О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50282

София, 10.07.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 4131 по описа за 2021г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. П. П. – С., чрез адвокат В. К., срещу въззивното решение на Апелативен съд В. Т. №181/19.07.2021г. по в. т.д.№98/2021г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на оспореното решение поради противоречие с материалния закон и задължителната съдебна практика.

Насрещната страна „Ю. Б. АД, [населено място] с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат П., оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Насрещната страна „Таргет ДЛС“ ЕООД, [населено място], редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата.

Третото лице – помагач „Колект БГ“ АД, [населено място] с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат П., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно, законосъобразно и обосновано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. А. съд – В. Т. след отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Плевен постановил друго, с което отхвърлил предявените от С. П. П. – С. срещу „Ю. Б. АД, [населено място] и „Таргет ДЛС“ ЕООД, [населено място], при участието на третото лице – помагач на страната на ответника „Колект БГ“ АД, [населено място], искове за установяване несъществуването на ипотечното право, удостоверено в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №113, т.ХІІІ, рег.№13410, дело №187/2007г. на нотариус С. И., вписан в Агенция по вписванията под акт №61, т.ХІІ, дело 12336/2007г., вх. рег.№ 18779/25.10.2007г., поради погасяване по давност на обезпеченото с него вземане на „Ю. Б. АД, [населено място] срещу „Таргет ДЛС“ ЕООД, [населено място] по изпълнителен лист от 12.12.2011г., издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание по ч. г.д.№7836/2011г. на Районен съд Плевен, предмет на изпълнително дело №20198140400454 по описа на ЧСИ Н. В., с район на действие – Окръжен съд Плевен.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: С договор от 25.10.2007г., обективиран в нот. акт №113, т.ХІІІ, рег.№13410, дело №187/2007г. на нотариус С. И., вписан в Агенция по вписванията под акт №61, т.ХІІ, дело 12336/2007г., вх. рег.№ 18779/25.10.2007г., С. П. П. – С. учредила договорна ипотека за обезпечаване на задълженията по договор за кредит за посрещане на извънредни нерегулярни нужди от оборотни средства в размер на 57 000 евро отпуснат от „Българска пощенска банка“ АД /чийто правоприемник е „Ю. Б. АД/ на „Таргет ДЛС“ ЕООД, върху апартамент №10, с идентификатор 56722.660.275.2.10 и административен адрес [населено място], [улица], вх.Б, ет.6.

Установил, че със заповед за незабавно изпълнение №5641/12.12.2011г., поправена на основание чл.247 от ГПК с определение №200/18.01.2012г., по ч. г.д.№7836/2011г. на Районен съд – Плевен, било разпоредено „Таргет ДЛС“ ЕООД да заплати на „Ю. Б. АД, сумите, както следва: 55 585,78 евро, равняващи се на 108 706,34лв. – главница; 211,88лв. – такси; 8 931,59 евро, равняващи се на 17 468,67лв. – договорна лихва за периода 21.09.2010г. – 23.11.2011г.; законна лихва от 09.12.2011г. до окончателното изплащане на вземането, дължими по договор за кредит №B./25.10.2007г., изменен с Анекс №1/29.10.2009г., обезпечен с договорна ипотека, учредена с нот. акт №113, т.ХІІІ, рег.№13410, дело №187/2007г. на нотариус С. И..

Въз основа на молба от 27.12.2011г. на „Ю. Б. АД и издадения изпълнителен лист било образувано изпълнително дело №201118140401049 по описа на ЧСИ Н. В., с район на действие – Окръжен съд Плевен. В молбата било направено искане съдебният изпълнител да направи цялостно проучване на длъжника и да определи способа за изпълнение на основание чл.18 от ЗЧСИ. Съдът установил, че в хода на изпълнителното производство били подадени молби и извършени изпълнителни действия, както следва: - връчване на заповед за незабавно изпълнение №5641/12.12.2011г., поправена с определение №200/18.01.2012г., издадена по ч. г.д.№7836/2011г. на РС – Плевен на длъжника „Таргет ДЛС“ ЕООД на 31.10.2013г. - молба вх.№00175/09.01.2012г. за вписване на възбрана; - писмо изх.№01014/07.02.2012г. до КАТ – П. за запор на МПС; - писмо с изх.№01011/07.02.2012г. до АВ/ИР – П. за вписване на възбрана; - молба вх.№4476/30.07.2012г. за налагане на запори по банкови сметки; - молба вх.№4466/28.07.2014г. за опис на движими вещи; - молба вх.№5106/28.08.2014г. за запор на сметки в банки и опис на движими вещи; - молба вх.№7886/13.12.2017г. за запор на вземанията по изпълнителното дело; - молба от 13.12.2017г. за налагане на запор върху вземанията на длъжника, върху която била поставена резолюция на съдебния изпълнител, че делото е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Съдът посочил, че последната подадена от взискателя молба за изпълнителни действия била от 28.07.2014г., което било констатирано и от съдебния изпълнител с влязлото в сила постановление за прекратяване на изпълнителното производство от 03.01.2018г., на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.

Въззивният съд установил още, че по искане на кредитора „Ю. Б. АД от 22.08.2019г. било образувано ново изпълнително дело №20198140400454 по описа на ЧСИ Н. В. с длъжник „Таргет ДЛС“ ЕООД, по което на 28.11.2019г. бил извършен опис на недвижимия имот, ипотекиран за обезпечение на вземанията на взискателя по договора за кредит.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК и е допустим. Приел, че процесната заповед за изпълнение на вземанията обезпечени с ипотекирания от ищцата недвижим имот е влязла в законна сила на 15.11.2013г. и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност /чл.117, ал.2 от ЗЗД/. Посочил, че съгласно постановките на ППВС 3/80г. образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а през времетраенето на изпълнителния процес давност не тече. Приел е, че с т.10 от ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение, според което давността в изпълнителното производство се прекъсва с всяко предприето действие по принудително изпълнение и от момента на същото започва да тече нова давност. Въззивният съд изложил, че отмяната на ППВС 3/80г. има действие от 26.06.2015г. – датата, на която е обявено за загубило сила и е прието различно тълкуване. Обосновал, че осъществените преди постановяване на новото тълкувателно решение факти, от значение за спорното правоотношение и последиците от тях, следва да се преценяват с оглед обвързващото тълкуване дадено към момента на тяхното настъпване. С оглед на това направил извод, че по отношение на заварените висящи изпълнителни дела, към датата на постановяване на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се прилага правилото на ППВС 3/80г., като се позовал и на постановените в този смисъл актове на ВКС – решения по г. д.№2382/2017г., ІV г. о.; г. д.№2917/2018г., ІV г. о.; г. д.№1609/2019г., ІІІ г. о. По тези съображения съдът приел, че до 26.05.2015г. давността за процесните вземания е била спряна по силата на образуваното изпълнително производство. Перемпцията по същото настъпила на 28.08.2016г. /две години след последното изпълнително действие/, но съдебният изпълнител бил длъжен да осъществи исканото с молбата на взискателя от 13.12.2017г. изпълнително действие в рамките на образуваното или в отделно изпълнително производство. Приел че, доколкото това действие не било осъществено по причина, която не зависи от взискателя, то е прекъснало давността за процесните вземания. Същата била прекъсната и с извършения на 28.11.2019г. опис на ипотекирания недвижим имот по образуваното изп. д.№20198140400454. По тези съображения въззивният съд намерил предявения от ипотекарния длъжник иск за установяване несъществуването на ипотечното право поради погасяване на вземанията, за обезпечаване на които е учредено, за неоснователен.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Влязлата в сила заповед за изпълнение, издадена по реда на чл.417 от ГПК с приложен чл.418 от ГПК, прекъсва ли погасителната давност при неподадено възражение от страна на длъжника по реда на чл.414 от ГПК и от кой момент? Допускането на касационното обжалване се основава на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 при твърдения за наличие на противоречива съдебна практика на районните, окръжните и апелативните съдилища – Решение от 11.10.2018г. по г. д.№10267/2017г. на СГС; Решение от 02.10.2020г. по в. г.д.№452/2019г. на ОС – Сливен. Наведено е и допълнително касационно основание – липса на формирана съдебна практика и значение на въпроса за точното прилагане на закона и развитие на правото, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът е свързан с действието на издадената заповед за изпълнение и приложимата давност по отношение на установените със същата вземания. Той е обуславящ правните изводи на съда и е от значение за резултата на обжалваното въззивно решение, но по отношение на него не са налице сочените допълнителни предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. По същия е налице формирана и трайно установена съдебна практика на ВКС, част от която са решение № 118/07.07.2022г. по г. д.№ 4063/2021г. на ІІІ г. о.; решение №50295/23.01.2023г. по г. д.№1030/2022г. на ІV г. о. и определение №214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ІV г. о. Според дадените в същата разрешения, петгодишната давност по чл.117, ал.2 от ГПК се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и когато е установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Последната установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Заповедното производство може да бъде възобновено при наличие на предпоставките на чл. 423 от ГПК, а иск за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване възражение може да бъде предявен само при наличие на предпоставките на чл. 424 от ГПК. Прието е още, че липсата на подадено възражение, оттеглянето му или подаването му извън срока води до настъпване на стабилитета на заповедта за изпълнение, тъй като оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането са преклудирани. Въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика, която е ясна и не са налице основание за изменението поради изменение на закона или на обществените отношения.

В изложението на касационните основания е поставен и въпросът: Следва ли да се зачете спирането на давността по заварените висящи изпълнителни производства към датата на приемане на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС – 26.06.2015г. и перемирани по силата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК след тази дата, и от кога е започнала да тече давността по тях? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.10 и т.14 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и с ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК, част от която обективирана в Решение №170/17.09.2018г. по г. д.№2382/2017г. на ВКС, ІV г. о. и Решение №252/17.02.2020г. по г. д.№1609/2019г. на ВКС, ІІІ г. о. и в определение №334/24.04.2019г. по г. д.№281/2019г. на ВКС, ІІІ г. о.

Този въпрос също е обуславящ правните изводи на съда и е от значение за резултата на обжалваното въззивно решение. Отговор по него е даден в решенията по тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10 от ТР №2/13г. на ОСГТК на ВКС искането за предприемане на изпълнително действие прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го извърши, а перемцията настъпва в 2- годишен срок от последното изпълнително действие. В решението по тълк. д №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че последващите тълкувателни решения започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, а до обявяването на задължителен тълкувателен акт за загубил сила, с последващ такъв, обективираното в него тълкуване следва да бъде прилагано. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части: с първата се дава ново тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. В случай, че преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. По отношение на разрешенията дадени в ППВС 2/1980 г. и ТР 2/2015 г., е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. В конкретният случай давността за процесните вземания е започнала да тече на посочената дата – 26.06.2015г. и към датата на предприемане на изпълнителните действия по второто изпълнително производство /28.11.2019г./, съответно към датата на подаване на исковата молба /19.12.2019г./ същата не е била изтекла. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната съдебна практика, с която е преодоляно соченото от касатора противоречие, поради което не е налице наведеното допълнително основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №181/19.07.2021г. постановено от Великотърновски апелативен съд по в. г.д.№98/2021г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: