде обсъждано, тъй като не е своевременно заявено. В допълнение са изложени аргументи, че дори и при надлежно заявено възражение в горния смисъл, то няма основание за редуциране размера на адвокатското възнаграждение определено от Адвокатския съвет - Пловдив защото нито е прекомерно нито не е съобразено с фактическата и правна сложност на спора, нито е несъответно на защитавания от длъжника чрез пълномощника си материален интерес /349 236,68 лева/ в заповедното производство, нито са налице данни и доказателства за упражняване на процесуалните права от пълномощника адвокат Б. в явна вреда на упълномощителя или по начин несъвместим с качеството на упълномощителя като длъжник в заповедното производство, нито против интересите на О. В. в това производство.

С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение се явява частично неправилно.

Ищецът е предявил иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за същестуване на вземане като дължимо адвокатско възнаграждение в размер на 6026,84 лв., определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА за осъществена адвокатска защита на ответната община по ч. гр. д. № 1273/2013 г. на Районен съд – Велинград, за която между страните не е сключван договор. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил съществуването на задължението, като е поддържал, че възнаграждение се дължи само за реално извършени от адвоката действия и то доколкото същите са в интерес на доверителя. Релевирал е и възражение за погасителна давност на претендираното вземане.

Процесното вземане произтича от извършена, но незаплатена адвокатска услуга, макар нарочен договор между страните за това да не е сключван. Основните характеристики на договора за адвокатска услуга го определят като договор за поръчка. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено, възнаграждение по договор за адвокатска услуга се дължи винаги – чл. 36, ал. 1 ЗАдв. Съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв. (в редакция преди изменението й с ДВ, бр. 17/2026 г.), размерът на възнаграждението, уговорен в договора между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Отношенията между доверител (клиент) и довереник (адвокат) може да не са уредени в договор, а в сключения договор може да не е уговорен размер на дължимото възнаграждение. Това не лишава адвоката от правото му на възнаграждение, като в тези случаи то се определя от адвокатския съвет – чл. 36, ал. 3 ЗАдв. При наличието на такъв специален ред съдът не е компетентен да определя размер на адвокатското възнаграждение при липса на договор, в който то да е уговорено (така решение № 236/24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 132/8.07.2013 г. по гр. д. № 653/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 208/22.06.2015 г. по т. д. № 3961/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 74/17.07.2023 г. по гр. д. № 3831/2022 г. на ВКС, IV г. о.).

В случаите на определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. са допустими както предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК след проведено заповедно производство съобразно посоченото в чл. 37 ЗАдв., така и предявяването на осъдителен иск за заплащане на адвокатското възнаграждение. Редът, по който адвокатът ще претендира дължимото му възнаграждение – чрез заповедно производство или направо по общия исков ред, е в зависимост от собствената му преценка. Доколкото производството пред органите на адвокатурата се развива без участието на възложителя на адвокатската услуга, решението им не го обвързва окончателно по отношение на определения размер, а в последващите съдебни производства съдът следва да извърши самостоятелна преценка за дължимостта, справедливостта и обосноваността на определения размер на адвокатското възнаграждение, след преценка на доводите и твърденията на доверителя, както и на събраните по делото доказателства. При проведено заповедно производство и издадена заповед за изпълнение на паричното задължение (адвокатския хонорар), както е в случая, длъжникът разполага с възможността да възрази по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК срещу тази заповед и в последващото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК да изложи доводи и направи всички свои възражения срещу претендираното от заявителя (адвоката) вземане, вкл. че същото не е възникнало. Тези принципни постановки намират приложение и в хипотезата на претендирано неизплатено възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв., като при произнасяне по иска за съществуване на вземането съдът не е обвързан от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението, а извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер (в този смисъл решение № 208/29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 271/19.05.2025 г. по гр. д. № 1107/2024 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 289/2.06.2025 г. по гр. д. № 1722/2024 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Това е така, защото определеното по този ред възнаграждение създава облигационно задължение, каквото възниква и от договора за адвокатска услуга, поради което същото следва да отговаря на правилата, установени при неговото определяне (а при наличието на договор за адвокатски услуги – чл. 36, ал. 2, изр. 1 ЗАдв., защитата на длъжника може да се осъществи и чрез възражение за нищожност, в т. ч. поради свръхпрекомерност на уговорения размер на адвокатското възнаграждение).

С решение на СЕС по дело С-438/22 (което има ретроактивно действие и е задължително за всички национални съдилища) е прието, че наредбата, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС, поради което националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Процесуалните действия, с които ответникът упражнява защитата си по същество, са оспорването на фактите, върху които ищецът изгражда основанието на иска си, правните доводи, чрез които ответникът оспорва правните последици на твърдените от ищеца факти с оглед на приложимата правна норма и възраженията срещу иска, с които в процеса се въвеждат правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти и самостоятелни права на ответника срещу ищеца. Последиците за ответника при неупражняване на правото да се оспори твърдян от ищеца факт, да се направи правен довод или да релевира възражение са различни. Правото на ответника да даде становище по основателността на иска и по фактите, на които той се основава или да заяви правен довод не се преклудира. Съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК се преклудира единствено възможността на ответника да противопостави възражения, които се основават на факти, осъществени и узнати към този момент.

Основателно е в тази връзка касационното оплакване, че въззивният съд не е изложил решаващи мотиви по всички наведени от ответника доводи във връзка с основанието на иска. Заявеното от ответника, че претендираното възнаграждение е необосновано и несправедливо не представлява възражение по смисъла на чл. 133 ГПК, а е правен довод, за който не настъпва процесуална преклузия. Съставът на втората съдебна инстанция е приел, че предприетите от адвоката действия са „реални, своевременно извършени и са постигнали положителен за представлявания ефект в сичсто правен и финансов аспект за Общината“, т. е. че договорът за адвокатска услуга е изпълнен от ищеца, но не е дал отговор на довода на ответника относно размера на адвокатското възнаграждение - че не е обоснован и справедлив, след преценка на вид и обема на предоставените услуги, наличието или липсата на материален интерес, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, обусловило като последица частична неправилност на решението му. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да се разгледа по същество от касационната инстанция.

По делото е установено, че овластяването на ищеца да представлява ответната община е извършено на 04.02.2019 г., т. е. след като на последната е била връчена покана за доброволно изпълнение от частен съдебен изпълнител и след като заповедното производство по ч. гр. д. № 1273/2013 г. на РС - Велинград е приключило със стабилизиран съдебен акт. Предвид извършените от ищеца действия по горното дело, с решение № 141 от 13.03.2024 г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 7/13.03.2024г., му е определено на основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 6026,84лв. с ДДС. Съображенията за така определения размер на възнаграждението се основават на констатацията, че материалният интерес по ч. гр. д. № 1273/2013 г. на РС – Велинград е в общ размер на 349 236,68 лв. като в случая е приложима нормата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 (в редакцията й към м. януари 2020 г.), според която адвокатското възнаграждение се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от същата – т. е. върху половината от горната стойност, с начислен върху възнаграждението ДДС предвид регистрацията на адвоката – ищец по ЗДДС.

С подадената от ищеца молба за обезсилване на влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение не се търси защита на длъжника срещу материалното право на кредитора по същество, доколкото с актовете на съда в заповедното производство (при произнасянето по жалба срещу незабавното изпълнение по чл. 419 ГПК или по молба за спиране на незабавното изпълнение, както и при своевременно подадено възражение по чл. 414 ГПК или такова по чл. 423 ГПК), длъжникът не би могъл да преклудира окончателно претендирането на това право, нито да установи материалната му незаконосъобразност. Предвид на изложеното се налага извод, че в случая не се касае за „дело с определен материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата. Ориентир при определяне на претендираното възнаграждение е разпоредбата на чл. 11 от Наредбата, която следва да бъде приложена по аналогия на основание § 1 от ДР. С оглед задължителното за съобразяване от националния съд решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и обема на осъществената от ищеца адвокатска услуга, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че дължимото възнаграждение възлиза на 360 лв. с ДДС или 184. 07 евро.

Горното налага отмяна на въззивното решение като неправилно в частта, с която е уважен предявения иск за разликата над 360 лв. (равняващи се на 184. 07 евро) до предявения размер от 6026,84 лв., като вместо него следва да бъде постановено друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 36, ал. 3 ЗАдв. да бъде отхвърлен в тази му част, ведно със законната лихва от 08.04.2024 г. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответната община е осъдена за заплати на ищеца разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство за държавна такса за разликата над 20. 21 лв. (равняващи се на 10. 33 евро), както и в частта, с която общината е осъдена да заплати на адв. С. С. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за разликата над 115. 79 лв. (равняващи се на 59. 20 евро) за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство.

В останалата обжалвана част, с която искът е уважен за сумата от 360 лв. или 184. 07 евро, ведно със законната лихва от 18.01.2024 г. до изплащането, решението следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът -ответник има право на сторените от него разноски за държавна такса за въззивното и касационното производство, съразмерно с отхвърлената част от иска в общ размер на 130,32евро. Ще следва да му се присъдят и направените разноски за адвокатско възнаграждение за трите инстанции в размер на общо 1141,05евро /за първата инстанция 470,13лв., равностойни на 240,37евро+ за втората инстанция 658,18лв., равностойни на 336,52евро+ за касационната инстанция 564,16евро/, съразмерно с отхвърлената част от иска и при данните за договарянето и изплащането им, както и отразяването им представентие в трните инстанции списъци за разноските. От своя страна с оглед изхода на спора жалбоподателят следва да заплати на процесуалния представител на насрещната страна сумата от 24, 04 евро - възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за безплатно осъщественото процесуално представителство в касационното производство.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 207 от 20.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 227/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, в частта, с която е потвърдено решение № 443 от 13.12.2024 г., постановено по гр. д. № 765/2024 г. по описа на Районен съд - Велинград, в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗАдв., че О. В. дължи на адв. Г. Х. Б. от АК – Пловдив сумата в размер над 360 лв. (равняващи се на 184. 07 евро) до пълния предявен размер

6026,84 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на О. В. по ч. гр. д. № 1273/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, определено с решение № 141 от 13.03.2024 г. на Адвокатски съвет - Пловдив по протокол № 7 от 13.03.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 08.04.2024 г., до изплащане на вземането, за което е издадена заповед № 230 от 09.04.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 428/2024 г. по описа на Районен съд – Велинград, в частта, в която О. В. е осъдена да заплати на Г. Х. Б. разноски за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство за държавна такса за разликата над 20, 21 лв. (равняващи се на 10, 33 евро), както и в частта, с която О. В. е осъдена да заплати на адв. С. С. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за разликата над 115, 79 лв. (равняващи се на 59, 20 евро) за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство, като вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Х. Б. против О. В. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 36, ал. 3 ЗАдв. – за съществуване на вземане от дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на О. В. по ч. гр. д. № 1273/2013 г. на РС – Велинград, определено с решение № 141 от 13.03.2024г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 7/13.03.2024г., за разликата над 360 лв. (равняващи се на 184, 07 евро) до пълния предявен размер от 10 068. 46 лв., ведно със законната лихва от 08.04.2024 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед № 230 от 09.04.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 428/2024 г. на РС – Велинград.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 207 от 20.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 227/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, в останалата част

ОСЪЖДА Г. Х. Б. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. ..., офис ..., да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на О. В. Булстат[ЕИК], с адрес [населено място], [улица] сумата 130,32 евро - разноски за държавна такса за въззивното и касационното производство, както и сумата от 1141,05евро - разноски за адвокатско възнаграждение за трите инстанции.

ОСЪЖДА О. В. Булстат[ЕИК], с адрес [населено място], [улица] да заплати на адв. С. И. С. от АК - Пловдив, с адрес на упражняване на дейността: [населено място], [улица], ет. .., офис ... сумата от 24. 04 (двадесет и четири евро и 4 цента) евро - възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществено безплатно процесуално представителство на ищеца в касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: