РЕШЕНИЕ
№ 280
гр. София, 22.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател:Блага Иванова
Членове: Калин Калпакчиев
Николай Джурковски
при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора Росица Славова
като разгледа докладваното от Н. Д. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200459 по описа за 2026 година Производството е образувано на основание чл. 346 т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия А. Т. А. - адв. Н. - срещу решение № 56/17.04.2026 г. на Апелативен съд – Варна, постановено по ВНОХД № 191/2025 г. по описа същия съд, с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 6/16.04.2025 г. на Окръжен съд - Силистра по НОХД № 26/2025 г.
С жалбата касационният съд е сезиран с оплаквания относно процесуалната незаконосъобразност на действията на предходните инстанции по събирането, проверката и оценката на доказателствата, които, според защитника, в конкретния случай е невъзможно да гарантират правилността на вътрешното им убеждение, тъй като тези действия са били формални и затова формирането на вътрешното убеждение на съдебните състави по фактите е било опорочено. За обосноваване на тези оплаквания са изложени твърдения в следните насоки: На доказателствата и средствата за тяхното установяване е била придадена предварително определена сила.
За да изградят основните си фактически изводи двете предходни инстанции са интерпретирали, кредитирали и анализирали показанията на свидетели, които попадат в приложното поле на чл. 118, ал. 2 от НПК и няма как показанията им да бъдат годни и да се ценят. В тази връзка са развити аргументи, че присъдата на първия съд и решението на въззивната инстанция, с което тя е потвърдена, се крепят единствено и само на свидетели-служители на полицията, участвали в процесуално-следствени действия. Визират се полицейските служители К., Н. И. М. и П., за които се твърди, че са извършвали личен обиск и претърсване и изземване в рамките на вече образувано ДП, като протоколите за извършване на тези действия са изготвени по предвидения в НПК ред. Изтъква се, че текстът на чл. 118, ал. 2 от НПК е ясен и по дефиниция показанията на свидетелите К., Н. И. М. и П. не трябва да бъдат ценени като годни такива и да се вземат предвид при постановяване на присъдата. В подкрепа на така застъпваната теза и на възражението относно възможността споменатите полицейски служители да бъдат свидетели се сочат решението на ЕСПЧ по делото „Д. М. срещу България“ и решение № 164 от 22.12.2016 г. на ВКС по НОХД№ 590/2016 г., за което се настоява да е постановено по идентичен казус.
Смущаващо е съдът да кредитира изцяло показанията на цитираните свидетели - полицейски служители и осъдителната присъда да се крепи единствено и само на тези показания. В този аспект се претендира наличие на обилни данни, вкл. в разпити пред съдия, за упражнен натиск чрез заплашване – като такива се сочат показанията на св. Д. И. Д. при разпита му пред съдия - „заплашиха ме, Н. ми каза да кажа, че съм получил кокаина от С.“, както и показанията на св. Б., който в съдебно заседание заявил същото – но че е бил заплашван от П., за да свидетелства, че е закупил от А. кокаин. Изтъква се, че тези факти и обстоятелства въобще не са коментирани от двата съдебни състава, въпреки многократните възражения, наведени в съдебните заседания и въззивната жалба. Освен това, според защитника, излизало, че свидетелите Б. и Д. са профилактирани и заплашвани, а свидетелите К. Г. и Р. И., за които А. е осъден, не са били заплашвани, като в случая това било „non sens“. Наличие на основание за съмнение относно показанията на Р. И., тъй като били противоречиви. В тази връзка се акцентира и на влошените отношения между А. А. и Р. И., поради което като абсурдно се определя твърдението на последния, че въпреки тези им отношения А. му бил подарил кокаин.
Твърденията А. да е закупил кокаин от К. Г. се подкрепят от свидетели, които са били там по време на предоставянето на кокаин от Г. на А.. И трите дози, предмет на разпространението, са с различна проба и различна консистенция от вида кокаин, което, според защитника, би означавало, че А. притежава три различни източника за продажба на кокаин, въпреки че нищо не е намерено при двете претърсвания и изземвания.
Несъгласие със заключението на въззивния съд, че само въз основа на факта, че в А. никога не са откривани наркотични вещества, не можело да се направи извод за липса на разпространение. По повод тази оспорена констатация защитата поставя въпроса „Какво разпространява А., като не притежава каквато и да е субстанция?“ Изтъква се, че в текста на чл. 354а от НК ясно са изброени определени действия - преработи, произведе, държи и т. н.преди целта на разпространението, но че в случая никой не казва какво прави А. - преработва ли, държи ли, а ако държи, как е установено, че държи и какво държи.
Въззивният съд е изпаднал в сериозни противоречия в мотивите си на втория абзац от стр. 7., коментирайки, че св. Д. И. Д. правилно бил оправдан, защото не могло да се докаже (обвинението), тъй като полицаите свидетелствали единствено, че св.Д. и А. са се срещнали и са си стиснали ръцете и заявили, че не са възприели самото наркотично вещество и неговото предаване. Според защитника това съждение буди недоумение, тъй като и при св. И., и при св.Г., за което А. е осъден, полицаите също не са възприели наркотичното вещество и неговото предаване, а това означава, че при едни и същи факти и обстоятелства, при една и съща фактическа обстановка решаващият съд прави два диаметрално противоположни извода.
В един и същи съдебен район в един и същи съд - ОС - Силистра, при два напълно идентични случая се постановяват два съдебни акта, две присъди, които са диаметрално противоположни - веднъж присъдата, с която подсъдимият А. е осъден, и, втори път, оправдателна присъда на ОС - Силистра по същия текст чл. 354а, ал. 1 изр. първо предл. пето от НК.
В условията на алтернативност в жалбата са отправени искания: - да се отмени атакуваното решение № 56 от 17.04.2026 г. на АС - Варна по ВНОХД № 191/25 г. и А. Т. А. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение.
- или да се отмени решение № 56 от 17.04.2026 г. на AC-Варна по ВНОХД №191/25 г. и делото да се върне за ново разглеждане поради допуснати съществени процесуални нарушения, свързани със събирането, проверка и оценка на доказателствата по делото и формирането на вътрешното убеждение на съда.
В проведеното съдебно заседание защитникът на подсъдимия А. адвокат Р. Н. поддържа жалбата по изложените в нея съображения в подкрепа на заявените оплаквания, като част от изтъкнатите аргументи отново се поставят на вниманието на ВКС. Моли да се отмени решението на АС – Варна, както да се отмени и присъдата.
Подсъдимият А. А. не се явява в заседанието пред касационната инстанция и не взема лично становище.
Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна с аргументи, че деянието е безспорно доказано по несъмнен начин. Моли касационния съд да приеме, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и с оглед на това да се остави в сила.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 6/16.04.2025 г. на ОС-Силистра, постановена по НОХД № 26/2025 г. по описа на съда, подсъдимият А. Т. А. е признат за виновен в това, че: в периода от 31 юли 2024 г. до 03 октомври 2024 г. в /населено място/, от частен имот, находящ се на ул. /улица, номер/, в условията на продължавано престъпление, с две деяния, които осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление, извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, като последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, без надлежно разрешително по ЗКНВП е разпространил високорискови наркотични вещества - 1,394 гр. кокаин на обща стойност 255,13 лв., включени в Приложение №1 към чл. 3, т. 1 от Наредбата за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични (приета с ПМС № 293 от 27.10.2011 г. на основание чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от ЗКНВП) - Списък I - „Растения и вещества с висока степен на риск за общественото здраве поради вредния ефект от злоупотребата с тях, забранени за приложение в хуманната и ветеринарната медицина", както следва: 1. На 31 юли 2024 г. в /населено място/, от частен имот, находящ се на ул. /улица, номер/ е разпространил на Р. А. И. високорисково наркотично вещество - кокаин с нето тегло 0,695 грама със съдържание на активен наркотично действащ компонент - 35,8 тегловни процента, на стойност 121,83 лв.; 2. На 03 октомври 2024 г. в /населено място/ е разпространил на К. Н. Г. високорисково наркотично вещество - кокаин с нето тегло 0,699 грама със съдържание на активен наркотично действащ компонент - 40,2 тегловни процента, на стойност 133,30 лв., поради което и на основание чл. 354а, ал. 1, изр. първо, предл. пето, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, във връзка с чл. 36 и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и глоба в размер на 5000 лв., като е оправдан в това да е разпространил наркотично вещество на Д. И. Д.. С присъдата на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от три години.
С присъдата е постановено приобщените по делото веществени доказателства да бъдат унищожени.
С присъдата подсъдимият А. Т. А. е осъден да заплати сторените по делото разноски в досъдебната и съдебната фаза на производството.
Срещу горната присъда е била подадена въззивна жалба от защитника на подсъдимия А. Т. А. - адв. Н. и по нея пред АС-Варна е било образувано ВНОХД № 191/2025 г. Същото е приключило с постановяването на атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение № 56/17.04.2026 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.
Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК; в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок; и срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК.
Макар касационната жалба формално да е насочена срещу въззивното решение в неговата цялост, то предвид обстоятелствата, че заявените в нея оплаквания са единствено и само срещу осъдителната част на присъдата и съответстващата й потвърдителна част на въззивното решение, както и че основното алтернативно искане е за оправдаването на подсъдимия А. по повдигнатото му обвинение (а той може да бъде оправдан само по обвинението, за което е осъден) се налага изводът, че на основание чл. 347, ал. 1 от НПК ВКС дължи проверка само на частта от въззивното решение, потвърждаваща осъдителната част на постановената по отношение на А. присъда. От това следва, че предмет на настоящото касационно производство е само частта от решението на АС-Варна, касаеща осъждането на подсъдимия А.. Под формата на претенция за допуснато съществено процесуално нарушение в жалбата е залегнало и оплакване срещу обосноваността на въззивното решение. Такова е обективирано в претенцията, че твърденията подсъдимият А. да е закупил кокаин от К. Г. се подкрепят от свидетели, които са били там по време на предоставянето на кокаин от Г. на А.. По този начин се оспорва верността и правилността на фактическите изводи на апелативния съд, в които не се приема за установено А. да е закупил кокаин от К. Г., а се приема обратното – А. да е продал и предоставил кокаин на К. Г.. Така изразеното несъгласие с фактическите изводи на апелативния съд, за които се твърди, че не се подкрепят от доказателствата по делото, сочи на довод за необоснованост, която не е сред основанията за касационна проверка съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК. Принципно касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, и не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. Поради това ВКС ще се ограничи да разгледа само оплакванията за несъблюдаване на процесуалните правила при събиране, проверка и оценка на оспорените в касационната жалба доказателствени материали относно обвинението за деянията по разпространение на наркотични вещества на Р. И. и К. Г., които въззивният съд е приел за доказани.
Възражението, че има основание за съмнение относно показанията на Р. И., тъй като били противоречиви, не е надлежно аргументирано и в негова подкрепа не са изложени никакви конкретни доводи. Не се сочи в кои точно части са противоречиви и в какво се изразява противоречието. Формулирано по този начин, това възражение се явява декларативно и ненадлежно конкретизирано съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК, поради което не съставлява годно основание за касационна проверка.
Насоката на възражението, че заради влошените отношения между А. А. и св. Р. И. следва да се определи като абсурдно твърдението на последния, че въпреки тези им отношения А. му бил подарил кокаин, предполага ВКС да извърши преоценка на доказателствените източници (в случая на показанията на Р. И.) и да възприеме на нови фактически положения (че А. не е предавал наркотично вещество на Р. И.), което обаче в това производство е недопустимо, тъй като, както бе подчертано, ВКС няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Коментираното възражение не касае годността и законосъобразността на доказателствената преценка, а преценката за достоверността на доказателствените източници, като чрез него се изразява несъгласие с позицията на въззивната инстанция да кредитира показанията на св.И., макар тя да е суверенна в упражняването на това си правомощие. По тази причина и това възражение ще бъде оставено без обсъждане.
В контекста на гореизложеното следва да се напомни, че с оглед забраната за установяване на нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, каквато не е налице в разглеждания случай) поначало не е възможно да бъде постигнат целеният от защитата процесуален резултат – да се приеме, че подсъдимият не е извършил престъплението, за което е признат за виновен и му е наложено наказание, и да бъде оправдан, тъй като постигането на този резултат е обвързано от възприемането на различни фактически положения относно извършването на деянието и неговото авторство (чл. 102 т. 1 от НПК). Поради това отправеното от защитника искане за оправдаване на подсъдимия е изначално неоснователно, тъй като то предполага възприемане на нови фактически положения, каквито в настоящото производство касационната инстанция не може да извежда.
Извън обхвата на касационната проверка следва да остане и възражението, че в един и същи съдебен район в един и същи съд – Окръжен съд-Силистра, при два напълно идентични случая се постановяват два съдебни акта, които са диаметрално противоположни - веднъж присъдата, с която подсъдимият А. е осъден, и, втори път, оправдателна присъда на ОС - Силистра по същия текст чл. 354а, ал. 1 изр. първо предл.
пето от НК. Това възражение не попада в обхвата на нито едно от предвидените в чл. 348 ал. 1 т. 1-3 от НПК касационни основания, тъй като съдържащите се в него твърдения в същината си не обосновават никакви конкретни нарушения (пороци) на атакувания съдебен акт, които да са довели до незаконосъобразност, неправилност и/или несправедливост на същия.
Останалите доводи в жалбата са такива в подкрепа на оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции и обосновават претенция за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Последното не е изрично посочено цифрово, но словесното описание на изразеното недоволство от атакувания съдебен акт позволява то (недоволството) да бъде осмислено като аргументиращо съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Практиката на ВКС допуска този подход при извеждане волята на оспорващата страна, като в този смисъл е решение № 204/13.11.2019 г. по н. д. № 895/2019 г., на ВКС I н. о., в което е прието, че касационните основания „..могат да бъдат изрично посочени в жалбата и/или протеста, но могат и да следват от изложените от подателя им съображения.“ Несъстоятелно е твърдението, че предходните инстанции са придали на приобщените по делото доказателства и на средствата за тяхното установяване предварително определена сила. Разпоредбата на чл. 14 ал. 2 от НПК не допуска формални доказателства с обвързваща за съда сила, което означава, че видът и особеностите на използваните процесуални средства за доказване не могат формално да предопределят дали някои от тях заслужават повече доверие, а други по-малко. В съответствие с принципа за вземане на решенията по вътрешно убеждение (чл. 14 от НПК) окръжният и апелативният съд не са признали предварително определена сила на никое от приобщените по делото доказателствени средства, не са ограничили по никакъв начин оценката за тяхната достоверност (доколкото имплицитно са приели, че те подлежат на оспорване и проверка за достоверност, респ. че могат да бъдат оборвани чрез допустимите процесуални средства и способи за доказване) и съобразно изискването на чл. 107, ал. 5 от НПК всяко от тях е било проверено чрез съпоставката му с другите доказателствени средства.
Неоснователно се атакуват и оспорват като процесуално недопустими свидетелските показания на полицейските служители К., Н. И. М. и П., за които в жалбата се твърди, че са извършвали личен обиск и претърсване и изземване в рамките на вече образувано ДП, като протоколите за извършване на тези действия били изготвени по предвидения в НПК ред и че на това основание съобразно текстът на чл. 118, ал. 2 от НПК показанията им не трябва да бъдат ценени като годни и да се вземат предвид при постановяване на присъдата. Т.е., оспорва се процесуалната възможност изброените полицейски служители да бъдат разпитвани като свидетели с оглед забраната в чл. 118, ал. 2 от НПК. Такова възражение е правено и пред въззивния съд, който на стр. 5-6 от обжалваното решение е изложил подробно мотивирани съображения за неговата неоснователност, с които ВКС напълно се съгласява и не намира за необходимо да ги повтаря. По повод обсъжданото възражение е важно обаче да се подчертае, че внимателният прочит на материалите по делото еднозначно сочи, че в действителност цитираните полицейски служители не са участвали в разследването в каквото и да било процесуално качество и в частност не са били разследващи органи по смисъла на НПК – не са попадали сред изброените в чл. 193 и чл. 194 от НПК. От приложените в ДП протоколи за извършени действия по разследването претърсвания и изземвания в недвижими имоти и леки автомобили (на л. 84-88; л. 100-103; л. 123-125; л. 131-133; л. 152-154; л. 162-166; л. 186-188, всички в т.І) недвусмислено се установява, че полицейските служители Н. Й. И., И. Б. М. и Н. П. само и единствено са присъствали при извършването на тези действия, без да бъдат участници в тях, в резултат на което тяхното фактическо (физическо) присъствие не е породило никакви правни последици относно самото разследване. Същевременно от данните по делото не се установява присъствието на свидетелят К. при извършването на процесуално-следствени действия, доколкото в приложените протоколи от тези действия не е документирано такова. Не отговаря на обективната действителност и твърдението в касационната жалба, че полицейските служители К., Н. И. М. и П. са извършвали личен обиск. От една страна, не е конкретизирано на кого (на кои лица) са извършвали личен обиск, а, от друга, единственият приложен по делото протокол за личен обиск (л. 42 т.І от ДП) е съставен от полицейския служител И. Д., който няма качеството на свидетел в настоящото наказателно производство.
Относно изтъкнатия в жалбата довод, че на отправяните от страна на защитника към свидетелите К., Н. И. М. и П. въпроси дали са участвали в процесуално - следствени действия, респ. претърсване и изземване при вече образувано ДП отговорите им били категорични и утвърдителни, следва да се отбележи, че от протоколите от съдебните заседания в действителност се установява, че на така поставяния им въпрос свидетелите са отговаряли положително с твърдения, че са взели участия в тези действия. Но тези техни изявления са ирелевантни за преценката в какво точно качество са участвали, доколкото същото не се определя от субективни фактори, каквито са личните им становища по въпроса. Горната преценка следва да се основава не на собственото виждане и разбиране на свидетелите за характера на осъществените от тях действия, които на практика са били само фактически, а на съдържанието на протоколите за извършените процесуално-следствени действия.
Последните, съгласно чл. 131 от НПК, след като са съставени при условията и по реда, предвидени в този кодекс, са доказателствени средства за извършване на съответните действия и за реда, по който са извършени, което без съмнение включва и обстоятелствата относно присъстващите лица и тяхното качество. А в случая всички протоколи сочат, че посочените в тях полицейски служители Н. И. М. и П. не са извършвали съответните действия, а само са присъствали при тяхното осъществяване.
Следователно предвид разпоредбата на чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК въпросните служители на Министерството на вътрешните работи могат да бъдат разпитвани като свидетели за фактите по чл. 117 от НПК, които лично са възприели извън комуникацията си с подсъдимия, поради което допускането им в качеството на свидетели е процесуално издържано и не влиза в конфликт с правилата за доказването, както неправилно счита защитата. Съпоставянето на нормата на чл. 118, ал. 1, т. 3 с тази на чл. 118, ал. 2 от НПК мотивира извод, че съществува законова пречка полицейските служители да бъдат разпитвани в качеството на свидетели за факти, свързани със самопризнанието на заподозряното лице, които факти са им станали известни в рамките на проведена от тях разузнавателна беседа по ЗМВР, но не и по отношение на други обстоятелства, в т. ч. и такива, отнасящи се до начина на провеждане на изчерпателно посочените в закона процесуално-следствени действия. В този смисъл коментираните свидетели могат да бъдат разпитвани относно причините за провеждане на полицейските операции; наблюденията, осъществени спрямо подсъдимия и неговото жилище, и пребиваването му в него; възприятията им относно срещите на подсъдимия с други лица и поведението му на тези срещи; начина на провеждане на следствените действия претърсване и изземване.
В подкрепа на тезата си, че на основание чл. 118 ал. 2 от НПК полицейските служители К., Н. И. М. и П. не могат да бъдат свидетели, респ. че техните показания не са годни, защото те са участвали в процесуално-следствени действия, респективно претърсване и изземване при вече образувано ДП, защитникът се позовава на произнасянето на ЕСПЧ по делото „Д. М. срещу България“, както и на решение № 164 от 22.12.2016 г. на ВКС по НОХД№ 590/16 г.
Цитираното осъдително решение на ЕСПЧ от 08.03.2018 г. по делото „Д. М. срещу България“ (Жалба № 34779/09) третира изключването от кръга на доказателствените източници на уличаващата подсъдимия информация, изводима от разузнавателни беседи с него в отсъствие на адвокат и без да му е разяснено правото да не се самоуличава. И тъй като в случая годността на показанията на полицейските служители К., Н. И. М. и П. не се оспорва на основание допълнението в чл. 118, ал. 2 от НПК (Доп. - ДВ, бр. 18 от 2024 г.), касаещо лицата, извършвали разузнавателни беседи по смисъла на ЗМВР, то посоченото решение на ЕСПЧ е неотносимо към проблематиката по настоящия казус. Още повече, че при установяването на фактите въззивният съд не се е позовал на никаква информация от разузнавателни беседи на полицейските служители с подсъдимия А., поради което забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК не е нарушена и в този аспект.
Що се касае до цитираното в касационната жалба решение № 164 от 22.12.2016 г. на ВКС по НОХД№ 590/16 г. настоящият състав не съзира никакво противоречие на решаващите изводи на въззивния съд с изведените в това решение принципни постановки в интересуващата касатора насока, които се свеждат до следното – че преценката за допустимостта на свидетелите полицейски служители от гледна точка на това дали са осъществили действия по разследването, регламентирани в НПК, свързани с доказването на извършено престъпление, се определя в зависимост от факта кога и по какъв начин е било образувано досъдебното производство и дали тяхната дейност е „процесуална“; - както и че разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от НПК не допуска възможността доказателствените резултати от негодните действия по разследването да бъдат заменени с разпита на свидетели, които на практика са ги извършили, макар в нарушение на процесуалните правила, респ. тези резултати да бъдат заместени от показанията на лицата, които са ги осъществили извън компетентността си и в нарушение на чл. 128 и чл. 137 от НПК. В случая в пълно съответствие с разрешението на горните въпроси, дадено в коментираното решение на ВКС, апелативният съд е приел, че полицейските служители К., Н. И. М. и П. не са осъществили действия по разследването, регламентирани в НПК, свързани с доказването на извършено от подсъдимия престъпление, поради което като неносеща характеристиките на „процесуална“ тяхната дейност не обосновава забраната по чл. 118 ал. 2 пр. 1 от НПК да бъдат разпитвани като свидетели.
Неоснователно е и недоволството срещу кредитирането на показанията на посочените полицейски служители. От една страна, то е мотивирано с доводи за наличие на обилни данни, вкл. в разпити пред съдия, за упражнен натиск чрез заплашване – като такива се сочат показанията на св. Д. И. Д. при разпита му пред съдия - „заплашиха ме, Н. ми каза да кажа, че съм получил кокаина от С.“, както и показанията на св. Б., който в съдебно заседание заявил същото – но че е бил заплашван от П., за да свидетелства, че е закупил от А. кокаин. От друга страна, е мотивирано със съждение, че след като свидетелите Б. и Д. са профилактирани и заплашвани, било „non sens“ свидетелите К. Г. и Р. И., за разпространението на наркотични вещества на които А. е осъден, да не са били заплашвани.
На първо място, цитираните показания на свидетелите Д. Д. и Б. са неотносими към предмета на касационната проверка, тъй като нямат никакво отношение към обвинението, по което подсъдимият е признат за виновен и осъден от предходните инстанции, респ. тъй като нямат отношение към доказателствените материали, възприети като осигуряващи доказаността на това обвинение. И на второ място, за да обоснове тезата си, че показанията на свидетелите К. Г. и Р. И., уличаващи подсъдимия в извършването на деянията, за които е осъден, са опорочени и поради това недостоверни, защитникът се позовава на сходни по естеството си факти, приемайки, че след като свидетелите Д. Д. и Б. говорят за упражнен върху тях натиск чрез заплашване от страна на полицейските служители, то напълно логично такъв да е бил осъществен и спрямо свидетелите К. Г. и Р. И., макар последните да не споменават за такъв. Известно е обаче, че сходните факти не са доказателства, поради което същите не могат да бъдат поставени в основата на преценки за доказаността на други факти с правно значение в наказателното производство. Сходните факти не могат да служат като пряко или косвено доказателство. Затова твърдените от свидетелите Д. Д. и Б. факти за оказван им от полицейски органи натиск да дадат конкретни показания срещу подсъдимия (които факти дори не са приети за несъмнено доказани и установени) не могат да бъдат нито пряко, нито косвено доказателство, че такъв или подобен натиск е бил осъществяван и спрямо свидетелите К. Г. и Р. И., още повече, че последните изобщо не дават сведения в тази насока.
А доколкото оспорените в касационната жалба свидетелски показания на полицейските служители не са единствен и решаващ доказателствен материал, на който съдилищата са основавали съвпадащите си фактически изводи за установената престъпна деятелността на подсъдимия, неоснователно е и оплакването, че осъдителната присъда се крепи единствено и само на показанията на тези полицейски служители. Обстоятелствата, че А. е разпространявал наркотични вещества на св. И. и св. Г., са установени въз основа на съвкупната преценка на показанията на полицейските служители и на самите И. и Г., които изрично заявяват, че са придобили наркотични вещества от подсъдимия, като същевременно тези гласни доказателствени източници напълно се подкрепят и от иззетите при претърсванията множество прозрачни полиетиленови пликчета, идентични с тези, в които се е намирало наркотичното вещество, открито във всеки един от свидетелите И. и Г.. По повод изразеното несъгласие със заключението на въззивния съд, че само въз основа на факта, че в А. никога не са откривани наркотични вещества, не можело да се направи извод за липса на разпространение, следва да се подчертае, че това оспорено съждение на контролирания съд се основава на логически вярна интерпретация на установените по делото факти. И това е така, защото, от фактическа страна действията по претърсване и изземване в имоти и леки автомобили, собственост и ползвани от подсъдимия и неговата съпруга, при които не били открити наркотични вещества, са били извършвани във времето значително след осъществяваното разпространение на наркотични вещества, поради което не съществува никаква логическа закономерност при тяхното извършване задължително да бъдат открити наркотични вещества и в частност такива от вида на вече разпространените. В случая между действията по разпространението на наркотичните вещества (съответно на 31.07.2024 г. и на 03.10.2024 г.) и извършените (съответно на 01.08.2024 г. и на 04.10.2024 г.) действия по претърсване и изземване в имоти и леки автомобили, собственост и ползвани от подсъдимия и неговата съпруга, са изминали достатъчно продължителни периоди от време от порядъка на часове, в които е било напълно възможно и правдоподобно подсъдимият необезпокоявано да се е освободил от евентуално държани от него наркотични вещества. С оглед на това от обстоятелството, че при действията по претърсване и изземване в имоти и леки автомобили, собственост и ползвани от подсъдимия и неговата съпруга, не били открити никакви наркотични вещества, не следва обективно, закономерно и неизбежно, че във времето, предшестващо тези действия, подсъдимият не е имал на разположение наркотични вещества, които да разпространява. Изложените аргументи определят като без резон и поставеният в жалбата въпрос „Какво разпространява А., като не притежава каквато и да е субстанция?“
Горните съображения мотивират и преценката на касационния съд, че от обстоятелството, че при претърсванията и изземванията не са били намерени наркотични вещества, не може логически да се изведе обективна и неизбежна закономерност, че подсъдимият не е могъл да разполага и не е разполагал с дози от наркотичното вещество кокаин с различен процент на активното вещество. В тази връзка ирелевантно се явява твърдението в жалбата, че разпространението на дози с различна проба и различна консистенция от вида кокаин би означавало, че А. притежава три различни източника за снабдяване с кокаин. В случая подсъдимият няма повдигнато обвинение за придобиване на наркотични вещества кокаин, поради което без значение за предмета на делото е как той се е снабдявал с такива и какви са неговите източници за доставки.
На възражението, че в случая никой не казва какво прави А. - преработва ли, държи ли, а ако държи, как е установено, че държи и какво държи, следва да се отговори, че обвинението срещу подсъдимия е формулирано много ясно и то е само за една от формите на изпълнителното деяние по чл. 354а ал. 1 от НК – разпространяване на наркотични вещества, която е самостоятелна и независима от останалите форми на изпълнително деяние по този текст. С оглед на това след като на подсъдимия не е повдигнато обвинение за останалите форми на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 354а ал. 1 от НК – произведе, преработи, придобие или държи наркотични вещества с цел разпространение, изобщо не е било необходимо държавното обвинение да посочва, а съдилищата да обсъждат дали А. преработва и/или държи наркотични вещества и какво (наркотично вещество) държи.
Във връзка с доводите, че „въззивният съд изпада в сериозни противоречия в коментара си на вторият абзац от стр. 7, коментирайки, че св. Д. И. Д. правилно бил оправдан, щото не могло да се докаже….“, следва да се подчертае, че в настоящото производство на св. Д. И. Д. не е повдигано обвинение и затова по отношение на него въобще не са обсъждани въпросите по чл. 301 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК. Поради тази причина и в решението на въззивния съд никъде не се съдържат разсъждения за оправдаването на св. Д..
А що се касае до изводите на апелативния съд относно правилността и законосъобразността на оправдаването на подсъдимия А. от окръжния съд по обвинението, че е разпространил наркотични вещества на св. Д., поради това, че същото се явява недоказано, касационната инстанция не намира мотивирането на тези изводи да влиза в някакво противоречие с изводите му, че подсъдимият А. правилно е признат за виновен да е осъществил състава на престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 5 вр. чл. 26, ал. 1 от НК като в условията на продължавано престъпление, с две деяния да е разпространил на Р. А. И. и К. Н. Г. без надлежно разрешително по ЗКНВП високорискови наркотични вещества кокаин.
При обсъждането на доказаността на обвиненията за разпространение на наркотични вещества на св. Д., от една страна, и на свидетелите И. и Г., от друга, въззивният съд напълно правилно е отчел различния обем, съдържание и интензитет на доказателствата относно тези части на обвинението. Обвинението за разпространение на наркотични вещества на св. Д. е приел за недоказано, поради това, че показанията на К., И. и М., както и изготвената видео-техническа експертиза, от които единствено се установява, че А. и Д. са се срещнали и са си стиснали ръцете, при което свидетелите не са възприели непосредствено самото наркотично вещество и неговото предаване, не са достатъчни да опровергаят дадените при условията на чл. 223 от НПК показания на Д., че е закупил намерения в него кокаин пет дни по-рано и го е държал в джоба си през цялото време. И докато при това обвинение освен показанията на полицейските служители (оценени като недостатъчни) не са 10
приобщени никакви други доказателства, които да установяват действието по разпространение на наркотично вещество кокаин, то при обвинението за разпространение на наркотични вещества на свидетелите И. и Г. показанията на полицейските служители (които отново са възприели единствено здрависвания от приблизително 50 метра разстояние) не се явяват единствените доказателствени източници, доколкото те убедително са подкрепени както от показанията на самите свидетели И. и Г., които изрично са заявили, че са се снабдили с намерените в тях наркотични вещества именно от подсъдимия, така и от иззетите при претърсванията множество прозрачни полиетиленови пликчета, идентични с тези, в които се е намирал наркотикът, открит в свидетелите И. и Г.. С оглед на това напълно несъстоятелно е твърдението на защитата, че при едни и същи факти и обстоятелства, при една и съща фактическа обстановка решаващият съд е направил два диаметрално противоположни извода.
По изложените съображения настоящият съдебен състав достигна до извода, че като е потвърдил присъдата на Окръжен съд-Силистра в осъдителната й част Апелативен съд-Варна не е допуснал твърдените в жалбата нарушения, обосноваващи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Воден от тези мотиви и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 56/17.04.2026 г. на Апелативен съд – Варна, постановено по ВНОХД № 191/2025 г. по описа същия съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
11