Р Е Ш Е Н И Е
№ 159
гр. София, 22.06.2026г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.
ЧЛЕНОВЕ: В. Н.
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
При секретаря В. М. като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№1537 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.
По жалба на Г. Н. З. е допуснато касационно обжалване на решение №594/04.05.2023г. по в. гр. д. №3202/2022г. на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по реда на чл. 294 ал. 1 от ГПК, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №79/06.07.2020г. по т. д.№43/2019г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение.
Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Г. Н. З., заедно със С. В. Ц., дължи на „Банка ДСК“ АД въз основа на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. следните суми: 1/ сумата от 413 011,16 лв. - главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.08.2018г. до окончателното изплащане; 2/ сумата от 113 802,50 лв.– договорна лихва за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г.; 3/ сумата от 2576,11 лв.– наказателна лихва за периода от 15.08.2015г. до 14.08.2018г.; 4/ сумата от 1782,36 лв. – заемни такси, за които суми е издадена заповед по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1248/2018г. на РС – Козлодуй. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че част от задължението по договора за кредит се дължи, тъй като не е погасено по давност. В тази връзка излага съображението, че погасителната давност е започнала да тече от уведомяването му за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита - на 24.10.2012г. или най – късно на 30.01.2013г., като давностният срок не е спиран или прекъсван, поради което всички претендирани от банката вземания са погасени по давност. Изтъква, че с влязло в сила решение по гр. д.№201/2013г. на Врачански окръжен съд другият длъжник по договора за кредит С. Ц. е осъдена да заплати договорна лихва за периода от 22.11.2009г. до 14.06.2012г. в размер на 97896,08 лева и законна лихва за периода след 14.06.2012г., а с обжалваното въззивно решение той е осъден да заплати договорна лихва за периода от 25.07.2010г. до 14.08.2018г. в размер на 314 397,48 лв. и законна лихва върху главницата за периода след 14.08.2018г. Поддържа, че по този начин по един и същ договор за един и същ период се начисляват и претендират едновременно договорна и законна лихва, а за периода от 14.08.2018г. до 08.11.2018г. законна лихва се претендира и се начислява и по двата издадени изпълнителни листове, което счита за недопустимо. Твърди още неоснователност на претенцията за договорна лихва, тъй като условията за изменение на базовия лихвен процент са неясни и неконкретизирани в процесния договор за кредит. Също въвежда доводи, че банката не е изпълнила задължението си да уведоми длъжника за изменението на базовия лихвен процент по кредита и на погасителния план. Поддържа, че след изменението на базовия лихвен процент постъпилите за погасяване на задължението суми са неправилно разпределени, като по – голямата част от тях са насочени към погасяване на договорната лихва, вместо за погасяване на главницата.
Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. „Банка ДСК“ АД е предоставила на Г. Н. З., със солидарен длъжник С. В. Ц., ипотечен кредит за текущи нужни в размер на 420 000 лв., при дължима лихва, формираща се от базов лихвен процент, определян периодично от банката и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“; към датата на сключване на договора БЛП е бил в размер на 4.69 %, а стандартната надбавка – в размер на 3.6 % или лихвеният процент е бил 8.29 %. Констатирал е, че кредиторът е предявил срещу С. В. Ц. и Г. Н. З. иск по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията по процесния договор, след обявена предсрочна изискуемост, по който иск е било образувано гр. д. № 201/2013г. на Врачански окръжен съд. По това дело са уважени предявените срещу С. Ц. искове по реда на чл. 422 от ГПК, а предявеният от банката против Г. Н. З. иск е отхвърлен с решение по гр. д. №50203/2016г. на ВКС, II г. о., поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена от кредитора с уведомление от 13.06.2018г., получено лично от Г. Н. З. на 19.06.2018г. Счел е за неоснователно наведеното от длъжника оплакване за присъждане в полза на банката на суми в повече от дължимото, поради издаването на два изпълнителни листа, като се е позовал на разпоредбата на чл. 122 от ЗЗД, съгласно която предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите длъжници.
По отношение на оплакването за неравноправност на клаузата на чл. 7 от договора, касаеща формирането на договорната лихва, апелативният съд е намерил, че за процесния договор за кредит е неприложим Законът за кредитите на недвижими имоти на потребители /ДВ, бр. 59/29.07.2016г./, доколкото е сключен преди влизане в сила на закона, но се прилага Законът за защита на потребителите. Приел е, че възнаградителната лихва е съобразена с разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, като е изложил съображения, че макар в процесната клауза да липсва конкретизация за условията, при които се извършва промяната на базовия лихвен процент, същите са конкретизирани в разпоредбата на чл. 24.3 от Общите условия. Заключил е, че с елементите, използвани за формиране на БЛП, не се нарушават правата на потребителите, тъй като те и техните стойности не зависят едностранно от волята на управителните органи на банката, а от обективни фактори. В допълнение, съдът е посочил, че само по себе си предвиждането на възможност лихвеният процент да бъде едностранно увеличаван също не води до нарушаване на правата на потребителите, доколкото в процесния случай тази възможност не е предоставена единствено на волята на банката и нейните управителни органи. Не е установил наличие на други клаузи, които да бъдат определени като неравноправни.
По възражението за погасяване на задължението по давност, по претенцията за главницата въззивният съд е съобразил датата на иницииране на заповедното производство - 15.08.2018г., и е приел, че всички неплатени вноски, с настъпил падеж преди 15.08.2013г., са погасени с общата петгодишна давност. Възприел е втори вариант от заключението на ССЕ, според който остатъчната редовна главница намалява, само ако е настъпило плащане по главницата, като се прилага лихвеният процент по кредита и наказателна лихва върху просрочената главница в размер на 3 % годишно, както и са отнесени от банката извършените плащания. С оглед на това съдът е заключил, че дължимата главница възлиза на 413 011,16 лв., като върху нея се дължи и законна лихва, считано от депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК – на 15.08.2018г. до изплащането.
На следващо място, по претенцията за договорна лихва апелативният съд е приел, че е приложима кратката тригодишна погасителна давност, тъй като се касае за периодични платежи. При съобразяване на датата на иницииране на заповедното производство, е достигнал до извода, че всички неплатени вноски с падеж преди 15.08.2015г. са погасени по давност. Изложил е съображения, че след настъпване на предсрочната изискуемост договорна лихва не се дължи, тъй като е отнето преимуществото на срока, уговорен в полза на длъжника. С оглед на това и при съобразяване на втори вариант от ССЕ е заключил, че дължимата договорна лихва възлиза на 113 802,50 лв., като се дължи за периода 15.08.2015г. – 19.06.2018г.
По претенцията за наказателна лихва, въззивният съд е счел, че при съобразяване на възражението за давност изчисления за същата следва да бъдат извършени за периода 15.08.2015г. – 14.08.2018г. Съобразил е изчисленията в Приложение 2 към ССЕ и е приел, че за релевантния период дължимите наказателни лихви възлизат в размер на 2576,11 лв. Изложил е съображения, че възприема тези изчисления, тъй като същите са извършени съобразно приложената от Банката наказателна лихва в размер на 3 % годишно.
На последно място, по претенцията за заемни такси, въззивният съд е намерил за основателни само претенцията за дължимата такса за подновяване на ипотека в размер на 1071,90 лв., начислена на 04.07.2018г., и тази за застрахователни премии, непогасени с общата петгодишна погасителна давност, в размер на 710,46 лв. Приел е, че задължението за застраховка в размер на 161,88 лева, дължимо към 27.11.2012г, е погасено по давност.
С определение №346/04.02.2025г. по т. д. №1537/2023г. на ВКС, I т. о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния материалноправен въпрос: относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент.
По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
По поставения въпрос е формирана постоянна практика с постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение №77 от 22.04.2015г. по гр. д.№ 4452/2014г. на ІІІ г. о., решение № 424 от 02.12.2015г. по гр. д. №1899/2015г., решение №95 от 13.09.2016г. на т. д.№ 240/2015г. на ІІ т. о. В същите е прието, че не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред установени и методиката, и математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия пазар. Дадено е разрешение, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти и че с оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ изискване /при отпускането на кредит, банката да обяви правилата по кредита, съдържащи и посочване на лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита/, конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключването на договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Изведено е, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може едностранно да промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Прието е също, че разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл. 143 т. 7, т. 10 и т. 12 от ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената страна винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т. е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Този извод следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 от ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора ”.
Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл. 1 от закона/, респ. задължение на добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл. 4 от ЗЗП/. Ако предпоставката - добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребител договор с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/, обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези разрешения.
По същество на касационната жалба:
Преценката на въззивния съд относно валидността на клаузите на чл. 7 от договора за кредит, както и на чл. 24.3 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на „Банка ДСК“ ЕАД не съответства на даденото в практиката на ВКС разрешение.
Доколкото процесният договор е за ипотечен кредит, към него не намират приложение Законът за потребителския кредит / обн. ДВ бр. 53/2006г., отм./, както и действащият Закон за потребителския кредит /обн. ДВ бр. 18/2010г./. Съгласно изричната разпоредба на пар. 4 от ПЗР на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /обн. ДВ бр. 59/2016г./ установените в него правила за закрила на потребителите не се прилагат за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, какъвто е настоящият договор. По отношение на процесния договор обаче се прилагат общите правила на ЗЗП, както и изискването на чл. 58 ал. 1 т. 2 от ЗКИ, банката да предостави в писмена форма на клиента своите условия, между които задължително следва да фигурират лихвен процент, изразен като годишен лихвен процент, методът за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита.
В чл. 9.1, изр. 2 и чл. 9.4 от ОУ на банката, които по силата на чл. 11 от договора за кредит са неразделна част от съдържанието му, е договорена възможност кредиторът едностранно да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин и възможност при промяна на базовия лихвен процент кредиторът едностранно да определя нов размер на месечната вноска за лихва и/ или за главница и да предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план, без да е необходимо допълнителното му съгласие. В чл. 24.3 от ОУ са предвидени изрично предпоставките, при наличието на които банката - кредитор има право да променя едностранно базовия лихвен процент и съответните такси. Изброените в сочената разпоредба хипотези са свързани с фактори, чиито изменения не зависят от доставчика на финансови услуги, доколкото са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от действия на държавен регулатор, т. е. обосновани са обективно. В ОУ и в договора, обаче, не са посочени правилата, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, няма конкретна методика или формула /математически алгоритъм/, определяща съотношението между изменението на изброените пазарни лихвени индекси и евентуалното изменение на базовия лихвен процент на банката. Изложеното налага извода, че в тези клаузи не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който при настъпване на изменения в съответния финансов индекс, респ. валутен курс, пазарни лихвени нива и други обстоятелства, предвидени в чл. 24.3 от ОУ, ще се формира новият базов лихвен процент. Банката не твърди, нито сочи доказателства, че на кредитополучателя са били оповестени и предоставени „правила”, по които ще се определи, или е определен конкретният размер на увеличението. По този начин не е спазено императивното изискване на чл. 58 ал. 1 т. 2 от ЗКИ за оповестяване на клиентите на информация за метода на изчисляване на лихвата.
Липсата на изрични правила създава възможност при настъпване на предвидените в ОУ обективни фактори, Банката – кредитор произволно да променя размера на лихвата по кредита. Същевременно при липсата на предварително оповестена методика кредитополучателят не може да направи никаква прогноза или самостоятелни изчисления за стойността на тази лихва, което само по себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика, според задължителното тълкуване, дадено с Решение от 26.04.2013г. по дело С-472/10 на Съда на ЕС. С оглед изложеното клаузите на чл. 9.1, изр. 2 и чл. 9.4 и чл. 24.3 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на „Банка ДСК“ ЕАД, които предвиждат право на кредитора едностранно да променя базовия лихвен процент, следва да се приемат за нищожни като неравноправни.
В чл. 7 от процесния договор за кредит от 21.07.2008г. страните са постигнали съгласие дължимата лихва да се формира от базов лихвен процент, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгл. Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“. Към датата на сключване на Договора БЛП е в размер на 4.69 %, а стандартната надбавка е в размер на 3.6%, като лихвеният процент възлиза на 8.29%. Видно от заключението на съдебно счетоводната експертиза до обявяването на предсрочната изискуемост на 19.06.2018г., размерът на лихвеният процент по конкретния договор за кредит е бил променян два пъти: първоначално през м. октомври 2008г. е променен от 8.29%, на 8.79%, а през м. април 2010г. на 9.29%. Тази промяна съставлява едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва - цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, осъществено на основание на неравноправните клаузи на чл. 9.1, изр. 2 и чл. 9.4 и чл. 24.3 от Общите условия.
Въззивният съд, без да съобрази неправноправния характер на посочените клаузи от общите условия на договора за ипотечен кредит, при определяне на размера на задълженията на съдлъжника Г. З. неправилно е зачел двете последователни изменения на размера на възнаградителната лихва в периода от сключването на договора до обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. По този начин съставът на САС неправилно е определил размера на дължимата от Г. З. главница и възнаградителна лихва към датата на сочения от банката момент на обявяване на предсрочната изискуемост – 19.06.2018г.
С оглед извода за неравноправност на клаузата на чл. 9.1, изр. 2 и чл. 9.4 и чл. 24.3 от Общите условия към договора за кредит изменението на възнаградителната лихва в периода от 16.12.2005г. до 17.12.2010г. е неприложимо по отношение на касатора Г. З.. Вместо това размерът на задълженията за главница и възнаградителна лихва следва да бъде определен съобразно приложения към договора погасителен план и при посочения в договора лихвен процент от 8,29%. Видно от същия за гратисния период от сключването на договора до 30.06.2011г. кредитополучателите са дължали 36 вноски за възнаградителна лихва, всяка в размер на 2901,50 лева, както и такси по кредита в общ размер на 5150 лева. Съобразно погасителния план и без изменение на базовия лихвен процент общият размер на възнаградителната лихва само за гратисния период възлиза на 104 454 лева. Същевременно видно от заключението на ССЕ за периода от сключване на договора до 12.01.2012г. по договора за кредит са извършени плащания в общ размер на 73 979,07 лв., а след това на 21.05.2018г. е постъпила сума в размер на 228 лева. При тези данни се налага извода, че при приложение на посочения в договора лихвен процент с извършените от кредитополучателите плащания са погасени изцяло първите 25 вноски от погасителния план, включващи само възнаградителна лихва и част от 26 та вноска, дължима за месец август 2010г.
Следователно към 19.06.2018г., когато на касатора е било връчено уведомлението, с което банката е упражнила правото са да обяви кредита за предсрочно изискуем, касаторът е бил забава по отношение на задължението за заплащане на 94 броя погасителни вноски, за периода от м. август 2010г. до м. юни 2018г. както е посочено и в основното заключение на съдебно - счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство. Предвид изложеното въпреки неправилната преценка за валидност на клауза на чл. 24.3 от Общите условия, правилен се явява крайният извод на въззивния съд, че към датата на връчване на изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита кредитополучателят Г. М. е имал неиздължени в срок задължения за главница и възнаградителна лихва по кредита и за банката се е породило предвиденото в чл. 20.2 от договора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Това право е упражнено с връчването на уведомлението от кредитополучателя на 19.06.2018г.
Основателни са оплакванията на касатора, че непогасеният по давност размер на задължението за възнаградителна лихва за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г. не е определен правилно. При приложение на посочения в договора лихвен процент и предвидения в погасителния план към договора размер на вноските и при отчитане на данните от заключението на ССЕ, общият размер на задължението за възнаградителна лихва за периода от 15.08.2015г. / началото на тригодишния период преди датата на предявяване на иска/ до датата на обявяване на предсрочната изискуемост - 19.06.2018г., възлиза на 99 134,58 лева / 33 вноски с падежи от 22.09.2015г. до 22.05.2018г., както и лихва, дължима за 7 дни, считано от 15.08.2015г. до 22.08.2015г. и за 28 дни, считано от 23.05.2018г. до 19.06.2018г./ Неправилно въззивният съд е определил като дължима сумата от 113 802,50 лв., съобразявайки увеличения от банката размер на лихвения процент от 9.29%.
В касационната жалба не са изложени оплаквания срещу извода на въззивния съд относно приложимия период на погасителна давност за вземането за вноските от претендираната главница / пет години/ и от възнаградителна лихва /три години/. Касаторът оспорва преценката на въззивния съд относно началния момент, от който тече погасителната давност за главницата и възнаградителната лихва, като твърди, че предсрочната изискуемост му е била обявена с връчването на препис от исковата молба по предходното водено срещу него исково производство - гр. д. №201/2013г. на Врачански окръжен съд, приключило с постановяване на решение от 12.06.2017г. по гр. д. №50203/2016г. от ВКС, ГК, с което са отхвърлени изцяло предявените от банката срещу касатора Г. З. искове по чл. 422 от ГПК за вземания за главница и възнаградителна лихва по процесния договор за кредит. Тези доводи на касатора са неоснователни. В съответствие с разпоредбата на чл. 299 от ГПК въззивният съд е приел, че с решението по гр. д. №50203/2016г. от ВКС, ГК, искът е отхвърлен поради констатацията, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем по отношение на длъжника Г. З. и съответно всички факти, настъпили до края на съдебното дирене в това производство, са преклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и настъпилите от тях правни последици не подлежат на преразглеждане.
Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба срещу извода на въззивния съд, че касаторът Г. З. дължи договорна лихва за периода до 19.06.2018г. Касаторът се позовава на решение по гр. д.№201/2013г. на Врачански окръжен съд, с което другият длъжник по договора за кредит С. Ц. е осъдена да заплати договорна лихва за периода от 22.11.2009г. до 14.06.2012г. в размер на 97896,08 лева и законна лихва за периода след 14.06.2012г. Излага съображения, че е недопустимо за един и същи период банката да претендира едновременно възнаградителна лихва от единия длъжник и лихва за забава от другия. Тези доводи са обсъдени в решение №50182/24.10.2022г. по гр. д.№4509/2021г. на ВКС, ГК, І г. о., с което при първото разглеждане от касационната инстанция делото е върнато за ново разглеждане на САС, Прието е, че не е недопустимо предявен иск по реда на чл. 422 ал. 1 от ГПК за установяване на дължимост по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен спрямо някои от ответниците, а по отношение на друг ответник да бъдат присъдени вноски с настъпил падеж. Съставът на ВКС е посочил, че уговорената по договора за банков кредит солидарност на задължението между двама и повече длъжници по смисъла на чл. 121 от ЗЗД, не предполага действие на обявената от банката по отношение на един от съдлъжниците предсрочна изискуемост и спрямо другия солидарно отговорен длъжник, ако по отношение на него няма редовна процедура по обявяване на предсрочната изискуемост. При постановяването на своето решение въззивният съд е съобразил указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона.
В касационната жалба не се съдържат изрични доводи за неправилност на изводите на въззивния съд относно размера на задълженията за санкционна лихва и такси по кредита. Следва да се отбележи, че предвидената в т. 20.1 от Раздел VІІ на Общите условия санкционна лихва се дължи само при забава на частта от вноската, представляваща главница. Поради това преценката за неправилност на въззивното решение в частта относно претенцията за възнаградителна лихва, не обуславя неправилност на решението и в частта за санкционна лихва, която е начислена върху правилно определеното по размер задължение за вноските от главницата, дължими за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г. При липса на други доводи за неправилност в касационната жалба по отношение на определения от въззивния съд размер на санкционната лихва и дължимите по кредита такси, съгласно разпоредбата на чл. 290 ал. 2 от ГПК касационният съд не следва да извършва проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд.
С оглед изложеното присъдената възнаградителна лихва върху редовната главница следва да бъде намалена до дължимия размер 99 134,58 лева за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г. В останалата допусната до касационно обжалване част постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход на спора ответникът по касация дължи на пълномощника на касатора, адвокат И. М. Г., на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение за трите инстанции, както и за повторното разглеждане от въззивната и касационната инстанция. Неоснователно е искането на касатора да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер, съответстващ на определения минимален такъв в Наредба №1/9.07.2004г. в редакцията, обн. ДВ, бр. 88/04.11.2022г. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022г. въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба №1/2004г., следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Задължителният характер на решението, постановено от СЕС, обвързва националния съд да откаже приложението на Наредба №1/2004г., вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, както и при заварени от решението правоотношения между клиент и адвокат.
В определение №50015 от 16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т. о., се приема, че посочените в Наредба №1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
В случая големият материален интерес – общият размер на четирите искови претенции е 747 628,78 лева, фактическата и правна сложност на спора, трите проведени в първоинстанционното производство заседания, в които са извършени множество процесуални действия по събиране на доказателства, налага извода, че съответен на осъществената защита в първоинстанционното производство се явява размер от 15 000 лева. Следва да се отбележи като допълнителен аргумент и това, че този размер е близък до предвидения минимален размер по Наредба №1/2004г., в редакцията й действаща към сключване на договора за правна помощ за първата инстанция – 16 482,56 лева. Дължимото възнаграждение за първоинстанционното производство следва да бъде определено, като се съобрази съотношението между отхвърлената част от исковете и целия обжалваем интерес /231 124,56 лева/ 747 628,78 лева/. С оглед на това същото възлиза на 4637,15 лева. За първото и повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция и касационната инстанция следва да бъде определено възнаграждение по 11 000 лева за всяка инстанция. Така определеното възнаграждение съответства на обема на осъществената работа от процесуалния представител на ответника в двете производства пред Софийски апелативен съд, състояща се в изготвяне на една въззивна жалба, без нови доказателствени искания и явяване в по едно съдебно заседание, както и представяне на писмени бележки при двете разглеждания, в които се излагат подробни, но аналогични доводи по съществото на спора. Този размер на възнаграждението се явява съответен и на обема на защитата, предоставена от адвоката при разглеждане на делото от ВКС: изготвяне на отговор на касационната жалба и представяне на писмени бележки, без явяване в съдебно заседание при първото разглеждане на делото и изготвяне на касационна жалба при първото разглеждане на делото. Дължимото възнаграждение за всяка инстанция следва да бъде определено, като се съобрази съотношението между отхвърлената част от исковете и целия обжалваем интерес /231 124,56 лева/747 628,78 лева/, или съответно дължимото адвокатско възнаграждение за въззивната и касационната инстанция е 3400,58 лева за всяка инстанция. Общо дължимото възнаграждение на адв. И. Г. за първото разглеждане на делото в трите инстанции и за повторното разглеждане във въззивната инстанция възлиза на 14 838,88 лева / 4637,15 лева за първоинстанционното производство и по 3400,58 лева за всяка от въззивните инстанции и за касационната инстанция./
На адв. И. Г. следва да бъде присъдено възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ за второто разглеждане на делото от касационната инстанция в размер на 3 400,58 лева.
Предвид изхода на спора, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която Г. Н. З. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД разноски за заповедното производство за разликата над 10 433,72 лева до присъдения размер от 10 730,02 лева и разноски за производството в четирите съдебни инстанции за разликата над 18 093,93 лева до присъдения размер от 18 799,60 лева.
На ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство до посочения размер в представения от банката списък на разноските - 200 лева.
С оглед изхода на касационното производство „Банка ДСК“ АД следва да бъде осъдено да заплати съответно на отхвърлената част от иска, допълнително държавна такса по сметка на ВКС за трите инстанции в размер на 1173,43 лева, наред с държавната такса, която дружеството е осъдено да заплати с въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Първо отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 594/04.05.2023г. по в. гр. д. №3202/2022г. на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по реда на чл. 294 ал. 1 от ГПК, в частта, с което е потвърдено решение №79/06.07.2020г. по т. д. №43/2019г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение, в частта, с която е прието за установено, че Г. Н. З., заедно със С. В. Ц., дължи на „Банка ДСК“ АД въз основа на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. договорна лихва за разликата над 50 686,71 евро / равностойност на 99 134,58 лева/ до размера на 58 186,04 евро / равностойност на 113 802,50 лв./, дължима за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г., за която сума е издадена заповед по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д.№1248/2018г. на РС – Козлодуй, както и в частта, с която Г. Н. З. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД разноски за заповедното производство за разликата над 5334,68 евро / равностойност на 10 433,72 лева/ и разноски за производството в четирите съдебни инстанции за разликата над 9251,28 евро /равностойност на 18 093, 93 лева /, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Банка ДСК“ АД[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], срещу Г. Н. З., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], иск по реда на чл. 422 ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че в полза на банката съществува вземане срещу Г. Н. З. по договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. за договорна лихва за разликата над 50 686,71 евро / равностойност на 99 134,58 лева/ до размера на 58 186,04 евро / равностойност на 113 802,50 лв./, дължима за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №594/04.05.2023г. по в. гр. д. №3202/2022г. на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, в останалата допусната до касационно обжалване част.
ОСЪЖДА Г. Н. З., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], да заплати на „Банка ДСК“ АД[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл. 78 ал. 3, вр. ал. 8 от ГПК сумата 102,26 евро / равностойност на 200 лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на адвокат И. М. Г., с адрес [населено място], [улица], ет. 2, офис 204 на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата допълнително сумата 236,31 евро /равностойност на 462,19 лева / адвокатско възнаграждение за първото разглеждане на делото в трите инстанции и за второто разглеждане във въззивната инстанция, наред с присъдените от САС 14 376,69 лева, както и адвокатско възнаграждение в размер на 1738,69 евро / равностойност на 3400,58 лева/ за повторното разглеждане от касационната инстанция.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 599,97 евро / равностойност на 1173,43 лева/ - държавна такса, на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.