7

№ 50231

гр. София, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА

ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВпри участието на секретаря Д. А. като разгледа гр. д. № 3933 по описа за 2021 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „Х. груп“ Е., със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Р. Г., чрез адв. Р. Р., против решение № 38 от 14 юни 2021 г., постановено по в. гр. д. № 1264/2021 година по описа на Окръжен съд С. З. с което е отменено решение № 260214 от 10 март 2020 г., постановено по гр. д. № 3775/2020 г. по описа на Районен съд С. З. и вместо него е признато за незаконно прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ за длъжността „салонен управител“ на Д. Н. И., с адрес в [населено място], извършено със заповед № 16/28.07.2020 г. на управителя на дружеството, и наложеното дисциплинарното наказание „уволнение“ е отменено, а в тежест на дружеството са възложени такси и разноски.

С определение № 561 от 6 юли 2022 г., постановено по настоящото дело, обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса допустимо ли е прекратяването на трудовото правоотношение от страна на работодателя, в частност – с налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, във форма, различна от писмената.

Съгласно чл. 335, ал. 1 КТ, трудовият договор се прекратява писмено, т. е. с писмено изявление на съответната страна, упражняваща правото си да прекрати договора. Това изявление трябва да съдържа данни за страните, заеманата от работника длъжност, основанието и момента на прекратяване на трудовия договор, като основанието трябва да бъде посочен с характеризиращите го от закона признаци, които го отличават от другите прекратителни основания (решение № 93 по гр. д. № 1141/2010 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о.). Изявлението поражда конститутивното си действие само в случай, че е достигнало до насрещната страна – чл. 335, ал. 2 и чл. 195, ал. 3 КТ. Преди този момент трудовият договор не може да се счита за прекратен (така в решение № 226 по гр. д. № 4471/2016 г., решение № 49 по гр. д. № 2837/2017 г., решение № 248 по гр. д. № 754/2018 г. – всички по описа на ВКС, ІV г. о.); предявените преди това искове по чл. 344 КТ са недопустими (решение № 248 по гр. д. № 754/2018 г. по описа на ВКС, ІV г. о.). Установените в чл. 335 КТ правила за формата и момента на прекратяване на трудовия договор са императивни, каквото тълкуване е възприето и от съдебната практика. Възможността за прекратяване на договора в друга форма, която не отговаря на изискванията на чл. 335, ал. 1 КТ, например устна такава, е изключена – сравни практиката на ВКС според решение № 101 по гр. д. № 2947/2008 г., І г. о., решение № 93 по гр. д. № 1141/2010 г., ІІІ г. о., и решение № 613 по гр. д. № 1636/2009 г., ІV г. о. Същевременно, за изявление за прекратяване на трудовия договор не може да бъде считано отразяването на такова в трудовата книжка на работника (така в решение № 1732 по гр. д. № 2766/2000 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о.), съответно за такова не могат да бъдат считани уведомленията по чл. 62, ал. 5 КТ.

Касационната жалба е основателна.

В обжалваното решение се приема, че дисциплинарното наказание „уволнение“ на Д. И. е наложено за неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, а именно безпричинно неявяване на работа за периода 16.03.-28.07.2020 г.; работодателя е спазил процедурата за реализиране на дисциплинарната отговорност на работника, като преди налагането на дисциплинарното наказание е поискал обяснения от И. и е наложил наказанието с мотивирана заповед, която имала всички изискуеми по чл. 195 КТ реквизити. Работодателят обаче не изпълнил задължението си по чл. 189 КТ при определяне на наказанието да извърши преценка на тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е било извършено, както и поведението на работника и служителя. Конкретно работодателят не взел предвид, че неявяването на И. във фиксирания в заповедта за прекратяване на трудовия й договор период не било безпричинно, а били налице уважителни причини – със заповед на министъра на здравеопазването от 13.03.2020 г. в Р. Б. е обявено извънредно положение, вследствие на което са забранени посещенията във всякакъв вид заведения, в това число и кафенета, като тази забрана продължила до 13.05.2020 г.; съгласно заповед № 3/16.03.2020 г. на работодателя И. била в разрешен й за периода 16.03.-31.03.2020 г. неплатен отпуск; за времето след 13.05.2020 г. до момента на налагането на дисциплинарното й наказание, неявяването на И. на работа отново не било безпричинно, т. к. в началото на април 2020 г. работодателят издал заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение, която макар и да не й връчил, била доведена до знанието й чрез устно волеизявление на свидетеля Я. Г. Я. – син на управителката на дружеството, както и чрез вписване на заявление в регистъра на НАП за съществуващите трудови договори, че трудовото правоотношение било прекратено, считано от 31.03.2020 г. Въззивният съд не споделя възраженията и оспорванията на работодателя, че в началото на април 2020 г. И. не била уведомена устно за прекратяване на трудовия й договор от свидетеля Я.; че вписването в регистъра по чл. 62, ал. 5 КТ касаело само изпълнението на административни задължения на работодателя, както и че било налице нарушение на трудовата дисциплина от нейна страна, т. к. правоотношението й не било прекратено по предвидения в закона начин. В тази връзка е прието, че следва да се имат предвид събраните по делото както гласни, така и писмени доказателства, които безспорно установявали, че макар Р. Г. да била вписана в Търговския регистър като едноличен собственик и управител на „Х. груп“ Е., то неформално синът й Я. Я. също участвал в упражняването на търговската дейност на дружеството, като изразявал воля от името на своята майка и ръководел дейността на кафене „К.“ (C.) в [населено място], където било работното място на И.. От показанията на св. Б. И. се установявало, че в края на март 2020 г. Я. Я. уведомил всички работещи в кафенето, в т. ч. и И., че ще им бъдат прекратени трудовите договори, а от показанията на св. Т. П. се установявало, че изготвила заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на И., предала я за подпис на Р. Г., а след подписването й от Г. я предала на Я. Я. за връчването й на И., като на 07.04.2020 г. подала и уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ до ТД НАП [населено място] за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 31.03.2020 г. Действително, уведомлението по чл. 62, ал. 5 КТ не било елемент от фактическия състав за надлежното упражняване на правата, съответно на сключване или прекратяване на трудовите договори, но следвало да се приеме, че същото имало оповестително действие досежно вписаните в публичния регистър обстоятелства не само по отношение на държавата, но и спрямо всички лица, в т. ч. и страните по самото трудово правоотношение. Независимо, че нормата на чл. 335, ал. 1 КТ изисква трудовият договор да се прекратява писмено, то при едностранното му прекратяване от страна на работодателя без предизвестие, изцяло във волята на последния е спазването на тази разпоредба и връчването на работника на писмено обективирано волеизявление за прекратяване. В условията на обявено в страната извънредно положение и с оглед особеностите на конкретния случай, изискването за писмена форма на волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор не следвало да се абсолютизира при извършване на преценката по чл. 189 КТ, т. к. от установените по делото факти можело да се направи извод, че работодателят несъмнено бил изразил намерението си да прекрати трудовото правоотношение на И., но неизяснено пред въззивния съд останало обстоятелството по каква причина изготвената и подписана от Р. Г. заповед за прекратяване на трудовия договор на И. не й е била връчена от Я. Я.. Като неоснователно въззивният съд намира твърдението на работодателя, че И. следвало да бъде преназначена като търговски представител за периода на извънредното положение: съгласно показанията на св. Я., длъжността на търговски представител И. трябвало да изпълнява в друго дружество, чийто вписан в Търговския регистър едноличен собственик на капитала и управител е Р. Г., а именно „М. груп“ Е. [населено място]; при това положение изобщо не можело да става въпрос за изменение на мястото и характера на работа от работодателя по смисъла на чл. 120 КТ, т. к. И. следвало да сключи нов трудов договор с различен работодател, и в тази връзка въззивният съд не е кредитирал и показанията на св. П. в частта им, отнасяща се до изготвяне по грешка на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на И. в края на март 2020 г., след което била узнала, че ставало въпрос за преназначаване - свидетелката била експерт-счетоводител, който обслужвал счетоводно и двете дружества, чийто едноличен собственик на капитала и управител била Р. Г., и в показанията си сочела, че в края на март 2020 г. първо изготвила заповед за прекратяване на трудовия договор на И., а в последствие по нареждане на Г. изготвила и заповед за преназначаването й като търговски представител, която И. не подписала. Въззивният съд не кредитира като годно доказателство представената по делото заповед № 1/16.03.2020 г. на „Х. груп“ Е., счита я за антидатирана, защото в документа е посочена дата на съставяне 16.03.2020 г., като същата дата е посочена и като дата на връчване при отказ, приподписан от двама свидетели; сочената дата е опровергана както от показанията на св. П., според която тя изготвила тази заповед в един по-късен момент, така и от заповед № 3/16.03.2020 г. на „Х. груп“ Е., с която на И. е разрешено ползването на неплатен отпуск за периода 16.03.-31.03.2020 г., с посочена длъжност „салонен управител“, поради което е прието, че заповед № 1/16.03.2020 г. е изготвена след заповед № 3/16.03.2020 г. – липсвала както правна, така и житейска логика в последващ промяната момент на мястото и характера на работа на И. и преназначаването й за „търговски представител“ работодателят да впише старата й длъжност „салонен управител“ и считано от същия ден да й разреши ползването на отпуск до край на месеца. Въззивният съд приема, че при неявяването си на работа И. е действала добросъвестно, т. к. е била убедена, че трудовото й правоотношение с работодателя е прекратено, считано от 31.03.2020 г.; отбелязано е, че едва на 04.11.2020 г. работодателят подал данни за прекратяване на трудовия й договор, считано от 31.07.2020 г., като при предходните подадени коригиращи и заличаващи данни на 09.06.2020 г. и на 23.10.2020 г., работодателят единствено променял датата на прекратяване на трудовия договор от 31.03.2020 г. на 01.04.2020 г. и обратно. Индиция за добросъвестността й били и обстоятелствата, че след отпадане на извънредното положение, на 17.05.2020 г. И. сключила трудов договор с друг работодател, а считано от 08.06.2020 г. и с последващ работодател. От друга страна, индиция, че работодателят изразил воля за прекратяване на трудовото й правоотношение, е обстоятелството, че след отпадане на извънредното положение, считано от 26.05.2020 г. на длъжността „салонен управител“ в кафене „К.“ е назначен друг работник. Предвид изложеното се приема, че преди да наложи дисциплинарното наказание „уволнение“ на И., работодателят не е извършил преценка по чл. 189, ал. 1 КТ, като не е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено то, както и поведението на работника, т. к. приел, че неявяването й на работа за периода от 16.03.2020 г. до датата на налагане на наказанието се дължало на нейно виновно поведение.

Според мотивите на въззивния съд, неявяването на работа на И. за периода 16.03.-13.05.2020 г. не представлява дисциплинарно нарушение. За останалата част от периода – 13.05.-28.07.2020 г. е счетено, че И. не се е явявала на работа в „Х. груп“ Е., което е дисциплинарно нарушение, но работодателят неправилно е преценил тежестта на същото и поведението на служителката при преценката по чл. 189 КТ, защото те не били от такова естество, че да обусловят налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Тези изводи на въззивният съд не могат да бъдат възприети. Установено е, че за периода 13.05.-28.07.2020 г. трудовото правоотношение между „Х. груп“ Е. и Д. И. не е прекратено по установения за това ред, поради което И. е следвало да изпълнява произтичащите от него задължения, сред които е и основното й задължение за престиране на работната сила. Това обаче не е сторено от нея, което от своя страна представлява неизпълнение на задължението. Неизпълнението е продължило около два месеца и половина, било е съществено и е принудило дружеството да сключи трудов договор с трето лице за изпълняваната от И. длъжност, считано от 26.05.2020 г. По делото не са събрани доказателства за този период от време И. да се е явявала да изпълнява задълженията си, но работодателят да е създавал пречки за това. Като такава пречка не може да бъде прието дори и изявление на същия, че трудовите правоотношения с всички служители и работници в кафене „К.“ (C.) в [населено място], се прекратяват. Подобно изявление не е равнозначно на прекратяване на трудовия договор, а освен това е установено, че на работниците и служителите, чиито трудови договори са прекратени, са връчени заповеди за уволнение, което обаче не е направено по отношение на И.. Подаването на уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за прекратяването на трудовото й правоотношение с „Х. груп“ Е., не може да доведе до прекратяването на това правоотношение и само по себе си не може да оправдае неявяването на И. на работното й място. Същевременно, от събраните по делото доказателства не може да бъде направен извод, че с тези си действия работодателят е целял въвеждането в заблуждение на И., че трудовото й правоотношение е прекратено. В случай, че въз основа на тези обстоятелства тя е направила подобен извод, това не може да бъде вменено във вина на работодателя и да оправдае неявяването на работното място и неизпълнението на трудовите задължения. Касае се до извършена от самата И. преценка на обективно съществуващите факти и обстоятелства, и направен на тази основа от самата нея извод за прекратяване на трудовото й правоотношение. Дали изводът е верен или неверен, може да бъде установено с полагането на необходимата грижа от страна на работника или служителя. Неполагането на тази грижа представлява виновно поведение от страна по същия, и ако е довело до нарушаване на задълженията по трудовия договор, то също е виновно. При това разпоредбата на чл. 186 КТ няма предвид само умисъла като форма на вина при неизпълнението на трудовите задължения, а се отнася до всички форми на вината, включително самонадеяност и небрежност. Виновно е всяко нарушение на трудовите задължения, което се дължи на неполагане на дължимата от страна на работника или служителя грижа. Затова неявяването на И. на работа за периода 13.05.-28.07.2020 г. трябва да бъде счетено за виновно по смисъла на чл. 186 КТ. Имайки предвид изложеното, а също така и фактът, че се касае за неизпълнение на основно задължение по трудовото правоотношение, и то за продължителен период от време, извършеното от И. дисциплинарно нарушение е съществено и обосновава налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. Ето защо предявеният от Д. Н. И. срещу „Х. груп“ Е. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен, което налага обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът бъде отхвърлен.

С оглед изхода на спора Д. Н. И. дължи на „Х. груп“ Е. заплащане на сумата от 3940,00 лева, представляваща направени разноски по делото за всички съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 38 от 14 юни 2021 г., постановено по гр. д. № 1264/2021 г. по описа на Окръжен съд С. З. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Н. И. срещу „Х. груп“ Е. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и за отмяната като такова на уволнението й на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ от длъжността „салонен управител“, извършено със заповед № 16/28.07.2020 г. на управителя на дружеството.

ОСЪЖДА Д. Н. И., ЕГН , с адрес в [населено място], [улица], да заплати на „Х. груп“ Е., ЕИК, сумата от 3940,00 лева разноски по делото за всички съдебни инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: